1968: Бебетата на Бъзби станаха мъже

Поредица: финалите за Купата на европейските шампиони

Една от големите ми страсти във футбола е турнирът за Купата на европейските шампиони, или както е известен днес – Шампионска лига. Освен историята му, която проучвам и следя в дребни детайли, правя и няколко колекции. Огромна гордост за мен е това, че имам на видео всички финали в турнира от създаването му до днес, а също така колекционирам и програмите от тези финали, както и всякакви печатни и снимкови материали, свързани с тях.

Този текст е началото на една идея, която от много време се върти в главата ми. Иска ми се в сравнително къс отрязък от време да изгледам всички финали и от дистанцията на времето, макар и запознат с много легенди и детайли, да споделя това, което съм видял. Това ще е поредица за тези, които наистина обичат футбола и искрено се надявам да им донесе наслада. Приятно четене!

Не съм сигурен дали това е късмет или малшанс, но срещнах за първи път Сър Боби Чарлтън в същия ден, в който срещнах за първи път и Пеле. Беше на едно медийно събитие на „Мастъркард” в Лондон, а няколкото разменени думи с Краля, както и репортерския ми бележник, в който той ми написа автограф, пускайки шеговитият въпрос дали се казвам Васил или Бразил, е една от най-големите ми реликви.

Боби Чарлтън седеше с някакво аристократично достойнство отстрани и контактът с него изглеждаше някак си по-лесен, не бих искал да използвам думата по-периферен. Все пак на няколко метра встрани виждах как хора с побелели коси буквално трепереха от вълнение заради присъствието на Пеле.

Може би през целия си живот съм свързвал Боби Чарлтън с катастрофата в Мюнхен през 1958 г., където той е от малцината оцелели, за да спечели след това световната титла с Англия през 1966 г. и купата на европейските шампиони с Манчестър Юнайтед две години по-късно. Някак си без много прилагателни той е бил негласният символ и легенда на английския футбол, но като че ли други са били тези, които историята е натрапвала в съзнанието ми с великолепните си качества или уникалното си джентълменство. Например Джордж Бест, Джими Грийвс или пък Боби Мур. Точно както онзи ден със Сър Боби и Пеле на няколко метра от него като магнит на вниманието на околните.

С такива мисли и желанието да разбера кой е точно Боби Чарлтън и какво е представлявал той като футболист седнах пред телевизора за финала на КЕШ през 1968 г. За да открия много повече от това.

За мениджъра на Манчестър Юнайтед Сър Мат Бъзби този трофей е мечта, която той преследва 11 години – от първото участие на Юнайтед в турнира до онзи 29 май 1968 г., когато в храма на английския футбол „Уембли” тя става реалност. Може би няма друга история в турнира като тази на Бъзби. В битката за купата той вижда всичко – съграждането на един страхотен отбор и неговата смърт в останките от самолета, който се разбива на летището в Мюнхен след четвъртфинала срещу Цървена Звезда при второто му участие. Или пък след като разбива Бенфика през 1966 г. мечтата му отново се изпълзва в Белград, където Юнайтед е елиминиран на полуфинал от Партизан.

Бъзби, който преди това е споделил искрено, че трагедията в Мюнхен е единственият момент, в който той се е чувствал загубен, отчаян и победен, може би за миг си помисля, че купата на шампионите ще си остане само мечта. „Не се притеснявай, ние така или иначе ще спечелим този трофей”, казва му с почти синовна обич Пат Креранд, великолепен полузащитник на тима, след като Юнайтед тъкмо е отпаднал от Партизан. Ако не друго Бъзби е сигурен, че е направил от своята мечта мисия на всички в клуба. И когато по драматичен начин отборът му обръща Реал Мадрид след две години в полуфинала, едва ли има някакви съмнение, че моментът е този.

Манчестър Юнайтед е огромен фаворит в двубоя по няколко причини. Първата е споменът от сблъсъците с Бенфика през 1966 г., когато англичаните не оставят никакви шансове на съперника си и го разгромяват с 5-1 в Лисабон. Освен това Англия е страната настоящ световен шампион, а и финалът е на „Уембли”. Пресата нарича този мач третият най-велик сблъсък на легендарния стадион след финала за ФА Къп през 1953 г., когато блести Стенли Матюс и последният двубой от световното през 1966 г., което коронясва англичаните за първи и последен засега път като шампиони на планетата. Почти целият „Уембли” е пълен с фенове на Юнайтед, а да бъде спечелен този трофей се превръща в национална кауза. Бенфика пък не е същият съперник, какъвто би бил в началото на десетилетието. Това е пети финал за „орлите” в турнира за 8 години, но основните им футболисти са прехвърлили 30-те и са далеч от най-добрите си дни.

В същото време Юнайтед има отбор, в който няма слаби постове. Вратар е Алекс Степни. На двата фланга на отбраната са коравите ирландци Шей Бренан и Тони Дън. В центъра командва един от оцелелите заедно с Боби Чарлтън при катастрофата в Мюнхен – Бил Фоулкс, а негов партньор е друга скала – Дейвид Садлър. Печално известният грубиян Ноби Стайлс разбива играта в средата на терена и се грижи персонално за звездата на съперника (в този случай Еузебио). Помага му Пат Креранд, който освен това участва и в изграждането на атаката заедно с Боби Чарлтън. На дясното крило е любимецът на публиката Джордж Бест, а от другата страна е Джон Астън, чийто баща е шеф на академията на клуба. Център нападател е Денис Лоу, купен от Торино за 115 000 паунда. Лоу обаче лекува контузия в коляното и на терена за финала ще се появи едно момче, което същия ден празнува 19-ия си рожден ден и чието име е било почти неизвестно година по-рано – Брайън Кид.

Брайън Кид (вляво) празнува 19-ия си рожден ден в деня на финала

За самия мач оценките са доста противоречиви. Английските медии го определят като далеч от най-доброто, на което е бил способен Юнайтед, по-скоро като логичен триумф на един дълго и внимателно изграждан отбор. Не бих могъл да се съглася, защото не съм гледал Юнайтед в онези години, а и защото онзи мач е част от традицията на този клуб а играе бърз и нападателен футбол, наложена от Мат Бъзби и продължена великолепно от другия велик мениджър в историята му – Алекс Фъргюсън.

Юнайтед овладя инициативата още с първия съдийски сигнал и може би до последните 15 минути изглеждаше като отборът, който ще вкара гол и ще спечели мача. Джордж Бест започна страхотно и буквално тормозеше Круз от Бенфика, който беше невероятно груб, като ако мачът бе днес, то португалецът нямаше да завърши пълните 90 минути. Дори и това да не е един от големите мачове на Бест, то определено той е бил гениален футболист, което личи от почти всяко негово докосване. Ако има българин, който съм гледал и се доближава до Бест, то това е Искренов.

Джордж Бест крещи след втория гол във вратата на Бенфика

Бест пък може и да не прави най-добрия си мач, но за мен откритие срещу Бенфика е Джон Астън. Той няма репутацията на една от най-големите звезди на Юнайтед, но в онзи мач е безспорно най-силният футболист на терена. Неговата скорост и финт буквално направиха десния бек на Бенфика Адолфо безпомощен в много моменти.

Това, което липсваше на Юнайтед беше голът, макар че почти половината отбор имаше шанс да се разпише. И когато другите не успяха, това стори Боби Чарлтън, за да покаже защо е бил най-важният играч на тима в онези години. До гола си той не блестеше с нищо – пестеливо, но сигурно разпределяше топките в средата най-вече към Бест и Астън и се опитваше да създаде положения. В 53-ата минута обаче той посрещна с глава едно центриране на Дейвид Садлър отляво и изпрати топката в мрежата. Интересен факт, който съм научил е, че това е първият гол на Чарлтън с глава за почти 10 години, а след мача го питат интуитивно ли е действал при гола или е имал план. „Когато удрям топката с глава, правят точно това”, казва той.

Интересното е, че играта на Бенфика не върви особено в мача и все пак има моменти, в които личи, че португалците са голям отбор. Най-важната фигура е Еузебио, който с почти всяко отиграване създава нещо средно между респект и паника сред англичаните. Еузебио има обаче един голям проблем в мача и той се нарича Ноби Стайлс. Сърцатият халф на Юнайтед буквално не му дава да диша, а двамата играят изключително твърдо един срещу друг. Любопитното е, че има инцидент, в който Еузебио, очевидно изнервен, прави груб фаул, напълно достоен за червен картон.

