Футболните градове: Истанбул – трета част

Ден трети

Заспивайки предната вечер, мислено разигравам маршрута от последния ден в Истанбул. Има един отбор, който ме притеснява като маршрут: Алибейкьой. Дотам се стига само с автобус и то в неудобна посока. Виждам през сайта на автобусния транспорт в града, че опциите не са много и се пътува около 20 минути, ако няма трафик. Имам решение и то е да стана рано и да изляза рано от хотела, да отхвърля този отбор като посещение, да се върна на Еминьоню и след това да свърша най-важното: да взема билета си за мача между Бешикташ и Тотнъм от хотела на „шпорите”.

Номерът със събуждането не се получава точно, както си го представям. Има и едно нещо, с което никога не правя компромиси, а това е работата. Просто трябва да направя прогнозите за деня за сайта ми и то достатъчно сериозно, което значи пренареждане на програмата. С кафето и закуската съм експедитивен, а преди тръгването от хотела ми се иска да прехвърля разписанията на автобусите, които ще преобладават като транспорт в първата половина на деня. Още първото ме ужасява: най-далечният и съответно труден отбор е Бакъркьой, който се намира от другата страна на летище „Ататюрк”, а пътят е повече от сложен. Има два автобуса в 12 и нещо и 13 и нещо и след това пауза от три часа. Това значи, че до Бакъркьой може и да не стигна, ако не пренаредя маршрута. Решавам, че няма да започна с Алибейкьой, а първо ще си взема билета за мача от Тотнъм и след това ще тръгна в посока на летището, където са два от оставащите пет отбора.

До площад „Таксим” се озовавам за отрицателно време. Трамвай и зъбчатка, която изкачва хълма. Един от множеството петзвездни хотели е този на Тотнъм. Там раздаването на билети току-що е започнало, а организацията е перфектна. Автобус ще заведе феновете до Олимпийския стадион, той ще ги върне и след мача. Влизането е със специален билет, който е в отделен плик и е безплатен за членовете на клуба. Изобщо Тотнъм е клуб, който доста глези феновете си, следващи го по света.

От площада се качвам на метрото (линия 2) до Яникапъ, сменям с линия 1 в посока летището, а целта е Истанбулспор. Трябва да осъществя още една смяна на автобус за една спирка до Йенибосна, но съм решил да не избирам предварително линията, а да се ориентирам на място. Слизайки откривам едно от големите постижения на транспорта на Истанбул. Това са т.нар. метробуси. Те се движат в две обособени само за тях платна в средата на пътя, до които други превозни средства нямат достъп. Има фиксирани спирки и метробусите вземат разстоянията с огромна скорост между тях. Страхотно решение за претоварения град, което можеше да ми донесе доста голямо предимство, ако го бях осъзнал по-рано.

Стадионът, където Истанбулспор
играе важните си мачове

В крайна сметка се озовавам на Йенибосна, натоварена спирка до един мол. Ориентирал съм се по това, че там се намира редакцията на вестник „Заман”, където ден по-късно ще се състои акцията на турската полиция и протестите на гражданите срещу задържането на журналисти. Стадионът, където играе Истанбулспор, се намира точно зад редакцията на „Заман”. Зная, че трябва да съм доста експедитивен заради възможността да хвана рейса в 12 и нещо за следващия тим. Правя няколко снимки на стадиона, който има само една главна трибуна. Виждам отворена врата и се изкушавам да вляза и да опитам да снимам и терена. Срещам обаче някакви хора, сред тях очевидно и портиер. Започваме разговор на развален английски, от който обаче разбирам важните неща. След серия от препродажби Истанбулспор е в доста жалко положение. На стадион „Бахчелиевлиер” играе само по-големите си мачове, защото не може да си позволи наема, който плаща на собственика: Йенибоснаспор. Другите мачове се играят на стадион в Тепеджик в района на Чаталджа, намиращ се извън града, там откъдето идва пътя от България. За хората, които са пътували, това е мястото, където се събират много близо Черно и Мраморно море. Да излизам извън града за още една снимка е напълно излишно, още повече на някакъв селски терен.

