ПСВ Айндховен създаде съвременния футбол

Един директор на клуба е в основата на днешната комерсиална концепция за най-популярната игра

Айндховен е един модерен, но същевременно твърде обикновен град в индустриалната южна част на Холандия. В него има точно две неща: една от най-големите и традиционни компании в света „Филипс”, където работи всеки пети жител. Второто е ПСВ Айндховен, футболният клуб, създаден и финансиран от „Филипс”. Ако трябва да измислим и трето, то е най-развиващото се летище в Холандия, което е осигурило и евтиният и бърз достъп от София до Ниската земя. Ако сте находчиви можете да стигнете там за около 150 лева в двете посоки с „Уизеър”.

Едно от първите впечатляващи неща, които ще забележите от прозорците на „космическия” автобус, който за около 15 минути ви отвежда от аерогарата до центъра на града, е „Филипс Стадион”. До разширението на „Де Кайп” в Ротердам и построяването на „Амстердам Арена” в столицата той е най-известният холандски стадион. И до днес претендира, че притежава най-доброто осветление в света, а една от ранните му екстри са газови отоплители на покрива, които гарантират, че можете да гледате комфортно мачове дори и в най-студените дни. Всичко това се дължи на „Филипс”.

Стадион "Филипс" впечатлява веднага като влезете в центъра на града

Всъщност концернът дълго време е практически незаинтересован от съдбата на своя клуб, като буквално отбива номера с неговото финансиране. Нещата се променят в началото на 80-те години и причините са две. Първата е, че треньорът Кейс Райверс пристига през 1972 г. от Твенте и полага основните на отбора, който ще разбие двуполюсния модел на Аякс и Фейенорд. С невероятния вратар Ян ван Беверен и легендарният голмайстор Вили ван дер Куйлен, Райверс има основата. Към нея добавя близнаците Рене и Вили Ван де Керкхоф, които взема със себе си от Твенте и шведския нападател Ралф Едстрьом от Отвидаберг. Този тим вече притежава световна класа. Макар да няма финеса на Аякс от годините на тоталния футбол, ПСВ от 70-те е труден за побеждаване, като само малшансът и Сент Етиен (два пъти) го лишават от това да играе финал за КЕШ. Все пак през 1978 г. е спечелен първият европейски трофей. ПСВ Айндховен взема купата на УЕФА след незабравими мачове с изненадващия френски финалист Бастия.

Кейс Плугсма

Именно този трофей, както и появилата се иновация с реклами на футболните фланелки в началото на 80-те години стимулират „Филипс” да погледне по-сериозно на възможността да увеличава своята популярност и чрез футболния си клуб. През 1979 г. в клуба е назначен нов директор в лицето на Кейс Плугсма, като половината от заплатата му се плаща директно от „Филипс”.

Малцина са наясно, че в една немалка част концепцията на съвременния футбол, свързана с Шампионската лига, парите от реклама, телевизии и корпоративни връзки се дължат именно на Плугсма и ПСВ Айндховен. Още от първите си дни в клуба Плугсма си дава сметка за няколко важни неща. Първото е, че ПСВ Айндховен трудно може да бъде магнетичен клуб за големите футболисти, каквито са Амстердам и Ротердам. „Ние можем да направим отлична юношеска школа, но за да успеем, трябва да купуваме най-добрите играчи на Аякс и Фейенорд и то с пари”, казва той в едно от интервютата си през 80-те години. И го прави. Най-добрият пример е привличането на Рууд Гулит от Фейенорд, по онова време смятан за най-големия талант в холандския футбол. Гулит не се задържа дълго в отбора на „Филипс” и през 1987 г. е продаден за 5,4 милиона паунда на Милан. За Плугсма остава поредният голям извод, който ще намери прекрасно потвърждение в бъдещето. Дори и да вземеш с пари най-големите имена, това не ти гарантира успеха, защото клубната лоялност ще девалвира все повече като понятие в следващите десетилетия. Гулит например е продаден, след като започва да изразява недоволството си от рекламни ангажименти, свързани с „Филипс”. Плугсма си дава сметка, че във футбола на бъдещето играчите ще се интересуват много повече от парите, отколкото от честта да браниш цветовете на даден клуб, а изкушенията, които ще предлагат латинските страни и Англия са несравними. Така се ражда концепцията, която ПСВ прилага успешно и до ден днешен. Той инвестира в таланти с големи качества и ги продава в момента, в който усети, че те са достигнали максималната си стойност като трансферна цена и като морал в клуба. Това е причината от ПСВ Айндховен да тръгне пътя към световния футбол за такива като Рууд Гулит, Роналд Куман, Ромарио, Роналдо, Джика Попеску, Яп Стам и Рууд ван Нистелрой. (Какво, по дяволите, са правили такива като Ромарио и Роналдо в такъв скучен град, е трудно да се обясни.)

Интересното е, че концепцията на Плугсма за стойността на футболистите се оказва работеща още в първия си сезон. Само година след продажбата на Гулит, отборът печели Купата на европейските шампиони, след като е заложил на лоялни футболисти като вратаря Ван Брьокелен, халфа Бари ван Аерле, железния защитник Роналд Куман, взетия от Аякс плеймейкър Жералд Ваненбург и дошлия пак оттам макар и през Италия Вим Кифт. Те са допълнени от железните датчани Иван Нилсен, Ян Хайнце, Сьорен Лерби и Франк Арнесен. Всъщност идеята на Плугсма е, че най-добрите футболисти от Холандия, Белгия и Дания биха могли в най-голяма степен да изповядват ценностите и морала на ПСВ.

ПСВ с КЕШ през 1988 г.

„Да спечелим европейската купа две години, след като „Филипс” се обвърза с нови и по-сериозни ангажименти към клуба, беше изключителен успех не само за компанията, но и за ПСВ”, признава Плугсма. „Трофеят е важен, но не беше най-важното нещо.”

Най-важното нещо е, че в деня на финала в Щутгарт срещу Бенфика Плугсма сяда на масата с колегите си от Милан Силвио Берлускони и Реал Мадрид Рамон Мендоса и тримата начертават плана на бъдещата Шампионска лига. Предложението на Мендоса е турнирът да започва с 8 групи по 4 отбора и така всеки да има гарантирани 6 мача. „Истината е, че националните шампионати се доминират от 3-4 клуба. Останалите нямат нито пари, нито амбиции”, казва тогава шефът на ПСВ Айндховен.

Той започва да работи в още няколко посоки. Една от тях е да обедини европейските клубове, които са свързани с големи корпорации подобно на ПСВ. Възниква идеята за турнир в Торино през 1989 г., в който да участват четири такива клуба: ПСВ, Ювентус (ФИАТ), ИФК Гьотеборг (Волво) и Андерлехт (Женерал Банк), а след това към тях да се присъединят Леверкузен (Байер) и Расинг Париж (Матра). Това е предшественикът на днешната мощна структура на най-големите клубове, която командва европейския футбол.

Гулит е страхотен трансфер за ПСВ, но не се
 задържа дълго там

Плугсма стига и по-далеч, като смята, че трансферите на футболисти трябва да са свързани по някакъв начин с интересите на корпорациите зад тях. Той например е готов да продаде Роналд Куман, само ако „ФИАТ” подпише договор, че в автомобилите, които произвежда за в бъдеще ще монтира радио на „Филипс”. По-късно с подобен контракт е привлечен Матея Кежман от Партизан Белград, като „Филипс” поставя осветлението на клубния стадион в сръбската столица.

Плугсма е и човекът, който вдъхновява „Скай” и Рупърт Мърдок с концепцията, че ще дойде ден, в който мачовете ще се предават непрекъснато по различни свободни и платени канали и с нетърпение чака да промени ситуацията в холандския футбол, когато изтече договора на NOS през 1990 г.

Неговата е идеята, че големите клубове трябва да играят 70-80 мача годишно, за да си гарантират финансови постъпления, а първият подобен мач е през август 1988 г. между ПСВ Айндховен и Милан. „Да, ние ще трябва да правим турнета в Америка и Азия, откъдето да купуваме футболисти и да печелим пари”, казва пророчески той през 80-те години. И веднага след това се противопоставя по същия начин на правилото на чужденците: „Не може да има бъдеще за футбола с ограничението за брой на чуждестранните играчи.” Делото „Босман” след 7 години ще покаже колко прав е бил той.

Звучи ви невъзможно, но в София идва отбор, на когото футболът до голяма степен дърлжи днешния си вид.

Защо Левски не може да направи добър трансфер?

Левски отхвърли двама футболисти от Тотнъм, което звучи стряскащо, но е единственото разумно решение за всеки адекватен футболен клуб. Ключовата дума тук обаче не е разумно, а адекватен, защото е спорно дали Левски функционира точно по този начин.

Какво се оказва след пет мача от новия сезон, от които само един спечелен или една треньорска рокада? Левски е привлякъл трима нови футболисти през лятото, а разходите по тях надхвърлят 1 милион лева. Едновременно с това се оказва, че „сините” имат нужда от поне петима нови класни играчи, а искат да се освободят също така от поне четирима от сегашните. По стечение на обстоятелствата единият от излишните е и един от новите (Лопес).

Как би трябвало да прави селекция един адекватен футболен клуб и какво прави Левски? Адекватният клуб има добре работеща скаутска мрежа. Тя наблюдава и набелязва играчи на различни постове, предлага такива на треньорите и клубът планира тяхното привличане. Такъв играч е Кевин Бру. Левски се опитва да го привлече от една година насам, а скаутите са го гледали четири пъти. След като се е стигнало до неговото привличане и е инвестирана трансферна сума от 250 000 евро, както и 15 000 евро месечна заплата плюс бонуси, значи докладът за него на скаутското звено е бил положителен. Кевин Бру трябва да е решаващ играч, който да вдигне класата на отбора. Какви са неговите решаващи намеси в първите пет мача се видя добре. Те със сигурност не са в това, че е пробягал най-много разстояние от всичките си съотборници, както усложливо го промотираха пред верни медии от синия клуб. Защото ФК Левски не се готви за участие в Бостънския маратон, а трябва да играе футбол. Това значи, че един решаващ играч на поста халф трябва да отнема топки и да подава, да прави асистенции, а защо не и да вкарва голове. Бягането е важно, но не е единственият критерий.

Приемаме, че друго от новите попадения Цветан Генков няма нужда от скаутване, защото качествата му са добре известни на всеки треньор от средна ръка в България, който е водил професионален отбор. Бразилецът Лопес се появи отнякъде, предложен от мениджъри, защото договорът му е украинския Волин изтича и има добри препоръки. Ето това е потенциално най-голямата грешка, която може да допусне Левски и която бе правена многократно в последните почти две години, откакто в клуба бе командирован Иво Тонев.

Левски търси играчи, те се предлагат на килограм от мениджъри по чужди препоръки, гледат се на пожар дискове и клипове и накрая се избора. Най-често с вкарването на, нека така го наречем, „лични симпатии”. Левски на практика не скаутва своите нови играчи, защото ги взема в последния момент и по препоръки. Никой не може да опровергае това, нито пък да обясни как и защо от „Герена” извадиха колосална сума за португалския дърводелец Жоао Силва.