Другият важен играч на Бенфика Марио Колуна е с контузия в този мач, а това неминуемо връща спомените към финала с Милан (отново на „Уембли”) през 1963 г., когато неговата ранна травма решава нещата в полза на италианците. Колуна е буквално като танк – тръгне ли веднъж е трудно да бъде спрян, но в интерес на истината англичаните се справят с него много добре. Третият важен играч е центъра-нападателят Торес, истинска върлина в атака, който обаче губи битката си с Бил Фоулкс. И все пак едно негово сваляне с глава 15 минути преди края към Граса води до изравнителен гол. До последната минута Бенфика е тимът, който диктува всичко на терена, а именно тогава се случва и един от великите моменти в историята на този турнир. Алекс Степни прави буквално магическо спасяване след удар на Еузебио отблизо, когато всички на стадиона за миг виждат как Бенфика печели мача. Първата реакция на Еузебио е да отиде до вратаря и да му ръкопляска за спасяването!

„Още 10 минути и те щяха да спечелят”, признава Ноби Стайлс след мача.

Юнайтед оцелява, а в продълженията буквално сгазва своя съперник. Бест най-накрая бележи, след като е изведен от Кид с глава и заобикаля вратаря Енрике. Интересното е, че той изпуска абсолютно идентично положение по-рано в мача. „А сега вземете товаааааа”, крещи той като обезумял след като извежда отбора си напред. След него идва ред на Кид да отпразнува рождения си ден подобаващо – той посреща с глава корнер, изпълнен от Чарлтън, Енрике спасява, но Кид е безпощаден при добавката. Чарлтън добавя още едно попадения след пробив на Брайън Кид, който се превръща в един от героите.

Това е първият трофей за Англия в турнира. Целият стадион скандира името на Мат Бъзби, а великият треньор е подканен от тима да се качи до кралската ложа, за да получи трофея. Той отказва и предпочита да остане на терена. Все пак знае, че всеки ден в следващите 12 месеца може да гледа и докосва мечтата си отблизо в своя опит.

Той обаче не се възползва дори от това. Видял мечтата си осъществена, Бъзби се оттегля 8 месеца след победния финал. Неговите бебета вече са станали мъже, а душите на Дънкан Едуардс и останалите сигурно са намерили покой.

СТАТИСТИКА

Манчестър Юнайтед – Бенфика 4-1 (0-0, 1-1) след прод.

Финал – „Уембли”/Лондон; 29 май 1968 г.; Съдия – Кончето ло Бело (Италия)

1-0 Чарлтън 53; 1-1 Граса 75; 2-1 Бест 93; 3-1 Кид 94; 4-1 Чарлтън 99

Манчестър Ю: Степни – Бренан, Фоулкс, Садлър, Дън – Креранд, Чарлтън, Стайлс – Бест, Кид, Астън

Треньор: Мат Бъзби

Бенфика: Енрике – Адолфо, Умберто, Жасинто, Круз – Граса, Колуна, Жозе Аугусто – Торес, Еузебио, Симоеш

Треньор: Ото Глория

Играч на мача: Джон Астън (на снимката)

Програмата за мача: Тя е една от най-лесните за намиране и съответно най-евтини за годините си. Освен оригинала съществува и второ издание от 1997 г., като то е отбелязано като такова на задната корица. Интересното е, че се търгува и програмата, направена предварително за евентуалното преиграване, ако Манчестър Юнайтед не бе спечелил в продълженията.

Меси е този, който заслужава „Златната топка”!

                                                                      

Няма как да не започна с две важни уточнения, които касаят личните пристрастия. Първото е, че симпатизирам на Реал Мадрид в сблъсъците му с Барселона, т.е. няма как да съм заслепен по какъвто и да е начин от някакви клубни сантименти, свързани с Лео Меси.

Второто, но значително по-важно нещо е, че от един юнски ден през 1994 г. и град Бостън до голяма степен съм променил ценностната си система за футбола, играчите и това кое е велико и кое обикновено. Тогава ми се случи вероятно едно от най-важните събития в живота ми. Имах невероятния късмет да гледам Диего Марадона на живо, при това в неговия последен мач за националния отбор на Аржентина. И то изобщо не в най-силните му години.

До онзи мач имах доста противоречиво отношение към Марадона и неговото място в световния футбол. То до голяма степен бе повлияно от прочетеното в медиите и скандалите, които съпътстваха аржентинския гений. Като изключим изявите му с Аржентина на световните първенства, по онова време нямаше много шансове да гледаш мач с Марадона дори по телевизията. Ако това, че е употребявал допинг, ме отблъскваше, то след като веднъж го видях на терена, разбрах какво точно е имал предвид покойният тв коментатор Николай Колев по повод една анкета в „Меридиан Мач”, която провеждахме между българските журналисти за футболист на година в света. Мичмана винаги слагаше на първо място Марадона и казваше: „Докато той играе и един официален мач на година, той ще е най-добрият футболист в света, защото е съвсем различен.”

С две ръце се подписвам по тези думи и твърдя, че Марадона е извън всякакви класации за какъвто и да е период от време. Той нямаше днешния късмет на Меси, защото „Златната топка” по отнова време се даваше само на европейски играчи. Тоест през 1986 г. например най-добър футболист „в света” е Игор Беланов, а не великият Диего.

Но нека сега се върна на Лео Меси. Отклоненията бяха, за да покажа, че се мъча да гледам максимално безпристрастно и едновременно с това съм изключително чувствителен към чистия футболен талант. От онзи ден в Бостън се взирам да намеря новия Марадона и не съм успял. Но ако някой се доближава до него, то този някой е единствено Лео Меси.

Вероятно мнозина биха определили 2012 като неособено зрелищна за футбола. Но това не е така. Годината ни предложи достатъчно вълнуващи и забележителни моменти, а освен това излъчи цяла плеяда от играчи, които „заслужено” в друга подобна година биха спечелили „Златната топка”.

Изброявам ги набързо, без да ги класирам по значимост.

Безспорно Иниеста, който бе архитектът на европейската титла на Испания. Самият факт, че „червените фурии” спечелиха трето поредно голямо първенство, в което участват, е без аналогия в историята на футбола.

Кристиано Роналдо пък вкара достатъчен брой голове, за да неутрализира той и Реал Мадрид ефекта „Меси” в Барселона. Роналдо направи и изключително европейско първенство, макар и с по-скромен отбор като възможности от испанците. Той обаче бе играчът с най-голямо влияние върху своя тим на Евро 2012.

Колосално бе и стореното от Дидие Дрогба. Реално Дрогба постави венеца на своята велика кариера в Челси със спечелената европейска титла, гола си на финала и победната дузпа след това.

Сходни могат да бъдат аргументите, свързани с Андреа Пирло. Освен, че изведе Ювентус до титлата след толкова дълго чакане, той направи и страхотно европейско, а дузпата срещу Англия беше черешката върху тортата.

За Фалкао и головете му за Атлетико Мадрид и националния отбор на Колумбия е малък всеки комплимент. Нападателят бе на висота в почти всеки мач, който имаше решаващо значение.

Не бих подминал дори един Златан Ибрахимович, чийто гол със задна ножица срещу Англия бе един от великите моменти във футбола и някак си ни накара да си припомним, че миналата година е единствената от доста назад, в които той не е ставал шампион с клуба си. Но пък и Златан трудно ще вземе „Златната топка” с непопулярен национален отбор като Швеция.

Къде в цялата работа е Лионел Меси и какво направи през 2012-та?

Ами вкара невъобразимо количество голове. Той просто бележеше през цялото време, в почти всеки мач. А целта на футбола са головете. Постижението на Меси чисто от статистическа гледна точка е невероятно, макар че едва ли ще успее да премине кота 100.

Според мен Меси е този, който категорично прави Барселона офанзивен отбор. Безкрайните пасове на крак и владеене на топката могат да бъдат приети и като дефанзивен подход (това впрочем го е измислил Лобановски, а не на „Камп Ноу”), ако го няма гениалния аржентинец, който да завършва атаките. Без Меси Барса ще е добър, но в никакъв случай не и феноменален отбор.

Меси направи всичко това, като разби един от големите митове във футбола, свързани с това колко натоварени са играчите. Ами той искаше да играе във всеки мач – за купи, първенства, турнири, контроли и т.н. Изигра уникално количество мачове, вкара в тях маса голове.

Справи се дори с друга легенда – че не е полезен за националния си отбор. Хеттрик срещу Бразилия обаче е напълно равностоен като постижение минимум на полуфинал на европейско първенство. Опитайте се да намерите статистика за това колко играчи в историята на футбола са го постигали.

И сега: зная къде бихте ме контрирали, защото не са малко тези, на които името Меси им е омръзнало, когато става дума за „най-добрия футболист”. Ще кажете, че във футбола важни са спечелените трофеи, а какво е направил Лео през годината? Къде е той, къде е Иниеста, Кристиано Роналдо, Пирло, Дрогба, Фалкао и т.н?

