Ювентус: историята на една голяма любов

Форли е една малка гара, която би трябвало да има три коловоза. На третия обаче е доста спорно, че нещо изобщо се случва. Мъчих се да зърна някакви признаци за това в едно типично за италианските гари табло с хартиено разписание и наистина има някой и друг влак, който минава, спира или тръгва от там.

Форли обаче е гара, която живее на два коловоза. На единия спират влаковете за Болоня, а на отсрещния тези за Римини. Има и една дебела жълта линия, на няколко педи от края на перона, но с изключително важно предназначение. Защо ли? Ами най-голямата атракция на гара Форли са прелитащите там със скорост може би над 200 километра в час влакове. Доста по-често можете да чуете по уредбата, че трябва да застанете зад жълтата линия и да се пазите от преминаващия влак, отколкото, че там предстои да спре някоя композиция.

На гара Форли най-често прелитат бързи влакове

Освен какво означава „да те подминат като малка гара”, във Форли осъзнах и какво е това Ювентус в италианския футбол. Някак си дотогава ми убягваше точното сравнение. Трябваше обаче да видя „Ювентус Стейдиъм” и голямата футболна любов на Италия, за да разбера за какво става дума. А гара Форли по обратния маршрут просто ми даде определението.

Ювентус е като онези бързо преминаващи влакове, а за тези, които сме на перона можем да изберем точно между две неща. Или да се надяваме да сме вътре в този влак, или просто можем да стоим зад жълтата линия. Всичко останало е загуба на енергия.

Разстоянието между Форли и Торино се взема на два етапа. Регионално влакче за около час до Болоня, което спира на Имола, или мястото и причината да спра да гледам и харесвам Формула 1, защото там загина единственият пилот, който съм обожавал в този спорт - Аертон Сена. От Болоня вече ви трябва по-сериозен влак, а ако сте находчиви и действате от рано ще разберете, че Италия е перфектното съчетание на евтини и невероятно комфортни влакове. „Евростар” или единият от италианските му варианти „Фречароса” ни отвежда само за 2 часа и 19 евро до Торино. Като добавим към това 300 километра в час, които светват гордо на таблата във вагоните няколко пъти и неочаквания едночасов престой на гарата в Милано по абсолютно неясна за нас причина, но съпроводена с някаква суетня по перона и тичане на хора с носилка.

Първата работа в хотела е да се ориентирам с логистиката и придвижването, което в случая се оказва една доста деликатна задача. Не заради факта, че Ювентус е играл на четири  значителни стадиона в града, без да броим игрищата и поляните, които е ползвал до 1933 г. Тогава е построен „Стадио Мусолини”, прекръстен след войната на „Стадио Комунале”. След него идва направения за Мондиале 90 „Деле Алпи”, една от най-бездушните бетонни конструкции в историята на човечеството. След това „Стадио Олимпико”, издигнат на мястото на „Стадио Комунале” и най-накрая настоящето бижу „Ювентус Стейдиъм”, заел мястото на безсмисления Деле Алпи.

Всички справочници и насоки казват едно. Пътува се с метро, едно малко, скромно и модерно влакче по единствената все още линия на местния метрополитен, а след това се влиза в голямата игра. На една от спирките трябва да ни чака и отведе на стадиона нещо, отбелязано като задраскана с напречна черта деветка. Ориентираме се по черно-белите шалчета, които не са много в мрака на спирката,а трамвайните линии и малката (макар и задраскана) цифра ме карат да предположа, че става дума за трамвай.

Няколко мотриси с незадраскана деветка спират и си тръгват, ватманите говорят на забързан (или нормален за останалите) италиански нещо с тифозите и си тръгват, а това че хората остават на спирката ме кара да затворя веднага картата, търсейки някакъв алтернативен маршрут. Явно не е добра идея, макар че през главата ми минава и мисълта дали тези останалите на спирката някога все пак са ходили на мач на Юве или най-общо казано са гости на Торино, подобно на нас.

Накрая идва задрасканата деветка и е посрещната от викове „Юве, Юве”, но ни отминава все едно сме на перона на гара Форли. След десетина минути идва нова, която се оказва автобус и вече сме ние.

Новото бижу на Ювентус - модерният му стадион отвън

Пътуването е около половин час с безкрайни светофари, престроявания и завои и в този момент аз благодаря на разума си, че не търсих алтернатива. Транспортът, както ще установим след мача, е един от най-големите проблеми, свързани с мачовете на Ювентус.

Виковете като в транс „Юве, Юве”, както и някакви презрителни подхвърляния към Интер от сорта на „Кои бяхте точно вие” (Милан дори не ги и споменаха през цялото време) ни напомнят, че сме в запалянковски автобус, а когато се появяват светлините на стадиона вълнението у околните нараства в очевидна превъзбуда.

