Ил Гранде Торино: Те останаха шампиони завинаги

Суперга е тих и невероятно обагрен в цветовете на есента хълм, който се издига край Торино. Няма как да не го забележиш от града, независимо че точно отсреща се издигат заснежените върхове на величествените Алпи.

Първото, което виждаш, хвърляйки поглед към Суперга, е базиликата. Жълтият и цвят контрастира с преобладаващото тъмнозелено на планината. Изкачването към хълма започва от бреговете на По и ако някога Суперга е бил малко селце, то днес може да се каже, че е един от баровските райони на и без това изтънчено аристократичния Торино.

От 1884 година насам жителите и гостите на Торино изкачват хълма с атрактивна зъбчата железница. Отгоре гледат града с острата кула „Моле Антониела”, превърната днес в музей на киното, а когато няма обичайната за района мъгла или смог, това, което се вижда, е наистина невероятно. В други случаи си личат единствено извивките на реката. Горите наоколо пък предлагат съкровището на Пиемонт – белият трюфел, който се събира през октомври и ноември.

Зъбчатата железница, която води към Суперга

Когато се озовавам през вратите на зъбчатата железница, която трябва да ме изкачи на около 650 метра височина до базиликата, изпитвам някаква смесица от вълнението на прекрасното изживяване и респекта и тъгата от това, което е направило Суперга световноизвестен. Така се чувствах и в музея на Манчестър Юнайтед преди години, когато гледах оцелелите и събрани вещи на „бебетата на Бъзби”, загинали при самолетната катастрофа в Мюнхен. От една страна беше съчувствието, но то се преливаше в някакво невероятно уважение, че трагедията е само част от една невероятно славна история като тази на „червените дяволи”.

Оказва се, че железницата не работи единствено във вторник и денят е точно вторник. Слава Богу, малко преди това съм купил карта на града и в плетеницата успявам да зърна, че до базиликата се изкачва градски автобус. Номер 79, който в София има нерадостната съдба да обикаля периферни райони с раздрънканите си стари икаруси, тук е малко и стилно рейсче, което на всеки час пъпли по пътя нагоре. Има и спирки, а веселата група ученици, която се качва заедно с нас се оказва, че не се е насочила към катедралата. Децата слизат едно след друго на спирките, всяка от която „покрива” 2-3 баровски къщи и се прибират у дома след училище.

Магазинчето за цигари и сувенири в Суперга

Точно преди да изкачи хълма и когато достига площадчето на Суперга с една овехтяла къща, където се продават списания и тютюн и затвореното кой знае кога ресторантче, представляващи социалния живот на това място, автобусчето прави остър ляв завой и след стотина метра виждаме отблизо базиликата.

Авторът през базиликата на хълма

Всичко е потънало в тишина, а аз започвам да търся с поглед някакви следи от катастрофата. Само след няколко часа, когато впечатленията са улегнали и съм посъбрал информация си давам сметка, че детайлите всъщност са ужасно безсмислени.

На 4 май 1949 г. над Торино е валял проливен дъжд, а небето е било оловносиво с ниски облаци. Няколко минути след 17 часа паникьосан човек влиза в онова вехто магазинче за цигари и вестници и търси телефон. Гората наоколо е в пламъци, след като се е чул ужасен тътен. Един самолет се е забил в задната част на базиликата, всичко наоколо е в пламъци, дим, разхвърляни тела и разпилени куфари и чанти.

Самолетът на Торино се е разбил в задната част на базиликата

Ужасната новина обикаля светкавично Италия. Оцелели няма, а смъртта си е намерил целият отбор на Торино, големият шампион в калчото, където играе почти целият национален отбор на „адзурите”. Свидетели на онзи ден казват, че шикозните магазини в центъра затворили, работата в заводите на ФИАТ, които дават основния поминък на града, спира. Същото се случва и в парламента в Рим. Вестниците започват трескаво да печатат извънредни издания, а едно от челните заглавия гласи: „Италия плаче за своите шампиони. Шампиони завинаги.”

Ужасът е сковаващ, а най-голямата легенда на Торино Виторио Поцо трябва да разпознава телата на жертвите. Поцо, треньор на световните шампиони от Италия през 1934 и 1938 г., работи по същото време като журналист. Той няма никакви трудности да идентифицира изгорелите тела на своите момчета, след като само две години по-рано е селектирал 10 от тях като титуляри в последния си мач начело на Италия. По-късно Поцо ще опише в спомените си, че гледайки картината на мястото на трагедията, е оприличил случилото се на група млади и уплашени войници, които излизат масово от окопите си, знаейки, че ги дебне сигурна смърт.

Самата катастрофа вече години наред е обгърната в мистерия. И най-вече фактите, които я предшестват.

Торино отива да играе бенефисен мач в Лисабон за Франсиско Ферейра, футболист, който е приятел с голямата звезда на тима Валентино Мацола. На връщане самолетът трябва да кацне на летището на Милано „Малпенса”, където чака клубният автобус. Защо обаче пилотът се насочва към дъждовния и облачен Торино остава въпрос, който не е намерил отговор повече от половин век.

Иначе случилото се е обяснено лесно. Самолетът навлиза в гръмотевична буря, видимостта е слаба и трябва да се снижи и изведнъж, когато вече е твърде късно, отпред изниква базиликата. Двадесет години по-късно компанията „Боинг” ще създаде специална абревиатура за този тип инциденти. CFIT означава контролиран от пилота полет, който неочаквано се сблъсква със земя, вода, планина или преграда. Това е и най-честата причина за самолетните катастрофи в историята на човечеството според статистиките.

На погребението на загиналите футболисти, треньори, журналисти и екипаж се стичат милиони. Това е точката в историята на един от най-великите отбори в историята на футбола, а само можем да предполагаме колко различна щеше да бъде тя, ако тази трагедия не се беше случила. Но пък тя създава най-митичната част от историята на Торино.

