Пътуването с влак между Генуа и Рим е едно от най-красивите
в Италия. За няколко часа прекосявате скалистото крайбрежие на Лигурия,
красивата морска част на Тоскана със селските градини и винарските замъци по
околните хълмове, както и множество маслинови плантации. Отдясно ще видите
остров Елба, а после навлизате в областта Лацио, за да почувствате тръпката,
която са усещали римските войници, прибирайки се у дома след безкрайните военни
походи.
Няма как да усетите имперското величие на Рим, когато влакът
ви остави на гара Термини, но са достатъчни хиляда крачки, в която и да е
посока от там, за да разберете защо този град е по-специален от всички други в
света. Няма друго място на планетата, което по толкова невероятен начин е
смесило в себе си белезите на различни епохи с цялото им монументално величие.
Казват, че за да се види Рим ти трябва поне седмица. Това е изумителна
туристическа спекулация. За да усетиш какво е Рим може да ти стигне и един ден.
И едновременно с това един цял живот може да не е достатъчен за това.
Това ми бе трети път в Рим и почти имах самочувствието, че
зная перфектно за какво става дума. Бързо мога да направя маршрут „Рим в 2 дни”,
като подбирам за първия Колизеума, хълма Палатино, пазарите на Траян, Пиаца
Венеция, река Тибър и вечеря в еврейския квартал, където са най-добрите
ресторанти в италианската столица. Избягвате този, който е препоръчан в „Уикитравъл”
като най-добрия и избирате някой от съседните. Така е гарантирано, че ще имате
една чудна вечер с вино и римска кухня на прилична цена. Хиляда крачки след
вечеря до фонтана „Ди Треви” и испанските стъпала. За втория ден остава
Ватикана, където се оказва, че е денят за аудиенция при папата (не че това
променя програмата), замъка „Сант Анджело” и Пиаца Навона, последното е
единственото място, което съм пропуснал предните два пъти.
Миди или шкембе по римски и бяло вино - класика в еврейския квартал на Рим
В така сбитата програма хем виждаш всичко важно, хем остава
достатъчно време за основната мисия в Рим: мачът Лацио – Тотнъм.
За разлика от имперското си величие иначе, Рим има или
доскоро е имал по-скоро туристическо и фестивално значение във футбола. „Стадио
Олимпико” е бил домакин на няколко значителни финала в историята на футбола,
същото важи и за „ПНФ”, където Италия печели първата си световна титла през
1934 г. под одобрителния поглед на Бенито Мусолини. Неговото име пък е
преплетено твърде много с историята на отбора, за който ще стане дума в този
текст. Рома и Лацио пък не са имали и нямат почти никакво значение за световния
футбол или поне съпоставимо с това на грандовете от севера като Ювентус, Интер
или Милан.
Още при настаняването в хотела, една твърде жизнена
италианска баба на рецепцията (веднага получава името баба Джулия) ни пита по
каква работа сме в Рим и когато чува думата „футбол”, следва една от
най-вълнуващите тиради от възрастна жена, които съм чувал в живота си. „Освен,
ако не сте фенове на Тотнъм (Тотенхам, както го произнасят там – б.а.), вие
няма да спите в този хотел”, казва баба Джулия. „Думата Лацио не се споменава
тук, защото носи болести и нещастие. Племенникът ми е от Лацио, но той не е
добре с главата така или иначе”, казва тя на пресекулки и когато я успокояваме,
че сме от Тотенхам, следва отдаване на спомени и философски прозрения на тема „Защо
Рома е нещо, равностойно на нейния живот”. Опитвам се да проверя общата и
култура във футбола, калкулирайки къде е тънката струна. Името Бруно Конти
буквално я взривява и е причина да ни изпрати до стаята, а след това да
предложи да ни съдейства за билетите за мача и дори да прояви самоинициатива да
ги организира. Все пак когато Конти чупеше кръстовете на италианските защитници
в началото на 80-те, баба Джулия е била в златните си години на жена.
Останалите екстри от уважението ни към Конти и добрата оценка за неговия
сюблимен талант са карта на града с означение добри ресторанти, издействани
намаления в няколко от тях и денонощна готовност за съдействие.
Вземането на билети за този мач чисто на теория не трябва да
е трудна задача. С 82 000 места малко са мачовете, които могат да напълнят „Олимпико”.
Това е само теорията обаче.
В Италия има доста строг режим на поименни билети, които се
вземат по определен начин във всеки клуб. За този мач има опцията интернет,
която не харесвам заради факта, че трябва да седнем в агитката на Лацио, както
и един магазин „Лацио Пойнт” в центъра, на стотина метра от гара Термини.
Всъщност районът между Термини и църквата Санта Мария Маджоре е районът, който
трябва да посетите, ако търсите футболни сувенири. Освен магазините на Лацио и
Рома, там има и достатъчно други с артикули на отборите от цяла Италия.
Магазинът на Лацио обаче се оказва затворен в 10:30 ч.