Шофьорът сякаш търси място на някакъв паркинг, защото буквално обикаля целия стадион, късайки нервите на всички. Най-забавно е пред централния вход, където има наредени като в грозд от двете страни вероятно около 2-3 хиляди човека или толкова колкото отиват на мач на Локо София за около два сезона. Ясно е, че чакат автобуса на Ювентус.

Вадим уникален късмет, защото търсейки нашия вход, който е там, където трябва да се намира агитката на Челси, се оказваме точно сред тези хора, които чакат един специален автобус. А още по-голям шанс е това, че той се показва след воя на няколко полицейски сирени и преминава покрай нас. Моментът е, меко казано, вълнуващ, това са първите признаци на това, което ни очаква вътре. Първите тръпки на усещането за една голяма любов.

Иначе Ювентус е направил наистина нещо впечатляващо. Половината стадион е заграден с търговски и развлекателен център във формата на полукръг от трибуна на спортно съоражение и е превърнал марката си в индустрия.

Намираме и нашия сектор за гости, плътно заграден от карабинери, а когато се доближаваме следва само острият въпрос „Челси?” и след утвърдителния отговор се оказваме зад гърба на охраняващите и в началото на серия проверки. Проверки, които обаче имат смисъл, не те унижават, не ти прибират чадърите, не се гаврят с теб, но са достатъчно респектиращи, за да знаеш, че нямаш право на грешка. Гостите, воглаве с автобусите си, са скрити зад специална стена и нямат почти никакъв досег с домакините. На тях обаче се предоставя кетъринг, включително бира, защото вече всеки добре е разбрал строгостта на закона.

Стадионът отвътре е страхотен, личи си, че е нов. Невероятно озвучаване, адски много пространство за всеки зрител и най-важното е, че от което и да е място на стадиона (бях го прочел, но се и убедих) теренът изглежда на една ръка разстояние. Ако се вживееш в играта може да останеш с чувството, че аха да дръпнеш Пирло при изпълнението на корнер.

Важният момент започва около пет минути преди излизането на отборите. При Ювентус това е изпълняван преди всеки мач ритуал, но за мен носи нещо магическо. Това са едни пет минути, в които разбирам, че Старата госпожа е най-големият клуб в Италия. Можете да го видите в Youtube, ако потърсите съчетанието на Ювентус, обявяване на състави и химн, по възможност на италиански. Това, което аз видях и усетих е на този линк от въпросния ритуал по-долу, като съветът ми е да пъхнете в ушите си слушалки, да усилите звука на максимално поносимо за ушите ви. Само така имате някакъв шанс да изпитате около 10% от качването на адреналина при мен в онзи момент.

http://www.youtube.com/watch?v=_omnVpQbfHQ

Това не е просто хореография, а отдаденост към идеята

В онзи момент забравих тоновете информация, с която се бях подготвил и която съм събирал в главата си години наред. И с която първоначално възнамерявах да ви залея.

И все пак за протокола. Истинската история на Ювентус не започва, когато отборът се сдобива с легендарните си екипи в черно-бяло, закупени от английския Нотс Каунти. Нейното начало е, когато начело застава фамилията Аниели, по съвместителство собственик на един от другите големи символи на град Торино – автомобилните заводи ФИАТ. Това се случва през 20-те години, а до ден днешен Ювентус с тяхното финансово могъщество, но най-вече с любовта (и заради нея) на 7 милиона тифози се превръща в най-успешния италиански клуб. Той е единственият, който слага три звезди на екипите си в чест на 30-те титли, а и поставя началото на тази традиция със звездата, отброяваща всеки 10 шампионски трофея, в световен мащаб. Ювентус е и първият клуб спечелил трите европейски трофея, когато завоюява КЕШ през 1985 г. в кървавата баня на „Хейзел”, където смъртта си намират преди мача десетки негови фенове.

Да играеш за Ювентус се превръща едновременно в привилегия и задължение. Всеки футболист получава ФИАТ при подписване на договора си, както и има гарантирана доживотна работа в автомобилния концерн или клуба. За сметка на това обаче има строги изисквания не само към качествата му, но и към житейското поведение. До Павел Недвед, един от големите в историята на клуба, не се толерира носенето на дълга коса. Ритуалното обрязване на косата на „италианеца” Мауро Каморанези след спечелването на световната титла от скуадрата през 2006 г. според някои е свързано именно с това.

Но да се върна на хореографията, както мнозина биха определили по елементарен начин онзи момент. Още тогава ми хрумна идеята да пусна една малка провокация към приятелите ми от Милан и Интер на стената ми във Фейсбук с искрените думи, че Ювентус е най-големият клуб в Италия и останалите му дишат прахта. Провокацията успя, защото насреща получих очакваното. Обичан от 7 милиона италианци, Ювентус е мразен от всички останали. Никой обаче не е безразличен към него.

