Париж, или състезанието с един кон

Рубрика: футболен туризъм

Има нещо странно в историята на футбола в Париж. От една страна години наред този град не може да създаде един истински значим за Европа клуб, а още по-малко пък градско дерби. От друга страна обаче стадионите и личностите в Града на светлината винаги са били със световна значимост. Няма друг град в света, който да се похвали, че три негови стадиона са били домакини на големи финали – старият „Коломб”, където се играе финала на световното през 1938 г. „Парк де Пренс” е домакин на триумфа на Платини и компания на Евро’84, а 14 години по-късно на новия „Стад дьо Франс” Франция печели и единствената си световна титла.

Париж е бил мястото, където на практика са се родили всички значими планетарни футболни състезания. Жул Риме е дългогодишен президент на ФИФА, а първата световна купа носи неговото име. Самата ФИФА е създадена в този град, а по-късно тук Анри Делон се превръща в баща на европейските първенства. Журналистът от „Екип” Габриел Ано пък „измисля” европейските турнири и по-точно купата на европейските шампиони.

Ако обаче погледнем местните клубове, то Париж не може да се похвали с нищо специално, макар че точно в днешни дни е приковал вниманието с милионите на катарските инвеститори в Пари Сен Жермен, единственият значим местен клуб в момента. Причината според мнозина е, че в Града на светлината има твърде много забавления и футболът трудно може да концентрира масовото внимание.

И наистина е така. Френската столица е посещавана от милиони туристи, които, сякаш завързани с някакво невидимо въже обикалят около Айфеловата кула  и река Сена и последното, за което се сещат, е футболът.

Ако обаче бъдем честни към историята, Пари Сен Жермен е създаден с ентусиазма на парижани през 70-те години и заради разочарованието от тъжната съдба на старите клубове като Расинг, Ред Стар и Стад Франсе, преминали през безкрайни преобразувания и обединения и в крайна сметка изчезнали от голямата сцена през 60-те години (с едно изключение, за което ще стане дума).

През 1970 г. обаче вестник „Екип”, един от най-големите и авторитетни спорни всекидневници в света, решава да започне кампания за създаването на голям футболен клуб в Париж, като е подкрепен от местно радио. За изненада на всички 16 000 души се обаждат с желанието да направят дарение и така се появява Пари ФК, сред чийто първи директори е бъдещият президент на френската федерация Фернан Састр. Покрай целия ентусиазъм около идеята обаче основателите забравят един важен детайл, който едва не слага край на проекта в самото му начало. Изискване на федерацията е всички клубове да имат и аматьорска секция, като така се ражда партньорството със Сен Жермен, непрофесионален тим от предградията, а обединението се явява спасителният ход.

Пари Сен Жермен започва във втора дивизия и веднага печели промоция, но пък две от фракциите в клуба се скарват и той се разпада. Пари ФК остава в елита за кратко, а Пари Сен Жермен е изхвърлен в трета дивизия, за да започне истинската му история. През 1972-73 ПСЖ завършва втори в западната трета дивизия, но печели промоция, защото първенецът Кевили се отказва от мястото си в Лига 2. ПСЖ също не може да си го позволи, но тогава на сцената излиза Даниел Ештер, натрупал милиони като моден дизайнер. Той купува клуба, а заслугата му към него ще бъде промоцията в елита след плейофи срещу Валансиен през 1974 г., измислянето на прочутия му екип в червено и синьо и... финансов скандал с продажби на билети на черно, които финансирали незаконни плащания на играчите.

Неговото място заема издателят от тунизийски произход Франсис Борели, а в началото на 80-те са спечелен и първият трофей – купата на Франция през 1982 след победа на финала срещу Сент Етиен. Интересното е, че дебютът в Европа за ПСЖ е в София, където отборът е победен с 1-0 от Локомотив в турнира за КНК, макар че след това успява да отстрани столичните железничари.