Учудващото е, че Истанбулспор, където играеха Здравко Здравков, Сашо Александров и Ивайло Петков в най-силния му период, е стигнал дотук. Реално това е четвъртият по значимост истанбулски клуб от историческа гледна точка. Само той освен трите гранда е играл в европейските турнири, макар че отпада още в първия си мач от купата на УЕФА от румънския Арджеш през 1998 г. Това е и неговият пик, след като предния сезон е завършил четвърти в първенството. По онова време Истанбулспор се финансираше с парите на Джем Узан, представител на едно от най-богатите семейства в Турция. След това той беше осъден от „Моторола” на колосално обезщетение по бизнес дела, а в момента е с политическо убежище във Франция. В славните времена на Истанбулспор Джем Узан беше един от най-влиятелните хора, собственик на печатни медии и телевизия.

За разлика от повечето от останалите отбори, Истанбулспор, който е основан градския университет „Истанбул Лисеси” и реално ползва неговата емблема със знамето на Турция в горния ляв ъгъл (дадено заради участие в международните турнири), е играл през различни периоди в елита. В момента той има нов собственик с нови амбиции, но е доста далеч от това да бъде отново фактор в турския футбол.

Междувременно съм се озовал на спирката и най-хубавото е, че има електронно табло, което показва след колко минути ще дойде даден автобус. Рейсовете спират един след друг и трябва да си много внимателен, за да не изпуснеш своя. Аз чакам 73Т и го намирам сред около 50 други автобуса на таблото, които ще минат в следващите 15 минути. Най-интересното е, че времето на пристигане на автобуса се сменя странно и драматично: първо са 7 минути, после стават 4, след което отново се връщат на 8. Междувременно обаче ми минава лошата мисъл, че май това не е спирката за моята посока и започвам трескаво да се оглеждам за отсрещна спирка, каквато не виждам. Всъщност моята логика е типично българската: ако пише „А” – „Б” например, това значи автобус от точка „А” до точка „Б”. А в случая „А” е посоката, а „Б” е началната точка. Вече съм видял 73Т, така че оставям на съдбата да ми покаже това ли е моят автобус. Питам шофьора за посоката и той потвърждава.

Тук неотдавна са се играли мачове
 от Суперлигата: Бакьркьой

Бакъркьой, един от „трудните” логистично отбори, е мой. Изненадан съм, че на спирката не се вижда стадион, а според картата трябваше да е така. Оказва се зад изникнали наскоро нови сгради, а го разпознавам по традиционните зелено-черни цветове. Те са цветове и на целия квартал, един от големите в Истанбул. Бакъркьой има три сезона в Суперлигата, от 1990 до 1993 г. и заради това има и по-познати имена сред звездите в историята си: румънецът Ротариу, полякът Пьотр Новак, както и турския национал Фатих Акиел са пребивавали на „Шенликкьой”. Не мога да си представя как тук е имало мачове от елита на Турция и как са гостували Фенербахче или Галатасарай. Стадионът е сравнително голям (8000 места), но труднодостъпен. Влизам през централния вход и виждам, че има още една сграда на някакъв локален клуб. Забелязвам обаче човек, който влиза в помещенията на Бакъркьой и се опитвам да го заговоря на английски. Знае няколко думи, но ме пита откъде съм и когато разбира, започва да се вълнува. Имало в Бакъркьой на работа българин, който се казвал Шанер. Предлага да го намери и извика, ако изчакам, но определено нямам това време.

Целта е да се върна възможно най-бързо до моста „Галата” и да тръгна да търся последния отбор, който е от трудните: Алибейкьой. Тук правя брилянтен ход, защото на спирката се озовава един от малките частни автобуси, които са извън системата на градския транспорт. Нещо като нашите маршрутки. Виждам посоката „Таксим” и веднага ми минава през акъла, че тъкмо ще си направя снимка на строящия се стадион на Бешикташ, защото там, а не Олимпийския стадион е историческото място на „орлите”. Маршрутката ми взема 6 лири, но изминава пътя до „Таксим” изключително бързо. Не се бавя и на строежа на „Водафон Арена” и се отправям към познатата автогара Еминьоню с трамвая. Трябва бързо да се ориентирам и да намеря откъде тръгва 48Е и за малшанс (или късмет) това се оказва последния перон, до който се добирам. Уви, в разписанието виждам, че рейсът е тръгнал точно преди минута, а следващия е след около час и половина или в 16.

