Виж Барселона...

Не мога да скрия, че една от мечтите ми в последните няколко години, бе да гледам наживо точно този отбор на Барселона. Звучи кощунствено при положение, че симпатиите ми в „Ел Класико” са изцяло и винаги ще бъдат на страната на Реал, но пък някак си не мога да отдавам само на случайността всичко, което съм прочел и чул за отбора на каталунците. Това единодушно възхищение създаде съвсем логичното ми подозрение, че Барселона на живо е нещо изключително и незабравимо. Плюс Лионел Меси.

Всички билети за Милан - Барса са продадени

А към подобни подозрения съм свикнал да се отнасям най-сериозно от 1994 г. Тогава нищо неподозиращ отидох на един стадион в околностите на Бостън след 100-километрово препускане с такси и видях Диего Марадона. Онзи момент промени изцяло отношението ми към футбола и най-вече към значението на таланта в него.

Но нека започна по същество.

Миналия сезон изпуснах Барселона на „Сан Сиро”. Причината беше съвсем прозаична. Бях решил, че ще си намеря билет на черно пред стадиона. Това, което подцених е, че с подобни идеи натам се бяха отправили десетки (да не кажа стотици) хора, а минимумът, който бяха готови да предложат, беше 400 евро. Продавачи обаче така и не видях.

Заради това се отнесох малко скептично към отворилата се нова възможност, още повече в елиминации, но в крайна сметка нещата се подредиха по най-благоприятния начин и драма нямаше. Приятели, които са фенове на Милан, са бяха погрижили за билетите, което съчета в едно два прекрасни момента: отидох да се насладя като неутрален зрител на това, което ще покажат Меси и Барселона, а преживях и емоцията да победиш този тим в агитката на Милан.

Може би това, което ще напиша в следващите редове ще учуди мнозина, защото, особено в България, сме свикнали да оценяваме футбола по резултатите. Освен това, пак предимно в родните ширини, изпитваме една, меко казано, липса на толерантност, съчетана с откровено варварско отношение към най-големите. Някакъв необясним садистичен кеф от техните трудни моменти. И то не защото в тези моменти те стават обикновени като нас, а защото ние вероятно надценяваме нашата обикновеност. И така:

БАРСЕЛОНА Е НАЙ-ДОБРИЯТ ОТБОР В СВЕТА В МОМЕНТА.

Не бих казал нещо по-силно, защото звучи нелепо да го правя, когато съм го гледал при загубата от Милан. Защото в крайна сметка добрите отбори са (почти) непобедими. Но пък категорично мога да кажа, че този  Барселона (не „тази”, както неграмотно пишат някои журналисти) е отбор с историческа значимост за футбола. Такъв, какъвто е бил Уругвай през 20-те, Бразилия през 60-те, Аякс в началото на 70-те, Милан в края на 80-те. Барселона е нещо съвсем различно от това, което сте гледали и в никакъв случай не може да бъде оценен на телевизора. Да видиш Барселона на живо е нещо задължително за всеки, който има самочувствието да твърди, че познава футбола и може да го коментира. След като аз имах тази привилегия, напълно си обяснявам защо футболни авторитети по списания, вестници, телевизионни студия и т.н. са повече от респектирани от този отбор и всичките им прогнози са свързани с това, че най-логичното е той да спечели.

Преди този мач гледах каталунците срещу Левски на „Васил Левски” в Шампионска лига. Макар че тогава те бяха впечатляващи, а и действащи европейски шампиони, разликата между онзи тим и сегашния (на Гуардиола) е колосална. Легендите гласят, че преди да поеме треньорския пост Гуардиола е прекарал часове наред в приятелски разговори с Марсело Биелса, аржентинският треньор, който направи чудото с Атлетик Билбао през миналия сезон.

Биелса е смятан за човека, създал стила на игра, доведен до съвършенство от Барселона и националния отбор на Испания. Неговата философия е изградена върху това, че най-важният елемент във футбола е притежанието на топката. Той започва да налага тази философия през 90-те години в Нюелс Олд Бойс и изглежда като един наивник, макар че резултатите му го довеждат до поста национален селекционер на Аржентина.