Давид Жинола

В онези години е поставено началото на една традиция. Тя е Пари Сен Жермен винаги да има в състава си специални футболисти, които хем са големи звезди, хем са и неподражаеми артисти. Къдрокосият нападател Доминик Рощо поставя началото, а след това място в сърцата на парижани намират играчи като Луис Фернандес, вратаря Жоел Батс, Освалдо Ардилес, Кейс Кист, Давид Жинола, Джордж Уеа, бразилците Раи, Леонардо (сегашният директор) и Роналдиньо, нигериецът Джей Джей Окоча, италианският нападател Марко Симоне, Али Бенарбия, Лоран Робер, за да се стигне до сегашните любимци Златан Ибрахимович, Езекиел Лавеци и Дейвид Бекъм.

Пари Сен Жермен печели първата си титла през 1986 г. под ръководството на младия 38-годишен наставник Жерар Улие, който по-късно ще стане легендарен треньор във френския футбол, включително и с трагичното отпадане от България в световните квалификации през 1993 г.

Пет години след първата си титла обаче клубът едва не изчезва от сцената, за да спази „традицията” на клубовете-предшественици от столицата, но тогава се намесва телевизионният гигант „Канал Плюс”, който поема дълговете и купува акциите на ПСЖ. Именно 90-те години са и златният период. ПСЖ успява да измести Марсилия на Бернар Тапи от върха на френския футбол, а под ръководството на Луис Фернандес печели и първия си европейски трофей – КНК през 1996 г. след победа над Рапид Виена (с Трифон Иванов) на финала. Година по-късно губи мача за трофея от Барселона в Ротердам, а европейските успехи са допълнени с полуфинали в Шампионска лига и Купата на УЕФА.

От началото на новия век обаче ПСЖ постепенно отстъпва от позициите си, може би след неуспешния втори престой на Луис Фернандес на треньорския пост, а успехите му са епизодични и се дължат на проблясъци. Новата надежда идва с появата на Катарския инвестиционен фонд QSI, воден от Насер Ел Хелаифи, който купува ПСЖ на 31 юли 2011 г. Оттогава до днес столичният гранд копира напълно модела на Манчестър Сити. Почти сигурно е, че този сезон ще спечели титлата, а присъствието в Европа дори и днес е много по-солидно от това на английските „петролни” богаташи.

"Парк де Пренс"

Големият проблем на Пари Сен Жермен е невъзможността да „намери” значим градски съперник и по този начин да затвори цикъла на всичко необходимо за един голям клуб. Опити за това е имало, но повечето са останали в сферата на приказките и първоначалния ентусиазъм, но не и на сериозната работа и намерения. През 80-те години индустриалният гигант Матра възражда затъналия 20 години по-рано Расинг, един много специален клуб за парижани. Преди ПСЖ той е единственият печелил шампионската титла (1936 г.), а освен това пет пъти е бил победител и в турнира за купата на Франция (30-те години). По онова време основната фигура в Расинг е вратарят на австрийския „Вундертим” Руди Хиден. Расинг играе на легендарния „Коломб”, който освен домакин на финал на световно първенство е и сцената на популярния филм „Бягство към победата”. Матра осигурява парите за привличането на световни звезди като Пиер Литбарски и Енцо Франческоли, а в детските ми спомени от онова време е първият брой на френското списание „Мондиал”, който съм имал – с Луис Фернандес от ПСЖ и Франческоли от Матра Расинг и вътре с плакати на двата тима, които дълго бяха залепени на стената в стаята ми и то от страната на по-малко известния клуб. Любопитен факт е, че по примера на Расинг е основан неговият съименник от Буенос Айрес, който в много по-голяма степен съхранява традициите си, а и днес е наричан с някогашния прякор на клуба от Париж – „Академията”.

"Стад дьо Франс"

По-късно със строежа на „Стад дьо Франс” в северен Париж стартират и плановете за нов голям клуб, който да играе на него и да си съперничи с ПСЖ, но така и не се намира такъв сред традиционните, а пък опитите на някои малки клубове са по-скоро за любопитната хроника на вестниците. Кретей от едноименното югоизточно предградие се опитва през 90-те години да бъде значим с парите на бившия собственик на Бордо и магнат от бизнеса с оптика Ален Афлелу, но стига до втора дивизия. Още по-любопитно име е привлечено в Олимпик Ноази-льо-Сек. Някогашният собственик на Марсилия и бивш премиер Бернар Тапи се заема с третодивизионния клуб, за да го направи, по собствените му думи, „клуб, който да събере емоциите в предградията”, но проектът му бързо затихва.