Ако приемем, че в 27 привлечени играчи по времето и със санкцията на Иво Тонев има поне трима, които стават, то проблемът пред Наско Сираков и треньора Славиша Йоканович е как поставени в ситуация да гасят пожар, да не направят така, че тези петима, които им трябват да не бъдат като въпросните 24 от споменатите 27.

А това само по себе си означава, че селекцията на Левски и на въпросните петима важни играчи ще се прави на хазартен принцип. Тоест ще се предложат едни 30-40 имена от различни мениджъри и Сираков и Йоканович (умишлено пропускам фактора „Тонев”) трябва да изберат тези, които според тях крият най-малко рискове и едновременно с това биха могли да свършат най-добра работа. При това положение дали един харесва примерно Дейвид Бентли, а друг не го харесва – няма никакво значение. Малко вероятно е в Левски да намерят по-добър вариант, много вероятно е да сбъркат, когото и да изберат.

Губи ли ви се нещо? Липсва само едно. В адекватните клубове в такъв момент се намесва скаутското звено. То изважда по няколко предложения на всеки пост на играчи, които са били наблюдавани в последната година или две. Вадят се предложения и от юношеските отбори.

В Левски очевидно това не се случва, защото ако се случваше, щеше да има бързи и добри решения. Истината е, че Левски няма скаутска система (въпреки претенциите си), нито работеща школа. Това е причината да се изреждат толкова съмнителни чужденци през отбора и в джобовете на комисионери да потъват толкова средства. Всъщност в трансферни експерименти и провали Левски профука една от планирането трибуни на новия си стадион.

Така че това дали Сираков или Йоканович ще одобрят един или друг трансфер – няма никакво значение. Няма и никаква гаранция, че ще се справят с това, което всички очакват от тях. Сръбският треньор вероятно е открил, че ситуацията в тима е значителна по-тежка от най-кошмарните му представи – лоша подготовка и катастрофална кондиция, нисък морал и конфликти, почти никакъв материал за качествена работа. Сираков пък не показва, че има идея как да промени ситуацията. Засега всичко са само общи приказки и провал след провал.

Йоканович вече е един от нас

"Не мога да помоля феновете да дойдат на стадиона, защото отборът играе добре. Това просто не е истина. Не мога да ги помоля да дойдат на стадиона, защото аз съм станал треньор и съм провел една тренировка. Това е нахално. Но мога да ги помоля да дойдат, защото това е техният отбор."

Тези думи на Славиша Йоканович в средата на първата му пресконференция като треньор на Левски обезоръжиха и последните скептици около това какво прави той на „Герена”. Мнозина от другите, които се впечатлиха от безупречния му вид, пък се наредиха в редицата от негови фенове, която не е никак малка. Без да натрапва себе си, името или идеите си, Славиша Йоканович отправи съвсем ясни послания към сините фенове.  Той не е в София, за да вземе едни пари и да запише поредния раздел от своята биография. Йоканович знае какво значи славата в големите отбори. Той няма да тича към нея през Левски и България. Финансово осигурен е, заплатата му тук няма да е решаваща, но пък това не значи, че няма да си свърши работата. И ако досега нещата са се получавали, няма никаква гаранция, че първият път, когато това няма да се случи, ще бъде точно Левски. Ето заради това договорът му е за една година, но отношението му е като за цял живот.

Впечатленията ми от Славиша Йоканович до този момент са изненадващо безупречни. През 2001 г. трябваше да направя интервю с него преди мача между Левски и Челси. Неговият бивш съотборник и огромен приятел Любомир Воркапич ми даде телефона с инструкциите да му кажа неговото име. Йоканович вдигна веднага (нещо трудно за играч от Челси), а името „Ворка” беше като онзи легендарен пас на финала за купата на Югославия между Звезда и Партизан, след който Славиша с глава изравни за 2-2 и донесе трофея на „гробарите”. Абсолютно внимание, обмислени отговори и накрая въпрос дали съм доволен от интервюто. Още тогава си помислих, че той е човек изключително лоялен към приятелите си и към това, което е преживял.

Колеги пък са ми разказвали как целият отбор на Челси го е чакал 30 минути в автобуса след тренировката на „Герена”, защото той е давал интервю на българските журналисти и изобщо не е бил припрян или нервен, а е показал това, което се очаква от него и най-вече уважение.

Звездата на Славиша Йоканович изгрява в края на 80-те години. Той е част от легендарния отбор на Войводина под ръководството на Люпко Петрович, който печели сензационно титлата. Пътищата на играчи и треньори от онзи тим се разделят, главно между Звезда и Партизан, но общото е, че повечето от тях остават в историята. Йоканович отива при „гробарите” със своя приятел Воркапич, а другата голяма звезда на „черно-белите” по онова време е Предраг Миятович.

Съвсем естествено поема към чужбина, като се присъединява към сръбско-хърватската колония в Овиедо, по онова време сензация в испанската лига. Освен него в тима блестят Роберт Просинчеки, Никола Йеркан и Янко Янкович. От там пътят му е към Тенерифе, където всъщност е най-силният му период в кариерата. Ако потърсите в Youtube със сигурност ще попаднете веднага на легендарните му три гола в един мач срещу Барселона – два от дузпа, а последният с глава.

Кариерата му в Испания завършва с един феноменален сезон в Ла Коруня през 1999-00. Тогава той прави страхотен дует с Мауро Силва в халфовата линия, а резултатът от него е първа титла в историята на галисийския тим и съвсем естествено трансфер в английския Челси, където изкарва последните два сезона на топ ниво в кариерата си на футболисти. Към нея могат да се добавят участия на едно световно (1998 г.) и едно европейско първенство (2000 г.).

Съвсем логично идва и началото на треньорската му кариера. „Неговият” Партизан го кани да замени Мирослав Джукич през 2007 г., след като Джукич е решил да поеме националния тим на Сърбия. За мнозина това е рискован ход, но пък резултатите са фантастични. Два дубъла в двата си сезона начело на Партизан, като с втория Йоканович влиза в историята на клуба като първия треньор, защитил успешно трофеите си с „гробарите”. Нещо повече, Славиша Йоканович поставя началото на тоталната доминация на Партизан в сръбския футбол, която продължава и до днес.

През 2009 г. Йоканович напуска Партизан, като формалният повод е отпадането на тима от Апоел Никозия в квалификациите за Шампионска лига, но истинската причина е неразбирателството с президента на Драган Джурич. Истината е, че през цялото време Партизан му дължи и пари, за които Йоканович поставя въпрос чак след напускането си.

Иначе той е отговорен човек към резултатите. Почти легендарен е случаят с отказаната награда за треньор на годината в Сърбия, защото по негова преценка Партизан не се е представил достойно в групите на Лига Европа.

За тайландската му авантюра с Муангтонг има разнопосочни мнения, но е факт, че той свършва перфектно работата си през 15-те месеца там. Печели титлата, без да загуби нито един мач, а феновете буквално го обожават. На изпращане група от тях пеят на сръбски запалянковски песни на Партизан, които разчувстват изключително много Славиша. „Когато си на 10 000 километра от Сърбия, някакви хора излизат пред теб на улицата, за да изпеят песен на твоя език, просто трябва да се отпуснеш, да бъдеш позитивен и да се насладиш на пролетта”, пише Йоканович по този повод в „Туитър”.

Интересното е, че той не къса връзките с клубовете, където е бил, а гледа да ги поддържа и задълбочава. Така например през май и юни се вълнуваше в социалната мрежа дали неговите Овиедо и Тенерифе ще се преборят за промоция. В друг случай благодареше на случаен човек, че е първият фен на Челси, който го следва в „Туитър”. За Партизан дори няма смисъл да се говори. Славиша си тръгва оттам с уникално вълнуващо писмо до феновете, които го боготворят.

Заради това елегантният и скъп костюм, както и учтивото поведение на първата му пресконференция не бива да се тълкуват като заиграване с публиката на сините.

Готините пичове се отличават от обикновените опортюнисти по много неща. Йоканович можеше да дойде и да започне с обяснения как Левски е най-големият клуб в България, а феновете му са най-великите. Да ни омайва със стогодишния юбилей, победите и титлите и детските мечти, които със сигурност са включвали и престоят му на „Герена”. Той обаче не го направи. Човекът каза, че са работили и други сърби преди него тук, не е преценил, че трябва да говори с тях какво е Левски, но помни, че когато са говорили за Левски, у тях явно е останало едно готино чувство от работата тук. А да ти остане едно готино чувство не става с лозунги, декларации и клетви, а с почтена работа и отношение. Всъщност и неговата цел трябва да бъде такава - да му остане готиното чувство, както то да остане и в нас след неговата работа. Ето това е най-голямата тайна на живота и само пичовете я разгадават.

Или ако перефразирам самия Йоканович: когато човек със страхотно име и репутация във футбола дойде и ни накара да разберем какво е това уважение към институцията Левски и треньорската професия, не ни остава нищо друго освен да отидем на стадиона, да се отпуснем, да бъдем позитивни и да се насладим на това, че вече (а и завинаги) той е един от нас.

Футбол в земята на свободата

ФУТБОЛЕН ТУРИЗЪМ: САН МАРИНО 

„Оставям ви по-свободни от всички човеци.”

Думите са на каменоделецът от Далмация Марино и са произнесени на смъртния му одър, след като през 301 г. е поставил началото на една от най-чудните държави в света, която и до ден днешен носи неговото име, придружено със „свети”. Марино бяга от Римини в издигащата се наблизо планина Титано и създава комуна в земите, подарени му от една богата християнка от крайбрежието. Още от онзи момент, чак до днес, жителите на Сан Марино имат една голяма цел и тя е да развиват своята уникална демокрация, както и да довеждат свободата до съвършенство.

Сан Марино е оценен от самия Наполеон, който през 1797 г. казва, че това е уникален модел, който трябва да бъде съхранен от човечеството и Франция първа в света признава тази държава като независима. По-късно Гарибалди, който намира спасение от австрийските войски в планината Титано, обещава, че Сан Марино няма да бъде присъединяван към Италия и ще остане свободна и независима държава.

За това как функционира демокрацията в Сан Марино може да се пише много и ще бъде страшно актуално и интересно точно в този момент, когато България иска да се изтръгне от хватката на мафията и олигархическите обръчи. Най-интересното е, че начело на държавата са двама капитан регенти, които се излъчват от парламента и мандатът им е за 6 месеца. Те встъпват в длъжност на 1 април и 1 октомври всяка година, а в първата неделя след това гражданите внасят своите петиции, които трябва да бъдат разгледани за 6 месеца. Всеки капитан регент може да се кандидатира отново след 3 години и то само, след като специална комисия оценява работата му по петициите, внесени от населението и я определи като добра. Решенията се вземат с единодушие от двамата капитан регенти, като всеки има право да наложи вето върху избора на другия.

Сан Марино вече е достъпна и лесна дестинация от България. Самолетът те отвежда до Болоня за час и половина. Оттам има още толкова до перлата на Адриатическото крайбрежие Римини. Римини е отправната точка за туристите към най-малката независима държава в света. Всеки ден в двете посоки се движат автобуси, които за час и 4.50 евро вземат разстоянието. По-голяма част от пътуването до върха на Монте Титано преминава на територията на Сан Марино, така че можете да разгледате почти цялата държава. Всъщност трудно е да разберете кога сте навлезли в територията и, защото единственият белег е табелата „Добре дошли в земята на свободата”.

