1978: Историческият стил на Ливърпул

Поредица: финалите за КЕШ

През 1977 г. Ливърпул печели за първи път купата на европейските шампиони след един от най-хубавите финали в историята. Тогава „червените” стават третия британски клуб, стигнал до трофея след Селтик и Манчестър Юнайтед. Между онзи мач и финала с ФК Брюж година по-късно вече няма никакво съмнение, че Ливърпул се е превърнал в най-великия английски клуб.

Пътят на „червените” към славата започва през 1961-62 с постигнатата промоция в елита. До онзи момент Ливърпул никога не е играл в Европа, нито е печелил купата на Англия. Макар че пет пъти е шампион. Шестнадесет години по-късно отборът от Мърсисайд е добавил към сметката си още пет титли, за да ги закръгли на рекордните за онова време десет. Има две купи на Англия, две купи на УЕФА и, разбира се, купата на европейските шампиони. Плюс четири загубени финала и три втори места в първенството.

От позицията на днешния ден тази статистика не изглежда толкова значителна, но все пак могат да бъдат направени още няколко сравнения. За 15 сезона Ливърпул само веднъж завършва извън челната петица (7-ми) и играе 14 поредни години в европейските турнири. Ако приемем, че може да се потърсят подобни периоди в историята, когато един отбор се е задържал толкова време около върховете, то те не са толкова много. Великият отбор на Астон Вила от края на XIX век е на челните места около 10 години и то със съвсем различно количество мачове през сезона. Хъдърсфилд има 7 велики години през 20-те, а през 30-те Арсенал господства около 10 години. Уулвърхемптън е номер едно в Англия през 50-те за седем или максимум осем години, а Манчестър Юнайтед има 10 сезона в челото преди трагедията в Мюнхен. И това е всичко.

А когато Ливърпул става европейски шампион през 1977 г., капитанът Емлин Хюз е попитан какво остава да постигнат „червените”. „Да спечелим КЕШ за втори път, предполагам”, гласи отговорът му.

Днес защитата на трофея в Шампионска лига изглежда една от най-непосилните задачи, като още нито един отбор не е успял да го стори, откакто турнирът носи новото си престижно име (1993 г.). В онези времена нещата са били същите, макар че 70-те години са тези, в които доминират четири клуба (Аякс, Байерн, Ливърпул и Нотингам), които записват цели периоди с по три или две поредни купи. Но наистина да защитиш трофея си при всеки от тези отбори се оказва по-трудно, отколкото да го спечелиш за първи път и „червените” не правят изключение.

Отборът на Брюж

Чисто на хартия това би трябвало да е един от най-лесните финали. Две години по-рано Ливърпул е победил Брюж във финалите за купата на УЕФА и то след като белгийците буквално са творили чудеса докато стигнат до директната битка за трофея. Така е и сега, а отборът на Ернст Хапел е елиминирал от позицията на аутсайдер три финалиста в КЕШ през 70-те – Панатинайкос, Атлетико Мадрид и Ювентус. Отборът е не по-малко опитен и обигран от Ливърпул – на вратата е датчанинът Биргер Йенсен, доста стабилен страж, въпреки че британската преса по онова време го смята за несигурен. В центъра на защитата са австрийският национал Еди Кригер и бъдещият национален селекционер на Белгия Жорж Леекенс. Отдясно е капитанът Бастайнс, а вляво младокът Джино Маес. Жулиен Коолс, наричан „Маратонецът”, е моторът в средата на терена, където конците дърпа Рене Вандерейкен, част от големия национален тим на Белгия от края на 70-те и началото на 80-те. Даниел де Кубер оперира отдясно, а във финала наставника Хапел хвърля голямата бомба като пуска на терена унгарецът Лайош Ку, който преди този мач е играл само веднъж за Брюж и то за купата на Белгия. „Срещу английските отбори ни трябва играч, който да ги превъзхожда технически”, оправдава решението си австрийският треньор. В атака е ново попълнение за онова време – датчанинът Ян Сьоренсен, който така и не показва в мача почти нищо от отличната си техника, както и съименника му Симоен. Мачът пропуска легендата на белгийския футбол по онова време Раул Ламбер, футболист с над 500 мача за тима.