Съкрушен съм! Давам си сметка, че заради един квартален отбор, който е играл при това под друго име в първите два сезона на турската лига (1958-60) няма да успея с всичките 16 клуба, които съм планирал. Веднага обмислям вариантите такси или друга линия, която е наблизо, но пък си давам сметка, че ако цялата експедиция ми коства примерно 2 часа, което не е изключено мога да поставя под съмнение това да се добера навреме за мача Бешикташ – Тотнъм, който започва в осем и е на далечния Олимпийски стадион, до който слава Богу има метро. Но пък в района там се намира и елитния Истанбул Башакшехир, който е от важните клубове, защото все пак е част от съвремието и по всяка вероятност ще играе значителна роля в турския футбол.

В крайна сметка решавам да се прибера до хотела и с картата там да потърся евентуален маршрут и разписание, както и да оставя неизменната раница, защото определено ще съм по-мобилен без нея на мача. Виждам няколко варианта, но са на границата и приемам, че рискът не е уместен. Предпочитам да се обтегна за около половин час на леглото и в крайна сметка да приема, че човек винаги трябва да оставя поне по една причина да се завърне на хубавите места, сред които е Истанбул.

А дотогава може да се окаже, че са се появили още отбори, които да попадат в моята класация за значими. Картал от азиатските покрайнини на града например от години е във втория ешелон и не е изключено да дойде и неговият момент. Наблизо там е Пендикспор, който преди години като третодивизионен тим елиминира Фенербахче в турнира за купата.

В хотела установявам и още един потенциален проблем. Чисто новият стадион на Истанбул Башакшехир, който носи името „Фатих Терим” съвсем не е близо до последната спирка на метрото по линия 3. Виждам, че там има доста строежи и си начертвам мислено пътя, който трябва да извървя пеша.

В интерес на истината по дългия маршрут с две линии на метрото (1 и 3) си давам сметка, че съм подценил малко ситуация с последния ден и подготовката ми не е била толкова блестяща, защото задачата е изглеждала лесна във финалната и част. Оказвам се напълно прав.

Чисто новият стадион "Фатих Терим"

Квартал Башакшехир е доста нов. Някога е бил мястото, където се е произвеждал барута за Отоманската империя, а днес там преобладават новите затворени комплекси. Вече се е стъмнило и улиците са доста пусти. Тръгвам пеша и само веднъж по пътя питам за посоката, като определено неглижирам възможността да хвана автобус. В един момент виждам стадиона, който е кацнал като летяща чиния сред поле от паркинги и някакви промишлени постройки. Определено скоро български клуб няма да има подобно съоражение, а явно Истанбул Башакшехир тръгва по пътя луксозен стадион – фенове сред баровците в квартала – финансиране от общината – успехи. Т.е. строи пирамидата по правилния начин.

Клубът е сравнително млад, като е основан през 1990 г. от общинската компания на Истанбул за вода. Отборът дълго време играе на Олимпийския стадион под името Истанбул ББ и представлява истинска карикатура. На трибуните няма никакви фенове, освен тези на гостите. Постепенно обаче тимът започва да трупа почитатели и даже вече има запалянковска група, наричаща себе си „Сивите бухали”. Те са изцяло зевзеци, хулганството и типичното агресивно поведение към съперника, характерно за турците, им е чуждо. В Уикипедия например са изброени част от транспарантите, които те вдигат по време на мач: “Ние навсякъде сме гости”, „Съдията винаги е прав”, „Казаха ни, че тук има мач и решихме да наминем”. Една от звездите на този отбор са бразилеците Дока и Том, познати в България от изявите си в Литекс.

Стадионът е страхотен, а когато доближавам главния вход с емблемата на клуба, ме посреща човек в костюм, който явно е пазач. Директно го питам има ли феншоп, защото това прилича на стадион, който даже трябва да има и турове. Той започва да се смее: „Ние нямаме достатъчно фенове, за да ни трябва феншоп. Ако минеш утре, могат да ти подарят и фланелка, щом проявяваш интерес.” И наистина. Наоколо има безкрайни луксозни мраморни офиси, повечето са празни и чакат да се изпълнят със съдържание. Интересното е, че районът се казва „Башакшехир, етап 4”, което показва, че строителството наоколо продължава и това е един от модерните квартали.

За радост точно до стадион има и автобусна спирка и това ми спестява 20 минути пеша до метростанцията. От нея трябва да се върна няколко спирки до „Икители Санаи” и оттам да взема разклонението на метрото за Олимпийския стадион. Оказва се, че транспортът е решен както при Галатасарай. Вземаш влакче от друг перон, което ходи само до стадиона.