В Сан Марино туристите ходят заради трите  кули на върха, стария град и пазаруването. Това е едно от най-добрите места в света, където можете да си купите евтино качествени кожени изделия, алкохол, часовници, бижута и аксесоари, антични оръжия. Може би поради тази причина не е изненадващо, че футболът не е сред приоритетите на местните и страната е на практика най-слабата в това отношение в Европа. Местните отбори отпадат без изключение още срещу първите съперници, които срещнат в европейските турнири, а националният отбор често търпи шокиращо големи загуби.

Самата идея да отидеш до Сан Марино, за да разбереш каква е работата с местния футбол звучи като нещо средно между наивност и ексцентризъм. И все пак решавам, че трябва да опитам късмета си.

Бар Феровия е щабът на Тре Пене

Още в София започвам да търся и набелязвам цели. Най-големият стадион не е интересен, защото няма мач. Или по-скоро е бил предният ден, а някак си не ми е много по вкуса да се срещам с „Ордата на злото” от Сараево, за която мога да изхабя тонове мастило след преживявания преди година в Босна. Националният стадион е в Серавале, което е второто градче след границата. Градчетата в страната са точно девет и носят името „замъци”.

Поглеждам в един атлас кой е столичният тим и за късмет той се оказва и шампион на страната. Името му е Тре Пене или „Трите кули”. Оказва се, че има уебсайт, откъдето вземам адреса и го пускам в Гугъл. На картата се появява име на улица и такова на бар. Явно седалището е там.

Ако гледаш картата, нещата изглеждат лесни. Съвсем друга работа обаче е, ако трябва да се справиш на терен. Реално трябва да прекося само две улици от точката, където ме стоварва автобуса, но проблемът е, че в столицата Сан Марино улиците не са точно хоризонтално разположени, а по-скоро вертикално. За да прекося тези две улици трябва всъщност да използвам система от асансьори в скалите.

„Бар Феровия” е съвсем наблизо и още отдалеч се вижда клубната емблема, разположена до един неонов надпис. Той е типично място, където местните мързеливо пият кафе или поне създава подобно впечатление. Минавам покрай трима на една маса навън и влизам вътре, като от вратата неколцината посетители хвърлят око върху непознатия. Виждам няколко шала, закачени на бара, а на стената отсреща са снимки в рамки на отборите от различни години. Вадя фотоапарата и това вече шашардисва местните.

Трофеите на Тре Пене

В главата ми обаче се върти въпросът „Къде, по дяволите, е офисът на клуба”. Такъв няма, а има една съседна зала, която се оказва и доста интересна. Вътре има билярдна маса, около която играят дядовци. После разбирам, че там е федерацията по билярд на Сан Марино, а това трябва да е националният отбор. Някак скрити остават лавиците, които са окичени с трофеи. Не е трудно веднага да намеря с поглед шампионската купа от последния сезон, а когато моля един от посетителите да ме снима, това вече е много сериозна причина играта да приключи и всички да оставят щеките.

Казвам, че съм журналист и се интересувам от Тре Пене и те буквално полудяват, като ме питат дали съм арменец, защото им предстои мач с шампиона на Армения. Отпадането на националния белег като причина за интереса ми вече ги превъзбужда до крайност. Един посочва към масата навън и казва, че там е президентът. „Фабрицио, ела бързо!”, друг тича към него.

С президента Фабрицио

Фабрицио идва и започва да се извинява, че английският му е лош, но веднага назначава преводач. Води ме при купите и показва гордостта им – шампионският трофей. Кани ме на мача с Ширак, нищо, че са паднали с 0-3. Междувременно ръкомаха и дава указания към един от другите посетители, който се появява след малко с шал на отбора и ми го подарява.

Започват да ми обясняват структурата на футбола в Сан Марино. Практически всеки от деветте  замъка си има по един основен отбор, само Фиорентино има два – Тре Фиори, който е най-успешният местен тим, и Монтевито. Така че на практика не може да се говори за местни дербита. Тре Пене няма местен съперник, до някаква степен такъв е Мурата, отбор, който се намира в съседство и е между два замъка, но никой не ги „брои за живи”. Всъщност не е точно така, защото Мурата беше най-силният местен отбор преди години, а там играеше бразилецът Алдаир. Нещо повече, преди едно участие в квалификациите в Шампионска лига Мурата искаха да ангажират самия Ромарио, но той нещо не се трогна от тази работа.

Местните отбори са полупрофесионални. Освен собствените играчи имат и някой и друг чужденец. Главно италианци на ниво трета дивизия. Любопитно ми е колко пари получават. „Най-скъпоплатен е Кардини, взема 1200 евро, но трябва да доработва. С тези пари е до никъде”, обяснява Фабрицио.

Самото първенство протича по доста странна система, която е без аналог в Европа. Има редовен сезон, в който отборите са разделени в две групи, но играят срещу всички останали не само в своята група, но и в другата. Тези, които се класират за плейофите започват да играят помежду си. Този, който загуби два пъти - отпада.

Направих някакъв опит да преброя стадионите в държавата, за което има чудесна възможност от върха на някоя от двете кули на планината и видях три по-големи. Оказва се, че има общо девет, тоест всеки замък има стадион. По-важните мачове, най-вече международните, се играят в Серавале. Освен местните отбори има и един Сан Марино Калчо, който в момента е в трета дивизия на италианската лига и няма особено високи амбиции.

Форца Тре Пене!

Интересното е, че футбол от Сан Марино може да се гледа по телевизията доста често. Местната телевизия излъчва всички международни мачове и доста картина от първенството. Гледа се свободно на сателита, както и на сайта си. Това е и големият ми късмет.

Няколко дни след посещението в „Бар Феровия”, откъдето си тръгнах като убеден тифозо на Тре Пене, гледах реванша с Ширак. Няма да повярвате, но Тре Пене спечели с 1-0 по уникално куриозен начин. Арменците си вкараха автогол без положение пред вратата си, а след това Валентини извърши чудеса в рамката на Тре Пене. С последния съдийски сигнал мернах Фабрицио. Този път с костюм той тичаше и прегръщаше футболистите по терена, сякаш току-що са спечелили трофей. Всъщност естествената радост и забавление от най-великата игра са нещо нормално в страна, на чийто етикет пише „свобода”.

Левски чака тъжен вековен юбилей

Иво Тонев се превърна в най-големият футболен некадърник в България след като постави бъдещето на сините на карта

Сензационният край на първенството за Левски означава много повече от пропуснатата титла. В мача със Славия беше заложено на картата бъдещето на клуба. Не физическото съществуване, а това как най-популярният български клуб ще посрещне своя 100-годишен юбилей. След като Левски претърпя най-големия спортен, морален и финансов провал в своята история, спокойно може да се каже, че предстоят изключително тежки времена за сините фенове.

ВИНОВНИКЪТ

И тъй като всеки провал има причина и съответно виновник, хубавото е те да се посочват веднага, без шикалкавене и словесни маневри, на които се нагледахме в медиите, включително след мача със Славия. Тогава журналистите се лигавеха около директора на сините Иво Тонев, пропускаха сякаш нарочно неудобните въпроси и чакаха сякаш той да ги насочва в коловоза на избраната от него стратегия. Той си тръгва от Левски и това изглежда нормално на фона на пропуснатата титла. Само дето не го обявиха и за голям мъжкар.

Истината е, че Иво Тонев е изключителен некадърник във футбола, което в крайна сметка е съдбата на всеки „парашутист”. Може би звучи силно, а и не обичам негативните определения, но два факта и множество нюанси доказват това. Най-големият провал в историята на Левски и най-голямото профукване на пари в българския футбол (Локомотив София) са до голяма степен негова заслуга.

Иво Тонев бе изпратен в Левски от мистични инвеститори, чийто имена той така и не разкри за година и половина. Истината е, че реши да наложи собствен модел на управление, не броеше за жив притежателя на акциите Тодор Батков и всъщност приложи схемата, която съсипа Локомотив. Тонев и дружинката му донесоха по груби сметки щети на „инвеститорите” от около 5-6 милиона евро. Тези пари не отидоха в инфраструктурни проекти като стадион, игрища, школа, а бяха „пръднати” в привличането на 24 футболисти за години и половина, техните заплати и комисионни за агентите им. За същия период на треньорския пост се изредиха пет имена, а нито един млад футболист не бе наложен в първия тим. Крайният резултат от това е, че Левски разполага с отбор, в който нито един от играчите няма потенциала да стане по-добър във времето и съответно това силно ограничава възможностите пред тима. Този Левски никога няма да спечели нищо съществено и това не се дължи на малшанс, а на способностите му, които може да развие като отбор.

Ако някой твърди обратното, може да ме поправи, но за година и половина Левски спечели два-три решителни мача, само едно важно гостуване (Литекс), класира се с мъка и жест от страна на Черноморец за европейските турнири, провали се в последния си мач за титлата у дома срещу отбор, когото обикновено побеждава с лекота и записа едни от най-невзрачните си мачове в Европа срещу Сараево.

Това е спортното изражение на ситуацията. Не бива да забравяме и грандиозният проект за стадиона, който, ако се сгромоляса, ще повлече със себе си и Левски като клуб. Мнозина може би имат къса памет, но само преди няколко месеца Тонев ни представи проекта за строеж със съответните срокове и приблизителни цени. Според този проект догодина през май Левски трябваше да има готови два сектора от стадиона си. Някак си тихомълком обаче се получи така, че днес всички говорят за Сектор А и нищо повече. Онези картинки, които гледахте на бижуто край Сухата река, можете спокойно да ги забравите за дълго време. Левски има заделени пари за Сектор А и Иво Тонев ще остане по волята на „инвеститорите”, за да съблюдава как се изразходват те. Това е.

И за да не се спестява истината за това как си тръгва Иво Тонев от Левски, ще кажа и нея. Той не си тръгва по собствена воля. Неговите ски са намазани от няколко месеца насам, горе-долу от времето, когато стана ясно, че ГЕРБ много трудно ще управлява България и съответно присъствието на инвеститорите на „Герена” е много неясно. Мачът със Славия беше последен за него при всички положения и това се знаеше от всички в Левски, но никой не го казваше на глас.

СПОРТНИЯТ ПРОВАЛ

Границите на спортния провал бяха горе-долу очертани по-горе. Левски се превърна в една безсмислена въртележка за футболисти със скъпи договори и почти никакви качества. Най-малкият проблем е, че сините не са печелили титлата в четири поредни сезона. Истината е, че от 2007 г., когато завърши участието им в Шампионска лига, в Левски не могат да изградят или поне да поставят здрави основни на нов успешен отбор. Има само две малки изключения, които са по-скоро моментни проблясъци – тимът на Емил Велев и Боримиров, който спечели титлата и няколко месеца под ръководството на Ясен Петров и с головете на Гара Дембеле.