сутринта. Веднага решаваме, че баба Джулия ще трябва да свърши работата, но
точно тогава съдбата ни изпраща една от типичните картини, свързани с Лацио.
Срещу нас по тротоара се засилва мустакат мъж на достолепна възраст в готварска
престилка, очевидно излязъл от някоя от околните пицарии. Следва порой от думи
на италиански, серия гримаси към нас, потропвания по очевидно затворената врата
на „Лацио Пойнт”, някоя и друга псувня, прозрението, че всъщност „тези
мързеливци пият кафе, вместо да продават билети за мача”. Мъжът дори нахлува
ядосан в най-близкото кафене сякаш търси някого по физиономия, връща се при нас
и ядосано обяснява, че всеки момент трябва да дойдат, след което пресича
тротоара и се изгубва в пицарията, от която е излязъл. Направо усещаме, че
човекът се ядосва на перспективата двама вероятни лациали от България да
останат без билети.
Картината е типична за Лацио по няколко причини. Първата от
тях е, че феновете на „небесносините” са хора с дясна политическа ориентация,
главно от северните предградия на Рим, една невероятно зелена част на
италианската столица. Те са предприемачи, бизнесмени, собственици на пицарии и
друг дребен и среден бизнес. Тези на Рома са леви и са предимно в центъра.
Заради това туристът в Рим остава с впечатлението, че в града преобладават „вълците”,
а не „орлите”.
В крайна сметка след 30 минути човекът от „Лацио Пойнт” се
появява и на запитването за билети единствената въпросителна от негова страна е
дали сме англичани. Иска ни личните карти и по 40 евро (5 евро е таксата за
неговия магазин) и казва, че имаме резервация. Дали ще получим билети зависи от
Лацио, като можем да минем следобед, за да си ги вземем евентуално.
Всъщност системата с билетите в Италия е изключително ефективна
и не е необходимо никой да разлепва ксерокс копия по стените на тези, които
имат забрана. Просто хората като Боримиров (доскоро) няма как да си купят
билет, нито след това да го трансферират или пък да влязат с чужд на стадиона,
след като трябва да се показва и лична карта. Най-общо може и друг човек да ти
вземе билет на негово име, а след това имаш опция да го прехвърлиш на свое в
сайта на клуба. Ако имаш забрана, което и да е действие от изброените няма как
да се случи.
А Лацио има наистина проблемна публика. Инцидентите във
всяко римско дерби са ежедневие, а именно оттам агитките на Левски и ЦСКА
копират подхода и поведението си в сблъсъка на София. Първо в Лацио започват да
се събират пари от публиката за хореография, но 30-40 години преди това да се
случи при нашите грандове. Там тръгва и войната с транспаранти, а само там,
освен в България, медиите се занимават след мача с това кой какво е показал и
какъв транспарант е вдигнал на трибуните.
Паоло ди Канио на една от най-известните си снимки
Когато пък става дума за Лацио, мнозина вероятно се сещат за
фашисткия поздрав на Паоло ди Канио след един гол, снимка, създала му орела на
герой на северната трибуна. А Лацио има твърде топла връзка с режима на
Мусолини.
Започвам директно с отговор на най-важния въпрос. Да,
Мусолини е бил от Лацио, при това твърде запален почитател и е водил децата си
на всеки мач на „орлите”.
Центърът на италианския фашизъм е бил Рим. Мусолини пък е
искал да върне имперския вид на града и е полагал солидни усилия по отношения
на пропагандата, като голяма част от нея е заемал футболът. В онези години
Лацио играе на стадион „Рондинела”, точно в подножието на хълма Паироли, където
и днес е територия на хард фенове на тима. Наблизо се намирал „Стадио Национале”,
или мястото на което Мусолини изгражда стадион „Партита Национале Фашиста” или „ПНФ”.
През 1928 г. именно там Италия среща Унгария и това е първият мач на „адзурите”
на юг от Болоня. Шест години по-късно „ПНФ” е арената на финала на световното,
а от три години там вече играе Лацио.
Бенито Мусолини - фен на Лацио и "помощник" на Рома
Интересното е, че Лацио няма никаква пряка полза от това, че
Мусолини е фен на тима, дори напротив. Като изключим това, че в Лацио пристига
героят от световното през 1938 г. Силвио Пиола, Рома е отборът, който на
практика се ползва с протекциите на фашистите. През 1941-42 „вълците” се
оказват лидери в класирането, нещо, което не се е случвало до момента в
решителен период на нито един от римските отбори. За пропагандата на Мусолини е
много важно скудетото да остане в столицата и то е решено в римското дерби през
януари. Странни реферски решения и невероятен автогол на Лацио в последната
минута помагат на Рома да стигне до титлата, което звучи направо невероятно на
фона на днешния антагонизъм между двата отбора.