Самият клуб е създаден през 1906 година след обединението на Интернационале Торино и Торинезе. Двата тима са участвали в първите три финала от първенството на Италия, а Торинезе е и първият футболен клуб в Италия изобщо, основан от Едоардо Босио, който се завръща от Лондон през 1887-ма с футболна топка в багажа си. За възхода на Торино обаче основна заслуга имат двама души. Първият от тях е треньорът Виторио Поцо, който дълги години води „виненочервените” и дори когато е ангажиран в националния отбор на Италия дърпа конците зад сцената на стадион „Филаделфия”, където играе Торино. В негова помощ са парите на милионера земеделец Феручо Ново.

Първата титла е спечелена през 1928 г., а година по-рано Торино е бил отново победител, но тя е отнета заради Ювентус. Градският съперник твърди, че шефовете на Торино са подкупили защитника на Юве Луиджи Алеманди и федерацията отнема златните медали.

В началото на 40-те обаче Поцо започва, макар и зад сцената да гради големия отбор на Торо. Той убеждава Ново да купи двама нападатели от Венеция – Ецио Лоик и Валентино Мацола. Двамата се разбират със завързани очи, а връзката им е толкова силна може би и поради факта, че са родени на една и съща дата – 26 януари 1919 г. Лоик и Мацола са с основни заслуги Торино да спечели купата още в първият им сезон с виненочервения екип (1940-41), а две години по-късно и титлата.

Валентино Мацола

Любопитен факт е, че в онези години Ювентус е клубът, който има огромни заслуги за създаването на най-големия отбор в историята на вечния си съперник. Помолени от Поцо, семейство Аниели, които са собственици едновременно на Ювентус и ФИАТ, осигуряват работа на всички играчи на Торино в автомобилните заводи и по този начин ги спасяват от мобилизация. Жестът на Ювентус води до това, че Торино за няколко години заема неговото място като безспорен лидер на италианския футбол. Торино печели три последователни титли през 1946, 1947 и 1948 г., а в пет сезона вкарва невероятните 483 гола! През 1949 г. Торино води в първенството преди катастрофата, а след нея доиграва оставащите 4 мача с юношески си отбор. В знак на уважение съперниците Дженоа, Палермо, Сампдория и Фиорентина пускат в тези мачове своите юношески отбори и Торо печели четвъртата си поредна титла, която е и предпоследна в историята му досега.

Много може да се каже и за самия отбор. Неговата звезда Валентино Мацола е смятан от мнозина за най-великия футболист в историята на италианския футбол. Синът му Сандро, който по онова време гони топките на „Филаделфия” ще стане прочутата легенда на Интер. Торино е гръбнакът на националния отбор и мнозина историци смятат, че именно трагедията на Суперга е причината скуадрата да запише силно участие на световно първенство чак през 1970 г. Дали това е така е спорно, но е факт, че потресени от трагедията, играчите на Италия отказват да пътуват със самолет за световното в Бразилия през 1950 г. и след двуседмичен круиз с кораб и преживели морска болест, отпадат още в първия мач от Швеция, независимо че са текущия световен първенец в онзи момент.

Треньор на тима е унгарският евреин Егри Ербщайн. Той е прогонен от Мусолини, докато води тима преди войната и се завръща да довърши делото си след нейния край. Ербщайн, който е един от загиналите на Суперга, е смятан за един от най-добрите треньори в Италия и света по онова време.

В тази трагедия има и късметлии. Един от тях е унгарската звезда Ласло Кубала, който трябва да играе за Торино в бенефиса като гост. Неговият син обаче се разболява преди мача и Кубала остава при семейството си, което го спасява от сигурна смърт и му позволява да стане един от великите играчи във футбола.

Торино никога не успява да се възстанови от случилото се на хълма край града, като печели още една титла през 1976 г. с блестящите нападатели Паоло Пуличи и Франческо Грациани и преживява още една трагедия. През 1967 г. дни преди дербито срещу Ювентус звездата на тогавашния тим Джиджи Мерони е сгазен от кола на една от централните градски улици „Ре Умберто”. Торино пък отказва предложението на Ювентус да му преотстъпи футболист за предстоящия градски сблъсък, който да замени Мерони.

Джиджи Мерони, бохем в живота и огромен талант загива на една от централните улици в Торино

На тръгване от Суперга се спускаме пеша към площадчето и влизаме в магазинчето за цигари, откъдето вероятно е тръгнала новината за катастрофата. Малко преди това съм видял един надпис на базиликата, който води към кралската гробница. Там по традиция се погребват кралете и принцесите на савойската династия, управлявала дълги години Италия. Снимам с фотоапарата този надпис, защото в главата ми се е настанила мисълта, че явно Суперга винаги е бил гробница за крале. Включително футболни.

Моят спомен от Суперга: три пощенски картички на Ил Гранде Торино

В магазинчето си купувам няколко картички с базиликата, портрети на играчите, снимка на отбора на Торино от 40-те и един нарисуван самолет, който се забива в хълма. Вървейки надолу по криволичещия асфалтов път вече си давам сметка, че „Ил Гранде” Торино, както са наричали онзи отбор остава в онзи дъждовен и мрачен ден шампион завинаги.

Очаквайте в следващия текст: Ювентус е големият символ на футбола в Италия

Пътепис: Един президент и неговата смърт правят Болоня специален клуб

Болоня е мястото, откъдето започнах страхотна седмица на футболен туризъм, или по-скоро продължих пътуването след дербито Цървена звезда – Партизан. Този град звучи леко съмнително около това дали крие някаква футболна привлекателност, защото аз лично не познавам нито един фен на едноименния местен клуб.

Разбира се, там игра Ники Илиев (на снимката на горния ред, вторият отляво) в края на 80-те и по този начин се превърна в първия българин в калчото, което известно време правеше резултатите на Болоня доста интересни.

Болоня обаче е централно място като отправна точка за футболния турист в Италия или поне за българския такъв. За мен е безспорно, че Италия е страната, която е най-достъпното място, ако искаш да гледаш елитен футбол. Това е така поради няколко причини: разцветът на ниско тарифните авиолинии откри няколко дестинации от България, а тя е и най-близката до България държава, която може да гарантира елитен сблъсък и от двете страни. Едно пътуване например от София до Атина е не само по-дълго (и скъпо със самолет), но то предлага преди всичко добра атмосфера и често неравностоен сблъсък. И третото предимство на Италия – шансовете да си намериш билет за мача са доста добри, независимо от стегнатия режим.