Ливърпул пък e добавил качество спрямо тима, спечелил трофея година по-рано, с привличането на двама фундаментални футболисти. Греъм Сунес пристига от Мидълзбро за 352 000 паунда през януари и се включва от полуфиналите с Борусия Мьонхенгалдбах, а голямата звезда е Кени Далглиш, който идва от Селтик срещу 440 000 паунда, колосална за времето си сума, за да смени любимеца на „Анфилд Роуд” Кевин Кигън. Това са двата важни детайла, с които машината за победи на мениджъра Боб Пейсли е сглобена. Точно преди финала питат Пейсли как се е задържал цели 21 години в Ливърпул, първо като играч, а след това преминавайки през всички стъпала на йерархията до мениджърския пост и той казва: „Просто не исках някой да развали всичко това, което градихме толкова време!”

Сунес (вдясно) идва от Мидълзбро
преди полуфинала с Борусия М

Вратарят Рей Клемънс идва от Скънторп през 1967 г. още при Шенкли и не оставя на никому ръкавиците оттогава. Неговата резерва е култовият вратар на Ковънтри от по-късните години Стив Огризович. В центъра на защитата е Томи Смит, един от ветераните на клуба, известен с твърдата си игра, който обаче е контузен и не може да участва на финала на „Уембли”. Неговият заместник Алън Хансен, по-късно известен коментатор, пък прави най-голямата грешка в мача и едва не помага за изравнителен гол на Брюж, като неговият партньор в отбрана Фил Томпсън чисти от голлинията. Вдясно е първият привлечен от Пейсли играч, след като поема поста – Фил Нийл, който идва от Нортхемптън. Отляво най-често е капитанът Емлин Хюз, който също е на „Анфилд” от 1967 г. Пред него е крилото Рей Кенеди, спечелил дубъл с Арсенал през 1970-71, преди да дойде при „червените”. На другия фланг е Джими Кейз, притежаващ невероятно мощен удар. В центъра играта градят Тери Макдермът и Сунес, а в атака е Кени Далглиш. Проблемите на Ливърпул преди мача са свързани не само с липсата на Смит, но и с травмата на бързака Стив Хейуей, който в крайна сметка остава на пейката за сметка на Дейвид Феърклъф, супер резервата, който вкарва сезон по-рано един знаменит победен гол срещу Сент Етиен, отворил пътя към първия трофей, а в следващата кампания записва 4 попадения в пет мача.

Мнозина определят самия мач като един от скучните в историята на финалите за КЕШ, но за мен той не е по-различен от много други, в които фаворитът е трябвало да вземе своето, но това се случва по много труден начин. Веднага в съзнанието ми идва сравнението с Милан – Бенфика през 1990 г., който също е в година на световно първенство и завършва със същия резултат – 1-0.

Ливърпул владее инициативата от първата минута до самия край, като само веднъж белгийците имат реално положение за гол при споменатата намеса на Фил Томпсън на голлинията в 80-ата минута. След мача Боб Пейсли дипломатично ще нарече Брюж „добре организиран в защита отбор”, но това, което наставникът на англичаните спестява, е, че планът на съперника е бил да се добере някак си до дузпи или да вкара при контраатака.

Второто трудно може да се случи, защото в отбрана Фил Томпсън е буквално вездесъщ. Той би могъл да е един от няколкото футболисти на Ливърпул, които спокойно могат да бъдат обявени за играч на мача и това не би било несправедливо. Другите са Тери Макдермът, преборил се за една безнадеждна топка на корнера, за да постави началото на положението за гола; Греъм Сунес, който по онова време трудно може да бъде оценен като легендарния играч на Ливърпул, в който ще се превърне по-късно, но в много моменти загатващ своята класа. И, разбира се, Кени Далглиш, голямата бъдеща легенда на клуба.

Кени Далглиш (в средата) ликува след гола си

За мен все пак номер едно в мача е именно Далглиш, защото шотландецът направи единственото, което трябваше на Ливърпул в мача. Той се пребори за една топка в наказателното поле, върна я към Сунес на границата. Сънародникът му не стреля отдалеч, както очакваха играчите на Брюж, а даде хитър двоен пас и Далглиш с лек прехвърлящ плонжа на Йенсен удар отдясно я изпрати в мрежата.