На перона вече мирише на футбол. Има тълпи от фенове на Бешикташ, но не чак толкова многобройни, колкото съм очаквал. Предния ден съм слушал интервюто на треньора на „орлите” Славен Билич. Питаха го дали не се тревожи, че ще играе пред почти празен стадион, защото Бешикташ се изявява винаги пред много хора, а той отвърна: „Напротив. Това е проблем на Тотнъм. Те едва ли помнят кога за последно са виждали толкова празни седалки!” Оказва се, че това е трик, защото феновете на Бешикташ са се мобилизирали и стадионът е почти наполовина пълен при капацитет 80 000 места.

Тъмницата около Олимпийския стадион

Някак си обаче „орлите” не се чувстват комфортно на Олимпийския стадион. Липсва чара на „Иньоню”, намиращ се в центъра на града, точно до двореца „Долмабахче”. Новият „Водафон Арена”, който струва 80 милиона долара, би трябвало да бъде готов около март 2015 г., макар че не ми се вярва това да се случи. Интересното обаче е, че Бешикташ е на печалба още със започването на този проект. Клубът подписа мегадоговор за 145 милиона долара с „Водафон”, който получава право стадионът да носи името му в продължение на 10+5 години и ще е спонсор на фланелките за 3+2 години. От стария стадион би трябвало да остане трибуната „Ески Ачък”, за да се запази приемствеността с традициите.

Новият "Водафон Арена" - не изглежда като да бъде готов след няколко месеца

Олимпийският стадион изглежда доста мрачен. Всичко наоколо е тъмно, чуват се виковете на продавачите на сувенири и сандвичи с кюфтета. Със сигурност Бешикташ губи страшно много и от търговията с артикули, защото разчита на два огромни камиона с изрисувани орли, които се превръщат във феншопове в дните на мач. Но честно казано са твърде скромни, а още от предните визити в Истанбул съм открил, че Бешикташ отстъпва драстично на другите два гранда в мърчандайзинга.

За сметка на това обаче мачът с Тотнъм ме убеждава, че Бешикташ има най-добрите фенове от турските клубове. Деветдесет минути черно-белите не спират да пеят, а няколко момента спират дъха. Първият е изпълнението на песента Sen Benim Her Gece или “Ти винаги си моята нощ”, а вторият е при изгасването на тока, когато всички фенове запалиха фенерчетата на мобилните си телефони и устроиха невероятно светлинно шоу. Ако мога да характеризирам с по една дума феновете на трите гранда, то тези на Фенербахче са „величествени”, на Галатасарай са „войнствени”, а тези на Бешикташ са „отдадени”. Всъщност това има нещо общо и с произхода. Докато „фенерите” са турската буржоазия, „лъвовете” са европейската аристокрация, а с „черните орли” са работническата класа. Разбира се, днес тези граници не съществуват и трите клуба имат привърженици от всички прослойки в обществото. Запомнил съм обаче, че през 2011 г., когато бях в Истанбул имах чувството, че всички са от Бешикташ – продавачи, сервитьори, хотелиери.

Интересен е произходът на прякора „черните орли”. Смята се, че той се появява на един мач от четиридесетте, когато вдъхновен от играта на своя отбор, един местен рибар се провиква: „Нападайте черни орли, в атака!”.

Песента на Бешикташ в изпълнение на феновете

От футболна гледна точка Бешикташ отстъпва по успехи на другите два отбора, но има с какво да се гордее. Той е единственият тим, печелил титлата в Турция, без да претърпи загуба през сезона, а началото на 90-те години под ръководството на английския треньор Гордън Милн е най-успешният период. Тогава са спечелени три поредни титли, а нападателното трио Метин-Али-Феяз е издигнато в култ от феновете на тима. Тримата са и най-големите легенди на Бешикташ.

Светлинното шоу на феновете на "орлите"

Бешикташ печели мача срещу Тотнъм с 1-0, а с това и първото място в групата, което усложнява значително задачата с прибирането. Петнайсетте автобуса с фенове на Тотнъм се влачат до Света София около час и половина, а Олимпийският стадион за мен се превръща в един от най-грозните и безсмислени стадиони, на които съм бил. Трибуните са далеч от терена, особено тези зад вратите, а след като Бешикташ построи своя „Водафон Арена”, огромното съоражение ще стане и на практика неизползваемо, защото трудно ще се изпълва със съдържание. Освен, ако някога Истанбул не спечели домакинство на Олимпиадата през 2024 г., за което по всяка вероятност ще се кандидатира.