За тази есен в Шампионска лига с моя съмишленик във футболния туризъм Желю Станков, журналист в Тема Спорт, бяхме избрали единствения логичен маршрут. Петият кръг предлагаше сблъсъците Ювентус – Челси и Лацио – Тотнъм. Така се случи, че това се оказаха и два практически финала за развръзката в групите на двата турнира. Само преди година бяхме със сходен избор – отново Италия, но с Наполи – Манчестър Сити и Милан – Барселона, така че поне знаехме какво ни чака като пътуване и логистика.

Първата стъпка винаги е интернет страницата на WizzАir. Успехът там е залог за прилична крайна цена на пътуването, а когато търсите точно това трябва да знаете няколко неща за Италия и пътуването с ниско тарифни превозвачи. Първата е, че новите маршрути са винаги по-евтини и то е така, защото са непопулярни. Ако например преди две години Милано беше страхотна отправна точка заради летището в Бергамо, то сега там е една от най-натоварените и съответни никак не толкова евтини линии. Същото важи и за Рим. Като добавим, че Венеция е в единия край на Италия и пътуването оттам е по-далечно, то няма как вниманието ви да не се прикове върху Форли. Вторият важен момент е, че авиокомпаниите искат да печелят вече от всичко и единственият възможен безплатен ръчен багаж е с максимален размер една раница.

Това е едно чудесно малко градче, известно на света главно с това, че в съседно селце се е родил Бенито Мусолини. Форли обаче е страхотна отправна точка за туриста. На 30 минути с влак се намира най-хубавият според мен италиански курорт Римини с невероятни пясъчни плажове (аз лично не съм бил на по-добър плаж) и изтънчени рибни ресторанти. До Римини е държавата-джудже и първа република в света Сан Марино, която освен невероятни гледки предлага и евтин шопинг на алкохол, дрехи, кожени изделия. На 15 минути от Форли е пистата за Формула 1 „Имола”. Реално обаче всички се насочват към Болоня, един от ключовите градове и транспортни възли на Италия. Оттам на един час е Флоренция и вратата към най-туристическия район в Европа - Тоскана. На един час пък е един от центровете на световната мода Милано. Общо взето от Болоня има удобен транспорт към всяко едно значимо място в Италия. Но за това по-долу.

Единственото неудобство на Форли е, че няма (не зная дали ще го опиша точно със съответния термин) условия за кацане на самолети при мъгла. Това вече ми създаде веднъж неприятно усещане, когато вместо да удари след минути колесници на пистата, пилотът реши, че поема рискове, вдигна самолета и кацна в съседния Болоня.

Този път поне нямаше мъгла, но имаше дъжд. Кацането беше лесно, макар и с малка писта и едно, меко казано, странно летище. Салонът за пристигане е направен от няколко ламарини и временни шатри от типа „бирфест”. Но пък крайната цена от между 80 и 100 лева в двете посоки между София и Форли компенсира тези неудобства.

Болоня е на един част път и там също вали. Но пък престоят преди влака за Торино са възможност да видим за какво иде реч при местния футбол.

Макар че в днешно време звучи скромно, Болоня е едно от големите имена в италианския футбол, особено във времето, когато е създадена Серия А. Анджоло Скавио е първата голяма звезда в края на 20-те и началото на 30-те, а за тези, които ще смръщят вежди – това е човекът, който вкарва победния за Италия гол на световното през 1934 г. Скавио нанизва 29 попадения за Болоня през шампионския сезон на 1925 г., а по същото време Болоня се сдобива и със стадиона, на който играе и до ден днешен.

Той е един от най-интересните, които можете да посетите. До него се стига с автобус номер 37 от централната гара, като пътуването продължава около 15 минути. Билетите струва 1,50 евро и важат 80 минути.

Мнозина свързват стадиона с кулата, която се вижда зад една от централните трибуни. Интересното обаче е, че той е изграден в традициите, в които е построена Болоня. В този град преобладават улиците, които са като галерии (атриум) или казано иначе такива като колоните на Валентината в София. Нещо подобно е и стадионът. Вътре е изцяло направен от галерии, които приличат направо на катакомби, но пък изглежда доста устойчив. Таблото се намира извън стадиона и е повдигнато на пилони, явно никой не е искал да експериментира и да разваля стила на стадиона с допълнителни конструкции. Т.е. там не е имало набедени строители и архитекти, които превърнаха „Георги Аспарухов” в София в едно голямо нищо с безкрайните си кръпки и чудновати решения.

Нашият малшанс е, че сме на стадиона ден след домакинството срещу Палермо и там буквално е паднала бомба. Магазинът за сувенири не работи, буквално няма жив човек. Безпроблемно се добираме почти до терена, макар че пътят към трибуните е запречен от железа. Те трудно се прескачат, а и са хлъзгави от дъжда.

Авторът на "Ренато дал'Ара"

Стадионът се казва „Ренато дал’Ара”, а това име е може би най-магнетичното и важното в историята на клуба. То е на президента на Болоня, търговец на текстил, който заема поста през 1934 г. Дал’Ара осигурява средствата, а звездата на тима Мигел Андреоло, уругваец, привлечен от Насионал Монтевидео, е фигурата с най-големи заслуги за четири титли в пет години, с които Болоня нарушава хегемонията на Юве в навечерието на Втората световна война.

Болоня запазва добър отбор и след войната, като тогава в състава му блести централният нападател Ецио Паскути. Той вкарва с глава почти всяка добре центрирана топка от крилата Джакомо Булгарели и Хелмут Халер. Болоня обаче печели единствената си следвоенна титла през 1963-64, която е и последна засега. Тогава червено-сините се борят за нея с Интер, а техният съперник и най-вече наставникът Хеленио Херера се опитват да стигнат до отличието по административен път. Те обвиняват Болоня, че взема допинг и федерацията отнема на тима три точки. След граждански бунтове обаче те са възстановени и в крайна сметка двата тима завършват сезона с равни точки. Това означава плейоф, а само няколко дни преди него, до голяма степен и заради натрупалото се напрежение, Ренато дал’Ара получава инфаркт и умира. Болоня печели мача за титлата с 2-1.