За някои е спорно дали притежанието на топката е офанзивна или дефанзивна стратегия, защото е факт, че един отбор няма как да получи гол, ако притежава топката. Идеите си Биелса развива на базата на друга една философия – тази на украинеца Валерий Лобановски. Разликата е, че аржентинецът е опитва да „елиминира” излишните постове на терена, т.е. тези, които нямат значение в градивен план, защото, за да развие добре идеята си с притежанието на топката, то трябва да има числено превъзходство във всяка зона на терена.

Това прави и Гуардиола с Барса. Крайният резултат е, че Барселона се различава от всички онези перфектно подредени като по конец отбори, които дисциплинирано покриват всички пространства по терена. Синьо-червените имат един многочислен блок от футболисти, които си подават топката на крак с едно докосване и могат да правят това до безкрайност. И, вярвайте ми, това наистина няма как да се види в пълния му блясък по телевизията.

Ако трябва да го обясня с цифри, Барселона упорито е налагал схемата 4-3-3 през години, но днес, когато владее топката, този тим използва нещо като 3-7-0. Излишният човек е централният нападател, защото в много по-голяма степен Барса се нуждае от човек в средата на терена, който да си подава топката до безкрайност с другите, а един от всичките седем в крайна сметка е много вероятно да се озове в голова ситуация. Нещо повече, макар че е смело, бих прогнозирал, че следващата стъпка е 2-8-0, ако се намери друг вратар. Не, че Виктор Валдес е лош, но може би ви прави впечатление, че в последните два сезона вратарите от новата вълна започнаха да играят много често с крака, а при всички случаи ще се намерят „луди” треньори, които ще опитат да направят универсални и играчите на този пост.

Другият важен момент, който разбрах на „Сан Сиро”, е защо всъщност се случва така, че този отбор може и да губи, както се случи срещу Челси в полуфинала в Шампионска лига, както се случи и в същата вечер. Барселона е отбор, който излиза на терена само с една мисъл и тя е, че трябва да се надиграва. Не можете да очаквате Меси и компания да си правят тънка сметка за изгоден резултат. Дали у дома, дали навън, Барселона има еднакъв подход и той е изграден точно върху самочувствието, че винаги може да вкара един гол повече от съперника. Звучи твърде романтично, но е самата истина.

Така беше и срещу Милан. Гостите поеха контрола от първата минута, но сякаш „нехаеха” за защитата и чакаха своя гол. Росонерите направиха две положения, но резултатът остана нула на нула. И след като Барса не вкара, беше ясно, че ще дойде моментът, в който Милан ще има ново положение за гол и този път може би ще се възползва. Това е. Всеки един що-годе грамотен отбор на добро ниво за Европа има силите да направи 4-5 положения на мач срещу отбора на Тито Вилянова и ако е добре организиран в отбрана (а Милан безспорно е) може да разчита дори да спечели. Така го направи Селтик, по същия начин близо бе и Спартак Москва, а пък тактически виртуоз като Жозе Мауриньо тепърва ще има успехи с отборите си срещу този „любим” съперник.

Интересното е, че Барселона няма друга тактика, освен доведената до съвършенство с безкрайните пасове и ако попадне в трудна ситуация стига до почти пълна безидейност как да обърне даден мач. При 2-0 за Милан гостите направо видяха елиминацията в очите, защото трябваше да мислят вече не как да вкарат, а как да не си тръгна с три чисти гола пасив. Точно тогава създадоха и впечатлението, че са надиграни и безпомощни. Уви във футбола има не само романтика, но и грозна реалност и каквото и самочувствие да имаш, трябва да се съобразяваш и с нея.

Ще кажете „Защо тогава Барселона е най-силният отбор в света?” Много е просто. Този отбор не може да бъде надигран, може да бъде излъган, като се използва неговият абсолютно романтичен подход към футбола. Всъщност има само един мач, за който мога да кажа, че Барселона е бил смачкан и това е онзи мач в Милано срещу Интер в Шампионска лига, спечелен от тима на Мауриньо с 3-1. И няколко опита на мускули от Реал на същия треньор, макар и завършили с победи. Победен - да, но надигран – не.