Мачът завършва и страхотният ми тридневен престой в милионния град край Босфора. Със сигурност това е едно от места, където искам да се завърна отново, при това за да гледам футбол.

Важното от това пътуване

Мисля, че успях да добрия почти пълна представа за футбола в Истанбул през годините и днес. Градът е в основната на създаването и първите години на организирания футбол в Турция и в частност на местната лига. Реално три от кварталите са люлка на клубове, които успяват да стигнат до днешното си ниво на величие от европейски мащаб. Много лесно се разпознават отборите от различните категории. Трите големи клуба имат (или ще имат скоро в случая с Бешикташ) огромни и модерни стадиони и са развили маркетингова индустрия, която носи милиони в касите им всяка година. Фенербахче, Галатасарай и Бешикташ трудно ще бъдат достигнати скоро от други клубове, а лично за мен би било интересно да видя къде е спрямо тях четвъртият турски гранд Трабзонспор. Така и не успях да намеря време, за да посетя някой от неговите феншопове в Истанбул, но ми направи впечатление, че те са позиционирани в по-периферни райони, далеч от трите местни тима.

Два други клуба, Касъмпаша и Истанбул Башакшешир, имат страхотни стадиони, което е предпоставка за добро бъдеще в първенството. Касъмпаша е единственият освен трите гранда, който притежава и феншоп, което показва изградена структура. Башакшехир е особен случай и той може да изгради база от фенове само с постоянство и може би след около 30-40 години. Той прилича твърде много на българските проекти Литекс и Лудогорец с тази разлика, че не го виждам как ще стигне до титла, колкото и пари да има.

Всички останали клубове са на квартален принцип. Тук бих отличил три. Истанбулспор все пак има някаква история и е въпрос на финансови ресурси да се върне към едно прилично присъствие в турския футбол. От кварталните отбори безспорно над всички останали са Карагюмрук заради феновете си и Саръер, защото е обособен в район, отдалечен от центъра и с огромна специфика. Ще ми бъде интересно как ще се развие Бейкоз, ако построи модерния си стадион. Останалите клубове в Истанбул като че ли ще бъдат обречени да носят гордост на кварталите си в аматьорските лиги, да създават играчи за грандовете и да бъдат просто част от пъстрата картина на футбола в този град, главно в исторически план.

Футболните градове: Истанбул – втора част

Ден втори

На стадиона на Бейкоз почти до Черно море

Събуждам се с доста смесени чувства. Усещам, че кракът бе боли точно зад коляното от обиколката през първия ден, но от друга страна съм изключително доволен, че предстои вероятно най-интересният ден като места и клубове, които ще посетя. И най-вече маршрутът ми е толкова добре измислен, че ходенето ще бъде съвсем малко, особено за сметка на любуването на картината наоколо. Ще видя европейския и азиатския бряг на Босфора, вероятно ще го прекося с кораб, макар че определено не ми е ясно къде и кога ще се случи това. На връщане обаче ще усетя тръпката да използвам и най-голямото транспортно чудо на Истанбул – така нареченият Мармарай, подземно влакче, което прекосява Босфора в тръба под водата за няколко минути. Нямам мач вечерта, а това ми звучи като отлична идея – ще прекарам вечерта пред телевизора и с мачовете от Шампионска лига заобиколен от комфорта на хотела.

От хотела до трамвайната спирка на линия 1 ме делят едва няколко крачки, което е страхотна новина, а мотрисата за по-малко от десетина минути ме отвежда до Кабаташ, една от важните транспортни точки на града. Оттук тръгват доста автобуси, а стадионът на Бешикташ е само на няколкостотин метра. Всъщност от стария „Иньоню” не е останало почти нищо. Вече се вижда скелето на новостроящия се „Водафон Арена”. Съвсем скоро Бешикташ ще се изравни с Фенербахче и Галатасарай като гранд с модерен стадион, а с него Истанбул ще има шестият нов и красив стадион, построен в последните десетина години!

От Кабаташ тръгват бързите фериботи за Бурса и не крия, че преди тръгването в главата ми е минала идеята да гледам мач и в този ден, защото „крокодилите” от Бурса приемат Мерсин за купата на Турция. Бързите фериботи правят така, че до Бурса можеш да стигнеш доста по-бързо, отколкото до някои квартали на Истанбул. Но нямам концепция как и най-вече кога ще се върна, така че разумът надделява пред обсесията да гледам футбол на живо и различни отбори винаги, когато мога.