Текстилният търговец и президент на Болоня Ренато дал'Ара

Осемдесетте години, през които Болоня отпада за първи път от елита (1982 г.) са известни и с трагичния инцидент, наречен „Клането в Болоня”. Двама членове на профашистка партия взривяват гарата на града през 1980 г., при което загиват 85 души, а над 200 са ранени. Възпоменателна плоча от това кърваво събитие има в чакалнята.

Когато се връщаме на гарата, вече се е мръкнало, но продължава да вали сериозно. Кратка закуска, но не със спагети-болонезе (доматен сос и кайма, чесън и подправки) и се качваме на италианския вариант на влака „Евростар”, в случая една от композициите „Фречароса”, който за 2 часа и половина трябва да ни превози до Торино.

Очаквайте следващия текст: Трагедията на „Ил Гранде Торино”

Вече в Италия!

В последните три години съм се убедил, че Италия е идеалното място за футболен туризъм. Тя съчетава в себе си няколко важни неща: близо е до България, до няколко града там се лети с евтини самолетни билети, има няколко елитни отбора, които гарантирано играят големи мачове, храната и виното са супер, билетите за мачове са на достъпни цени и се намират сравнително лесно.

Тази година буквално хвърлям дюшеш. Петият кръг на Шампионска лига предлага най-завързания мач в групите Ювентус – Челси, в който залогът е голям и последният съдийски сигнал може да донесе за първи път в историята отпадане на шампиона в групата или пък същата участ ще сполети най-големия италиански клуб. Два дни по-късно мога да гледам моя любим отбор Тотнъм в Рим срещу Лацио в решителен мач за класиране в елиминациите на Лига Европа.

Маршрутът е София – Форли – Болоня – Торино – Генуа – Рим – Болоня – Форли – София, а освен това, което ще предложат двата мача смятам да ви предложа още няколко интересни теми: Футболът в Торино, местното дерби между Юве и едноименния тим, където е мястото на Болоня в италианския футбол, сблъсъците между Сампдория и Дженоа в града-люлка на италианския футбол, как Рома и Лацио си разделят вечния град и много практически съвети и впечатления от футболния туризъм на Апенините.

Големите дербита: Цървена звезда – Партизан

Някога тези два отбора всяваха страх сред съперниците си в Европа. Партизан участва в първия мач в историята на купата на европейските шампиони срещу Спортинг, а през 1966 г. губи финал в турнира от Реал Мадрид с 1-2. Цървена звезда достига до двубоя за трофея през 1991 г., но мачът в Бари срещу Марсилия става най-големият символ в историята му. Звезда, воден от Люпко Петрович, играе великолепен футбол по пътя към финала и елиминира Грасхопърс, Рейнджърс, Динамо Дрезден и Байерн, но с ултра дефанзивна тактика в последния двубой в крайна сметка печели заветния трофей. Разпадането на бивша Югославия и началото на войната там не позволяват на този страхотен тим на Звезда със Савичевич, Просинчески, Михайлович, Белодедич, Найдоски, Панчев и останалите да доразвият потенциала на този тим.

Днес дербито изглежда далеч като качество от славните времена на Драгослав Шекуларац в Звезда или Степан Бобек в Партизан, но все още е смятано за един от най-свирепите сблъсъци на Балканите, а и в цяла Европа. „Може да сте виждали много, но този мач е номер едно”, убеден е един от феновете на Звезда, с когото се заговаряме пред стадиона преди мача.

Пътят от София до Белград се взема за около пет часа с едно спиране за храна. Оказва се, че от България пътуват около стотина души, а сърбите на границата са изненадани, че има такъв интерес към този мач от наша страна. По пътя е спокойно, срещаме само един автобус  с пътуващи за мача фенове, но пък и отчитаме това, че може би самите ние сме тръгнали по-рано.

Двата големи сръбски клуба са едни от малкото в света, чието съперничество освен всичко друго минава и през съседство на двата стадиона. Старият „ЮНА” и сегашен „Партизан”, както и малко по-големият от него „Цървена Звезда” или „Маракана” са на няколкостотин метра един от друг, вляво от магистралата, чрез която влизате в Белград от България и в един от баровските квартали на сръбската столица, разположен на хълм. Паралелите не са особено много: Ливърпул и Евертън се разделят от „Стенли Парк”, Дънди Юнайтед и ФК Дънди са един срещу друг на два ъгъла на едно кръстовище, стадионите на Нотингам и Нотс Каунти са разделени само от река Трент. Има и други подобни случаи, но като че ли тези са едни от най-емблематичните.

Полицията е отцепила пътя към стадиона и около него вече започва да личи, че има мач. Всичко обаче изглежда много спокойно, а и такова ще остане през целия мач и след края му. Паркираме до стадиона на Партизан, който изглежда ужасно овехтял, което впрочем важи и за този на Звезда. „Гробарите” имат предимство преди този мач в класирането, а и така е в последните години. Те като че ли по-добре успяха да се адаптират към новите реалности след войната и разпадането на Югославия. Клубът строи модерна база с помощта на „Филипс” по договора за продажбата на Матея Кежман преди години, но това не личи по нищо. Партизан е бил два пъти и в Шампионска лига, този сезон също е в групите на Лига Европа. При черно-белите се е запазила военната дисциплина, а бившият армейски тим не познава дълбоките кризи.

Същото изобщо не важи за Цървена Звезда. Там като че ли треньорските рокади са ежедневие, а отборът все не може да достигне някаква адекватно за старата си слава ниво. Голям проблем е, че Звезда не е успявал досега да се класира за групите в Шампионска лига, но е факт, че този клуб е запазил огромния си потенциал като количество на феновете. Червено-белите са най-популярният и обичан отбор в Сърбия, а твърденията са, че броят на запалянковците му по света е около 10 милиона. Доста добра база за отбор, основан след Втората световна война, като клуб на Белградския университет.

Звездашите са кръстили гордо стадиона си „Маракана”, а точно срещу него се намира къщата на Аркан и неговата вдовица – певицата Цеца Величкович. Аркан е набирал своите четници именно от агитката на Цървена звезда и винаги е имал огромно влияние сред запалянковците на тима. Той обаче никога не е допуснат да се разпорежда в самия клуб и това е причината да насочи вниманието и инвестициите си към Обилич, който печели титлата през 1998 г. Това е обаче един насилен и малко безцелен триумф, независимо че е единственият от 1989 г., при който друг клуб извън големите два, е успявал да триумфира с титлата. Последният преди Обилич е Войводина начело с Люпко Петрович.