Голът на Далглиш

Голът на Кени Далглиш на видео

Ливърпул не изиграва в този финал на „Уембли” един от великите си мачове, но е този отбор, който познаваме в историята. Ако може да се говори за исторически стил на „червените”, то мачът с Брюж е един от десетките примери за него – няма смисъл нещата да се правят по сложен начин, след като има и по-прост. Това е философията на Ливърпул.

След финала Ернст Хапел коментира, че този Ливърпул е само сянка на отбора, който е победил неговия Брюж две години по-рано в купата на УЕФА. „И това какво точно им помага?”, отвръща капитанът на „червените” Емлин Хюз. Неговата усмивка, когато поема трофея от ръцете на президента на УЕФА Артемио Франки и танца по терена с Тери Макдермът са незабравимите спомени от финала заедно с деликатното „копване” на Кени Далглиш за гола.

Четири дни по-рано Ипсуич е победил фаворита Арсенал от ролята на аутсайдер в един от най-чудните финали за купата на Англия. В коментаторската кабина на Би Би Си гостува вратарят на Ливърпул Рей Клемънс, а в края Алън Пари го пита ще има ли сили Ливърпул да не допусне изненада като Арсенал и да защитата титлата си в Европа. „Само гледайте!”, казва Клемънс.

Това, което светът и Англия виждат на 10 май 1978 г. е как Ливърпул запазва в академичен стил мястото си сред най-великите клубове в историята.

Личният ми момент

Дейвид Феърклъф

Определено се вълнувах, докато вървях към хотела. Все пак Ливърпул беше властелинът на футбола по време на моето детство и винаги съм запазил особен респект към „червените”. Може би заради това най-много се наслаждавам на победите над този тим, които ми носи любимият Тотнъм, защото футболът ме е научил, че най-големите не заслужават омразата, която получават, а само уважение и респект. Особено, когато са част от детството.

Той ме чакаше в барчето на хотела. Типичен рижав англичанин, който веднага бива разпознат като такъв, но няма популярната физиономия на големите имена от футбола на Острова. Супер резервата Дейвид Феърклъф.

Звездата днес

Мой приятел беше организирал посещението му в рамките на няколко дни в България, където учудващо за него се радваше на огромен медиен интерес. Аз помагах, като асистирах за няколкото интервюта, които Дейвид даде и една пресконференция. Всичко това ми донесе удоволствието да прекарам доста време в неговата компания и, разбира се, в приказки за онзи Ливърпул. „Знаеш ли, всички ме свързват с гола срещу Сент Етиен, но за мен участието на финала срещу Брюж е най-важният ми момент”, каза ми тогава Феърклъф. „Бях само на 21 години и Боб Пейсли предпочете да започне с мен на върха вместо Стив Хейуей, а след това, когато Хейуей започна да загрява, всички очакваха да ме смени, но той извади Джими Кейз. Финал на „Уембли”, 90 минути на терена... Определено това е най-великият ми момент във футбола.”

На върха на атаката през първото полувреме и отляво през по-голяма част от второто, Дейвид Феърклъф нямаше шанса да се прояви като човека на решителния гол. Но срещу Брюж той бе просто част от великолепната машина на Ливърпул, направила „червените” кралете на Европа.

СТАТИСТИКА

Ливърпул – Клуб Брюж 1-0 (0-0)

Финал – „Уембли”Лондон; 10 май 1978 г.; Съдия – Чарлс Корвер (Хол)

1-0 Далглиш 64

Ливърпул: Клемънс – Нийл, Хансен, Томпсън, Хюз – Кейз (63 – Хейуей), Макдермът, Сунес, Кенеди – Далглиш, Феърклъф.

Треньор: Боб Пейсли

Брюж: Йенсен – Бастайнс, Кригер, Леекенс, Маес – Де Кубер, Куулс, Вандерейкен, Симоен – Ку, Сьоренсен

Треньор: Ернст Хапел

Играч на мача: Кени Далглиш (Ливърпул)

Програмата за мача: Самият факт, че говорим за една от програмите от финал на „Уембли”, показва, че е лесна за намиране, защото англичаните по традиция произвеждат големи тиражи заради много колекционери. Има и по-късна препечатка, като тя е отбелязана на задната корица отдолу. Спокойно можете да намерите тази програма за около 5 евро. Има богато представяне на двата тима с визитки и цветни снимки на играчите (това важи особено за Ливърпул). Снимата на „червените” е с отлично качество, а тази на Брюж е от полуфинала с Ювентус.