Лацио трябва да чака до 70-те години за своя първи
шампионски триумф. Дотогава „орлите” се
радват единствено на култовите фигури в тима си, най-голямата от които е
Джорджо Киналя. Той е висок италиански централен нападател, израснал в Уелс,
който пристига в Лацио от Суонси през 1969 г. Киналя е невероятно интелигентен
и почти безразсъдно смел. Той се хвърля с главата си там, където италианците не
поставят ръцете и краката си и това го прави идол на феновете. По негово време
треньор е аржентинецът Хуан Карлос Лоренцо, водил известните „костотрошачи” от
Естудиантес в края на 60-те. Лоренцо е невероятен мотиватор, за който
единствено значение има победата, постигната по какъвто и да е начин. За да
надъха тима си след един мач с Арсенал той предизвиква сбиване между тях в
римския ресторант „Л’Аугастеа”, след който е поломено почти цялото зведение.
Именно този инцидент втвърдява подкрепата към Лацио според историците и „Курва
Норд” започва да се пълни за мачовете.
Джорджо Киналя - идолът на Лацио си отидеот този свят през 2012 г.
Киналя преминава в Космос (Ню Йорк) на Пеле, но не му е
лесно да си тръгне. Той дълго стои блокиран на летище „Фиумичино” от
недоволните фенове, нещо, което по-късно ще се случи с друг любимец на феновете
Джузепе Синьори при слуха, че може да бъде продаден в Парма.
Лудите глави пък винаги са били част от тима. През 90-те
години там отива Пол Гаскойн, но преди това в Лацио играе Лучано Ре Чекони.
Младият нападател е застрелян в бижутерски магазин, след като решава да си
направи шега и да инсценира обир през 1977 г.
При всичко това тръгвам със напрегнати очаквания към
стадиона, още повече, че трябва да подкрепям Тотнъм сред чужди, което няма да е
като на „Джузепе Меаца” или „Сантяго Бернабеу”. Но все пак съм бил и на „Тумба”
в Солун, макар и в не толкова важен за „шпорите” мач.
Пътят до стадиона е труден и това е един от недостатъците на
„Олимпико”. До там просто няма удобен транспорт. Имате две опции – метро и
трамвай или метро и автобус, като второто е по-добрият вариант. В зависимост от
задръстванията трябва да си предвидите средно около час от центъра.
Около стадиона няма такова богатство на сергии със сувенири
и хотдог, всичко е някак по стегнато и не толкова зрелищно, както е в Милано и
Рим. Режимът на достъп обаче е значително по-затегнат. Проверката на билети,
лични карти и багаж е на няколко места, но пък има и предпоставки. Няколко часа
по-рано феновете на Лацио са нападнали англичани в центъра (фашисти срещу евреи
по запалянковските разбирания) и полицията е нащрек. Питат ни няколко пъти дали
сме от Тотнъм и Лацио, но нахалната лъжа „неутрали” върши работа. Проверката
изглежда респектираща, но реално само питат има ли бутилки в раниците и не се
задълбочават да тършуват или да се гаврят с теб, както често правят на
стадионите в България.
Самият „Олимпико” бързо влиза в класацията ми на най-добрите
стадиони в света и причината не е огромният му капацитет или нещо значимо по
трибуните. Просто има уникално много пространство, както индивидуално между
местата, така и наоколо. Можеш да излезеш много бързо и лесно, както до
тоалетните, така и да подишаш въздух пред стадиона. Тоест няма го
традиционното, че когато веднъж си влязъл, трябва да стоиш в рамките на
стадиона до края.
"Олимпико" е един от любимите ми стадиони в света
Подозрението ми, че стадионът ще остане полупразен не се
оправдава. Просто публиката влиза половин час преди мача и точно навреме за два
ритуала – един специален и един обичаен. Специалният е, че Лацио – Тотнъм е
мач, в който има един велик футболист, свързващ двата тима и той се казва Пол
Гаскойн. Честно казано не се сещам за друга двойка отбори с един герой, който
едновременно може да предизвика само искрено възхищение и любов, без завист за
това къде и кога е бил по-значим и без някой да се трогне особено, че всъщност
предстои съперничество с някакъв немалък залог на терена след малко.
Газа се появи, а „Курва Норд” веднага вдигна своя
транспарант. „Лъвско сърце, вироглав човек, чист талант, истински мъж. Все още
герой за нас. Добре дошъл Газа!” Обиколката на Пол Гаскойн беше толкова
вълнуваща и емоционално значима за мен, че няма как да не и посветя един
самостоятелен текст.
Но това не бе краят на емоциите. За първи път видях една от
най-оригиналните и известни хореографии в света. Преди всеки мач на Лацио един
дресиран орел прави кратък полет около трибуните и накрая каца върху щита на
емблемата на тима, за да и даде завършен вид с величествената си осанка.
И ако Мусолини не е успял да донесе имперско величие на
Лацио, то една птица като че ли има значително по-голям успех.
Очаквайте: Пол Гаскойн – две срещи с „лудия”, един
невъзможен трансфер и цяла една кариера
Няма коментари:
Публикуване на коментар