Най-големият провал обаче се случи през този сезон и тук основната вина е на Илиан Илиев. Макар и легенда на Левски, Илиан изглеждаше като чуждо тяло на „Герена”. Той беше винаги намусен, занимаваше се основно с журналистите и медийните атаки към него, сякаш винаги усещаше, че е в дъното на някакъв огромен заговор. Много от детайлите в неговата работа ще останат скрити заради омертата, която винаги е непоклатима в българския футбол, но истината може да се намери само в две посоки – той или бе вкаран в някакви схеми от шефовете си, свързани с безкрайната въртележка на играчи или просто няма профил за треньор на отбор от ранга на Левски, където се изисква много повече от това да имаш един подреден добре отбор в отбрана и чудесна контраатака. Тази схема работи чудесно в Берое, но няма как да пасне на Левски.

На фона на Илиан Илиев Николай Митов изглежда като някакво откритие от планетарен мащаб, а това не е така. Митов направи едно нещо и то е, че върна настроението в отбора и феновете, но това не е чудо, а е задължение на всеки треньор. И все пак Митов даде някакви надежди за развитие в треньорската професия, а в тежките времена, които предстоят, може да се окаже и логичният избор за този пост.

Споменатите 24 футболисти са причина от „Герена” моментално да си тръгва главният скаут Дончо Донев и неговото екипче, които засега се ослушват като прасета в теменужки. Или да получат светкавичен шут от новия стар машинист. Когато от 24 футболисти не става нито един, това не е просто провал, нито некадърност. Това е измама.

ФИНАНСОВИЯТ ПРОВАЛ

Разликата от това да се класираш или не в Шампионска лига е около 1,5 – 2 милиона евро за отбор като Левски. Това може би представлява около 30-40% от бюджета на клуба, а във времена на финансова стагнация е вероятно да бъде и около половината. Тези пари изчезнаха с ремито на Славия, а сигурно щяха да бъдат жизненоважни за формирането на новия бюджет на клуба.

При Иво Тонев Левски се доближи и надхвърли в много случай най-добрите си години като финансова мощ. Сравнението, че във времето, когато постигна най-големите си успехи в Европа при Мъри Стоилов, Левски не е имал толкова високоплатени футболисти, казва почти всичко. Тази мощ обаче не можа да бъде канализирана, работеше се на парче, успехите бяха приети за някакво лесно техническо движение в бъдещето, а стратегията какво ще се прави при провал, не бе заложена. Истината е, че в Левски просто бяха усвоени и похарчени някакви пари, които някакъв инвеститор взе, че извади.

МОРАЛНИЯТ ПРОВАЛ

Това е най-деликатното парче от пъзела.

Абсолютен факт е, че Иво Тонев създаде лош имидж на Левски в последната година и половина и така и не успя да намери път към сърцето на феновете, които да го приемат като един от тях. Запалянковците не харесват и Тодор Батков, но никога не се е създавало впечатление, че адвокатът е външно тяло за клуба. Добър, лош, ботевист, комунист, мустакат и т.н. – той си е бил един от нашите, макар че почти никой не го харесва.

Схеми, директиви, съдии, продажни съперници – за това се говореше в Левски по времето на Тонев. Качеството на футбола остана на заден план, а това, че сините загубиха титлата в последния мач и се видя, че в него играха честно, в никакъв случай не изтрива останалото.

Неоспорим факт е, че Тонев отврати много от феновете на отбора, защото не показа адекватно поведение, свързано с историята, традициите и ценностите на Левски. По-скоро той надуваше мускули с кухи фрази за величието на Левски, но само за да лъска собственото си его чрез позицията си в клуба.

Моралният провал е и в това, че нито един юноша не получи шанс за доказване. Това къса генетични връзки в клуба и тук основната вина е на страхливите треньори.

И не на последно място, но един важен детайл. Помните как си тръгна Илиан Илиев и неговият екип. Тогава Иво Тонев смутолеви нещо, че ще предложи на помощник-треньора и рожба на клуба Здравко Здравков пост в клуба и че бившият вратар трябва да отговори до няколко дни. След като Здравков не е на работа в Левски в момента, това просто значи, че създадената от Тонев работна среда не достатъчно неморална, след като не изкушава генетично свързаните с нея да видят бъдещето си там.

БЪДЕЩЕТО

Всеки един спортен резултат не е проблем за повечето клубове, най-малкото заради историческите им традиции. Всеки един неуспех може лесно да бъде преодолян в игра като футбола, която има удивителното свойство непрекъснато да се възпроизвежда.

В съвременната действителност обаче има една особеност. Всеки неуспех се преодолява лесно, когато са налице няколко важни фактора: солидна основа като отбор, солидни финансови възможности или солидни ресурси в дълбочина (юношеска школа). Левски в този момент няма нито едно от трите.

Отборът е силно ограничен като възможности, парите свършиха някъде около бунтовете срещу високите цени на тока, а не се вижда и начин, по който за кратко време играчите да бъдат подменени с таланти, идващи отдолу.

Ако не сте го разбрали вече, не само Иво Тонев си тръгна от Левски в събота. С него се изнизаха и мистичните инвеститори. Тяхното тихо напускане бе логично след изборните резултати от 12 май. Самото тяхно присъствие в Левски беше странно. Дали заради натиск от управляващите и лично от Бойко Борисов, дали самият той нямаше дейно участие, това ще си остане загадка. Факт е, че спуснатият Иво Тонев винаги ставаше нервен при въпроси за това откъде идват парите и никога не отговори на тях., Това подсказва всичко, че Левски разчиташе на някакво нестабилно и временно благоденствие.

Спокойно мога да прогнозирам, че Левски няма да чуе победни фанфари за своя 100-годишен юбилей. Сега първите задачи са отборът да се освободи от безсмисленото бреме на ненужни и високоплатени чужденци, да предприеме рестрикции в бюджета и някак си да организира евтинка селекция. Ако не се случи някакво чудо, Левски скоро няма да бъде в битката за титлата. Не искам да стигам и по-далеч, но според мен хората от „Титан” могат да се видят като ангели (защото все пак хората вадят доста пари) на фона на това, което предстои на „Герена”. Сега ще се види и кои са истинските левскари. И сред легендите, и в клуба, и сред феновете. Легендите, които гледат само заплата и феновете, които присъстват само на победите, не са капитал.

МАШИНИСТЪТ

От неделя сутринта Тодор Батков е в позицията на машинист и може спокойно да си кара влака. Той не успя за година и половина да получи парите за акциите си и те си останаха в него, след като инвеститорите и техният парашутист се изнизаха от „Герена”.

Той никога не наруши омертата и не каза какво се случва в Левски, но това е разбираемо. В последните 3-4 години много бизнесмени като него бяха притиснати до стената, някои видяха как изглежда и арестантската килия. Удивителното е, че Батков оцеля, а може би по този начин спаси и Левски.

Има много неща, за които той може да бъде обвиняван през годините, основното е недалновидност. Факт е обаче, че Батков не е материалният виновник за това, което се случва в Левски, а в най-лошия случай има само някаква морална вина. Той е ръководил Левски спрямо възможностите си, но никога не го е довел до катастрофално положение. Сега обаче ще му се наложи да покаже наистина талант, за да го изведе именно оттам.

Държавата трябва да си върне Левски и ЦСКА

Унгария вече прави това за своите големи клубове

Победата на Левски срещу Лудогорец през уикенда, както и спечелването на купата на България от Берое три дни по-рано постави на грамофона изтърканата плоча за държавната намеса във футбола. Всъщност тя бе изкривена в идеята за Директивата, а естествено на медиите не достигна и все още няма капацитет и познания, за да се стигне до осъзнаването, че държавата е единственият възможен спасител на българския футбол, а сегашните хаотични и повече интуитивни ходове с подпомагането на няколко клуба, може да се превърне в национална стратегия.

Безспорно държавното рамо за футбола бе идея на бившия премиер Бойко Борисов. За аргументите, с които го е направил, може да се гадае в няколко посоки. Първата е, че самият той е футболен запалянко и е имал съвсем чисти помисли. Втората и малко по-вероятна е, че това е популистки ход с цел да трупа бъдещи избиратели сред феновете. Третата е, че този ход му е бил подсказан от някого на базата на специфична информация.

Според мен истината е, че аргументите са по малко от трите посоки с преобладаваща трета. Всъщност това е нещото, което под различна форма се случва в няколко държави от Източна Европа, които са част от ЕС. Най-голямо внимание заслужава унгарският модел, защото той е най-близо до това, което може би трябва да се направи в България и за което определено не достигна управленски капацитет на Борисов и неговият екип. В крайна сметка главно с голия ентусиазъм на премиера, вероятно с натиск върху „приятелски” фирми, но без абсолютно никаква дългосрочна стратегия, се изляха едни пари, които футболът бързо „флъшна” в канализацията.

Евро 2012 бе събитието, което катализира определени процеси във футбола на Източна Европа, които ще донесат резултати в дългосрочен план. Полша и Украйна се сдобиха с 8 реконструирани или направо построени стадиона, включително два национални, които не отстъпват на нито една друга страна в Европа като лукс и удобства. Други като Румъния дадоха старт на единични проекти, като националния стадион в Букурещ, който вече домакинства финал в Лига Европа.

Факт е, че тези нови стадиони създадоха ярък контраст със старите социалистически съоражения, потънали в разруха и повлекли след себе си големи футболни клубове във всички държави от тази част на Европа. Философията, че модерният стадион води след себе си качествения футбол, защото е осигурил условията за зрелище, е стара концепция, но най-накрая и в бившите соцлагер стигнаха до нея, след като минаха през неизбежния период на новобогаташите-меценати.

Ако концепцията за новите стадиони може да изравни преживяванията на феновете като комфорт и сигурност с тези от Западна Европа, то това в никакъв случай не е достатъчно, за да направи клубовете конкурентни на големите от континента. А това създава и логичният парадокс: трябва ли да държавата да инвестира в частни дружества, защото е безспорно, че Легия Варшава е облагодетелстван например спрямо столичния си съсед Полония?

Този парадокс беше решен без никакви колебания в Унгария, особено след като става въпрос за национален или чисто партиен популистки интерес. Страната не се е класирала за световно първенство от 1986 г., след като до онова време минаваше за една от водещите в света по отношение на футбола. Там стартира мащабна реконструкция на националния стадион „Ференц Пушкаш” (или както бе известен – „Неп”). Той ще има капацитет от 65 000 места и ще бъде готов през 2017 г. Следващата година пък ще бъде завършен новият стадион на най-големия местен клуб Ференцварош – „Флориан Алберт” с 22 000 места, но с невероятни удобства за зрителите. Например всеки ще може да вижда повторение на головете в реално време на мобилния си телефон, а достъпът, че е с магнитни карти, подобно на „Амстердам Арена”. Също през 2014 г. трябва да е готов и новият стадион на Дебрецен, също категоризиран с 4 звезди по изискванията на УЕФА.

Дотук добре. По-интересният факт обаче е, че държавата откупи Ференцварош от „Еспланейд Риъл Истейт”, компанията на бившия директор на Шефилд Юнайтед Кевин Маккейб. За шеф на Ференцварош пък бе назначен партийният лидер на управляваща партия Фидес – Габор Кубатов.