Другият много силен аргумент е, че Барселона няма нужда да участва в бясната надпревара за най-актуалните имена на трансферния пазар. В състава на каталунците място не може да намери всеки играч. Един Гарет Бейл например ще бъде абсолютен титуляр навсякъде, но на „Камп Ноу” е твърде вероятно да изглежда неадекватен. За да си част от тази философия, трябва да имаш специфични качества. Такива играчи трудно се намират, а по-лесно е да се създадат.

Лично аз не се наемам да прогнозирам кога точно този тим ще бъде изчерпан. Историята показва, че един отбор с плавна подмяна на играчите може да се задържи на върха около 10 години. Това време в съвременния футбол е значително скъсено, като може да се предполага, че на Барселона му остават максимум 3-4 години при добро стечение на обстоятелствата.

Това, в което обаче съм сигурен е, че ще оценим на какво сме били очевидци, чак когато сегашния Барса на Гуардиола отиде в историята.

Историята на световните първенства: откъс

Няколко седмици нямах много възможности да пиша в блога и то в рубриката за финалите в КЕШ и Шампионска лига, която смятам да поддържам през цялата 2013 г. Това е така, защото поставих началото на амбициозен проект, който с помощта на няколко приятели журналисти се надявам да завърша навреме за световното първенство през 2014 г. То ще е последното за дълго време от "романтичен" вид - най-великата футболна държава Бразилия ще е домакин преди да започне въртележката на домакините с много пари - Русия, Катар и т.н. И си мисля, че наистина ще има истински и неподправен интерес към това световно, който пък заслужава да бъде задоволен и с наистина качествени неща за четене! Предлагам ви първия текст от тази книга. Това е само скелет, който тепърва ще бъде допълван от детайли, на които ще попадна в огромното количество литература, което смятам да прехвърля по пътя.


Мондиал 1930, група А

Тук се случват почти всички „първи” неща

Сняг, примесен с дъжд. Колкото и странно да звучи, но това е бил декорът на първия мач в историята на световните първенства. Два мача поставят началото на битката за първата световна купа. На 13 юни 1930 година в 15 часа уругвайско време на стадиона на единия от местните грандове Пенярол „Покитос” един срещу друг се изправят отборите на Франция и Мексико. Обстановката е съвсем делова. Няма тържественост, нито пък церемония по откриването. Тя е предвидена за 18 юни, когато ще бъде открит новият стадион „Сентенарио” с мача на домакините срещу Перу. Дата е избрана неслучайно – в този ден се чества стогодишнината от обявяването на независимостта на страната.

Около хиляда зрители на „Покитос” се събират за този първи двубой, а доста повече предпочитат да видят мача САЩ – Белгия по същото време. Французите са значително по-спокойни и само дългото презокеанско пътуване и умората от него, докато мексиканците чувстват нервност. Техният отбор има опит от Олимпиадата в Амстердам 2 години по-рано, макар и там да е записал две лесни поражения от Испания и Чили. Трима от футболистите са играли в тези мачове, а лидер е 33-годишният капитан Рафаел Гарса Гутиерес, известен с прозвището „Рекорд”. Седем от останалите дебютират за тима, а наставникът Хуан Луке де Сералонга, циганин по произход, се опитва да ги надъха за битка с патриотични призиви. Той дори ги кара да изпеят мексиканския химн, нещо, което не е по силите им, защото повече от тях са абсолютно неграмотни. „Спокойно момчета, това е само футбол, не сте дошли, за да воювате!”, обръща се към тях наетия от тима уругвайски масажист, не издържайки пред това, което вижда.

Люксен Лоран

Мексиканците съвсем логично започват сковано и французите се ориентират доста бързо в обстановката. Те са значително по-подготвени тактически, като избират според очевидци необичайната за онова време схема 4-3-3. „Петлите” обаче бързо разбират, че съперникът им няма с какво да ги изненада и започват да редят атака след атака през обърканата му зашита. Деветнадесет минути са необходими, за да падне първият гол, който е отбелязан от Люксен Лоран с удар от наказателното поле след пас на Либерати от десния фланг.