Вярно е, че не е спечелил нищо. Но това все пак е индивидуална награда. Колективните такива са трофеите – Евро 2012, Шампионска лига, Лига Европа, първенствата... А това, че при такава година, абсолютно без аналог за който и да е футболист в историята като индивидуално представяне на терена, Барселона не е спечелил нищо, е въпрос до голяма степен и на шанс.

Лео Меси направи най-силния си сезон и няма никакво значение колко пъти е триумфирал със „Златната топка”. Ако тогава е заслужавал тогава, защо да не заслужава и сега? И най-важното: аз лично гледам с удоволствие всеки негов мач, защото може би чак след време ще оценим напълно на какъв феномен сме били съвременници.

Газа: „Лудия” докосна дъгата

Вечерта на „Олимпико” обещаваше да бъде много спокойна. Вярно е, че имаше някаква въпросителна около това дали Тотнъм няма да падне от Лацио и да се окаже в ситуация на почти отпаднал в групите на Лига Европа, както се случи сезон по-рано. Но някак този сценарий ми изглеждаше неособено вероятен или поне го нямаше напрежението от другите гостувания в Европа.

Може би това, че бяхме преодолели охраната на стадиона и безкрайните проверки без никакви усложнения, независимо че носихме на гръб целия си бит от седмицата в Италия, натъпкан в раниците. Макар че предстоеше пътуване цяла нощ до Болоня с влак, някак си „Олимпико”, футболът... Всичко това носи едно спокойствие, защото все пак предстои да нахраниш душата си.

С колегата Желю Станков си взехме бири (точно така!), избрахме си спокойни места на трибуните, за да не дразним излишно лациалите, ако Тотнъм ги подкара на терена и зачакахме. Беше полупразно и общо взето приличаше на един от много мачове в Лига Европа, които няма да трогнат цялото човечество.

Бяхме подценили обаче най-важния момент. Това щеше да бъде вечерта на Пол Гаскойн. Вярно е, че на вестниците, които бяха оставени на пачки край стадиона и които са нещо като програмата за мача, имаше снимка на хилещия се Газа от 90-те години с екипа на Лацио, но все пак това е логично и очаквано. Все пак той е връзката между Лацио и Тотнъм, най-малкото чисто формално.

В един момент обаче стадионът и особено сектора на Лацио, като че ли се напълниха от само себе си. Разпънаха и транспарант: „Лъвско сърце, вироглав човек, чист талант, истински мъж. Все още наш герой. Добре дошъл отново, Газа!” (на снимката)

Газа се появи от тунела и мога да кажа, че след това имах едни от най-вълнуващите 10 минути, които съм преживявал покрай футбола. Гаскойн обиколи стадиона, спираше се непрекъснато и махаше, видимо се вълнуваше. Всички бяха на крака, ръкопляскаха, скандираха името му. След това той се насочи и към феновете на Тотнъм, откъдето се чу като в един глас: “Hero, hero, hero!” (англ. - Герой, герой, герой!).

Гаскойн винаги е бил един от любимите ми футболисти. Може би поради факта, че беше звездата на любимите ми Тотнъм и Англия точно когато бях в гимназията. Имах десетки негови снимки, изрязани от списания, плакати и картички. Все още пазя и неговия автограф. 

Сълзите му след изгубения полуфинал от Германия с дузпи на световното първенство през 1990 година са картина, която винаги ще помня, защото онази вече имаше сълзи и в моите очи пред телевизора у дома.

Изчел съм почти всичко, което някога е излизало и ми е попадало пред очите. Зная какви ли не детайли, но честно казано трябваше да преживея тези 10 минути на „Олимпико”, за да си дам сметка какво всъщност означава Пол Гаскойн за футбола, да навържа много от драматичните факти в неговата кариера и всъщност да осъзная, как именно тази му обиколка на стадиона беше единственият и най-голям смисъл феновете на Лацио и Тотнъм да са там. Емоцията, която е много по-важна от изражението на който и да е резултат във футбола. Спомените и в крайна сметка уникалното чувство от това, че си бил очевидец на Пол Гаскойн във футбола.

Газа винаги е имал особено място с два момента в моята работа като футболен журналист.

Първата ми командировка в „Меридиан Мач” зад граница и изобщо първото ми излизане в чужбина бяха през 1993 г. С група колеги пътувахме до Измир, за да гледаме мача Турция – Англия. Естествено Англия с Пол Гаскойн, даже Англия на Пол Гаскойн.

Сутринта преди мача се озовахме пред хотел „Хилтън”, където бяха англичаните. Естествено аз се интересувах главно от това да видя Газа, като си бях приготвил картичка от „Онз Мондиал” за автограф и се бях въоражил с фотоапарат, който бях взел назаем и бях спестявал пари специално за филмчета „Кодак”, за да направя възможно най-хубави и многобройни снимки от събитието. Пред входа на хотела бяха Пол Инс и Лий Шарп, с които веднага се снимахме.

Късметът бе, че започнаха да излизат и останалите, а наоколо се появи кордон полицаи с автомати в ръка и ние се оказахме в него заедно с играчите. Тръгнахме с тях на разходка по нещо като крайбрежна алея и аз веднага фиксирах Газа, който вървеше  и разпалено разговаряше с някого (май Стюрът Пиърс). Приближих се до него и учтиво го попитах дали е удобно да се снимаме и да ми даде автограф. Той само ме изгледа под вежди, нищо не каза и продължи напред, като сякаш още по-силно започна да жестикулира, докато обясняваше нещо и се кискаше. Аз кротко вървях след него, докато в един момент цялата група направи кръгом и тръгна обратно към хотела. Сякаш за секунда се озовах очи в очи с Гаскойн. Той погледна и тръгна рязко към мен, след което взе фотоапарата от ръцете ми. Първата ми мисъл бе, че ще го хвърли в морето, все пак бях чел какво ли не за лудостта му.

Газа обаче се насочи към един от полицаите и му връчи фотоапарата. След което ми тегли такава прегръдка, все едно сме стари приятели от кръчмите в Нюкасъл и поне веднъж сме се напивали под звуците на „Мъглата над река Тайн”. А пусна и в действие ухилената си физиономия, която бях виждал във вестниците, след което започна да дава указания на полицая да снима. Онзи толкова се стресна дали да държи фотоапарата или автомата и в крайна сметка след промиването на филма се оказа, че ни е снимал от раменете надолу.

Гаскойн се разписа на картичката и ми каза: „Благодаря!”.

Беше много специален спомен за мен. Хем луд до степен да плаши, хем уникален пич. Някак си за минути си създадох мнението, че той е достатъчно луд, за да направи неочакваното, но и достатъчно сериозен в отношението си към всеки. Може би заради това се отнесох сериозно и към една идея на Локомотив Пловдив да го покани в отбора си, дошла от мой приятел. Много хора се смеят на написаното във вестниците тогава и по-специално в “Меридиан Мач”, но мога да потвърдя, че Локомотив наистина го искаше, а мен ме помолиха да говоря с неговия бизнес съветник Мел Стийн дали Газа би бил заинтересован от такова предизвикателство и човекът отсреща каза: „Да, защо не? Там има купон, нали?” Защо и как не се получиха нещата не зная и не бих могъл да зная, но със сигурност Газа научи тогава за Локомотив Пловдив.

Всъщност той винаги е бил човек, който е знаел как да грабне шанса, да се раздаде за него и независимо какъв е крайният резултат, хората (феновете) да бъдат убедени, че той е направил най-доброто за да се получат нещата както трябва. Това обяснява и любовта на хората онази вечер на „Олимпико”.

Трансферът му от Тотнъм в Лацио през 1991 г. е онзи ключов момент, който печели завинаги любовта на двете агитки. Газа е първият футболист, за когото тогавашният президент на Лацио Серджо Краньоти хвърля много пари с идеята, че може с този трансфер да изстреля отбора сред най-добрите в Италия. По същото време Гаскойн е в центъра на общественото внимание с репутацията на артист, който не се интересува много от режима и е изключително непредвидим, което поставя под съмнение това дали изобщо може да постигне нещо във футбола. Пеле дори го съветва да се ожени преди да замине за Рим. Искате доказателство за дивотията му? Финалът за купата на Англия през 1991 г. Тотнъм – Нотингам, който трябва да е последният му мач за „шпорите” преди да замине за Рим с фантастичната заплата от 1,5 милион паунда на година. Вместо да се свръх внимателен Газа започва мача като обезумял с идеята, че трябва на всяка цена да вземе трофея в последното си появяване за Тотнъм.

И цената се оказва жестока. Той прави два поредни шпагата, като този срещу Гари Чарлс в 16-ата минута му донася ужасяваща контузия в коляното, която се оказва решаваща по-късно той да не направи никога кариерата, очаквана от него. Като по чудо Газа не е изгонен от терена, а Нотингам повежда в резултата след фаула. Нашият човек е сменен, а благодарение на неговата резерва Наим, Тотнъм обръща мача и печели купата. Лацио естествено отлага подписа си под договора, защото не е ясно дали Гаскойн изобщо не се възстанови и кога, като налага условия да проведе лечение в Рим.