1987: Петата на Маджер и нещо повече

Поредица: финалите за Купата на европейските шампиони

Изминалата 2012 г. бе една от малкото в моя съзнателен живот, когато не гледах директно финала в Шампионска лига. Причината за този „необичаен” факт бе съвпадението на няколко събития. Първото е обективното и то е, че точно в деня на сблъсъка се намирах на едно от чудните места в света, където обаче човек е принуден да се върне повече от един век назад по отношение на комуникациите и досега с удобствата на модерния живот: Зографския манастир на полуостров Атон. Съвпадението с финала бе добре дошло за мен от морална гледна точка. От една страна почти винаги съм срещу Байерн, но от друга, ако подкрепях Челси в този мач, това щеше да означава, че искам любимият ми отбор Тотнъм да не играе в Шампионска лига. Самото натрупване на обстоятелства бе достатъчно драматично, за да предпочета близостта до духовното пред футбола, избор, който иначе трудно бих направил някога.

А и бях почти убеден, че Байерн ще спечели.

Когато на следващата сутрин тръгнах да търся името на победителя, съдбата избра това да се случи чрез полицейския патрул до българския манастир. Казвам ви честно, в мига, в който изстрелях въпроса „Челси или Байерн”, интуицията ми подсказа, че ще чуя името на англичаните. Ако тогава приех това за сензационно, то след като изгледах преди малко финала през 1987 г., направо ме озари прозрение, което намирам за историческо в моя живот. След днешния ден никога повече, в какъвто и да е финал в този турнир, няма да смятам Байерн за фаворит.

Байерн. Това са мъчениците, страдалците в историята на финалите на КЕШ. Колкото е нелепо да звучи това за отбор, който цели 4 пъти е триумфирал с този трофей и е изгубил още 5 финала.

Само тази статистика го прави един от великите отбори в историята на турнира. Ако обаче погледнем зад сухите цифри на тези 9 финала, ще видим, че баварците всъщност са единственият велик европейски отбор, който НИТО ВЕДНЪЖ не е бил убедителен в мача за трофея, както подобава на един велик отбор. С едно почти незначително изключение, което потвърждава правилото. През 1974 г. в първия си финал Байерн разбира Атлетико Мадрид в преиграването с 4-0, но чак след като едва отървава кожата си в първия мач. Следва истинска мъка и невероятно късметлийска победа над Лийдс година по-късно и не по-малко измъчен успех над Сент Етиен през 1976 г.

Шест години по-късно Байерн от позицията на фаворит е победен от Астон Вила, а през 1987 г. от още по-добра позиция отстъпва на Порто. За 1999 г. и обрата в последните секунди срещу Манчестър Юнайтед даже не трябва да се говори. Също и за късмета при дузпите срещу Валенсия година по-късно. Интер пък направо смачка баварците през 2010 г. За да дойде 2012 г. и пропуснатият шанс на собствения стадион. Това е накратко историята на великия Байерн на финали в най-важния турнир в света.

Героят Рабах Маджер с купата

Този срещу Порто трябва да бъде един от най-лесните в историята. Всички предпоставки са налице. Мачът се играе във Виена, почти на собствен терен за баварците. Немският език и близостта на Мюнхен правят така, че по трибуните превъзходството на червените е огромно. Порто разчита на подкрепата на едва 1600 запалянковци, а клубът е върнал останалите билети, които са купени също от фенове на Байерн.

Немците имат страхотен отбор – Жан-Мари Пфаф, белгийският вратар, който в полуфинала се е разделил с имиджа си на клоун и със серия спасявания е класирал почти сам тима на финала. Пред него изгонения в онзи мач с Реал либеро Клаус Аугенталер и беглецът от ГДР Норберт Нахтвай, успял да го замести успешно. Изгряващата звезда Лотар Матеус в средата на терена заедно с Анди Бреме и Михаел Румениге. Роланд Волфарт в атака, а до него и ветеранът Дитер Хьонес. Изобщо всички предпоставки за убедителен успех, допълнен и от традицията. От 1966 г. само два „латински” отбора са печелили трофея и те са Милан през 1969 г. и Ювентус през 1985 г.