Най-близо като че ли до това да бъде значим изглежда Ред Стар 93. Той е създаден от Жул Риме в края на XIX век, като никой и до ден днешен не знае защо този клуб се казва така. Предположенията са свързани с английската корабна компания, носила същото име тогава, но Риме отнася тайната в гроба. Сигурното е, че числото 93 идва от пощенския код на района, в който е старият му стадион „Бауер”, а днес тимът е в трета дивизия и играе съвсем близо до „Стад дьо Франс” на стадион „Марвил”. Неговите успехи също са отпреди края на Втората световна война – четири купи на Франция през 20-те и още една през 1942 г.

Също в трета дивизия е и Пари ФК, предшественикът на ПСЖ. Той нашумя преди години с един добър сезон в купата на Франция и амбициите да играе елитен футбол до няколко сезона, но това така и не се случи.

В Париж съм бил няколко пъти и смея да твърдя, че интересното там са стадионите, а не самите клубове. Безспорно „Парк де Пренс”, където се стига с номер 9 на метрото (спирка Порт дьо Сен Клод) крие някаква носталгична нотка за нас българите заради спомена от 17 ноември 1993 г. и гола на Емил Костадинов. За повечето мачове можете да си вземете билети доста лесно, а имайте предвид, че най-горещите фенове на ПСЖ сядат на трибуната „Булон”. Тя дори бе затворена преди няколко години временно след ексцесиите, последвали мача на ПСЖ срещу израелския Апоел Тел-Авив и завършили с убийството на фен на тима от полицай. Всъщност ПСЖ има проблеми с хулганството и винаги е имал. Така например Джордж Уеа бе изпратен за Милан с транспарант „Уеа, ние не се нуждаем от теб!”. Френската дума за нуждая е besoin и буквата s в нея бе изрисувана като свастика.

На стария „Коломб” се ходи с влак от гара Сен Лазар и се слиза на спирка Льо Стад, като оттам имате 10 минути пеша. Най-лесен е достъпът до бижуто „Стад дьо Франс”, който е на една спирка с две от линиите на бързото метро RER от „Гар дьо Нор”. Оттам лесно ще стигнете и до стадиона на Ред Стар, който може би е най-хубавото преживяване за футболните ценители.

Колекционерите по-скоро ще изживеят разочарования, отколкото да попаднат на находки. Задължителна спирка е магазинът на ПСЖ, който се намира на шикозната „Шанз-Елизе”, но е твърде беден като асортимент в сравнение с много по-скромни клубове. Така например при последното ми посещение през април нямаше значки, а един от продавачите безпомощно вдигаше рамене дали и кога ще има. (Всъщност причината я осъзнах по-късно – ПСЖ ще има нова емблема от следващия сезон и явно със старата няма да се произвеждат).

Няколко съвета и за тези, които тръгнат към Париж, пък макар и не за футбол. Имайте предвид, че този град може да бъде изключително скъп за неориентираните. Най-хубавата част за настаняване е кварталът до прочутото гробище „Пер Лашез”, а оттам до площад „Република” се намират ужасно много ресторанти и барове, които са и чудесно място за хапване и нощен живот. Избирайте обаче внимателно къде да влезете, като навсякъде има менюта пред вратата. Най-добрите предложения са туристическите сетове от три яденета на фиксирана цена – салата или супа, основно и десерт. Хубаво е да бъдете настанени до метро, а там най-изгодната сделка са карнетките от 10 билета при престой до една седмица. Една карнетка може да се ползва от повече от един човек до изчерпването и.