Сега обаче посоката ми е към съвсем различно море – Черно море и Саръер. За целта трябва да пътувам с автобус през почти целия маршрут на линия 25Е, която обикаля цялото крайбрежие на европейската част. Това, което не ми харесва, е лекият дъжд, който вали от време навреме и определено може да провали плановете ми за обяд край морето с прясна риба.

Заемам първото място до вратата на автобуса, като този път не позволявам на нито една забрадена баба да ме изпревари. То е доста широко, а освен това мога да се наслаждавам на гледката през предното стъкло. Саръер е най-северният квартал от европейската част на Истанбул с традиционен поминък риболова. Рибари, както и сергии с току-що уловена риба ще има през цялото време на пътя, а с наближаването на Черно море се появяват и траулерите, които прибират своите мрежи с улов, нападнати от ята гладни птици. Саръер е място, където жителите на Истанбул обичат да ходят през уикенда заради множеството ресторанти. Повечето са собственост на известни музиканти, които от време на време изненадват клиентите с изпълнения наживо.

След около час лъкатушене из живописни заливи, баровски имоти и доста ресторанти и типични английски пъбове, което подсказва чуждестранни собственици на множество от красивите къщи, автобусът достига Саръер. Стадионът е малко по-навътре от брега на украсената и оживена градска улица. Транспаранти подсказват, че няколко дни по-рано тук е гостувал Бешикташ за купата, което си е огромно събитие. Автобусът ме стоварва точно пред стадион „Юсуф Зия Йониш”. Тук е играл преди време Дончо Донев и си спомням негови интервюта, които разказваха колко красиво място е Саръер. Малко преди влизането в квартала пък съм видял и Черно море и краят на Босфора.

Саръер е основан през 1940 г., а силните му години са 80-те до средата на 90-те, когато е в елита. Освен това отборът печели и Балканската купа през 1992 г., като става едва вторият турски тим (от общо три) след Фенербахче, триумфирал с купата. Чудя се къде ли са офисите на клуба, защото Google определено ме е заблудил, че става дума за модерен стадион.

Саръер в дъждовното време по обяд

Вероятно има нови покриви, иначе изглежда съвсем скромно. От страната на главната улица са занаятчийски офиси в самата трибуна, както и месарски магазин. Виждам едно скромно гише за билети покрай нещо като порта и там вече се разкрива истинският Саръер. Влизайки до главния вход, виждам тренировъчно игрище в далечината и добре поддържани сгради в синьо-бяло. Когато отивам до тях, всичко е затворено. Има кафене със снимки на различни отбори на Саръер от историята, не ми прилича да е и феншоп едновременно. Наоколо се мотае едно, за радост, добронамерено голямо куче. Решавам да се кача по близките стълби и да потърся хора в клуба, но и цялата сграда е затворена, а стълбите ме извеждат на улицата зад нея. Там обаче забелязвам, че би трябвало да има живот в съседната сграда, която прилича на общежитие. Влизам през врата с емблемата на Саръер и веднага привличам внимание. Казвам на една жена, че търся магазин за сувенири, тя за късмет говори малко немски и разбира добре какво и казвам на английски. Отговаря ми да изчакам малко и отива да търси нещо. Отвътре сградата прилича точно на старо общежитие, има под с мозайка, решена в емблемата на клуба. Докато чакам по стълбите се появяват играчите от първия отбор.

Всичко около Саръер изглежда пусто

Саръер е бил явно силен клуб, който е западнал след изпадането си през 1997 г. Научавам и историята какво се е случило. Турското правителство забранява строежите в района и съвсем естествено от Саръер се оттеглят богаташите, които са издържали клуба. Междувременно жената се е върнала с няколко лепенки на Саръер, които ми подарява, а това означава, че е време да се насоча към следваща цел.

Тя е единственият друг клуб освен Фенербахче, който се намира в азиатската част и някога е бил част от елита: Бейкоз.