Това е първото попадение в историята на първенствата, макар че то е признато за такова чак в края на 80-те години на миналия век. Около това дали на този мач или на двубоя Белгия – САЩ е паднало първото попадения, няма недвусмислен отговор, защото по онова време не са се водили подробни протоколи. И все пак ФИФА се произнася окончателно в полза на гола на Лоран, което го прави моментално медийна звезда. Спокойният старец започва да бъде навестяван често от журналисти в дома си в Безансон, където умира чак през 2005 година. „Изобщо не съм си мислил по онова време, че голът ми е исторически”, казва той в едно от многото си интервюта. “Нашият вратар Тепо намери с дълъг пас Либерати на крилото и той центрира към мен. Центриранията са винаги били най-опасното оръжие във футбола. Топката ми дойде удобно и с волле я изпратих в мрежата”, спомня си още Лоран.

Мексиканците са очевидно изнервени след попадението и седем минути по-късно техният нападател „Ничо” Мехия се сблъсква с френския вратар Алексис Тепо, опитвайки се да догони пас на Иларио Лопес в наказателното поле. Резултатът от това е, че Тепо не може да продължи мача и е сменен на вратата от защитника Огюстен Шантрел, тъй като по онова време смени не са разрешени. Шантрел се справя великолепно, като до почивката Франция нанизва още два гола и на практика мачът е решен. Мексико стига до почетно попадение през второто полувреме, но получава още един гол и „петлите” се оттеглят с убедителна победа с 4-1.

„Отидохме в един местен, извинете ме за израза, бордей, където се забавлявахме по случай победата с шампанско и жени”, откровеничи авторът на първия гол Лоран.

Отборът на Франция

Този гуляй идва малко рано за французите, които са смятани от всички за единственият европейски отбор, който е в състояние да се намеси в битката за трофея. Реално обаче те губят шансовете си още във втория мач в групата, който идва два дни по-късно и е един от най-скандалните в турнира. Съперник е Аржентина, основният конкурент на Уругвай за титлата, а между двата тима вече се е създало много повече от съперничество или направо казано откровена вражда. Абсолютен факт е, че Аржентина и Уругвай са приблизително равни по сила, като двата тима решават помежду си съдбата на олимпийското злато две години по-рано. Тогава триумфира Уругвай, но е спорно, както пишат украинците Талиновский и Франков в пространната си история на световните първенства, дали фантастичното нападение и великолепната халфова линия на Уругвай са по-силни от великолепното нападение и фантастичната халфова линия на Аржентина.

Мачът с Франция е стартът за Аржентина в турнира, но и едновременно с това е ясно, че победата в него почти сигурно ще изпрати отбора на полуфинал. Двубоят е на „Парке Сентрал”, където присъстващите 3000 зрители, почти всички уругвайци, неистово подкрепят Франция и освиркват аржентинците при всяко тяхно отиграва, създавайки ужасна обстановка.

Аржентинците не се страхуват, а дори напротив. Враждебното отношение още повече ги мотивира. „Бяхме чували за страховития Монти, централният защитник”, спомня си французинът Лоран. „Казваха ни, че трябва да го ядосаме, за да го изкараме от равновесие, но се случи точно обратното.”

Лоран е прекият потърпевш, след като още в самото начало получава зверски ритник от Монти при едно единоборство и на практика остава фигурант до края на мача, защото му е трудно да се предвижва по терена, камо ли да отиграва. За сметка на това обаче вратарят Тепо е великолепен и остава малко шансове на аржентинците за гол. И все пак в 81-ата минута южноамериканците стигат до попадение. Луис Монти изпълнява свободен удар, докато „петлите” още строят стената си, а вратарят Тепо не успява да види добре топката и тя спира в мрежата му.