Мнозина предпочитат да стигнат до Париж с нискобюджетните полети на WizzAir. Имайте предвид, че самолетът каца на практика в друг град (Бове), който е на час и половина от Париж. Пътят до и от Париж обаче е сравнително скъп (16 евро), а автобусите тръгват от Porte Maillot, спирка на метрото по линия 1. Ако се прибирате към България трябва да проверите кой е точно вашият рейс. Няма да ви качат на случаен принцип, има фиксиран автобус или два за всеки полет, който тръгва в определен час. Това е така, защото процедурите по чекиране и сигурност в Бове са тромави, проверките са много и ще загубите около 2 часа, докато се качите в самолета.

Ако трябва да избирате какво да видите в Париж от безкрайното разнообразие, съветът ми е да се насочите към двореца Версай, който отнема един почти цял ден, а останалото са точки, които просто трябва да фиксирате – Айфеловата кула, Нотр Дам, площад Конкорд, Лувъра, Монмартър, Мулен Руж, Шанз-Елизе. И, разбира се, ПСЖ. Заради който вероятно много хора ще имат повод да посетят Града на светлината в следващите години.

Очаквайте: Как ПСЖ се готви да заобиколи правилата за финансов феърплей?

Монако: Франция воюва от години с данъчните привилегии на местния футбол

Поредица: футболен туризъм

Притиснато от четири френски градчета и от Средиземно море, Княжество Монако е втората най-малка държава в света със своята територия от 3 квадратни километра, част от нея извоювана от водата. Това е едно от най-удивителните места, които можете да видите някога, а снимките и пощенските картички не могат да разкрият истинското му очарование. Монако, състоящо се от пет „квартала”, е дълго около 4 километра и широко между 350 метра и километър, а сградите сякаш са построени една върху друга, а под тях са издълбани и продължават да се дълбаят тунели. Яхтеното пристанище, площада пред казиното и този пред двореца са единствените широки места в държавата. Четвъртото е стадион „Луи II”, доскорошният неизменен домакин на мача за европейската суперкупа и дом на местния футболен клуб Монако.

Основан през 1924 г., Монако става професионален клуб чак след войната през 1948 г., а молбата да се присъедини към френската лига е приета без никаква съпротива същата година. По онова време никой не си дава сметка, че отборът от някакво незначително Княжество може да бъде заплаха за френските клубове. Почти веднага обаче новакът започва да харчи страхотни пари за играчи, включително чужденци, а дори по онова време Монако е своеобразен предшественик на правилото Босман: всички монегаски (местните жители) притежават и френски паспорти, а без дискриминация се привличат играчи от различни точки на света.

Монако влиза в елита през 1953 г. и бързо консолидира позициите си в Лига 1. Първите сезони, включително третото място през 1956 г. не създават илюзии, че отборът може да започне да се бори за титлата. Сезонът 1957-58 обаче променя това и то по съвпадение, след като няколко алжирци напускат основните конкуренти за титлата. Монако се оказва в битката за златото, но в крайна сметка отново завършва трети. Факт е обаче, че червено-белите вече са привлекли вниманието върху себе си. Особено след като е поставено началото и на европейските турнири няколко години по-рано.

Клубът отправя запитване към УЕФА по какъв начин може да се включи в турнира за КЕШ, но амбициите му бързо са охладени. Монако не може да бъде представител на собствената си държава и е възможно да спечели участие единствено през френската лига. Много по-сериозен е отзвукът във Франция, където един депутат от Прованс, мосю Тейсер, казва в парламента: „Недопустимо е да се смята, че чуждестранен клуб може да представлява Франция в състезание с подобна важно като европейската купа.”

Тейсер трябва да преглътне разочарованието си, след като през 1960 г. Монако печели купата на Франция и я отнася за първи път извън страната. На финала е победен Сент Етиен, а година по-късно монегаските вземат и титлата. Това вече означава участие в Европа, прието като огромна обида от французите и поставило начало на скритата война, която се води вече десетки години срещу Монако.