На идване съм следил внимателно района срещу Бейкоз, за да видя откъде евентуално бих могъл да взема ферибот, за да прекося Босфора. Съвсем безпогрешно съм улучил мястото, което е Йеникьой, квартал на гръцката общност. Решил съм, че ако няма начин да прекося напряко, ще променя маршрута си като се завърна в центъра, ще тръгна към някои от другите отбори и ще оставя Бейкоз за следващия ден. Стигайки пристанището на Йеникьой веднага ме обземат мрачни мисли за провал, защото изглежда затворено. Правя обаче няколко крачки и виждам табелка със стрелка и надпис „Бейкоз”, а встрани се намира и малко корабче, като забързани хора влизат в него. Питам за билет, посочват ми с ръка към корабчето и решавам направо да се кача. На място разбирам, че се плаща на другия бряг. Пътуването е не

С това нещо прекосих Босфора

повече от 10 минути, явно има подобен транспорт между всички такива портове от двете страни на Босфора. Честно казано така и не разбрах цената на едно пътуване. Човекът на другото пристанище просто взе две лири и половина, или всички моменти, които имах и каза „Тамън”. Нито касов бон, нито билет, а така беше с всички пътници, които пускаха в ръката му няколко монети.

Междувременно съм решил, че ще обядвам тук, защото съм чул от приятели, че ресторантите в азиатската част са по-добри. Заради това бързам да намеря стадиона на Бейкоз, който трябва да е близо до пристанището. Не съм направил няколко крачки и виждам аптека, като на витрината има старо флагче на Бейкоз, както и статуя на орел със сувенири на Бешикташ, които се намират там от доста отдавна. Има и черно-бели снимки на отбора на Бейкоз, вероятно от времето, когато е бил в елита – петдесетте и началото на 60-те години. По онова време Бейкоз е създавал доста играчи за грандовете и националния отбор.

Стадионът на Бейкоз на улица "Токат"

Стадионът се оказва доста вехт. Има модерно изкуствено игрище и транспарант, че това е юношеската му академия. Трябва да прегазя през кален паркинг, за да се добера до самия стадион. Той си е почти развалина, заобиколена от високи стени със само една свястна трибуна. Виждам, че се намира на улица „Токат”, а обикаляйки откриван предупредителен надпис, че влизането е забранено и има въоражена охрана. В интерес на истината е нарисуван войник с автомат, а до стадиона има и военно поделение.

Общо взето няма нищо интересно, нито признаци на живот наоколо, освен деца, които бързо потъват в една от бараките преди тренировка на изкуственото игрище. Заради това е време за обяд преди да хвана автобус, с който да прекося азиатското крайбрежие чак до Кадъкьой. На идване съм забелязал едно корабче, което прилича на местна кръчма и само мисълта за това, че в Турция съм хапвал едни от най-вкусните рибни супи вече ме изпълва с очаквания. По пътя забелязвам огромен щанд за риба.

Рибарският магазин в Бейкоз с
импровизираната кухня до него

Хората са се събрали и купуват, а интересното е, че до щанда има и импровизирана кухня. Можеш да си вземеш риба, ще ти я приготвят и можеш да я хапнеш на намиращите се в задната част маси. Това някак ме разколебава, защото гарантира, че тук ще е най-прясната печена риба, която може да се хапне, при това на магазинна цена, но все пак надделява желанието да седна на корабчето. То се оказва наистина добър избор. Страхотна рибна супа с куркурма, печена на скара скумрия и пълнени миди си е истинска класика, която предизвиква и желанието да изпия едно турско кафе, преди да изляза в дъжда, за да търся автобуса.

Страхотната рибна супа с куркума

За късмет съм идеален с тайминга. С леко затичване хващам 15F, защото се оказва, че те не са чак толкова начесто, а специално този е бързият вариант. Има и бавен, който също е с номер 15, но друга буква зад него. Разликата е, че този път няма места за сядане, пътят от азиатската част е значително по-дълъг и трябва да минат над 50 спирки до Кадъкьой. Цялото „удоволствие” продължава над час и половина, като непрекъснато се качват и слизат ученици от различните лицеи. На един светофар с почуда забелязвам плакат на човек в костюм, модерен стадион, който би трябвало да бъде бъдещият дом на Бейкоз. Ако нещата наистина се случат по този начин до няколко години, сигурно е, че този тим ще се появи на радар в по-горните лиги от четвърта, защото не може отбор с модерен стадион да бъде толкова назад.

Когато автобусът влиза в огромната автогара на Кадъкьой, вече се е свечерило, а лудницата е огромна. Кадъкьой със сигурност е най-голямата автобусна спирка в града, защото това е почти единственият начин да се придвижваш от тази страна на Босфора. В следващите години ще се появи още една метролиния към единствената сегашна, а също така ще бъде удължен и Мармарай, за който ще стане дума по-надолу.