Революцията продължи в малко селце Фелчут, западно от Будапеща, което и родно място на сегашния премиер Виктор Орбан. Именно премиерът създаде във Фелчут футболната академия, също носеща името на най-голямата унгарска легенда Ференц Пушкаш. Академията е свързана с друг клуб, финансиран от партията Фидес и е на практика негов дублиращ отбор – Видеотон, шампионът от 2011 г. Академията започна вече да създава млади звезди, като най-обещаващото име е на 22-годишното крило на националния тим Адам Гюрчо.

Безспорно е, че дясна политическа формация като Фидес си прави добре сметката за предстоящите догодина парламентарни избори, в които има засега предимство пред социолозите. А все пак то може да нарасне точно преди вота, когато ще бъдат готови стадионите на най-популярният тим Ференцварош и на Дебрецен, където пък Фидес има най-много избиратели. Едновременно с това обаче беше приет закон за данъчни облекчения на тези, които инвестират в стадиони и спортни съоражения и Унгария започна да се пълни с игрища и тренировъчни бази. Като следствие – в момента националния тим е на най-високото място в ранглистата на ФИФА (33-то), откакто тя бе създадена през 1992 г.

И сега да се върнем на България. Преходът ясно показа, че може да има успешни модели на частни клубове (Литекс), но пък и грандиозни провали при традиционни сили (ЦСКА, Ботев Пловдив, Локомотив Пловдив). Истината е, че дори и големите български клубове не могат да поддържат постоянно добро и стабилно ниво, защото издръжката им не е по силите дори на много богати техни собственици.

Според мен държавата трябва да направи всичко възможно за да придобие обратно най-големите си марки Левски и ЦСКА, защото цената, поставена от техните собственици е непосилна за мнозина, но не и за самата държава. Оттук насетне трябва да развие някогашния ведомствен принцип на финансиране в няколко насоки – директен минимален бюджет за високи резултати, създаване на инфраструктура, включително модерни стадиони, както и огромна инвестиция в юношески академии. Самостоятелността на клубовете и съответно по-доброто им състояние спрямо конкурента ще зависи от трупането на членска маса, спортните резултати (наградни фондове) и разбира се посещаемостта, рекламата и продажбата на клубни артикули. Т.е. ето ви основата и стабилността, а вече от вас зависи кой колко ще е успешен.

Левски и ЦСКА са от национален интерес и заради това държавата трябва да има интерес от чисто социална гледна точка. Този интерес обаче в никакъв случай не означава край на малките проекти, финансирани от меценати. Дори напротив – ще сложи ред и ще обезсмисли мутренските напъни и краткосрочната спекула.

А освен това ако приватизацията на клубовете беше бърза и в някои случаи съмнителна, държавата не бива да си позволява да подари даром на такива като Батков/Пещерска и Титан огромната материална база, която има или която ще финансира под някаква форма за в бъдеще.

Не е ли време да се замислим върху това? 

Париж, или състезанието с един кон

Рубрика: футболен туризъм

Има нещо странно в историята на футбола в Париж. От една страна години наред този град не може да създаде един истински значим за Европа клуб, а още по-малко пък градско дерби. От друга страна обаче стадионите и личностите в Града на светлината винаги са били със световна значимост. Няма друг град в света, който да се похвали, че три негови стадиона са били домакини на големи финали – старият „Коломб”, където се играе финала на световното през 1938 г. „Парк де Пренс” е домакин на триумфа на Платини и компания на Евро’84, а 14 години по-късно на новия „Стад дьо Франс” Франция печели и единствената си световна титла.

Париж е бил мястото, където на практика са се родили всички значими планетарни футболни състезания. Жул Риме е дългогодишен президент на ФИФА, а първата световна купа носи неговото име. Самата ФИФА е създадена в този град, а по-късно тук Анри Делон се превръща в баща на европейските първенства. Журналистът от „Екип” Габриел Ано пък „измисля” европейските турнири и по-точно купата на европейските шампиони.

Ако обаче погледнем местните клубове, то Париж не може да се похвали с нищо специално, макар че точно в днешни дни е приковал вниманието с милионите на катарските инвеститори в Пари Сен Жермен, единственият значим местен клуб в момента. Причината според мнозина е, че в Града на светлината има твърде много забавления и футболът трудно може да концентрира масовото внимание.

И наистина е така. Френската столица е посещавана от милиони туристи, които, сякаш завързани с някакво невидимо въже обикалят около Айфеловата кула  и река Сена и последното, за което се сещат, е футболът.

Ако обаче бъдем честни към историята, Пари Сен Жермен е създаден с ентусиазма на парижани през 70-те години и заради разочарованието от тъжната съдба на старите клубове като Расинг, Ред Стар и Стад Франсе, преминали през безкрайни преобразувания и обединения и в крайна сметка изчезнали от голямата сцена през 60-те години (с едно изключение, за което ще стане дума).

През 1970 г. обаче вестник „Екип”, един от най-големите и авторитетни спорни всекидневници в света, решава да започне кампания за създаването на голям футболен клуб в Париж, като е подкрепен от местно радио. За изненада на всички 16 000 души се обаждат с желанието да направят дарение и така се появява Пари ФК, сред чийто първи директори е бъдещият президент на френската федерация Фернан Састр. Покрай целия ентусиазъм около идеята обаче основателите забравят един важен детайл, който едва не слага край на проекта в самото му начало. Изискване на федерацията е всички клубове да имат и аматьорска секция, като така се ражда партньорството със Сен Жермен, непрофесионален тим от предградията, а обединението се явява спасителният ход.

Пари Сен Жермен започва във втора дивизия и веднага печели промоция, но пък две от фракциите в клуба се скарват и той се разпада. Пари ФК остава в елита за кратко, а Пари Сен Жермен е изхвърлен в трета дивизия, за да започне истинската му история. През 1972-73 ПСЖ завършва втори в западната трета дивизия, но печели промоция, защото първенецът Кевили се отказва от мястото си в Лига 2. ПСЖ също не може да си го позволи, но тогава на сцената излиза Даниел Ештер, натрупал милиони като моден дизайнер. Той купува клуба, а заслугата му към него ще бъде промоцията в елита след плейофи срещу Валансиен през 1974 г., измислянето на прочутия му екип в червено и синьо и... финансов скандал с продажби на билети на черно, които финансирали незаконни плащания на играчите.

Неговото място заема издателят от тунизийски произход Франсис Борели, а в началото на 80-те са спечелен и първият трофей – купата на Франция през 1982 след победа на финала срещу Сент Етиен. Интересното е, че дебютът в Европа за ПСЖ е в София, където отборът е победен с 1-0 от Локомотив в турнира за КНК, макар че след това успява да отстрани столичните железничари.

Давид Жинола

В онези години е поставено началото на една традиция. Тя е Пари Сен Жермен винаги да има в състава си специални футболисти, които хем са големи звезди, хем са и неподражаеми артисти. Къдрокосият нападател Доминик Рощо поставя началото, а след това място в сърцата на парижани намират играчи като Луис Фернандес, вратаря Жоел Батс, Освалдо Ардилес, Кейс Кист, Давид Жинола, Джордж Уеа, бразилците Раи, Леонардо (сегашният директор) и Роналдиньо, нигериецът Джей Джей Окоча, италианският нападател Марко Симоне, Али Бенарбия, Лоран Робер, за да се стигне до сегашните любимци Златан Ибрахимович, Езекиел Лавеци и Дейвид Бекъм.

Пари Сен Жермен печели първата си титла през 1986 г. под ръководството на младия 38-годишен наставник Жерар Улие, който по-късно ще стане легендарен треньор във френския футбол, включително и с трагичното отпадане от България в световните квалификации през 1993 г.

Пет години след първата си титла обаче клубът едва не изчезва от сцената, за да спази „традицията” на клубовете-предшественици от столицата, но тогава се намесва телевизионният гигант „Канал Плюс”, който поема дълговете и купува акциите на ПСЖ. Именно 90-те години са и златният период. ПСЖ успява да измести Марсилия на Бернар Тапи от върха на френския футбол, а под ръководството на Луис Фернандес печели и първия си европейски трофей – КНК през 1996 г. след победа над Рапид Виена (с Трифон Иванов) на финала. Година по-късно губи мача за трофея от Барселона в Ротердам, а европейските успехи са допълнени с полуфинали в Шампионска лига и Купата на УЕФА.

От началото на новия век обаче ПСЖ постепенно отстъпва от позициите си, може би след неуспешния втори престой на Луис Фернандес на треньорския пост, а успехите му са епизодични и се дължат на проблясъци. Новата надежда идва с появата на Катарския инвестиционен фонд QSI, воден от Насер Ел Хелаифи, който купува ПСЖ на 31 юли 2011 г. Оттогава до днес столичният гранд копира напълно модела на Манчестър Сити. Почти сигурно е, че този сезон ще спечели титлата, а присъствието в Европа дори и днес е много по-солидно от това на английските „петролни” богаташи.

"Парк де Пренс"

Големият проблем на Пари Сен Жермен е невъзможността да „намери” значим градски съперник и по този начин да затвори цикъла на всичко необходимо за един голям клуб. Опити за това е имало, но повечето са останали в сферата на приказките и първоначалния ентусиазъм, но не и на сериозната работа и намерения. През 80-те години индустриалният гигант Матра възражда затъналия 20 години по-рано Расинг, един много специален клуб за парижани. Преди ПСЖ той е единственият печелил шампионската титла (1936 г.), а освен това пет пъти е бил победител и в турнира за купата на Франция (30-те години). По онова време основната фигура в Расинг е вратарят на австрийския „Вундертим” Руди Хиден. Расинг играе на легендарния „Коломб”, който освен домакин на финал на световно първенство е и сцената на популярния филм „Бягство към победата”. Матра осигурява парите за привличането на световни звезди като Пиер Литбарски и Енцо Франческоли, а в детските ми спомени от онова време е първият брой на френското списание „Мондиал”, който съм имал – с Луис Фернандес от ПСЖ и Франческоли от Матра Расинг и вътре с плакати на двата тима, които дълго бяха залепени на стената в стаята ми и то от страната на по-малко известния клуб. Любопитен факт е, че по примера на Расинг е основан неговият съименник от Буенос Айрес, който в много по-голяма степен съхранява традициите си, а и днес е наричан с някогашния прякор на клуба от Париж – „Академията”.

"Стад дьо Франс"

По-късно със строежа на „Стад дьо Франс” в северен Париж стартират и плановете за нов голям клуб, който да играе на него и да си съперничи с ПСЖ, но така и не се намира такъв сред традиционните, а пък опитите на някои малки клубове са по-скоро за любопитната хроника на вестниците. Кретей от едноименното югоизточно предградие се опитва през 90-те години да бъде значим с парите на бившия собственик на Бордо и магнат от бизнеса с оптика Ален Афлелу, но стига до втора дивизия. Още по-любопитно име е привлечено в Олимпик Ноази-льо-Сек. Някогашният собственик на Марсилия и бивш премиер Бернар Тапи се заема с третодивизионния клуб, за да го направи, по собствените му думи, „клуб, който да събере емоциите в предградията”, но проектът му бързо затихва.