Причината за това е много проста. Княжеството е истински данъчен рай, включително за футболистите, които са примамени от високите възнаграждения и ниските отчисления за хазната. Пикът на тази война е достигнат през 2003 г., година преди Монако да стигне финал в Шампионската лига. Президентът на Марсилия Кристоф Буше, подкрепен от колегите си от Лион (Жан-Мишел Ола) и Ланс (Жерве Мартел) повеждат битка срещу данъчните „облекчения”, които ползва клубът от Княжеството. Те настояват на Монако да бъде отнета възможността да представлява Франция в европейските турнири или пък клубът да плаща специална такса за участие в първенството, за да бъде равнопоставен на френските клубове. Логиката им е проста. Ако Монако привлече чуждестранен футболист с чиста заплата от 1 милион евро, то разходите на клуба за този играч са 1.54 млн. евро. В идентичен случай разходите на френски клуб са 4.16 млн. евро. Войната всъщност започва, след като Мориентес избира да се присъедини към Монако за сметка на много по-добро брутно предложение от страна на Лион. Аргументите на Монако и неговия президент Пиер Свара обаче също имат тежест: „Ние наблюдавахме по същото време и Джоване Елбер, който обаче избра Лион, независимо от по-изгодното ни предложение. А освен това при нас преобладават френските футболисти за разлика от Марсилия, които играха мач срещу Аустрия Виена в квалификациите на Шампионска лига без нито един французин в състава си.”

Принц Албер и баща му Рение (вдясно)
 винаги са подкрепяли тима

Всъщност Монако се е възползвал през цялата си история от това облекчение, но едновременно с това в никакъв случай не е бил единствено в печелившата позиция. Той е финансиран почти изцяло от семейството на монарха Принц Рение, който обаче се възползва от правото си да наложи вето на продажбата на клуба на руския „Федкоминвест” през 2003 г., след разкритие на вестник „Льо Монд”, че компанията е всъщност витрина на организираната престъпност от Източна Европа. Така „Федкоминвест” остава само спонсор на клуба, а тогавашният престолонаследник Принц Албер създава инвестиционен фонд MFI, който позволява на клуба да се спаси от банкрут, благодарение на финансовите инжекции на местни бизнесмени.

Преди година и половина обаче Принц Албер (вече от позицията на монарх) не наложи вето, подобно на починалия си баща върху продажбата на 66.6% от клуба на руския олигарх Дмитрий Риболовлев, с чийто финанси и под ръководството на Клаудио Раниери отборът е на път да се завърне в елита. В крайна сметка е ясно, че клуб, чийто мачове се гледат от около 7000 души е трудно да бъде конкурентен в съвременния футбол единствено чрез издръжката, която му осигурява държавният глава.

От градините на двореца се вижда внушителния
за местните мащаби стадион на Монако

Тези 7000 души при капацитет от 18 000 на стадион „Луи II” показват, че е изключително лесно да гледате мач на тима. Стадионът се намира на 10 минути пеша от гарата, а ако ви мързи да се разходите, то можете да вземете и автобус. Интересното е, че границата с Франция минава точно зад сектора за гости, а тренировъчното игрище на Монако се намира на практика на чужда територия. Ако няма мач обаче няма какво да правите на стадиона, който иначе е повдигнат на 8 метра над земята и се намира на покрива на подземен паркинг.

Магазинът за сувенири е на улица „Грималди”, която може да бъде наречена „търговската” и заради това носи името на династията монарси, които управляват Княжеството от 1297 г. насам. Питам вътре продавача кой е според него новата голяма звезда на тима, след като сме си поговорили приятно за мачовете на Монако срещу български отбори – с Локомотив София в края на 70-те, създал една от легендите за Начко Михайлов, както и с ЦСКА на два пъти през 80-те, за да се стигне до последния сблъсък с „армейците” в Лига Европа през 2005 г. Човекът, разбира се, помни само най-скорошния двубой и се замисля по повод на звездата, след което посочва един от плакатите в магазина. „Ние винаги сме имали огромна традиция с играчите от Южна Америка. Аржентинецът Окампос е новата ни перла”, казва той. Като се започне от треньора Рубен Браво и се мине през играчи като Омар Пасториса (бъдещ треньор на Аржентина), Делио Онис или Рамон Диас, в Княжеството винаги са имали слабост към гаучосите.