Луис Монти

Оттук насетне на сцената излиза бразилският съдия Жилберто Алмейда Рего, една от скандалните фигури на първия шампионат. Няколко минути след гола французите правят опасна атака чрез Ланжие към вратата на Босио и тогава Рего дава край на мача, при положение, че минутата е 84-та. Като по сигнал към него се затичват играчите на Франция и двамата помощници, които впрочем са треньори на други отбори – Улисес Сауседо от Боливия и румънецът Константин Радулеску. След консултации с тях Рего казва, че мачът трябва да се играе и тук вече идва мястото на митовете и легендите около този инцидент. Според някои двубоя се подновява веднага и единственото прегрешение на Рего е, че спира потенциална голова атака на Франция. Според други реферът успява да върне играчите на двата тима от под душовете и шестте минути се доиграват след пауза от половин час. Факт е обаче, че в тях европейците не успяват да стигнат до нищо и Аржентина записва победа с 1-0, вероятно най-важната в групата.

Публиката е буквално озверяла, а от емоциите и напрежението аржентинецът Роберто Черо получава нервен шок и е приет в болница. Той не успява да запише нито една минута повече на първенството и то при положение, че е от опитните играчи на Аржентина – шампион на Копа Америка през 1929 г. и сребърен медалист на Олимпиадата година по-рано. Аржентинците пък подават официална жалба заради поведението на публиката, но мачът с Франция е само загрявка за това, което ги чака по-нататък в турнира.

"Сентенарио" е открит чак на шестия ден от първенството

Ден по-късно Чили стартира на същия стадион участието си в първенството, а мачът с Мексико, спечелен с 3-0 създава няколко спорни момента. Според някои историци в него пада първият автогол в историята на световните първенства, макар че според протоколите на ФИФА това се случва чак на световното първенство през 1938 година. Факт е обаче, че световната федерация ревизира становището си и обяви официално, че първият автогол все пак е паднал в този двубой.

Безспорни са двата гола на чилиеца Карлос Видал, но твърде неясно е дали те са първият и вторият или първият и третият. Видал открива резултата още в 4-ата минута, когато според мексиканците съдията от Белгия Анри Кристоф не вижда игра с ръка на Карлос Шнебергер. Що се отнася до автогола на мексиканеца Мануел Росас, според ФИФА той е автор на второто попадение в двубоя. В 51-ата минута на мача централният нападател на Чили Едуардо Вилялобос отправя силен удар по посока на вратата, топката рикошира в главата на Росас и спира в мрежата.

Мексиканците са недоволни от белгийските съдии Кристоф и помощникът му Лангенюс. Според тях Кристоф непрекъснато е свирил нарушения в полза на Чили, а Лангенюс ги е обиждал. Истината обаче е, че мексиканците отново са превъзбудени както в мача с Франция, често преминават границите на коректната игра, а в защитата им цари пълен хаос.

След първият гол и автогол, група А влиза в историята и с първата спасена дузпа, която е в мача между Чили и Франция, спечелен с 1-0 от южноамериканците. Вратарят записал името си в историята е французина Тепо, който отразява удар от бялата точка на Гилермо Сааведра (според други източници на Карлос Видал). Това обаче се оказва недостатъчно, защото неговите съотборници са изключително беззъби в атака, може би заради липсата на контузените нападатели Люксен Лоран и Андре Машино. Техните заместници Делмер и Вейнан не могат да застрашат вратаря на Чили Кортес, а причина за това вероятно е и добрата защита на съперника. Четиримата отзад играят заедно и в клуба си Коло Коло. В 65-ата минута Гилермо Субиабре вкарва единствения гол в мача, който означава, че последният мач срещу Аржентина ще е директен финал за Чили в групата.

Мачът между Чили и Франция е на „Сентенарио”, който е открит ден по-рано и е безпощадно експлоатиран от организаторите. Двадесет минути след двубоя между Чили и Франция, на терена излизат Аржентина и Мексико за един от най-зрелищните и едновременно с това спорни мачове на първенството, а оркестърът свири химните на двете държави по време на импровизираната загрявка. Това води до поредния почти комичен инцидент с тима на Мексико, надъхван с патриотизма на своя треньор Де Сералонго. Чувайки химна си, мексиканците буквално застинали по местата си и не могли да се подготвят за първия съдийски сигнал на боливиеца Улисес Сауседо.