В Байерн обаче има три проблема, които ще се окажат с решаващо значение от гледна точка на случилото се във Виена. Първият е, че треньорът Удо Латек вече е обявил оттеглянето си и това, че ще поеме директорския пост в Кьолн от следващия сезон. Днес това би изглеждало като незначителен факт, но в онези години Кьолн е отборът, който е големият местен конкурент на вътрешния фронт за Байерн. Явно е, че оттеглянето на Латек предизвиква напрежение. След мача треньорът в стил „Скандал в Байерн” ще обяви, че си тръгва доволен, защото повече няма да работи с играчи, които не изпълняват указанията му.

Другите два проблема са свързани с отсъствието на основни футболисти. Без Клаус Аугенталер защитата съвсем не е стабилна и можем само да гадаем дали някога щеше да има петичката на Маджер в този мач, ако Ауге беше на терена. Вторият важен липсващ играч е Роланд Волфарт, който е контузен. Без него най-острият футболист на Байерн във финала е талантливото ляво крило Лудвиг Кьогъл, който освен, че вкарва гола за немците, прави няколко свойствени пробива и също толкова симулации, включително една за дузпа, подмината от съдията. Без Волфарт, основен нападател по онова време, Байерн просто разчита на божията помощ, за да вкара гол.

Тази помощ се явява в лицето на белгийския съдия Алексис Поне. Чак сега си давам сметка за един детайл от този мач и то след като прочетох доста интересни неща около назначението на белгиеца за финала. Всъщност то е жест от УЕФА, защото кариерата му е пред своя край, а от позицията на днешния ден вече знаем, че Поне е една от най-важните фигури в съдийството в последните 20 години. Назначението му е жест, защото белгиецът прави скандален сезон по същото време. Първо гони несправедливо двама играчи на Рейнджърс срещу Борусия Мьонхенгладбах, а след това записва срамен инцидент, като показва червен картон на невинен играч в мач от купата на Белгия.

Помощта му към Байерн е в един дребен детайл, който обаче обръща всичко. Немците печелят тъч отляво и Магаляеш застава на метър пред линията, докато Плюглер отива да вземе топката. Поне се приближава до португалеца и му казва да се махне оттам, защото няма право да застава толкова близо. Това е невярно. Магаляеш няма право единствено да подскача и ръкомаха, като по този начин пречи на изпълнението на тъча. Тогава халфът на Порто се връща с гръб към наказателното поле, а Пфлюглер хвърля тъча. Магаляеш скача нескопосано, за да играе с топката и само я насочва към главата на Кьогл, който я изпраща в мрежата за 1-0.

Всичко тръгва по плана на Байерн. Удо Латек признава, че идеята му е била отборът да вкара гол до 30-ата минута и да обърка португалците. Това не само не се случва, но през второто полувреме Байерн се оттегля да пази преднината си и Порто поема инициатива, а след това стига и до един от най-заслужените обрати в историята на финалите.

Португалците може и да са аутсайдери преди мача, но в никакъв случай не са случаен отбор. Три години по-рано те играят един страхотен финал срещу Ювентус в КНК, който губят с 1-2 и след онзи мач се развиват изключително много като отбор. За онова време те са интернационален състав – полският национал Млинарчик пази на вратата им, двамата бразилци Селсо и Жуари се възползват от това, че имат двойно гражданство. Алжирецът Рабах Маджер пък е звезда от световното първенство. Добавяме носителя на Златната обувка Фернандо Гомеш, който не играе в мача, защото счупва крак на тренировка. Перлата пък е Паоло Футре младата надежда на португалския футбол. И най-вече изключителният тактик Артур Жорже на треньорския пост.

Мустакатият наставник прави ключовата смяна на полувремето, като пуска Жуари на мястото на Куим. Той заедно с Маджер и Футре създават няколко магически момента, а алжирецът прави два пропуска – един с удар от границите на наказателното поле, след като Соуса буквално развинтва Винкълхофер на левия фланг, а след това и пред самата голлиния след пробив на Жуари.