Ужасяващият шпагат срещу Гари Чарлс

Фаулът на "Уембли "срещу Гари Чарлс на ВИДЕО!

Късметът е, че начело на „орлите” е великият Дино Дзоф, който изключително точно обяснява ситуацията. „Аз исках той да играе за нас още в първия сезон, но в крайна сметка той показа, че е истински професионалист и даде всичко от себе си за отбора си в последния си мач. С такова отношение ние ще постигнем това, заради което го взимаме. Ние искаме Гаскойн такъв, какъвто е, защото само така ще донесе ентусиазмът, от който имаме нужда”, казва Дзоф пред „Уърлд Сокър” месеци след травмата.

Газа също знае за какво става дума. „В Италия един човек не може да реши всичко, но ето – Лацио има 19 равенства през миналия сезон. С мен 10 или 12 от тях щяха да са победи, което значи отборът да е в битката за титлата”, добавя със самочувствие той. И е прав. Един човек не може да донесе сам титлата, но един специален футболист стига, за да промени съдбата на един клуб. Както го правят Мишел Платини с Ювентус, Пребен Елкяер с Верона, Рууд Гулит с Милан и най-вече Диего Марадона с Наполи.

А той е имал самочувствие още от малък. Когато учителят му в средното училище му казва, че един на всеки 1000 пробива в професионалния футбол и не е лошо да наблегне на книгите, Газа невъзмутимо отвръща: „Да, зная. И този един ще бъда аз, сър!”

Страхотният му талант и заразим ентусиазъм са видими още от малък, когато подритва топката по улицата пред скромния семеен апартамент в Гейтсхед. На случайните минувачи, които спират, за да го гледат, той подвиква: „Правя го като Джордж Бест, нали?” По-късно обаче е разочарован от героя на детството си, след като двамата влизат в пререкание по повод коментар на Бест за качествата на Гаскойн. И Газа никога не говори за него.

С училищния си тим Брайтън Авеню Джуниърс има един проблем и той е, че не спечелва нито една купа, а именно тогава Газа започва да плаче след провалите. Вече е набелязан от скаути на големите клубове около Гейтсхед – Мидълзбро и Нюкасъл, които са впечатлени от хлапака, който е толкова ентусиазиран, че изпълнява всичко в мачовете – освен свободни удари и корнери, дори тъчове или аутове. Интересното е, че първите му проби пропадат. Боби Робсън, който по-късно ще бъде един от най-големите почитатели на таланта му като треньор на Англия, не го харесва по време на проби в Ипсуич и го отпраща.

В крайна сметка Нюкасъл го взема с договор за чирак, но животът като такъв се разминава с представите му за професионалния футбол. Да почиства бутонки, съблекалните, баните и душове е нещо, което по никакъв начин няма допирателна с ленивия му нрав, а наставникът на юношите на Нюкасъл Колин Сугет определено не харесва Газа, защото е привърженик на коцепцията за отборната игра. И когато в Нюкасъл идва новият мениджър Джеки Чарлтън, Сугет дава мнението си, че младият Гаскойн трябва да бъде освободен.

Един от скаутите на Нюкасъл Джо Харви, бивш капитан и мениджър на тима, обаче решава, че трябва да се намеси с мнение за „проблемното дете” и казва на Чарлтън: „Ако го изгониш, Джак, ще се лишиш от най-големия талант, който имаме и вероятно някога сме имали.”

С уникалния си усет наставникът, който по-късно ще стане истинска легенда с националния тим на Ирландия, решава да даде шанс на Газа, но с тежки условия. Младокът трябва да свали 6 килограма само за три седмици, като през това време ще трябва да яде в ресторанта на Нюкасъл всеки ден за сметка на клуба, вместо обичайните хамбургери и пържени картофи.

Газа се справя и когато е решил, че никога няма да му бъде предложен договор, той получава шанса да дебютира за Нюкасъл като резерва в един мач с Куинс Парк точно 40 дни преди да навърши 18 години. Останалото, както казват, е история...

Трансферът в Лацио му дава възможност да купи наведнъж и веднага всичките 16 апартамента в Гейтсхед, в които семейството и той самият са живели под наем. Но поставя всичко това под въпрос само защото за него футболът е игра за слава и той не може да си позволи да отбива номера в последния си мач за Тотнъм. За Лацио изиграва 43 мача за 3 сезона, в които вкарва едва 6 гола, а после играе в Рейнджърс, Мидълзбро, Евертън, Бърнли, в Китай и Бостън Юнайтед.

Не спечелва почти нищо значимо след онази купа на Англия с Тотнъм. Шампион е все пак с Рейнджърс, където отива точно заради това, приятелството си с мениджъра Уолтър Смит, започнало по време на една ваканция във Флорида, както и заради изкушението да притежава къща с частно езеро за риболов.

Газа със Серджо Краньоти по време на обиколката на "Олимпико"

Но навсякъде Газа винаги е бил шампион на сърцата, защото е давал най-доброто от себе си дори и в дреболиите като тази да се снима с един фен, който е пътувал заради него стотици километри. И да направи всичко по един наистина незабравим начин.

Това си мислех онази вечер на „Олимпико”, когато той мина долу на пистата – поостарял, но ентусиазиран и щастлив. Може би и Газа тогава си беше дал сметка, че е много специален и е от онези избрани, които са имали късмета в живота си да докоснат дъгата.

Лацио: полетът на орела и любовта на Мусолини

Пътуването с влак между Генуа и Рим е едно от най-красивите в Италия. За няколко часа прекосявате скалистото крайбрежие на Лигурия, красивата морска част на Тоскана със селските градини и винарските замъци по околните хълмове, както и множество маслинови плантации. Отдясно ще видите остров Елба, а после навлизате в областта Лацио, за да почувствате тръпката, която са усещали римските войници, прибирайки се у дома след безкрайните военни походи.

Няма как да усетите имперското величие на Рим, когато влакът ви остави на гара Термини, но са достатъчни хиляда крачки, в която и да е посока от там, за да разберете защо този град е по-специален от всички други в света. Няма друго място на планетата, което по толкова невероятен начин е смесило в себе си белезите на различни епохи с цялото им монументално величие. Казват, че за да се види Рим ти трябва поне седмица. Това е изумителна туристическа спекулация. За да усетиш какво е Рим може да ти стигне и един ден. И едновременно с това един цял живот може да не е достатъчен за това.

Това ми бе трети път в Рим и почти имах самочувствието, че зная перфектно за какво става дума. Бързо мога да направя маршрут „Рим в 2 дни”, като подбирам за първия Колизеума, хълма Палатино, пазарите на Траян, Пиаца Венеция, река Тибър и вечеря в еврейския квартал, където са най-добрите ресторанти в италианската столица. Избягвате този, който е препоръчан в „Уикитравъл” като най-добрия и избирате някой от съседните. Така е гарантирано, че ще имате една чудна вечер с вино и римска кухня на прилична цена. Хиляда крачки след вечеря до фонтана „Ди Треви” и испанските стъпала. За втория ден остава Ватикана, където се оказва, че е денят за аудиенция при папата (не че това променя програмата), замъка „Сант Анджело” и Пиаца Навона, последното е единственото място, което съм пропуснал предните два пъти.

Миди или шкембе по римски и бяло вино - класика в еврейския квартал на Рим

В така сбитата програма хем виждаш всичко важно, хем остава достатъчно време за основната мисия в Рим: мачът Лацио – Тотнъм.

За разлика от имперското си величие иначе, Рим има или доскоро е имал по-скоро туристическо и фестивално значение във футбола. „Стадио Олимпико” е бил домакин на няколко значителни финала в историята на футбола, същото важи и за „ПНФ”, където Италия печели първата си световна титла през 1934 г. под одобрителния поглед на Бенито Мусолини. Неговото име пък е преплетено твърде много с историята на отбора, за който ще стане дума в този текст. Рома и Лацио пък не са имали и нямат почти никакво значение за световния футбол или поне съпоставимо с това на грандовете от севера като Ювентус, Интер или Милан.