Пред клубния магазин

Монако има няколко големи отбора в историята си, като в повечето от тях са играли впечатляващи чужденци. Винаги обаче монегаските са минали за отбора, който играе най-хубавия и техничен футбол във френската лига. Чак до идването на Арсен Венгер през 80-те години Монако показва лежерно отношение към европейския футбол и твърде често е леко препятствие за съперниците. Само два пъти в 10 случая дотогава отборът успява да прескочи първия кръг.

Монако е бил шампион 7 пъти, а общо пет са великите му отбори. Първият е на треньора Люксен Ледюк през 60-те, в който звезда на левия фланг е бъдещият наставник на Франция Мишел Идалго, привлечен от Реймс. Останалите значими играчи тогава са инсайдът Ивон Дюа и крилото Люксен Косу. Следва отборът, който в две поредни години (1977 и 1978) печели промоция в елита и титлата на Франция, а в състава му блестят аржентинеца Онис, плеймейкърът Жан Пти и крилото Кристиан Далже. Този тим се развива през 80-те с промотирането на Мануел Аморос, Бруно Белон, вратаря Жан-Люк Етори и Бернар Женжини, част от великия френски национален отбор на Платини през 80-те.

Идването на Арсен Венгер през 1987 г. обаче довежда до истинска революция. Звезда на тима е привлеченият от Тотнъм Глен Ходъл, а титлата през 1988 г. се смята за най-добрият сезон в историята на клуба по отношение на показания футбол. Върхът на седемте години на Венгер в клуба е класирането на финал за КНК през 1992 г., загубен от Вердер, но пък резултат от променения манталитет в Европа, който ще носи успехи по-нататък.

Следва отборът на Жан Тигана, който печели две титли и дава път на таланта на Тиери Анри във втората половина на 90-те, а последният голям отбор е този на Дидие Дешан, достигнал финал в Шампионската лига през 2004 г. с играчи като Патрис Евра, Фернандо Мориентес, Людовик Жюли и Дадо Пършо.

Дали пък Раниери в момента не поставя основата на шестия голям отбор? Само времето ще покаже, но пък поне условията (финанси и традиции) това да се случи са налице.

В Монако съм ходил няколко пъти и макар че имам чувството, че познавам цялата държа метър по метър, то всеки път може да се научи нещо ново. А за мен новото този път е, че футболът в Монако не е единствено местният футболен клуб. От няколко години страната има и национален отбор, на който обаче се гледа твърде предпазливо от семейството на Принц Албер и жителите, повечето от които са избягали от истерията на това място и са „емигрирали” в близкия френски град Ментон, за да го превърнат в новата перла на Лазурния бряг. Местната федерация отговаря на всички критерии за членство във ФИФА и УЕФА, но то е нежелано, за да не пречи на местния футболен клуб. От 35 000 жители на Монако, около 8000 са монегаски, а точно 63 са регистрираните местни футболисти. Една трета от тях представляват националния отбор, който тренира два пъти седмично на единствения друг терен – изкуствения „Стад Монегети”. Веднъж годишно националният отбор е допускан да ползва и „Луи II”, но в специален благотворителен мач под патронажа на Принц Албер. В една от последните години тимът е разбит от сборна формация на пилотите във Формула 1, подсилена от самия Албер.

Не така обаче стоят нещата с разрешението да се участва в международни форуми. Отборът получава забрана да играе на VIVA World Cup, световно първенство за подобни държави, което през 2009 г. е на няколко десетки километра на крайбрежието на северна Италия. Причината е, че правителството на Монако забранява участието във форума, защото той е бил организиран неофициално от италианската сепаратистка партия Северна лига, която не се подкрепя от семейството на принца.

Подобни факти звучат екзотично, но чувството, с което човек напуска Монако е, че това е едно място, където всеки един детайл е добре преценен. И екзотиката няма как да е фактор.