Естествено лесно е да мразиш най-силния. Също толкова лесно е да потърсиш неговите грехове, да напомниш за грандиозния скандал с Моджи, купените мачове, отнетата титла и изгнанието в Серия Б. Трудно е обаче да обясниш при всичко това любовта на онези 7 милиона и малката част от тях, които бяха на „Ювентус Стейдиъм” в онази вечер. Тя за мен е онова нещо, което прави Юве един от много специалните клубове.

Известен факт е, че тифозите на Ювентус не са концентрирани само в Торино, където напротив, значително по-популярен е Торино. Тифозите на Юве са разпръснати из цялата страна и главно на юг, откъдето идват първите работници във ФИАТ, които обикват Ювентус и предават тази любов на семействата си. Заради това и отборът често е домакинствал в други градове и единствен в света се радва на подобна подкрепа извън собствения си стадион. Просто една млада държава като Италия е имала нужда от подобен символ, който е имала и достатъчно време да обикне.

Ювентус не са титлите и купите, славните победи и паденията, Моджи и корупцията, не са дори Платини или Дел Пиеро. Ювентус е уникалната симбиоза между фенове и клуб. Неслучайно този химн, за който стана дума по-горе се казва „Юве – историята на една голяма любов”. Чисто технически той се спира именно на припева, който се изпълнява от феновете. „Юве, историята на една голяма любов/бялото, което прегръща черното/всички ние, които стоим зад теб/заведи ни, където пожелаеш”.

Юве е нещо по-различно, от всичко, което съм видял във футбола

В момента, когато преживяваш всичко на живо разбираш и разликата между това, което виждаш и останалото, на което си бил свидетел на останалите места. Песента има специален текст, а публиката не изпълнява просто една хореография, а тя показва своята любов и преданост. Тя показва, че е Ювентус и винаги ще бъде част от него.

Всичко е сякаш създадено от някакъв божествен хореограф, на наоколо буквално се крещи за любов. Представяте ли си например каква преданост изразява някакво рап изпълнение, което напоследък въртят на „Герена” като някакъв нов химн по случай 100-годишнината на Левски!?! Просто комична история, далеч от истинските стойности във футбола, да не говорим, че не съм чул някой да си затананика цялата работа, камо ли да разгърне глас.

В самия мач виждаш и друго измерение. Един жест на Пирло е достатъчен, за да вдигне публиката. Тогава си давам и сметка за истинското значение на това да си специален футболист в този клуб или какво точно искаше да каже Алесандро дел Пиеро с прощалното си писмо до феновете на 30 юни, когато изтече и последният му ден от договора с Ювентус.

В Ювентус не можеш да се озовеш просто така, не можеш да пребиваваш на шега, без да бъдеш изхвърлен от системата, а още по-малко може да си тръгнеш и случайно. Нали помните Мишел Платини и как кариерата му приключи твърде рано. Съпругата му свидетелства, че след „Хейзел”, където сред жертвите е негов приятел от Франция, той никога повече не е същият човек и футболист.

И наистина си мисля за Бербатов и това, което се случи през лятото. Митко има невероятни качества, вероятно нито един българин не е притежавал толкова голям футболен талант, но на него ще липсва винаги онзи малък детайл, който би го изравнил с такива като Гунди или Ицо Стоичков. При него битът надделя над сърцето за разлика от споменатите двама, Платини, Дел Пиеро или Недвед... Ювентус щеше да изпрати Бербатов в едно съвсем различно измерение.

Няма да ви казвам колко пъти от онази вечер съм слушал химна на Юве. Нямам и представа дали някога отново ще се озова в Торино. Все пак покрай цялата суетня не успях да видя плащеницата на Христос, която е гордостта на града и магнит за туристите. Но пък усетих любовта, която струи от един от божествените клубове в света.

ВАСИЛ КОЛЕВ

Юве, история на една голяма любов

Подобно на герои, ние имаме раирани сърца

Заведи ни където искаш със това, което правиш

И когато стигнем, това ще бъде историята за всички нас

Само тези, които сме с теб, те правят отборът, който си.

Юве, историята на една голяма любов

Бялото прегръща черното

Ние всички стоим зад теб

Заведи ни където искаш, ние сме карнавала по трибуните

Подобно на прегръдка, но и много повече

Всяка нова страница за теб ще бъде историята за всички нас

Само тези, които сме с теб, те правят отборът, който си.

Юве, историята на една голяма любов

Бялото прегръща черното

Ние всички стоим зад теб

Юве, това е нашата история

И когато мачът започне

Започва и мечтата

Очаквайте: Футболните страсти на Генуа