Още при настаняването в хотела, една твърде жизнена италианска баба на рецепцията (веднага получава името баба Джулия) ни пита по каква работа сме в Рим и когато чува думата „футбол”, следва една от най-вълнуващите тиради от възрастна жена, които съм чувал в живота си. „Освен, ако не сте фенове на Тотнъм (Тотенхам, както го произнасят там – б.а.), вие няма да спите в този хотел”, казва баба Джулия. „Думата Лацио не се споменава тук, защото носи болести и нещастие. Племенникът ми е от Лацио, но той не е добре с главата така или иначе”, казва тя на пресекулки и когато я успокояваме, че сме от Тотенхам, следва отдаване на спомени и философски прозрения на тема „Защо Рома е нещо, равностойно на нейния живот”. Опитвам се да проверя общата и култура във футбола, калкулирайки къде е тънката струна. Името Бруно Конти буквално я взривява и е причина да ни изпрати до стаята, а след това да предложи да ни съдейства за билетите за мача и дори да прояви самоинициатива да ги организира. Все пак когато Конти чупеше кръстовете на италианските защитници в началото на 80-те, баба Джулия е била в златните си години на жена. Останалите екстри от уважението ни към Конти и добрата оценка за неговия сюблимен талант са карта на града с означение добри ресторанти, издействани намаления в няколко от тях и денонощна готовност за съдействие.

Вземането на билети за този мач чисто на теория не трябва да е трудна задача. С 82 000 места малко са мачовете, които могат да напълнят „Олимпико”. Това е само теорията обаче.

В Италия има доста строг режим на поименни билети, които се вземат по определен начин във всеки клуб. За този мач има опцията интернет, която не харесвам заради факта, че трябва да седнем в агитката на Лацио, както и един магазин „Лацио Пойнт” в центъра, на стотина метра от гара Термини. Всъщност районът между Термини и църквата Санта Мария Маджоре е районът, който трябва да посетите, ако търсите футболни сувенири. Освен магазините на Лацио и Рома, там има и достатъчно други с артикули на отборите от цяла Италия.

Магазинът на Лацио обаче се оказва затворен в 10:30 ч. сутринта. Веднага решаваме, че баба Джулия ще трябва да свърши работата, но точно тогава съдбата ни изпраща една от типичните картини, свързани с Лацио. Срещу нас по тротоара се засилва мустакат мъж на достолепна възраст в готварска престилка, очевидно излязъл от някоя от околните пицарии. Следва порой от думи на италиански, серия гримаси към нас, потропвания по очевидно затворената врата на „Лацио Пойнт”, някоя и друга псувня, прозрението, че всъщност „тези мързеливци пият кафе, вместо да продават билети за мача”. Мъжът дори нахлува ядосан в най-близкото кафене сякаш търси някого по физиономия, връща се при нас и ядосано обяснява, че всеки момент трябва да дойдат, след което пресича тротоара и се изгубва в пицарията, от която е излязъл. Направо усещаме, че човекът се ядосва на перспективата двама вероятни лациали от България да останат без билети.

Картината е типична за Лацио по няколко причини. Първата от тях е, че феновете на „небесносините” са хора с дясна политическа ориентация, главно от северните предградия на Рим, една невероятно зелена част на италианската столица. Те са предприемачи, бизнесмени, собственици на пицарии и друг дребен и среден бизнес. Тези на Рома са леви и са предимно в центъра. Заради това туристът в Рим остава с впечатлението, че в града преобладават „вълците”, а не „орлите”.

В крайна сметка след 30 минути човекът от „Лацио Пойнт” се появява и на запитването за билети единствената въпросителна от негова страна е дали сме англичани. Иска ни личните карти и по 40 евро (5 евро е таксата за неговия магазин) и казва, че имаме резервация. Дали ще получим билети зависи от Лацио, като можем да минем следобед, за да си ги вземем евентуално.

Всъщност системата с билетите в Италия е изключително ефективна и не е необходимо никой да разлепва ксерокс копия по стените на тези, които имат забрана. Просто хората като Боримиров (доскоро) няма как да си купят билет, нито след това да го трансферират или пък да влязат с чужд на стадиона, след като трябва да се показва и лична карта. Най-общо може и друг човек да ти вземе билет на негово име, а след това имаш опция да го прехвърлиш на свое в сайта на клуба. Ако имаш забрана, което и да е действие от изброените няма как да се случи.

А Лацио има наистина проблемна публика. Инцидентите във всяко римско дерби са ежедневие, а именно оттам агитките на Левски и ЦСКА копират подхода и поведението си в сблъсъка на София. Първо в Лацио започват да се събират пари от публиката за хореография, но 30-40 години преди това да се случи при нашите грандове. Там тръгва и войната с транспаранти, а само там, освен в България, медиите се занимават след мача с това кой какво е показал и какъв транспарант е вдигнал на трибуните.

Паоло ди Канио на една от най-известните си снимки

Когато пък става дума за Лацио, мнозина вероятно се сещат за фашисткия поздрав на Паоло ди Канио след един гол, снимка, създала му орела на герой на северната трибуна. А Лацио има твърде топла връзка с режима на Мусолини.

Започвам директно с отговор на най-важния въпрос. Да, Мусолини е бил от Лацио, при това твърде запален почитател и е водил децата си на всеки мач на „орлите”.

Центърът на италианския фашизъм е бил Рим. Мусолини пък е искал да върне имперския вид на града и е полагал солидни усилия по отношения на пропагандата, като голяма част от нея е заемал футболът. В онези години Лацио играе на стадион „Рондинела”, точно в подножието на хълма Паироли, където и днес е територия на хард фенове на тима. Наблизо се намирал „Стадио Национале”, или мястото на което Мусолини изгражда стадион „Партита Национале Фашиста” или „ПНФ”. През 1928 г. именно там Италия среща Унгария и това е първият мач на „адзурите” на юг от Болоня. Шест години по-късно „ПНФ” е арената на финала на световното, а от три години там вече играе Лацио.

Бенито Мусолини - фен на Лацио и "помощник" на Рома

Интересното е, че Лацио няма никаква пряка полза от това, че Мусолини е фен на тима, дори напротив. Като изключим това, че в Лацио пристига героят от световното през 1938 г. Силвио Пиола, Рома е отборът, който на практика се ползва с протекциите на фашистите. През 1941-42 „вълците” се оказват лидери в класирането, нещо, което не се е случвало до момента в решителен период на нито един от римските отбори. За пропагандата на Мусолини е много важно скудетото да остане в столицата и то е решено в римското дерби през януари. Странни реферски решения и невероятен автогол на Лацио в последната минута помагат на Рома да стигне до титлата, което звучи направо невероятно на фона на днешния антагонизъм между двата отбора.

Лацио трябва да чака до 70-те години за своя първи шампионски триумф.  Дотогава „орлите” се радват единствено на култовите фигури в тима си, най-голямата от които е Джорджо Киналя. Той е висок италиански централен нападател, израснал в Уелс, който пристига в Лацио от Суонси през 1969 г. Киналя е невероятно интелигентен и почти безразсъдно смел. Той се хвърля с главата си там, където италианците не поставят ръцете и краката си и това го прави идол на феновете. По негово време треньор е аржентинецът Хуан Карлос Лоренцо, водил известните „костотрошачи” от Естудиантес в края на 60-те. Лоренцо е невероятен мотиватор, за който единствено значение има победата, постигната по какъвто и да е начин. За да надъха тима си след един мач с Арсенал той предизвиква сбиване между тях в римския ресторант „Л’Аугастеа”, след който е поломено почти цялото зведение. Именно този инцидент втвърдява подкрепата към Лацио според историците и „Курва Норд” започва да се пълни за мачовете.

Джорджо Киналя - идолът на Лацио си отидеот този свят през 2012 г.

Киналя преминава в Космос (Ню Йорк) на Пеле, но не му е лесно да си тръгне. Той дълго стои блокиран на летище „Фиумичино” от недоволните фенове, нещо, което по-късно ще се случи с друг любимец на феновете Джузепе Синьори при слуха, че може да бъде продаден в Парма.

Лудите глави пък винаги са били част от тима. През 90-те години там отива Пол Гаскойн, но преди това в Лацио играе Лучано Ре Чекони. Младият нападател е застрелян в бижутерски магазин, след като решава да си направи шега и да инсценира обир през 1977 г.

При всичко това тръгвам със напрегнати очаквания към стадиона, още повече, че трябва да подкрепям Тотнъм сред чужди, което няма да е като на „Джузепе Меаца” или „Сантяго Бернабеу”. Но все пак съм бил и на „Тумба” в Солун, макар и в не толкова важен за „шпорите” мач.

Пътят до стадиона е труден и това е един от недостатъците на „Олимпико”. До там просто няма удобен транспорт. Имате две опции – метро и трамвай или метро и автобус, като второто е по-добрият вариант. В зависимост от задръстванията трябва да си предвидите средно около час от центъра.