Най-близо като че ли до това да бъде значим изглежда Ред Стар 93. Той е създаден от Жул Риме в края на XIX век, като никой и до ден днешен не знае защо този клуб се казва така. Предположенията са свързани с английската корабна компания, носила същото име тогава, но Риме отнася тайната в гроба. Сигурното е, че числото 93 идва от пощенския код на района, в който е старият му стадион „Бауер”, а днес тимът е в трета дивизия и играе съвсем близо до „Стад дьо Франс” на стадион „Марвил”. Неговите успехи също са отпреди края на Втората световна война – четири купи на Франция през 20-те и още една през 1942 г.

Също в трета дивизия е и Пари ФК, предшественикът на ПСЖ. Той нашумя преди години с един добър сезон в купата на Франция и амбициите да играе елитен футбол до няколко сезона, но това така и не се случи.

В Париж съм бил няколко пъти и смея да твърдя, че интересното там са стадионите, а не самите клубове. Безспорно „Парк де Пренс”, където се стига с номер 9 на метрото (спирка Порт дьо Сен Клод) крие някаква носталгична нотка за нас българите заради спомена от 17 ноември 1993 г. и гола на Емил Костадинов. За повечето мачове можете да си вземете билети доста лесно, а имайте предвид, че най-горещите фенове на ПСЖ сядат на трибуната „Булон”. Тя дори бе затворена преди няколко години временно след ексцесиите, последвали мача на ПСЖ срещу израелския Апоел Тел-Авив и завършили с убийството на фен на тима от полицай. Всъщност ПСЖ има проблеми с хулганството и винаги е имал. Така например Джордж Уеа бе изпратен за Милан с транспарант „Уеа, ние не се нуждаем от теб!”. Френската дума за нуждая е besoin и буквата s в нея бе изрисувана като свастика.

На стария „Коломб” се ходи с влак от гара Сен Лазар и се слиза на спирка Льо Стад, като оттам имате 10 минути пеша. Най-лесен е достъпът до бижуто „Стад дьо Франс”, който е на една спирка с две от линиите на бързото метро RER от „Гар дьо Нор”. Оттам лесно ще стигнете и до стадиона на Ред Стар, който може би е най-хубавото преживяване за футболните ценители.

Колекционерите по-скоро ще изживеят разочарования, отколкото да попаднат на находки. Задължителна спирка е магазинът на ПСЖ, който се намира на шикозната „Шанз-Елизе”, но е твърде беден като асортимент в сравнение с много по-скромни клубове. Така например при последното ми посещение през април нямаше значки, а един от продавачите безпомощно вдигаше рамене дали и кога ще има. (Всъщност причината я осъзнах по-късно – ПСЖ ще има нова емблема от следващия сезон и явно със старата няма да се произвеждат).

Няколко съвета и за тези, които тръгнат към Париж, пък макар и не за футбол. Имайте предвид, че този град може да бъде изключително скъп за неориентираните. Най-хубавата част за настаняване е кварталът до прочутото гробище „Пер Лашез”, а оттам до площад „Република” се намират ужасно много ресторанти и барове, които са и чудесно място за хапване и нощен живот. Избирайте обаче внимателно къде да влезете, като навсякъде има менюта пред вратата. Най-добрите предложения са туристическите сетове от три яденета на фиксирана цена – салата или супа, основно и десерт. Хубаво е да бъдете настанени до метро, а там най-изгодната сделка са карнетките от 10 билета при престой до една седмица. Една карнетка може да се ползва от повече от един човек до изчерпването и.

Мнозина предпочитат да стигнат до Париж с нискобюджетните полети на WizzAir. Имайте предвид, че самолетът каца на практика в друг град (Бове), който е на час и половина от Париж. Пътят до и от Париж обаче е сравнително скъп (16 евро), а автобусите тръгват от Porte Maillot, спирка на метрото по линия 1. Ако се прибирате към България трябва да проверите кой е точно вашият рейс. Няма да ви качат на случаен принцип, има фиксиран автобус или два за всеки полет, който тръгва в определен час. Това е така, защото процедурите по чекиране и сигурност в Бове са тромави, проверките са много и ще загубите около 2 часа, докато се качите в самолета.

Ако трябва да избирате какво да видите в Париж от безкрайното разнообразие, съветът ми е да се насочите към двореца Версай, който отнема един почти цял ден, а останалото са точки, които просто трябва да фиксирате – Айфеловата кула, Нотр Дам, площад Конкорд, Лувъра, Монмартър, Мулен Руж, Шанз-Елизе. И, разбира се, ПСЖ. Заради който вероятно много хора ще имат повод да посетят Града на светлината в следващите години.

Очаквайте: Как ПСЖ се готви да заобиколи правилата за финансов феърплей?

Монако: Франция воюва от години с данъчните привилегии на местния футбол

Поредица: футболен туризъм

Притиснато от четири френски градчета и от Средиземно море, Княжество Монако е втората най-малка държава в света със своята територия от 3 квадратни километра, част от нея извоювана от водата. Това е едно от най-удивителните места, които можете да видите някога, а снимките и пощенските картички не могат да разкрият истинското му очарование. Монако, състоящо се от пет „квартала”, е дълго около 4 километра и широко между 350 метра и километър, а сградите сякаш са построени една върху друга, а под тях са издълбани и продължават да се дълбаят тунели. Яхтеното пристанище, площада пред казиното и този пред двореца са единствените широки места в държавата. Четвъртото е стадион „Луи II”, доскорошният неизменен домакин на мача за европейската суперкупа и дом на местния футболен клуб Монако.

Основан през 1924 г., Монако става професионален клуб чак след войната през 1948 г., а молбата да се присъедини към френската лига е приета без никаква съпротива същата година. По онова време никой не си дава сметка, че отборът от някакво незначително Княжество може да бъде заплаха за френските клубове. Почти веднага обаче новакът започва да харчи страхотни пари за играчи, включително чужденци, а дори по онова време Монако е своеобразен предшественик на правилото Босман: всички монегаски (местните жители) притежават и френски паспорти, а без дискриминация се привличат играчи от различни точки на света.

Монако влиза в елита през 1953 г. и бързо консолидира позициите си в Лига 1. Първите сезони, включително третото място през 1956 г. не създават илюзии, че отборът може да започне да се бори за титлата. Сезонът 1957-58 обаче променя това и то по съвпадение, след като няколко алжирци напускат основните конкуренти за титлата. Монако се оказва в битката за златото, но в крайна сметка отново завършва трети. Факт е обаче, че червено-белите вече са привлекли вниманието върху себе си. Особено след като е поставено началото и на европейските турнири няколко години по-рано.

Клубът отправя запитване към УЕФА по какъв начин може да се включи в турнира за КЕШ, но амбициите му бързо са охладени. Монако не може да бъде представител на собствената си държава и е възможно да спечели участие единствено през френската лига. Много по-сериозен е отзвукът във Франция, където един депутат от Прованс, мосю Тейсер, казва в парламента: „Недопустимо е да се смята, че чуждестранен клуб може да представлява Франция в състезание с подобна важно като европейската купа.”

Тейсер трябва да преглътне разочарованието си, след като през 1960 г. Монако печели купата на Франция и я отнася за първи път извън страната. На финала е победен Сент Етиен, а година по-късно монегаските вземат и титлата. Това вече означава участие в Европа, прието като огромна обида от французите и поставило начало на скритата война, която се води вече десетки години срещу Монако.

Причината за това е много проста. Княжеството е истински данъчен рай, включително за футболистите, които са примамени от високите възнаграждения и ниските отчисления за хазната. Пикът на тази война е достигнат през 2003 г., година преди Монако да стигне финал в Шампионската лига. Президентът на Марсилия Кристоф Буше, подкрепен от колегите си от Лион (Жан-Мишел Ола) и Ланс (Жерве Мартел) повеждат битка срещу данъчните „облекчения”, които ползва клубът от Княжеството. Те настояват на Монако да бъде отнета възможността да представлява Франция в европейските турнири или пък клубът да плаща специална такса за участие в първенството, за да бъде равнопоставен на френските клубове. Логиката им е проста. Ако Монако привлече чуждестранен футболист с чиста заплата от 1 милион евро, то разходите на клуба за този играч са 1.54 млн. евро. В идентичен случай разходите на френски клуб са 4.16 млн. евро. Войната всъщност започва, след като Мориентес избира да се присъедини към Монако за сметка на много по-добро брутно предложение от страна на Лион. Аргументите на Монако и неговия президент Пиер Свара обаче също имат тежест: „Ние наблюдавахме по същото време и Джоване Елбер, който обаче избра Лион, независимо от по-изгодното ни предложение. А освен това при нас преобладават френските футболисти за разлика от Марсилия, които играха мач срещу Аустрия Виена в квалификациите на Шампионска лига без нито един французин в състава си.”

Принц Албер и баща му Рение (вдясно)
 винаги са подкрепяли тима

Всъщност Монако се е възползвал през цялата си история от това облекчение, но едновременно с това в никакъв случай не е бил единствено в печелившата позиция. Той е финансиран почти изцяло от семейството на монарха Принц Рение, който обаче се възползва от правото си да наложи вето на продажбата на клуба на руския „Федкоминвест” през 2003 г., след разкритие на вестник „Льо Монд”, че компанията е всъщност витрина на организираната престъпност от Източна Европа. Така „Федкоминвест” остава само спонсор на клуба, а тогавашният престолонаследник Принц Албер създава инвестиционен фонд MFI, който позволява на клуба да се спаси от банкрут, благодарение на финансовите инжекции на местни бизнесмени.

Преди година и половина обаче Принц Албер (вече от позицията на монарх) не наложи вето, подобно на починалия си баща върху продажбата на 66.6% от клуба на руския олигарх Дмитрий Риболовлев, с чийто финанси и под ръководството на Клаудио Раниери отборът е на път да се завърне в елита. В крайна сметка е ясно, че клуб, чийто мачове се гледат от около 7000 души е трудно да бъде конкурентен в съвременния футбол единствено чрез издръжката, която му осигурява държавният глава.

От градините на двореца се вижда внушителния
за местните мащаби стадион на Монако

Тези 7000 души при капацитет от 18 000 на стадион „Луи II” показват, че е изключително лесно да гледате мач на тима. Стадионът се намира на 10 минути пеша от гарата, а ако ви мързи да се разходите, то можете да вземете и автобус. Интересното е, че границата с Франция минава точно зад сектора за гости, а тренировъчното игрище на Монако се намира на практика на чужда територия. Ако няма мач обаче няма какво да правите на стадиона, който иначе е повдигнат на 8 метра над земята и се намира на покрива на подземен паркинг.

Магазинът за сувенири е на улица „Грималди”, която може да бъде наречена „търговската” и заради това носи името на династията монарси, които управляват Княжеството от 1297 г. насам. Питам вътре продавача кой е според него новата голяма звезда на тима, след като сме си поговорили приятно за мачовете на Монако срещу български отбори – с Локомотив София в края на 70-те, създал една от легендите за Начко Михайлов, както и с ЦСКА на два пъти през 80-те, за да се стигне до последния сблъсък с „армейците” в Лига Европа през 2005 г. Човекът, разбира се, помни само най-скорошния двубой и се замисля по повод на звездата, след което посочва един от плакатите в магазина. „Ние винаги сме имали огромна традиция с играчите от Южна Америка. Аржентинецът Окампос е новата ни перла”, казва той. Като се започне от треньора Рубен Браво и се мине през играчи като Омар Пасториса (бъдещ треньор на Аржентина), Делио Онис или Рамон Диас, в Княжеството винаги са имали слабост към гаучосите.