Контрастът между палата на Аркан и „Маракана” е огромен. Славният стадион прилича на бетонно чудовище от соца, в което трудно може да има живот. Навсякъде наоколо се вижда логото на „Газпром”, но руската компания съвсем не е изсипала златен дъжд върху клуба. Нещо повече – финансовата криза в момента е ужасяваща, играчите не са получавали пари от месеци, а светлина не се вижда. Основният източник на приходи трансферите също е със съмнителна перспектива. След Неманя Видич Звезда няма впечатляващи продажби.

Около три часа преди мача около стадиона има достатъчно хора. Трескаво се търсят билети, което е учудващо, защото такива има на касите. Така и не разбирам от какви точно билети се нуждаят навиячите, които ме питат непрекъснато дали продавам. Две сувенирни шатри предлагат скромни фенски артикули като фланелки, шалове и шапки, оказва се, че Звезда има и програма за мача, което в България се прави само от Левски. Голямата недомислица обаче е в това, че големият феншоп се намира в самия стадион и трябва да си влязъл веднъж, за да си купиш нещо. Ние пробиваме може би само заради това, че сме чужденци.

Вътре нивото е далеч от мега магазините на големите клубове, но превъзхожда колосално това на българските. Е, сърбите не отдават значение на такива подробности като например, че няма значка с емблемата на клуба и доволно обясняват, че е „разпродадена”. Във всеки голям клуб от съвременния футбол това би било немислимо, но в Сърбия все още е сериозно наследството от социализма. Иначе прави впечатление една огромна монография, посветена на финала в Бари със страшно много снимки и хубавата цена от 40 лева. Единствената друга книга в магазина е за треньорската професия и автор, разбира се, е Люпко Петрович.

Когато излизаме от магазина вече се свечерява и искаме да хвърлим поглед на трибуните, които още се празни. Тук все пак се е играл един финал за КЕШ през 1973 г., когато Аякс оформя хеттрика си от европейски титли срещу Ювентус. Програмата от този мач пък е смятана за една от най-редките и ценните за колекционерите. Виждал съм само една да се продава на търг в Ebay и крайната и цена беше 1800 паунда.

Другото голямо събитие, което е видял този стадион, е европейското през 1976 г. и фамозната дузпа на Паненка на финала, донесла титлата за Чехословакия. Легендата на пражкия Бохемианс е предшественикът и „учителят” на това, което стори Пирло срещу англичаните това лято.

Стадионът изглежда като с кръпки. Насреща е трибуната, на която със седалки е изписано името на „Газпром”, а тя е доста по-ниска от официалната, където се намирам. Отляво сядат делиите, както наричат феновете на Звезда, а отдясно под таблото ще са гробарите.

Времето до мача се изнизва, а аз търся пред стадиона познати лица. Бившият треньор на Локо София Окука минава забързан. Човекът прави чудеса в Китай и явно живее в тамошния динамичен ритъм и когато си е у дома. След него виждаме Ратко Достанич.

За него няма как да не отделя няколко думи, защото е мой много добър приятел и откровено му симпатизирам. Винаги ще остане загадка защо не успя в Левски, а си мисля, че този човек с познанията си заслужаваше и много по-солидна кариера. Като изключим Люпко Петрович, който просто за българския футбол е това, което е Робърт де Ниро за киното и изобщо е фигура от планетарен мащаб, за мен Достанич е човекът, с когото ми е било най-интересно да си говоря за футбол. Определено разбира и може да обясни в детайли почти всичко, може би му липсва само твърдост в характера. Не зная доколко е легенда, но съм чул, че в Левски дълго време се се мотали тетрадките с неговите тренировки.

Горе на трибуната за журналисти цари истински хаос. Има стотици хора, липсва всякаква организация, всеки сяда, където намери за добре. Чак след мача откривам как работи безжичния интернет, пресаташето го няма, няма ги и традиционните акредитации, а само ни отмятат в някакъв списък. Никой не си и помисля да провери багажа ми, камо ли да се опитва да реди мъдри мисли в тази посока, както го стори някакъв полицай няколко дни по-рано на изключително „опасния” мач България – Украйна.

Това, което ми липсва е загрявката на двата тима. Явно тя се осъществява някъде долу под земята, откъдето те излизат.

Очакванията ми са за чудо от илюминации и ефекти, но то не се случва. Делиите правят няколкоминутна заря и палят дежурните факли, но определено отстъпват колосално примерно на ПАОК. Отсреща феновете на Партизан копират именно ПАОК. Облечени са предимно в черно, пазят силите си с фойервеките и доста стройно залагат на вокалното присъствие. Странно е, но те са разделени на две част, като помежду им има тежковъоражена жандармерия. Има някакъв конфликт между две от фракциите, а по време на мача те дори ще се замерят с факли помежду си. Когато питаме за какво става въпрос, около нас просто махват с ръка. „Дълга история.”

Мачът започва, а Партизан определено е по-добрият отбор и бързо повежда, а след това го прави отново, след като Звезда изравнява. В този момент за мен откривам един играч за бъдещето: Лазар Маркович. Чел съм, че го искат няколко от водещите тимове в Англия, но честно казано това ми изглеждаше като сръбски мениджърски блъф.

Маркович обаче е уникална класа за 18-те си години. Започва на лявото крило, разминава като на шега по няколко футболисти на съперника, а при един от тези пробиви пропуска и да реши мача с трети гол във вратата на домакините и окончателно да ги прекърши. Едно връщане на топката в терена с пета, след като тя изглежда сигурно излязла в тъч, кара дори звездашите да замлъкнат. Лазар Маркович си подава отлично топката със старото куче Саша Илич, а всички останали на терена в черно-бели раета изглеждат като добре смазана машина.