Около стадиона няма такова богатство на сергии със сувенири и хотдог, всичко е някак по стегнато и не толкова зрелищно, както е в Милано и Рим. Режимът на достъп обаче е значително по-затегнат. Проверката на билети, лични карти и багаж е на няколко места, но пък има и предпоставки. Няколко часа по-рано феновете на Лацио са нападнали англичани в центъра (фашисти срещу евреи по запалянковските разбирания) и полицията е нащрек. Питат ни няколко пъти дали сме от Тотнъм и Лацио, но нахалната лъжа „неутрали” върши работа. Проверката изглежда респектираща, но реално само питат има ли бутилки в раниците и не се задълбочават да тършуват или да се гаврят с теб, както често правят на стадионите в България.

Самият „Олимпико” бързо влиза в класацията ми на най-добрите стадиони в света и причината не е огромният му капацитет или нещо значимо по трибуните. Просто има уникално много пространство, както индивидуално между местата, така и наоколо. Можеш да излезеш много бързо и лесно, както до тоалетните, така и да подишаш въздух пред стадиона. Тоест няма го традиционното, че когато веднъж си влязъл, трябва да стоиш в рамките на стадиона до края.

"Олимпико" е един от любимите ми стадиони в света

Подозрението ми, че стадионът ще остане полупразен не се оправдава. Просто публиката влиза половин час преди мача и точно навреме за два ритуала – един специален и един обичаен. Специалният е, че Лацио – Тотнъм е мач, в който има един велик футболист, свързващ двата тима и той се казва Пол Гаскойн. Честно казано не се сещам за друга двойка отбори с един герой, който едновременно може да предизвика само искрено възхищение и любов, без завист за това къде и кога е бил по-значим и без някой да се трогне особено, че всъщност предстои съперничество с някакъв немалък залог на терена след малко.

Газа се появи, а „Курва Норд” веднага вдигна своя транспарант. „Лъвско сърце, вироглав човек, чист талант, истински мъж. Все още герой за нас. Добре дошъл Газа!” Обиколката на Пол Гаскойн беше толкова вълнуваща и емоционално значима за мен, че няма как да не и посветя един самостоятелен текст.

Но това не бе краят на емоциите. За първи път видях една от най-оригиналните и известни хореографии в света. Преди всеки мач на Лацио един дресиран орел прави кратък полет около трибуните и накрая каца върху щита на емблемата на тима, за да и даде завършен вид с величествената си осанка.

И ако Мусолини не е успял да донесе имперско величие на Лацио, то една птица като че ли има значително по-голям успех.

Очаквайте: Пол Гаскойн – две срещи с „лудия”, един невъзможен трансфер и цяла една кариера

Генуа, или ненатрапчивото величие на Сампдория и Дженоа

Влакът започва да лъкатуши между хълмовете, а реката отдолу прави гледката наистина като от приказките. Когато започвам да се чудя кое е това красиво място, аритметиката ми подсказва, че всъщност всеки момент ще се покаже гарата на Генуа. Винаги съм свързвал това място повече с морето, но красотата му е не по-малко в разхвърляните из хълмовете наоколо сгради. Както се казва в една книга, която бях чел отдавна, в Генуа човек се чуди къде изобщо намират място да подритват топката.

Градът на Колумб обаче е люлката на италианския футбол и това може да се усети още със слизането на гара „Пиаца дел Принчипе”, където текат усилени ремонти сякаш от мандат на Бойко Борисов. Първото нещо, което зървам обаче е знаме на Сампдория, веещо се гордо върху един строителен фургон до пероните. Това е футболният дух на Генуа – някакво доста особено и ненатрапчиво величие, без претенциите на големите от Торино, Милано или Рим, но с достатъчно поводи за гордост и славна история.

Още на гарата виждам първия футболен белег - знаме на Сампдория

В Генуа можете да се озовете, ако трябва да поемете нанякъде с круизен кораб или пък в почти всеки супермаркет, където се намира местната гордост – зеленото Песто Дженовезе. От местното пристанище тръгват почти всички круизни пътешествия в южните морета на Европа и също там завършват. Заради това едва ли е случайно, че тук футболът пуска корени доста рано. През 1893 г. англичаните основават единия от двата големи местни клуба в днешно време Дженоа, а знамето с червения кръст на свети Георги винаги е било част от неговата емблема. Четири години по-късно в Генуа се играе и първият футболен мач в Италия, като Дженоа среща сборен отбор на Торино. Може би е излишно да казваме, че Дженоа е и първият шампион на Италия през 1898 г. Франческо Кали от друг местен клуб, Андреа Дория, пък става първият капитан на националния отбор на Италия.

Стадионът не може да остане незабелязан

Стадион „Луиджи Ферарис”, където играят мачовете си Сампдория и Дженоа, се намира на около 15 минути път с автобус от гарата. В дните на мач има специални рейсове от гарата, а в останалите номер 34 ще ви свърши работа. С него можете да разгледате и част от града, докато стигнете до стадиона – той тръгва от гарата, минава покрай залива на пристанището, после почва да катери хълмовете към центъра и замъка „Д’Албертис”, а когато започне да се спуска към реката, няма как да не видите внушителния „Луиджи Ферарис” от лявата страна.

Още 5-6 минутки пеша и се озовавате пред него. За разлика от повечето стадиони в Италия около стадиона няма пространство и обширни паркинги, всичко е някак си сбутано между сградите, от чиито очукани прозорци висят знамена или на Сампдория, или на Дженоа. Буквално ти трябват няколко крачки, за да си на трибуните.

Попадаме първо от страната на Дженоа, където е истинско мъртвило. Може би и поради факта, че три дни по-рано тимът е загубил градското дерби срещу Сампдория с 1-3 и грижите около евентуално отпадане отново са надвиснали над клуба. Неговите фенове изглеждат свикнали с това, защото след Втората световна война Дженоа се движи като асансьор между дивизиите. Виж за техните дядовци първото отпадане през 1934 г. се приема като немислима трагедия. Три години по-късно, през 1937 г., купата на Италия се оказва последният значим трофей за клуба до ден днешен.

Дженоа е бил 9 пъти шампион, но последната титла е през 1924 г. До създаването на Серия А отборът е истинският господар на италианския футбол, а до стадиона има паметна плоча на доктор Джеймс Спенсли, един от основателите на клуба и легендарен негов вратар.

Макар че днес е далеч от славните си дни, Дженоа е специален клуб и това се дължи на верността на неговите фенове. Много подобни отбори, които са преживели годините на величието си в първата четвърт на XX век днес са изчезнали или се подвизават в аматьорските лиги на страните си. Дженоа обаче продължава да се радва на значителна подкрепа и солидно присъствие в италианския футбол.

Забележителен за клуба е сезонът 1990-91. Две години преди това с изключително млад и талантлив отбор Дженоа печели промоция в Серия А, а много бързо легендарният наставник Освалдо Баньоли поставя основите на солиден тим. В него конците дърпа в средата на терена италианският национал Стефано Еранио, напред в атака се подвизава чешката голова машина Томаш Скухрави, а третата голяма звезда е уругваецът Карлос Агилера. Дженоа изиграва страхотен сезон и печели четвъртото място, което би се приело като невероятен успех, ако по същото време местният съперник не изкарва 200 000 души по улиците на града, достигайки до единствената шампионска титла в историята си. Истински малшанс!

Следващият сезон обаче е дебютен в Европа, а Дженоа уверено тръгва към финал в купата на УЕФА. На четвъртфиналите е разбит английският Ливърпул, като мачовете с англичаните са смятани от феновете за най-големият съвременен успех на клуба. Когато Дженоа отива на полуфинал, то може да се твърди, че градът е футболната столица на Европа, защото по същото време Сампдория се класира за първи и последен път на финал в Шампионската лига.

Магазинчето за сувенири на Дженоа не работи и заобикаляме стадиона към другия му край, където е Сампдория. Под това си име клубът е създаден през 1946 г. след поредното обединение на други два големи местни клуба – Сампиердаренезе и Андреа Дория, което този път е успешно. То е второ, след като същите клубове се опитват да се противопоставят през 20-те години на англофилите от Дженоа с друго обединение под името Доминанте, с което обаче изпадат още в първия си сезон.

Сампдория винаги ще заема специално място в сърцето ми заради онзи мач срещу Цървена Звезда на стадион „Народна Армия” през 1992 г., спечелен с 3-1 след истински рецитал на „Блучерчати” или „синьо-раираните”, както наричат тима в Италия. Може би съм бил истински късметлия да бъда очевидец на пика на Сампдория като клуб, мачът, в който отборът на Вуядин Бошков свали европейската корона от главата на Звезда и сам постави кандидатурата си за трона. А какъв отбор беше само: Палиука, Бонети, Виерховод, Лана, Бонети, Ломбардо, Пари, Катанец, Тониньо Серезо, Виали, Манчини...