Пред клубния магазин

Монако има няколко големи отбора в историята си, като в повечето от тях са играли впечатляващи чужденци. Винаги обаче монегаските са минали за отбора, който играе най-хубавия и техничен футбол във френската лига. Чак до идването на Арсен Венгер през 80-те години Монако показва лежерно отношение към европейския футбол и твърде често е леко препятствие за съперниците. Само два пъти в 10 случая дотогава отборът успява да прескочи първия кръг.

Монако е бил шампион 7 пъти, а общо пет са великите му отбори. Първият е на треньора Люксен Ледюк през 60-те, в който звезда на левия фланг е бъдещият наставник на Франция Мишел Идалго, привлечен от Реймс. Останалите значими играчи тогава са инсайдът Ивон Дюа и крилото Люксен Косу. Следва отборът, който в две поредни години (1977 и 1978) печели промоция в елита и титлата на Франция, а в състава му блестят аржентинеца Онис, плеймейкърът Жан Пти и крилото Кристиан Далже. Този тим се развива през 80-те с промотирането на Мануел Аморос, Бруно Белон, вратаря Жан-Люк Етори и Бернар Женжини, част от великия френски национален отбор на Платини през 80-те.

Идването на Арсен Венгер през 1987 г. обаче довежда до истинска революция. Звезда на тима е привлеченият от Тотнъм Глен Ходъл, а титлата през 1988 г. се смята за най-добрият сезон в историята на клуба по отношение на показания футбол. Върхът на седемте години на Венгер в клуба е класирането на финал за КНК през 1992 г., загубен от Вердер, но пък резултат от променения манталитет в Европа, който ще носи успехи по-нататък.

Следва отборът на Жан Тигана, който печели две титли и дава път на таланта на Тиери Анри във втората половина на 90-те, а последният голям отбор е този на Дидие Дешан, достигнал финал в Шампионската лига през 2004 г. с играчи като Патрис Евра, Фернандо Мориентес, Людовик Жюли и Дадо Пършо.

Дали пък Раниери в момента не поставя основата на шестия голям отбор? Само времето ще покаже, но пък поне условията (финанси и традиции) това да се случи са налице.

В Монако съм ходил няколко пъти и макар че имам чувството, че познавам цялата държа метър по метър, то всеки път може да се научи нещо ново. А за мен новото този път е, че футболът в Монако не е единствено местният футболен клуб. От няколко години страната има и национален отбор, на който обаче се гледа твърде предпазливо от семейството на Принц Албер и жителите, повечето от които са избягали от истерията на това място и са „емигрирали” в близкия френски град Ментон, за да го превърнат в новата перла на Лазурния бряг. Местната федерация отговаря на всички критерии за членство във ФИФА и УЕФА, но то е нежелано, за да не пречи на местния футболен клуб. От 35 000 жители на Монако, около 8000 са монегаски, а точно 63 са регистрираните местни футболисти. Една трета от тях представляват националния отбор, който тренира два пъти седмично на единствения друг терен – изкуствения „Стад Монегети”. Веднъж годишно националният отбор е допускан да ползва и „Луи II”, но в специален благотворителен мач под патронажа на Принц Албер. В една от последните години тимът е разбит от сборна формация на пилотите във Формула 1, подсилена от самия Албер.

Не така обаче стоят нещата с разрешението да се участва в международни форуми. Отборът получава забрана да играе на VIVA World Cup, световно първенство за подобни държави, което през 2009 г. е на няколко десетки километра на крайбрежието на северна Италия. Причината е, че правителството на Монако забранява участието във форума, защото той е бил организиран неофициално от италианската сепаратистка партия Северна лига, която не се подкрепя от семейството на принца.

Подобни факти звучат екзотично, но чувството, с което човек напуска Монако е, че това е едно място, където всеки един детайл е добре преценен. И екзотиката няма как да е фактор.

Локомотивизитори

Когато слизах по познатите железни стълби от сектор В към залата за пресконференции след мача с Монтана ми стана някак си смешно. Не че беше забавно да виждам нещо средно между яд и обезверение на феновете по трибуните, колкото се сетих, че ситуацията много прилича на тази отпреди няколко месеца в Сараево. И там имаше един полуразрушен стадион с някакви навеси вместо ложи, а на терена - абсолютно безидеен Левски и после някакъв цирк. Смешното беше, че ситуацията се повтаряше и очаквах да видя Иво Тонев във вида, в който го видях в Сараево. Беше се отдалечил в един ъгъл и зърна в един момент, че се посъбраха български журналисти. След което придоби вид на тигър в клетка, започна да се разхожда нервно, а като се посъбраха всички, дойде, за да попадне в светлината на прожекторите и около микрофоните и да хвърли един-два стандартни лозунга след няколко безобидни въпроси от колеги. Тогава останах с впечатлението, че за този човек най-важното нещо е да бъде значим. Чак след това евентуално може да разбере къде е попаднал в една такава ситуация и какво всъщност се е случило.

По пътя реших, че не искам да гледам физиономията на Тонев, нито евентуално пиеската с тигъра в клетка и предпочетох да видя как Илиан Илиев, очаквано за всички, ще си подаде оставката. В крайна сметка Илиан е от Левски, а Тонев е в най-добрия случай от Локо София.

Решението си струваше. Макар че едва ли ще бъде оценено по достойнство от журналистите, които „вратареха” в двете посоки около входа на залата за пресконференции, разнасяха камери, телефони и микрофони и в крайна сметка не съумяха да създадат необходимата атмосфера за такова събитие, то това, което се случи, беше буквално историческо. И незабравимо. Само то осмисли 7-те лева за билет, които бях дал няколко часа по-рано.

Илиан е легенда на Левски. Казвам го абсолютно с ръка на сърцето, че е един от тримата най-добри футболисти, които съм гледал със синия екип през живота си. Важното и историческото е, че една легенда на Левски показа нагледно как осъзнава каква е отговорността да бъде част от синята харизма. В Левски не се работи за неустойки, заплати и договори, а преди всичко за слава. Още преди да каже, че си подава оставката, в очите на Илиан имаше сълзи. Почти съм сигурен, че избърса една, докато говореше. Илиан знае и сериозно си дава сметка къде се намира и ако не друго, то поне е готов да понесе отговорността за своите грешки.

Естествено, че той има своята вина. Тя се състои в това, че или е прекалено наивен, или е съучастник в това, което се случва с Левски в последната малко повече от година. То се нарича локомотивизиция или направо инквизиране на клуба от хора, които са попаднали там напълно случайно и чието присъствие не е и никога няма да бъде там, освен в чисто физическия му аспект.

Нека сега да кажем и истината за това, голяма част от която се спестява от медиите. А се спестява, защото в тези трудни времена можете да срещнете там каренца или спотове на определени компании. Например на Спортния тотализатор. Предполагам, че в подобна ситуация на повечето медии им е просто неудобно. А също така най-яростните апологети на Тонев са именно тези, които отдавна имат лоша слава, свързана с поръчките.

Собственик на Левски на книга е Тодор Батков. Той все още не е получил цената, на която е оценил своите акции. Тодор Батков обаче едва ли е извадил собствени средства в последната една година, с които да покрива някакви плащания в клуба, я за заплати, я за футболисти. Това е така, защото клубът има други реални собственици, които упорито техният наместник Иво Тонев отказва да назове и сигурно е прав за себе си. Приятелството му с тези собственици е единствената причина той да бъде на „Герена”, а не това, че той е показал някакви качества някъде другаде. Може би за Иво Тонев е добре да съществува такава „мъгла”, защото тя е това, което го прави значим. А мъглата включва предположения и циркулиращи слухове, че Левски на практика е на някой измежду бившия вече премиер Бойко Борисов, собствениците на Пещерска и хората от кръга Котараците. А които и да са те, сигурното е, че още не са влезли във владение, не са дали едни пари на Батков, дават едни други пари на Левски и изобщо са достатъчно сериозни хора. Което веднага е ясно послание към останалите в България. Вероятно това има предвид и Иво Тонев, когато казва, че въпреки нулевото равенство с Монтана, Левски ще е шампион, защото имало и други начини. Уви, единственият известен начин на феновете на Левски за това как отборът става шампион, е като победи съперниците си на терена.

А Левски е почти невероятно да стане шампион с игра като тази в Монтана или пък като показаното в гостуванията в Сараево, Разград, на ЦСКА или на Ботев Пловдив. Защо отборът е толкова слаб за собствените си стандарти е вече друг въпрос. Отговорът му може да се намери в спомените кога за последен път Левски е изглеждал толкова нелепо. По мои спомени, струва ми се, че е от едни години при Томас Лафчис, малко преди да се появи лъч светлина в тунела с идването на Вячеслав Грозни. Което пък предшестваше руските пари на Майкъл Чорни. Тогава имаше едни играчи като Попиванов, Йонко Неделчев и Варадев и изобщо беше страшно. Но тогава просто Томас Лафчис нямаше възможностите да се конкурира финансово или казано по-просто: в Левски нямаше пари.

Сега в Левски има достатъчно пари, а в трети пореден трансферен прозорец сините правят твърде амбициозна като финансови параметри селекция. Това означава само едно и то е, че в Левски парите се управляват ужасяващо лошо, след като не носят съответните резултати.

Няма да връщам много лентата назад, но ще ви дам само няколко красноречиви примери. Провалът на първия трансферен период на Иво Тонев беше Диамутен, а на втория Марсиньо, играчи дошли с фанфари и подарени без пари, а вероятно и след изплащането на обезщетения. Провалът на третия прозорец ще се казва Михелич, за когото чак след плащането на сума за наем се разбра, че всъщност играе на съвсем друг пост. Впрочем на друг пост играе и защитникът Ели, по всяка вероятност и Нуно Пинто, при когото не личат никакви защитни навици. Останалите подобни примери просто бодат очите. Например 6 месеца преди идването на Иво Тонев Левски взе втория голмайстора на втора холандска лига Сьорд Арс за 200 000 евро и то от един от водещите отбори Цволе, а преди месеци плати 300 000 евро за никому неизвестния Гари Родригес, записал няколко мача в Дордрехт. А какво ще кажете за стойността на трансфера на защитника Пламен Димов (роднини ли са с Тонев?), която е пари кеш и играч и вероятно може да бъде оценен на около 300 000 лева за футболист, не успял да запише до днес и 10 мача в елита.

А последно Милиев и Иво Иванов стават ли за Левски и след като единият се върна, не е ли моментът и другият да бъде поканен отново? Добавяме към това и селекцията буквално на килограм на български играчи, които най-често се оказват ненужни след като са станали национали и са изкарали малко над година в Левски (например Симеон Райков).

Ако това е добра работа на скаутското звено, здраве му кажи!