Включително Иван Иванов. Нашият не направи мача на живота си, което е естествено при получените три гола, но все пак има солидно присъствие. Питам колегата до мен за него, без да му казвам, че съм от България, макар и той да го предполага. „Не само аз смятам, че той е най-добрият чужденец в историята на Партизан”, казва той. Чудя се дали не се бъзика нещо или просто прави традиционните за сърбите четки и му подхвърлям името Клео. „Ооо, забрави. Беше за кратко, вкара голове и това е. Диара е по-добър от него и само той може да конкурира Иванов.” Диара е онзи, който се чудеше дълго време дали да дойде в Левски и накрая избра Анталия.

В логиката на този журналист има... логика. То и колко чужденци са играли в Партизан, че да звучи фрапираща оценката за Иван?

При Звезда поне първото полувреме нещата изглеждат почти трагични. Ясно е, че домакините трудно ще вкарат гол от някаква дълго градена атака. По-скоро някак си могат да излъжат своя съперник, което правят с изравнителното първо попадение, но реалистично погледнато мачът изглежда загубен поне на полувремето.

Делиите са опънали преди мача огромен транспарант. „Знаеш ли как се създават шампиони?” гласи горната част над главите им. „Просто излизаш на терена, когато е най-тежко и побеждаваш”, пише отдолу. Те го прибират на почивката.

Второто полувреме обаче носи истинско чудо. Звезда излиза и обръща мача до 3-2. Да е имало някакво надиграване, не е имало. Да е имало някакъв уникален футбол от домакините – не. Ако обаче говорим за дух и характер, това е едно от най-великите преобразявания, които изобщо съм виждал на живо. Сякаш Сале Янкович просто им е припомнил какво е пишело на плаката и че в крайна сметка футболът освен за пари, както е днес, е игра и за слава, както винаги е било.

Стадионът е в абсолютен транс, тресе се и пее. Аз си давам сметка колко отдавна не съм гледал подобен мач в България. Не ми става тъжно или нещо такова, защото просто винаги съм търсил начин да отида и да намеря истинския футбол, каквото и да ми коства това като жертви.

Но видяното в Белград е просто подчертаването с дебела линия на една от фундаменталните разлики на техния и нашия футбол. Имам чувството, че при нас футболният живот е нещо безцелно, освен разбира се да разпределя някакви финансови потоци. Обощението го прави моят колега Желю Станков. „Добре, че Илиян Илиев и Стойчо Младенов не бяха треньори на двата отбора в този мач. Горката публика.”

Всъщност основното нещо да играеш футбол е да го правиш за тези, които го гледат. Всеки компромис с това бързо се превръща в лъжа и тя е разликата между 45 000 на белградското дерби и 15 000 на софийското. Оттук насетне всичко се нарежда по естествен начин, все едно някаква свръхестествена сила дърпа конците. Утре „дечкото” Лазар Маркович ще отиде в някой голям клуб за минимум 10 милиона евро, а Карачанаков или Гаджев ще отидат най-много в „Найт Флайт”. Всяка грешка на 18-годишния хлапак ще бъде лесно простена от публиката на Партизан, защото той беше готов да остави на терена сърцето си, а тези в синьо и червено тук в сходна ситуация само ще ни дразнят, защото не им пука за нас като фенове.

Не ми се иска да съм нихилист, но разликата между нас и буквално обрулената от войни и бедност Сърбия е от земята до небето във футбола. Най-дребният детайл само: и двата белградски гранда играят с трима защитници, което е последният писък във футбола, след като треньорът на Наполи Валтер Мацари буквално направи революция с тази си идея в последните два сезона и доказа как тя може да проработи. В България го прави само – ха познайте кой! Херо, разбира се, и Черноморец. То не че в А група има други треньори, които са показали, че могат да следят футбола, да мислят, да внасят идеи, да опитват, да градят.

Не ми се влиза в повече детайли като това например какво се случва с т.нар. „разбивачи” в средата на терена и дори сърбите, които винаги са били символ на здравата защита и подсигуряваното, сега се мъчат да бъдат в крак с останалия свят и идеите на Биелса и Гуардиола.

Мачът завършва, а първата ми мисъл е, че съм уникален късметлия. Не мога да правя чак толкова дълбоки оценки, но съм сигурен, че този мач ще го наредят сред най-добрите дербита между Звезда и Партизан поне в последните 20 години. Навън е толкова спокойно, но и ведро като след спектакъл. Малко изглежда като доброто от времето на соца, когато футболът беше на всички нас.

Белград е едно от местата, където можем да се сетим, че футболът е жив и съм сигурен, че следващия път тези 100 човека, които прекосиха Калотина ще са повече.

Полицейският произвол на футболни мачове вече и към журналисти

В два поредни домакински мача отивам на стадиона, за да гледам националния отбор на България и смея да твърдя, че там се осъществява полицейски произвол.

За мача с Дания писах във Фейсбук достатъчно. Отидох като обикновен зрител, чаках на дълга опашка, като се проверяваха личните карти на всички зрители. Това се случваше без да има издадени поименни билети, когато би било нормална практика. Полицаят, който провери моята не пожела да отговори на въпроса ми защо го прави. Въпросната проверка беше напълно безсмислена, като единствено се създаваше риск от напрежение на входовете поради малкото време до започването на мач и съответните инциденти, като стъпкване и раняване на хора.

Днес обаче бях потресен от това, което ми се случи на контролата България – Украйна. Там отидох в качеството си на акредитиран за мача журналист с всички необходими пропуски и документи, които оказват съвсем точно къде и как мога да пребивавам.

На входа полицай ме привика с жест, за да ме претърси. Отговорих му, че съм служебно лице за този мач, което се вижда от документите, които показвам. Това го ядоса и той ми каза, че щом така смятам ще премина щателна проверка, като ме накара да отворя раницата с лаптопа. Направих го и той започна да вади всичко наред, като иронията беше, че в нея имах плик с пипала от октоподи, които бях закупил и полицаят няколко пъти ги вадеше, мачкаше и разглеждаше на светлината.

До него имаше висшестоящ негов колега, когото попитах защо правят това, след като се очаква от полицията да оказва съдействие на журналистите. Той ми каза, че неговият началник е министър Цветанов и само той може да му нареди какво да прави. Поисках да се представи, като той каза, че е инспектор Христов от Пето районно.