За да дойде 77-ата минута, създала легендарния момент от този финал. Жуари си разменя двоен пас с другата резерва Фраско, нахлува отдясно в наказателното поле и пуска топката успоредно на голлинията над шпагата на Пфлюглер и покрай плонжа на Пфаф. Тя отива към Маджер, който се забавя за миг, за да се хвърли притичалият Флик в другата част на вратата и с пета я насочва в противоположния на играча на Байерн ъгъл. Един от най-великите голове в историята на финалите, да не кажа и нещо повече.
ГОЛЪТ НА МАДЖЕР

При изпълнението на този трик Маджер се контузва и докато тече ответната атака на Байерн, камерата показва как лекарите замразяват именно десния му крак. Веднага след влизането си на терена алжирецът на практика решава мача, като след пробив отляво прехвърля топката към Жуари и бразилецът я засича неспасяемо в мрежата (на снимката).

Порто съвсем не се оттегля в глуха защита до края. Дори напротив – Артур Жорже продължава да разчита на трима нападатели в стремежа си да реши всичко с нов гол на контра. Байерн? Никаква идея за обрат, отборът си остава с гола на Кьогл, една симулация за дузпа на същия играч и един удар отдалеч след фаул на Лотар Матеус.

Порто получава купата на терена, която Жоао Пинто буквално грабва от ръцете на президента на УЕФА Жак Жорж и веднага понася към феновете на тима, следван от всичките си съотборници. В бързината те забравят да вземат златните си медали.

Самият финал за мен е един от най-хубавите в историята, а що се отнася до това кой е номер едно на терена, важността на мига безспорно определя Рабах Маджер като голямата и решителна фигура. Иначе си заслужава да се отбележат изявите на още двама от „драконите” – в средата на терена Антонио Соуса е близо до определението „изключителен” и ако Порто беше спечелил по някакъв друг начин, освен с магията на Маджер, то той щеше да е играчът на мача. И, разбира се, Паоло Футре. Скоро след това Футре ще премине в огромен трансфер в Атлетико Мадрид, но във Виена тормози непрекъснато с бързината и финтовете си играчите на Байерн. Всъщност в този финал Футре напомня за един друг познайник на Байерн от финалите – Доминик Рощо с фланелката на Сент Етиен през 1976 г. – и като визия, и като игра.

И още едно интересно съвпадение. До онзи мач Байерн има спечелени 13 големи трофея. Номер 13 (Жуари) е този, който решава мача в полза на Порто.

Исторически този двубой е важен с две неща. Порто връща латинския футбол на сцената. И най-вече посяга към господството на Бенфика в Португалия и от онзи ден нататък прави необходимото, за да се превърне, ако не в най-големия, то поне в най-успешния португалски клуб в последния четвърт век.

СТАТИСТИКА

Порто – Байерн 2-1 (0-1)

Финал – „Пратер”/Виена; 27 май 1987 г.; Съдия – Алексис Поне (Белгия)

0-1 Кьогл 25; 1-1 Маджер 77; 2-1 Жуари 79

Порто: Млинарчик – Жоао Пинто, Едуардо Луиш, Селсо, Инасио (66 – Фраско) – Жайме Магаляеш, Маджер, Соуса, Куим (46 – Жуари), Андре – Футре

Треньор: Артур Жорже

Байерн: Пфаф – Винкълхофер, Едер, Нахтвай, Пфлюглер – Бреме, Матеус, Флик (81 – Лунде), М. Румениге – Хьонес, Кьогл

Треньор: Удо Латек

Играч на мача: Рабах Маджер

Програмата за мача: В три поредни години УЕФА пуска сходни програми със силует на футболист на корицата на фона на цветовете на знамето на страна-домакин – в този случай Австрия. Тази е втората и е много лесна за намиране. Интересното е, че в нея няма и дума на английски, а е двуезична на немски и португалски. Основният текст, включително представянето на отборите, е на немски. Снимките на двата тима са черно-бели, а звезди на Байерн според нея са Пфаф и Матеус и съответно контузения Фернандо Гомеш и Паоло Футре на Порто.