Къде е вината на Илиан Илиев? Според мен в две неща. Първото е, че или е твърде наивен и е оплетен от шефа си в някакви схеми. Или пък е съучастник в тях. Т.е. вземаме едни играчи с фантастични заплати и всякакви комисионни, бонуси и трансферни суми и разтоварваме добре мъгливия реален собственик на Левски. Вторият проблем е, че в това, което иска или е искал да направи Илиан Илиев, просто не е подбрал играчите с подходящия профил за Левски. Ако тези футболисти са чудесни за повечето други отбори в България и имат някакви качества, то за „Герена” им трябва много повече. Най-вече самочувствието, че си част от водещ отбор в България и трябва да си постоянно под напрежение. Оттук вероятно идва и най-голямата грешка на треньора: той някак не успя да покаже разликата в това да бъде начело на Берое и на Левски. Независимо че безспорно има представа къде е и притежава морал за този пост.

Накрая нека да обясня и какво е локомотивизиция.

Локомотив София е един невероятен клуб, към когото винаги съм изпитвал възхищение заради феновете и традициите. Напоследък - към гордостта и стоицизма, с които изтърпяват случващото се с любимия им отбор. Локомотив София има футболен президент, човек с амбиции в този спорт като Николай Гигов, който обаче измина целия път на разочарованието от българската действителност. За да си адекватен там, трябват много пари. А тези пари в родната джунгла са неразумно похарчени. И причината за това са хора като Иво Тонев. Искате доказателства?

Иво Тонев има важен баща. Самият той е бивш футболист със скромни качества. В Локомотив започва като момче за всичко. Урежда главно наемите на квартирите на играчите от провинцията. След това се издига до изпълнителен директор и започва да плаща лично премиите в съблекалнята. Очи в очи, за да е значим. Заради това трудно може да се намерят играчи от тогавашния Локомотив, които искрено да го уважават.

Ето това е локомотивизиция – инквизиране на славните традиции на Локомотив. Или това, от което се спасиха в Надежда, но се натресоха в Левски.

Милан са кралете на Шампионска лига

Без никакво съмнение Милано е една от футболните столици на света. Нещо повече – ако искате да гледате футбол от най-високо ниво, „Сан Сиро” е една от задължителните, а и най-достъпни дестинации. Отборът, който най-често осигурява това, се казва Милан.

Няма да е пресилено, ако се каже, че Милан са кралете на Шампионска лига. Всъщност този отбор и най-вече емблематичният му президент Силвио Берлускони са причината Шампионска лига да съществува, а клубовете да стигнат до днешната си комерсиална концепция. Макар и отричан от мнозина, Берлускони променя не само Милан, но и футбола, след като поема „червено-черните” през 1986 г. Много преди това клубът е имал репутация, която най-лесно може да се обобщи с думите: купува най-добрите и атакува с тях. Берлускони стъпва върху тази концепция, за да я доразвие с целия и блясък и да превърне Милан в един от двата най-успешни клуба в Европа що се отнася до успехите в турнирите на континента.

Телевизионният бизнес на Берлускони и Милан са двата фактора, които са в основата на неговата забележителна политическа кариера, но в не по-малко степен точно те правят и революцията в европейския футбол. Идеите на президента за европейска лига с големите клубове, мачове по телевизията и страхотен футбол, а оттам и финансови приходи, притискат УЕФА да направи реформата в най-популярното си състезание и да му даде лъскавото име Шампионска лига. Милан допринася със своя спиращ дъха футбол на Саки и Капело, а след това и на много от наследниците им. Мнозина пък смятат, че това, което „росонерите” правят в края на 80-те и началото на 90-те години, е нещо, което футболът едва ли ще види отново.

Разстоянието от София до Милано се взема на два етапа. Първият е самолетът на „Уизеър”, който прелита от столицата ни до Бергамо за около час и 50 минути. Ако сте находчиви и действате отрано можете да си купите билет за между 30 и 50 лева в едната посока. Като добавим евтините билети – от 12 до 30 евро за най-високите места, то да гледаш Милан е една от най-добрите сделки във футболния туризъм, а самият клуб гарантира поне една голяма възможност всеки сезон. В Бергамо вземате автобус за 9 евро в двете посоки, който ви стоварва на гарата „Стационе Чентрале”. Препоръчително е да си намерите хотел там, защото е добра отправна точка за целия град, както и за стадиона, а по-ниските цени в далечните райони могат да имат ужасяваща „цена”.

Сан Сиро с известните си кули

Стадионът е лесно достъпен с метрото, но от спирка „Лото” имате около половин час пеша, стига да не искате да се натъпчете в някой от преминаващите автобуси, които ще скъсят, но не с много разстоянието до стадиона. Там ви посрещат безкрайни сергии със сувенири, напитки и храна, а за колекционерите на програми има два безплатни вестника. „Оригиналният” е „Сан Сиро”, който играе ролята на програма за мачовете.

Милан е клубът, който построява стадиона, а Интер идва тук чак след Втората световна война. През 1979 г. обаче той получава името Джузепе Меаца след смъртта на легендата на Интер. Имайте предвид, че е твърде популярно да се използва името „Сан Сиро”, когато на него домакинства Милан и това на Меаца, когато Интер има мач там.

Двата клуба имат много общо помежду си, освен това, че делят един стадион. През 1908 г. отцепници от Милан, които не са съгласни с английското влияние в клуба създават Интер, а днес твърде често двата клуба си разменят играчи. Определено Милан – Интер е едно от най-кротките градски дербита в Европа. Феновете на двата тима не са географски разпределени в града, а твърде често е семействата да са поделени в любовта си към черно-синьото и червено-черното.

Пиеро Пирели

Самият Милан е основан от англичанина Алфред Едуардс през 1899 г. в Американския бар в града. През 1926 г. с парите на друг посетител на този бар, магнатът на автомобилните гуми Пиеро Пирели е построен „Сан Сиро” в западния край на града. Английските корени на Милан обаче в никакъв случай не го правят фаворит на фашисткия режим на Мусолини и истинският възход на клуба започва след войната. Първите чуждестранни звезди на тима са шведите Гунар Грен, Гунар Нордал и Нилс Лидхолд, формирали  триото Гре-Но-Ли, което помага на тима да се върне в сред лидерите в Италия. Между 1948 г. и 1966 г. само в един сезон Милан не успява да финишира сред първите три тима.

Успехите в европейските турнири идват с привличането на други две чужди звезди – уругваецът Хуан Скиафино и бразилецът Жозе Алтафини. След като губи финала за КЕШ с 2-3 от Реал Мадрид след продължения през 1958 г., пет години по-късно Милан взема първия си трофей в турнира, като бие Бенфика на „Уембли” след страхотен мач на Алтафини. В онзи отбор блестят Джани Ривера, една от иконите на клуба, Чезаре Малдини и Джовани Трапатони, който по-късно ще се превърне в един от най-великите италиански треньори.

С наставника Нерео Роко на пейката и още две чужи звезди – шведът Курт Хамрин и немецът Карл-Хайнц Шнелингер, Милан има нов силен период в края на 60-те години, когато печели веднъж титлата, още два европейски трофея и два пъти Междуконтиненталната купа. КНК през 1973 г. е последният значим трофей (с Ривера в състава), а края на 70-те слага началото на проблемите на Милан.

Президентът Феличе Коломбо е обвинен през 1978-79 в уговарянето на мачове и Милан е изхвърлен от Серия А. Интересното е, че Милан е замесен и в страхотен скандал преди мачовете с Левски от турнира за купата на УЕФА, като подкупва шотландските съдии, но европейската федерация санкционира само реферите, а не и тима, както ще се случи нееднократно години по-късно при подобни случаи.

Бедите продължават и при новия президент Джуси Фарина, който бяга в ЮАР заради неплатени данъци, но всичко това разчиства пътя на Берлускони, който през 1986 г. купува клуба. Милан е детската любов на бившия певец по круизните кораби, а инвестициите му са насочени в няколко посоки. Една от тях е базата „Миланело”, смятана днес вероятно най-добрата в света.

Берлускони променя не само Милан, но и футбола

Не са малко скептиците, когато Берлускони решава да повери треньорския пост на почти неизвестния треньор от Парма Ариго Саки. Това обаче се оказва най-мъдрият му ход. Саки прави истинска революция като привлича холандците Марко Ван Бастен и Рууд Гулит, вторият за рекордна за времето си трансферна сума. Към тях година по-късно се прибавя още едно лале – Франк Рийкард. Те, заедно с италианците Франко Барези, Паоло Малдини и Роберто Донадони правят Милан на практика непобедим. Заслугата на Саки е в няколко важни тактически иновации – Милан започва да пресира съперниците си в тяхната половина и атакува играча с топката, вместо да се брани. Резултатът от това е, че „росонерите” мачкат наред в първенството и Европа, като печелят купата на шампионите в две поредни години през 1989 и 1990 г. Полуфиналът с Реал Мадрид при първата титла, който те печелят с 5-0 пък остава един от най-великите мачове в историята на футбола.

Саки поема националния отбор на Италия през 1991 г., а Милан извършва невероятна глупост в един мач с Марсилия от КЕШ, като напуска терена няколко минута преди края, след като осветлението изгасва. Резултатът е, че французите печелят служебно, а италианският тим е наказан да не играе в Европа за една година.

Наследникът на Саки е Фабио Капело, някогашна звезда на Ювентус, който изгражда на практика нов отбор. Неговата безспорна звезда е черногорецът Деян Савичевич, а най-великият мач е финалът в Атина срещу Барселона през 1994 г., в който „червено-черните” изнасят истински рецитал и разгромяват Стоичков и компания с 4-0. Още две титли са добавени през новия век, а с екипа на Милан блестят играчи като Шевченко, Леонардо, Патрик Клуйверт, Оливер Бирхоф, Роналдиньо, Златан Ибрахимович...

Чувството, че си на специално място те обзема веднага щом стъпиш на трибуните. Успях да гледам един мач и в Курва Суд, или южната трибуна, където сядат феновете на тима. Първият етаж е известен като „Клетката на лъва” и там по всеобщо мнение сядат едни от най-опасните тифози в Италия. Честно казано обаче Милан не впечатлява като публика, колкото отбори като Ювентус, Наполи, Интер или двата римски клуба. „Росонерите” се появяват на терена под звуците на „Sweеt Child Of Mine” на Гънс, а химнът не е толкова запомнящ се, колкото тези на Юве и Интер. Естествено хореографията за големите мачове е впечатляваща, а указанията какво да прави всеки зрител са дълги и напоителни и се разпространяват на листовки на всяка седалка.

Хубав спомен от "Сан Сиро" - след гола на
Питър Крауч срещу Милан

Интересно поне за мен беше да гледам реакциите на феновете преди мача с Барселона от Шампионска лига. Продажбите на Тиаго Силва и Ибрахимович през лятото бяха приети от мнозина като предателство именно на философията на клуба да купува, а не да продава най-добрите на пазара. Усещането на феновете беше, че Милан е големият аутсайдер, скандиранията бяха предимно злобни и насочени към контузения нападател на Интер Диего Милито („Диего Милито, ти подскачаш с нас”), а головете за победата с 2-0 бяха приети като истинска сензация.

И все пак това бе една от онези вечери, в които си даваш сметка за максимата, че формата е временна, а класата – вечна. Каквото и да се случва, сигурното е, че Милан още дълго ще бъде най-великият отбор, откакто съществува Шампионска лига. Той просто е символът на най-голямото клубно състезание.