Усещайки, че очевидно превишава властта си, въпросният висшестоящ полицай се опита да оправдае щателната ми проверка с думите, че „проверяват журналистите, защото те внасяли опасни за реда предмети на стадиона”!!! Лаптопа опасен ли предмет е, особено ако се пишат неудобни за някого неща?

Преживял това, за което смятам да подам жалба в полицията срещу въпросните служители, ми се иска да попитам няколко неща и да споделя моето заключение от случката. Въпросите са следните:

- Щателна проверка се извършва, защото твърдя, че не подлежа на проверка подобно на всички останали зрители като служебно лице или защото теоретично мога да нося опасност за останалите зрители? От думите на полицая останах с впечатление за първото и това е или не е злоупотреба със служебно положение?

- Ако висшестоящият полицай Христов твърди, че единствено указания може да му дава министър Цветанов, то получени ли са такива от министъра за щателни проверки на журналистите като служебни лица при провеждането на спортни мероприятия? Означава ли това, че министър Цветанов се поставя над закона от полицаите при изпълнение на техните служебни задължения?

- Необходими са детайли за това, че журналистите внасят опасни предмети на футболните мачове. Кой, кога и какъв опасен предмет е внесъл в качеството си на журналист и какво законови мерки са предприети срещу него? Ако няма подобни регистрирани случаи, клеветническо ли е твърдението на полицай Христов към журналистите в България?

Само като фактология добавям, че съм присъствал като журналист на няколко световни и европейски първенства, включително мачове с огромен риск, но такова нещо никъде не съм виждал. За първи път в кариерата ми на журналист от 1988 г. насам се случва да бъдат проверяван по подобен, смея да твърдя, унизителен начин, при това след като недвусмислено съм представил всички необходими документи, включително за достъп до специално охранявани зони.

И накрая моето заключение. Искаше ми се да напиша в блога нещо за самия мач. Смятам обаче, че случаи като този (колкото и да изглежда дребен) погазват свободата ни на граждани на тази държава. Крачката от този дребен инцидент, в който на практика ми се внушава, че полицаите са „пазени” от министър Цветанов и могат да предприемат каквото решат вместо да следват закона, до инциденти като този с гражданина, заснел спящите полицаи или пък другия с убит с гранатомет при акция човек, за който се произнесе съдът в Страсбург, не е чак толкова голяма. Дали обаче трябва да позволяваме всичко това да се случва?

Как футболът влезе в моя живот?

Помня съвсем точно деня, в който футболът стана част от моя живот. Не като дата, а като първите детайли и емоции. Те щяха да ескалират невероятно в следващите години, а аз да се превърна в един от щастливците, превърнали своето хоби в професия. Казват, че няма по-хубаво нещо от това да работиш хобито си. Не съм убеден, че мога да се съглася, защото може би ми трябва още опит, но съм щастлив с това, което имам и правя.

Беше юнска привечер през 82-ра, а аз, 7-годишен хлапак си играех в спалнята на баба и дядо, докато в кухнята те разговаряха превъзбудено с моите чичовци и още роднини. Обикновено събиранията вкъщи бяха привечер, а дядо ми, заедно със своя брат обсъждаха последните новини от Би Би Си и Дойче Веле. Двамата бяха изселени от плевенския край в Перник през 50-те, без да им бъде дадена възможност да учат за висше образование и омразата им към режима и надеждата за свобода бяха това, което осмисляше живота им.

Баба ми, пенсионерка по болест и бивша касиерка в железниците, си имаше някои ритуали в ежедневието. Този, който най-много ми харесваше, се случваше около 13:30 часа всеки ден. Тогава тя ми казваше да взема едно черно ключе от игленика в кухнята и да отида да видя дали е дошъл новият брой на „Труд”. Самият факт, че виждам нещо бяло вместо зеещите черни дупки на пощенската кутия ми носеше някакво необяснимо малко щастие.

Обикновено поглеждах програмата на телевизията още преди да се кача в апартамента.

В онзи ден обаче бях пропуснал по някакви причини да взема вестника и да отгърна на програмата с телевизията. Направих го вечерта в стаята, но това, което веднага попадна пред погледа ми беше таблица с имена на държави и начални часове. И магическата дума СВЕТОВНОТО! В програмата на телевизията видях, че предстои първият мач между Аржентина и Белгия. Отидох в кухнята и думите, които чух бяха свързани именно с този мач. След това всички се преместиха в хола при черно-белия телевизор „Опера”. Някак си инстинктивно усетих, че ще се случи нещо историческо и заех място на един от фотьойлите.

Не мога да разкажа подробно детайли, но Белгия победи неочаквано с 1-0, а голът вкара Ван ден Берг. Това бяха онези 90 минути, в които футболът завинаги стана част от моя живот.

На следващия ден с баба налепихме няколко листа от детските блокчета за рисуване, а аз преписах всички мачове по дни и часове от вестник „Труд”, като бях установил и че почти всички мачове ще ги дават по телевизията. Попълвах тази таблица всеки ден, чаках дори репортажите от мачовете и трудно лягах да спя, ако пропусна някой резултат. Ако това се случваше, с нетърпение очаквах следващите вестници, където трябваше да има информация.

На четвъртия или петия ден листовете с резултатите изчезнаха. Беше започнал ремонт вкъщи. Няма такъв рев. Баба ми, разумна жена, много бързо реши проблема, като налепихме отново листа, а тя изнамери от някъде старите вестници и възстановихме програмата и резултатите. Даже за да ме прилъже и успокои, изряза и залепи рисунка на талисмана на световното, едно симпатично портокалче. Аз пък намерих в скрина стара карта на света и дълго я разглеждах, за да видя къде са държавите, които участваха. Перу, Камерун, Нова Зеландия, Шотландия – всичко ми звучеше като някаква магия.

В същото това лято на 1982 г. научих, че има и вестник, в който се пише само за спорт. Помня и първия брой на „Народен спорт”, който се озова в ръцете ми. Беше след мача Хасково – Левски от първия кръг на А група, който сините спечелиха с 1-0 след гол на Ники Грънчаров.