Сауседо се превръща в главен герой в мача с трите отсъдени дузпи, от които е вкарана само една. Според някои историци дузпите са били пет или дори шест, но проучване на Международната федерация по футболна история и статистика доказва категорично, че наказателните удари са три. Това, както и още няколко спорни решения са причина той да бъде гонен след мача от зрителите и да се спаси от стадиона с бягство. Едва ли е необходимо да се казва, че публиката отново откровено симпатизира на мексиканците, надявайки се Аржентина да не успее да прескочи групата.

Аржентинците са недоволни от показаното в мача срещу Франция и започват мача срещу Мексико с осем промени. Седем от тях са тактически, а последната е принудителна. Капитанът на тима Мануел Ферейра е студент и точно в деня на мача има изпит. Той е освободен, завръща се в родината с кораб, а за последния мач в групата срещу Чили се присъединява отново към тима си с диплома на нотариус в джоба. Сред другите промени в тима лични името на Гилермо Стабиле, който заема мястото на хоспитализирания Черо. „Ел Филтадор”, както наричат Стабиле, ще оправдае влизането си в състава с първия хеттрик в историята на световните първенства. Или поне е смятан официално за такъв до 2006 година.

Аржентинците започват вихрено, като за 20 минути решават всичко в мача, вкарвайки три гола (два от тях са на Стабиле). Тогава съдията Сауседо дава първата си дузпа, като интересното е, че всичките три в мача са за игра с ръка. Вратарят на Мексико Бонфильо отбива топката след удар на Франсиско Варальо и тя рикошира в ръката на защитника Гутиерес.

Интересното е, че по онова време няма нарисувана точка за изпълнение на дузпа. Указанията към арбитрите са наказателните удари да се изпълняват от 14 крачки и Сауседо, който е и треньор на Боливия спазва буквално това указание. Проблемът е, че той е истинска върлина и съответно крачките му са много широки. Така и трите дузпи в мача се изпълняват почти от границата на наказателното поле. Фернандо Патерностер пропуска за аржентинците, като интересното е, че стреля слабо в ръцете на вратаря. Това мнозина отчитат като резултат от джентълменската традиция по онова време. Когато изпълнителят на дузпата е смятал, че съдията е допускал грешка, обикновено той джентълменски е подхождал несериозно към удара.

Малко по-късно мексиканците също получават дузпа за игра с ръка на Алберто Кивидини, която Мануел Росас вкарва. Третият наказателен удар е пак за Мексико, но при резултат 5-1 в 72-ата минута, като топката се удря в ръката на Хосе Дела Торе при меле в наказателното поле. Съдията Сауседо връща изпълнението толкова назад, че ударът на Мануел Росас този път не е достатъчно силен и вратарят Босио избира топката. Росас обаче притичва и с втори удар я изпраща в мрежата. Скоро мексиканците вкарват и трети гол, а след това „Моко” Лопес улучва гредата, но интрига в мача реално няма. Мексико напуска турнира с три поражения, а разстроеният треньор Луке де Сералонго напуска и никога не се завръща в родината си.

Гилермо Стабиле

Последният мач между Аржентина и Чили трябва да определи кой от отборите ще отиде на полуфинал, но интрига в него почти липсва. Гилермо Стабиле прави резултата 2-0 за Аржентина в първите 15 минути, а след това на терена започват да преобладават грубостите и баталните сцени. Белгийският съдия Лангенюс обаче е твърде добронамерен и оставя отборите в пълен състав. Луис Монти на няколко пъти удря съперник, а в края на първото полувреме при 2-1 за Аржентина настава масово сбиване. Резултатът от грубостите е, че един от най-добрите аржентински футболисти, десният инсайд Франсиско Варальо, получава контузия, която не му позволява да играе в полуфинала срещу САЩ.

След почивката Аржентина вкарва още едно попадение, след като двете крила Карлос Пеучеле и Марио Еваристо правят серия атаки, а освен това изработват гола, вкара от последния.