Мантовани със звездите Манчини и Виали

Негов архитект до голяма степен бе петролният магнат Паоло Мантовани, който застава начело на Самп през 80-те. За разлика от много други благодетели, Мантовани не тръгва само с парите напред (които има в изобилие), а и с невероятна футболна ерудиция. Първият му голям трансфер е Роберто Манчини, който пристига през 1982 г. Две години по-късно сините цветове слага и младокът от Кремонезе Джанлука Виали, като двамата с настоящия треньор на Манчестър Сити ще се превърнат в един от най-великите голови дуети на италианския футбол. В тима пристигат от Острова Тревър Френсис и Греъм Сунес, а в защита като скала непробиваем е Пиетро Виерховод. Сампдория започва с една купа на Италия през 1985 г., която само засилва апетитите. Взет е Тониньо Серезо от Рома, а Вуядин Бошков вече има отбор, с който да преследва успехи и в Европа.

Сампдория стига финал за КНК през 1989 г., който губи от Барселона, но година по-късно горчилката е преглътната. Отборът на Мантовани триумфира в същия турнир след победа на финала в Гьотеборг над Андерлехт. Спомен от онзи мач виждам в магазина за сувенири, където две местни красавици редят коледната украса, естествено в синьо и бяло. Флагчето от финала с автографи на целия отбор е поставено точно до входа.

Мечтата на Мантовани обаче е най-големият европейски трофей и Сампдория остава буквално на една ръка разстояние. Бошков грижливо е добавил още двама важни футболисти след спечелването на титлата през 1991 г. – словенецът Сречко Катанец и плешивият магьосник Атилио Ломбардо. След великия си мач в София италианците са фаворити срещу Барселона на Христо Стоичков на „Уембли” и наистина изглеждат такива в мача преди бомбеният удар от фаул на Роналд Куман в продълженията да изпрати трофея за първи път в Каталуния.

Паоло Мантовани няма шанса да опита за втори път атака на трофея, защото умира през 1993 г., а начело на Сампдория застава синът му Енрико. Оттогава през отбора минават множество великолепни футболисти като Рууд Гулит, Дейвид Плат, Ариел Ортега, Антонио Касано или треньори като Свен-Горан Ериксон и Сезар Луис Меноти, но Самп никога не успява да се доближи до величието на отбора на Бошков.

Пред входа за журналисти на "Луидж Ферарис"

В магазина за сувенири се сблъсквам с така познатите ми шалове. В стремежа си да привлече фенове на своя страна преди мача със Звезда, хора от Сампдория бяха раздали пликчета с шал на тима в синьо с бяло, червено и черно райе и билет за мача на доста фенове на Левски и по този начин не само си осигуриха допълнителна подкрепа, но и дълги години по мачовете на „сините” можеха да се видят тези шалове, изключително модерни за времето си.

Интересното е, че около стадиона буквално може да се потопиш в историята на двата клуба. Макар че дербито е ожесточено, има огромни подозрения, че огромен брой фенове ходят на домакинствата едновременно и на Сампдория, и на Дженоа. Преди няколко сезона дори кметицата на града беше опитала да обясни колко важно е Генуа да запази двата си тима в елита, след като Дженоа се яви в ролята на палача спуснал гилотината върху своя по-могъщ съсед и изпратил го в Серия Б, вероятно като дребна компенсация за вгорчената 1991 г.

Макар че за няколко часа в Генуа успявам да задоволя любопитството си около това съперничество, известно като „Дерби дела Лантерна” или „Дербито на фара” зная, че един ден ми се иска да се върна тук за самия мач. Джобовете ми са пълни със значки и сувенири, включително стари, които изнамирам из магазинчетата около стадиона и докато се качвам на Евростара за Рим чувствам една пълнота и щастие, която докосването до голямото и величествената история във футбола носи.

Ювентус: историята на една голяма любов

Форли е една малка гара, която би трябвало да има три коловоза. На третия обаче е доста спорно, че нещо изобщо се случва. Мъчих се да зърна някакви признаци за това в едно типично за италианските гари табло с хартиено разписание и наистина има някой и друг влак, който минава, спира или тръгва от там.

Форли обаче е гара, която живее на два коловоза. На единия спират влаковете за Болоня, а на отсрещния тези за Римини. Има и една дебела жълта линия, на няколко педи от края на перона, но с изключително важно предназначение. Защо ли? Ами най-голямата атракция на гара Форли са прелитащите там със скорост може би над 200 километра в час влакове. Доста по-често можете да чуете по уредбата, че трябва да застанете зад жълтата линия и да се пазите от преминаващия влак, отколкото, че там предстои да спре някоя композиция.

На гара Форли най-често прелитат бързи влакове

Освен какво означава „да те подминат като малка гара”, във Форли осъзнах и какво е това Ювентус в италианския футбол. Някак си дотогава ми убягваше точното сравнение. Трябваше обаче да видя „Ювентус Стейдиъм” и голямата футболна любов на Италия, за да разбера за какво става дума. А гара Форли по обратния маршрут просто ми даде определението.

Ювентус е като онези бързо преминаващи влакове, а за тези, които сме на перона можем да изберем точно между две неща. Или да се надяваме да сме вътре в този влак, или просто можем да стоим зад жълтата линия. Всичко останало е загуба на енергия.

Разстоянието между Форли и Торино се взема на два етапа. Регионално влакче за около час до Болоня, което спира на Имола, или мястото и причината да спра да гледам и харесвам Формула 1, защото там загина единственият пилот, който съм обожавал в този спорт - Аертон Сена. От Болоня вече ви трябва по-сериозен влак, а ако сте находчиви и действате от рано ще разберете, че Италия е перфектното съчетание на евтини и невероятно комфортни влакове. „Евростар” или единият от италианските му варианти „Фречароса” ни отвежда само за 2 часа и 19 евро до Торино. Като добавим към това 300 километра в час, които светват гордо на таблата във вагоните няколко пъти и неочаквания едночасов престой на гарата в Милано по абсолютно неясна за нас причина, но съпроводена с някаква суетня по перона и тичане на хора с носилка.

Първата работа в хотела е да се ориентирам с логистиката и придвижването, което в случая се оказва една доста деликатна задача. Не заради факта, че Ювентус е играл на четири  значителни стадиона в града, без да броим игрищата и поляните, които е ползвал до 1933 г. Тогава е построен „Стадио Мусолини”, прекръстен след войната на „Стадио Комунале”. След него идва направения за Мондиале 90 „Деле Алпи”, една от най-бездушните бетонни конструкции в историята на човечеството. След това „Стадио Олимпико”, издигнат на мястото на „Стадио Комунале” и най-накрая настоящето бижу „Ювентус Стейдиъм”, заел мястото на безсмисления Деле Алпи.

Всички справочници и насоки казват едно. Пътува се с метро, едно малко, скромно и модерно влакче по единствената все още линия на местния метрополитен, а след това се влиза в голямата игра. На една от спирките трябва да ни чака и отведе на стадиона нещо, отбелязано като задраскана с напречна черта деветка. Ориентираме се по черно-белите шалчета, които не са много в мрака на спирката,а трамвайните линии и малката (макар и задраскана) цифра ме карат да предположа, че става дума за трамвай.

Няколко мотриси с незадраскана деветка спират и си тръгват, ватманите говорят на забързан (или нормален за останалите) италиански нещо с тифозите и си тръгват, а това че хората остават на спирката ме кара да затворя веднага картата, търсейки някакъв алтернативен маршрут. Явно не е добра идея, макар че през главата ми минава и мисълта дали тези останалите на спирката някога все пак са ходили на мач на Юве или най-общо казано са гости на Торино, подобно на нас.

Накрая идва задрасканата деветка и е посрещната от викове „Юве, Юве”, но ни отминава все едно сме на перона на гара Форли. След десетина минути идва нова, която се оказва автобус и вече сме ние.

Новото бижу на Ювентус - модерният му стадион отвън

Пътуването е около половин час с безкрайни светофари, престроявания и завои и в този момент аз благодаря на разума си, че не търсих алтернатива. Транспортът, както ще установим след мача, е един от най-големите проблеми, свързани с мачовете на Ювентус.

Виковете като в транс „Юве, Юве”, както и някакви презрителни подхвърляния към Интер от сорта на „Кои бяхте точно вие” (Милан дори не ги и споменаха през цялото време) ни напомнят, че сме в запалянковски автобус, а когато се появяват светлините на стадиона вълнението у околните нараства в очевидна превъзбуда.

Шофьорът сякаш търси място на някакъв паркинг, защото буквално обикаля целия стадион, късайки нервите на всички. Най-забавно е пред централния вход, където има наредени като в грозд от двете страни вероятно около 2-3 хиляди човека или толкова колкото отиват на мач на Локо София за около два сезона. Ясно е, че чакат автобуса на Ювентус.