Започнах да търся всеки брой, като си бях създал добра система. В понеделник баба ни водеше от Перник в София за училище и това беше щастлив момент, защото купувахме броя от павиолиона в ротондата на Централна гара. В събота знаех, че трябва да отида и сам да се наредя на една будка в Перник, където идваше най-рано, а пък още с пристигането за уикенда ме чакаше броя от четвъртък, който баба предвидливо беше купила през седмицата.

Те, баба и дядо, се опитваха да ни угодят по всякакъв начин и да имаме хубаво детство. Нашите се бяха развели през 1981 г. и двамата не можеха да си представят, че с брат ми може да сме лишени от нещо поради този факт. Всеки си имаше подход. Баба ни угаждаше на малките хобита, като това със спортните вестници или пък спортните книги, които бях намерил в една книжарница в Перник. Дядо имаше директен подход. Той например дълго време не е можел да си представи, че дините струват пари, а освен това могат да бъдат и почти луксозен плод. И балконът ни винаги беше пълен с дини.

Общо взето в Перник през уикендите и ваканции сложих началото на присъствието на футбола в моя живот. Помня какво чудо беше когато излезе една футболна енциклопедия и за която беше писало по вестниците. Един такъв петък баба ми каза да отида да донеса една синя торбичка, в която тя държеше някакви нейни ценности. И извади отвътре енциклопедията. Трудно мога да опиша колко бях щастлив в онзи ден и как започнах да попивам информацията от нея.

После открих така наречения Спортно-информационен център. Прекарвах с часове там, преписвайки информация от теченията на спортните вестници, като поставих и начало на някои интереси с историята на футбола. Например започнах да търся информация за това кой е бил шампион на различните държави през годините, а това си беше доста трудно.

Най-забавният момент беше, че непрекъснато включвах в игра нови тетрадки и това вбесяваше нашите, защото те бяха купени за училище.

В Перник за първи път отидох на мач. Миньор победи Марица Пловдив с 2-1 в мач от Южната Б група.

Всеки момент, в който футбола откриваше някакви нови хоризонти пред мен, съм го запомнил в детайли. И първият мач на Левски (срещу Уотфорд в купата на УЕФА). И първият брой на вестник Футбол, за който баба ме абонира, намирайки своя позната в пощата. И първият ми отбор от „Старт”, който извадих от една купчина с вторични в училище – беше унгарският Раба ЕТО от Гьор. Или пък първият брой на списание „Мондиал”, който майка ми намери пак чрез някакви познати. Аз и бъдещият вратар на националния отбор Здравко Здравков получихме по един един „Мондиал” с Луис Фернандес и Енцо Франческоли на корицата, а неговата сестра и моят брат – по един „Пиф”.

Шест години и половина след онази вечер и началото на световното, публикувах първия си материал за футбол. Беше очерк за Паоло Малдини.

След Мондиал’82 гледах още две световни по телевизията, преди да стана първия пратеник на „Меридиан Мач” на световно първенство. При това в САЩ през 1994 г., когато бях само на 19 години. Ако някой някога беше предвидил, че толкова скоро ще видя СВЕТОВНОТО на живо, едва ли щях да му повярвам. А с днешния си скептицизъм за възможностите в живота на човек си давам сметка какъв невероятен щастливец съм бил и все още съм!

За мен

Футболен журналист съм от 1988 г., когато бях на 16 години. Завърших СМГ през 1992 г. и същата година започнах да пиша във вестник "Албион". В началото на 1993 г., заедно с още неколцина журналисти основахме вестник "Меридиан Мач", мястото, на което се изградих като журналист и където преминаха най-хубавите ми години. През 1994 г. бях пратеник на световното първенство в САЩ, където се превърнах в най-младия журналист, отразявал това първенство (19 години). От 1995 г. до 2004 г. бях заместник-главен редактор на вестника и имах огромния късмет да работя буквално в "Дрийм тим" на българската спортна журналистика - Жаклин Михайлов, Георги Атанасов, Желю Станков, Евгений Георгиев, Любомир Серафимов, Николай Кръстев, Едуард Папазян, Румен Илиев, Георги Симеонов, Любомир Тасков, Стоян Георгиев, Виктор Игнатов, Христо Запрянов, Георги Драгоев, Йордан Грозданов, Георги Пехливанов, Димитър Златков, Мариан Макариев, Светослав Табаков и т.н.
През 2004 г. напуснах, за да поема по собствен път с илюзиите, че качествения текст непременно ще донесе лавина от читатели без да имам и най-малка представа от това какво представлява издателската дейност и икономиката. Първият ми проект - седмичникът "Стадион" се задържа 6 месеца и фалира, а след него започнах вестник "Печели", чисто комерсиален проект със значително количество читатели заради новата тогава световна страст - футболните залагания.
Виждам бъдещето си, свързано с издаването на футболни книги, нещо, което липсва страшно много в България. От години пиша огромна исторически енциклопедия на футболните клубове в Европа, която се надявам да издам в недалечно бъдеще.
Страстен колекционер съм на всичко свързано с футбола. Голяма страст са ми програмите от КЕШ/Шампионска лига, тези от мачовете на Левски, а имам всички от домакинствата на Тотнъм в Европа. Събирам всички броеве на английското списание World Soccer, за мен най-доброто издание за футбол в света, десетки книги, енциклопедии и годишници.
Футболният туризъм е още по-голяма страст. Обиколил съм много мачове и стадион, следвам с най-голяма любов любимия ми отбор Тотнъм, а мечтата, която смятам да осъществя скоро, се нарича Бока Хуниорс - Ривър Плейт на "Бонбонера".
Винаги съм се стремил да бъда максимално обективен като журналист и винаги ще бъда, без да вкарвам лични пристрастия. Обикновено съм писал с най-ожесточена критика към Левски и не крия, че той е един от любимите ми отбори. Няма как да обичаш футбол без да имаш любим отбор, а не крия и кои са останалите - Тотнъм, Наполи, Бока Хуниорс, ПАОК, Хартс, Аякс...
Номер едно във футбола за мен е Диего Марадона. Имах невероятното щастие да бъда един от малкото българи, които са го гледали наживо при това в последния му мач с фланелката на Аржентина (1994 г. срещу Нигерия). Той е самият Господ!