Вадим уникален късмет, защото търсейки нашия вход, който е там, където трябва да се намира агитката на Челси, се оказваме точно сред тези хора, които чакат един специален автобус. А още по-голям шанс е това, че той се показва след воя на няколко полицейски сирени и преминава покрай нас. Моментът е, меко казано, вълнуващ, това са първите признаци на това, което ни очаква вътре. Първите тръпки на усещането за една голяма любов.

Иначе Ювентус е направил наистина нещо впечатляващо. Половината стадион е заграден с търговски и развлекателен център във формата на полукръг от трибуна на спортно съоражение и е превърнал марката си в индустрия.

Намираме и нашия сектор за гости, плътно заграден от карабинери, а когато се доближаваме следва само острият въпрос „Челси?” и след утвърдителния отговор се оказваме зад гърба на охраняващите и в началото на серия проверки. Проверки, които обаче имат смисъл, не те унижават, не ти прибират чадърите, не се гаврят с теб, но са достатъчно респектиращи, за да знаеш, че нямаш право на грешка. Гостите, воглаве с автобусите си, са скрити зад специална стена и нямат почти никакъв досег с домакините. На тях обаче се предоставя кетъринг, включително бира, защото вече всеки добре е разбрал строгостта на закона.

Стадионът отвътре е страхотен, личи си, че е нов. Невероятно озвучаване, адски много пространство за всеки зрител и най-важното е, че от което и да е място на стадиона (бях го прочел, но се и убедих) теренът изглежда на една ръка разстояние. Ако се вживееш в играта може да останеш с чувството, че аха да дръпнеш Пирло при изпълнението на корнер.

Важният момент започва около пет минути преди излизането на отборите. При Ювентус това е изпълняван преди всеки мач ритуал, но за мен носи нещо магическо. Това са едни пет минути, в които разбирам, че Старата госпожа е най-големият клуб в Италия. Можете да го видите в Youtube, ако потърсите съчетанието на Ювентус, обявяване на състави и химн, по възможност на италиански. Това, което аз видях и усетих е на този линк от въпросния ритуал по-долу, като съветът ми е да пъхнете в ушите си слушалки, да усилите звука на максимално поносимо за ушите ви. Само така имате някакъв шанс да изпитате около 10% от качването на адреналина при мен в онзи момент.

http://www.youtube.com/watch?v=_omnVpQbfHQ

Това не е просто хореография, а отдаденост към идеята

В онзи момент забравих тоновете информация, с която се бях подготвил и която съм събирал в главата си години наред. И с която първоначално възнамерявах да ви залея.

И все пак за протокола. Истинската история на Ювентус не започва, когато отборът се сдобива с легендарните си екипи в черно-бяло, закупени от английския Нотс Каунти. Нейното начало е, когато начело застава фамилията Аниели, по съвместителство собственик на един от другите големи символи на град Торино – автомобилните заводи ФИАТ. Това се случва през 20-те години, а до ден днешен Ювентус с тяхното финансово могъщество, но най-вече с любовта (и заради нея) на 7 милиона тифози се превръща в най-успешния италиански клуб. Той е единственият, който слага три звезди на екипите си в чест на 30-те титли, а и поставя началото на тази традиция със звездата, отброяваща всеки 10 шампионски трофея, в световен мащаб. Ювентус е и първият клуб спечелил трите европейски трофея, когато завоюява КЕШ през 1985 г. в кървавата баня на „Хейзел”, където смъртта си намират преди мача десетки негови фенове.

Да играеш за Ювентус се превръща едновременно в привилегия и задължение. Всеки футболист получава ФИАТ при подписване на договора си, както и има гарантирана доживотна работа в автомобилния концерн или клуба. За сметка на това обаче има строги изисквания не само към качествата му, но и към житейското поведение. До Павел Недвед, един от големите в историята на клуба, не се толерира носенето на дълга коса. Ритуалното обрязване на косата на „италианеца” Мауро Каморанези след спечелването на световната титла от скуадрата през 2006 г. според някои е свързано именно с това.

Но да се върна на хореографията, както мнозина биха определили по елементарен начин онзи момент. Още тогава ми хрумна идеята да пусна една малка провокация към приятелите ми от Милан и Интер на стената ми във Фейсбук с искрените думи, че Ювентус е най-големият клуб в Италия и останалите му дишат прахта. Провокацията успя, защото насреща получих очакваното. Обичан от 7 милиона италианци, Ювентус е мразен от всички останали. Никой обаче не е безразличен към него.

Естествено лесно е да мразиш най-силния. Също толкова лесно е да потърсиш неговите грехове, да напомниш за грандиозния скандал с Моджи, купените мачове, отнетата титла и изгнанието в Серия Б. Трудно е обаче да обясниш при всичко това любовта на онези 7 милиона и малката част от тях, които бяха на „Ювентус Стейдиъм” в онази вечер. Тя за мен е онова нещо, което прави Юве един от много специалните клубове.

Известен факт е, че тифозите на Ювентус не са концентрирани само в Торино, където напротив, значително по-популярен е Торино. Тифозите на Юве са разпръснати из цялата страна и главно на юг, откъдето идват първите работници във ФИАТ, които обикват Ювентус и предават тази любов на семействата си. Заради това и отборът често е домакинствал в други градове и единствен в света се радва на подобна подкрепа извън собствения си стадион. Просто една млада държава като Италия е имала нужда от подобен символ, който е имала и достатъчно време да обикне.

Ювентус не са титлите и купите, славните победи и паденията, Моджи и корупцията, не са дори Платини или Дел Пиеро. Ювентус е уникалната симбиоза между фенове и клуб. Неслучайно този химн, за който стана дума по-горе се казва „Юве – историята на една голяма любов”. Чисто технически той се спира именно на припева, който се изпълнява от феновете. „Юве, историята на една голяма любов/бялото, което прегръща черното/всички ние, които стоим зад теб/заведи ни, където пожелаеш”.

Юве е нещо по-различно, от всичко, което съм видял във футбола

В момента, когато преживяваш всичко на живо разбираш и разликата между това, което виждаш и останалото, на което си бил свидетел на останалите места. Песента има специален текст, а публиката не изпълнява просто една хореография, а тя показва своята любов и преданост. Тя показва, че е Ювентус и винаги ще бъде част от него.

Всичко е сякаш създадено от някакъв божествен хореограф, на наоколо буквално се крещи за любов. Представяте ли си например каква преданост изразява някакво рап изпълнение, което напоследък въртят на „Герена” като някакъв нов химн по случай 100-годишнината на Левски!?! Просто комична история, далеч от истинските стойности във футбола, да не говорим, че не съм чул някой да си затананика цялата работа, камо ли да разгърне глас.

В самия мач виждаш и друго измерение. Един жест на Пирло е достатъчен, за да вдигне публиката. Тогава си давам и сметка за истинското значение на това да си специален футболист в този клуб или какво точно искаше да каже Алесандро дел Пиеро с прощалното си писмо до феновете на 30 юни, когато изтече и последният му ден от договора с Ювентус.

В Ювентус не можеш да се озовеш просто така, не можеш да пребиваваш на шега, без да бъдеш изхвърлен от системата, а още по-малко може да си тръгнеш и случайно. Нали помните Мишел Платини и как кариерата му приключи твърде рано. Съпругата му свидетелства, че след „Хейзел”, където сред жертвите е негов приятел от Франция, той никога повече не е същият човек и футболист.

И наистина си мисля за Бербатов и това, което се случи през лятото. Митко има невероятни качества, вероятно нито един българин не е притежавал толкова голям футболен талант, но на него ще липсва винаги онзи малък детайл, който би го изравнил с такива като Гунди или Ицо Стоичков. При него битът надделя над сърцето за разлика от споменатите двама, Платини, Дел Пиеро или Недвед... Ювентус щеше да изпрати Бербатов в едно съвсем различно измерение.

Няма да ви казвам колко пъти от онази вечер съм слушал химна на Юве. Нямам и представа дали някога отново ще се озова в Торино. Все пак покрай цялата суетня не успях да видя плащеницата на Христос, която е гордостта на града и магнит за туристите. Но пък усетих любовта, която струи от един от божествените клубове в света.

ВАСИЛ КОЛЕВ

Юве, история на една голяма любов

Подобно на герои, ние имаме раирани сърца

Заведи ни където искаш със това, което правиш

И когато стигнем, това ще бъде историята за всички нас

Само тези, които сме с теб, те правят отборът, който си.

Юве, историята на една голяма любов

Бялото прегръща черното

Ние всички стоим зад теб

Заведи ни където искаш, ние сме карнавала по трибуните

Подобно на прегръдка, но и много повече

Всяка нова страница за теб ще бъде историята за всички нас

Само тези, които сме с теб, те правят отборът, който си.

Юве, историята на една голяма любов

Бялото прегръща черното

Ние всички стоим зад теб

Юве, това е нашата история

И когато мачът започне

Започва и мечтата

Очаквайте: Футболните страсти на Генуа