Най-добрата гледка към стадиона на Фенербахче

Кадъкьой естествено се свързва с Фенербахче, вероятно най-големият турски клуб, към който изпитвам и лични симпатии след първото и единствено досега дерби с Галатасарай, което съм гледал. Стадион „Шуркю Саръчоглу”, който е бил домакин и на финал в Лига Европа, се намира съвсем наблизо, но определено вече умората си казва думата и решавам, че на първо време ще взема трамвай за няколко спирки. Трамваят всъщност е доста ретро, почти съм сигурен, че е само една мотриса по линията, която се движи в кръг от около 10 спирки из Кадъкьой. Колкото е атрактивен, трамваят е два пъти по-препълнен и едва издържам двете спирки. Решавам, че няма да ходя пеша и ще хвана за още спирка или две автобус до стадиона. Качвам се на първия, чийто шофьор потвърждава, че посоката му е към стадиона.

Автобусът ме стоварва от най-неудобната страна на стадиона, където се пресичат безкрайни булеварди в няколко детелини. Хубавото обаче е, че няма по-добро място, откъдето можете да видите целия стадион. Кръстен е на легендарния Шуркю Саръчоглу, бивш президент на Фенербахче и премиер на Турция, който позволява на клуба да стане първият в страната, притежаващ собствен стадион. „Фенерите” купуват мястото, известно като „Призрачното поле” за символичната 1 лира. Всъщност 50-хилядният стадион е най-доброто съоржание, което е притежание на турски клуб към момента. „Тюрк Телеком Арена” на Галатасарай не е по-малко модерен, но от гледна точка на локацията и транспорта, разликата е драстична. Около този стадион всичко е завършено, а разликата спрямо последното ми посещение е направо огромна. Всички улици са модернизирани, стадионът вече има търговски център „Мигрос”, както и магазини за луксозни автомобили, а освен това е открит и най-големият магазин от веригата „Фенериум” за клубни артикули. Той вече наистина е впечатляващ. В него има включително мъжки бутик за официални облекла. В съседство е клубният музей, както и офисите за продажба на билети. Независимо че работният ден е приключил, все още пъплят хора, които обикалят наоколо из магазина или си купуват билети за следващите мачове.

Според доста класации Фенербахче е най-големият клуб в Турция по отношение на броя фенове, макар че със сигурност Галатасарай може да се похвали със сходни, а според други източници и по-добри цифри. Фенербахче има по-големи успехи в преките сблъсъци в Междуконтиненталното дерби, както е известен мачът между двата тима. Галатасарай има повече успехи в Европа със спечелената купа на УЕФА през 2000 г. „Фенерите” обаче са първият турски клуб, спечелил международен трофей, Балканската купа, а преди две години играха и полуфинал в Лига Европа.

Огромният магазин на "фенерите" има
щанд за официално мъжко облекло

Парите на турските богаташи са осигурили и от двете страни цяла плеяда звезди. Екипът на Фенербахче са обличали такива като Тони Шумахер, Никола Анелка (кацането му в Истанбул, за да подпише договор, беше предавано пряко от местните телевизии), Роберто Карлуш и Джей Джей Окоча, а последният герой е бразилецът Алекс де Соуза. Сараите могат да се похвалят с играчи като Джика Хаджи, Хакан Шукюр, Клаудио Тафарел или Дидие Дрогба, а в сегашния състав най-голямото име е Уесли Снайдер.

Мачовете между двата тима са истински войни, като първият грандиозен инцидент е през 1934 г., когато приятелска среща е прекратена заради невероятно сбиване между двата отбора. Най-хубавият мач според историците е полуфиналът за купата на Турция през 2001 г., който завършва 4-4 и е спечелен след дузпи от Фенербахче, но пък най-паметният момент в дербитата е през 1996 г., когато Галатасарай печели купата на стадиона на своя съперник в директен мач и треньорът му Греъм Сунес забива знаме на отбора в центъра на терена.

Друг голям инцидент е трансферът на израелецът Хаим Ревиво от Фенербахче в Галатасарай през 2002 г. Евреинът твърди, че е болен и се скрива в болница, но е намерен там от фенове на бившия си отбор, които обсаждат заведението с плакати и скандирания „Предател”. Месеци по-късно Ревиво не издържа на напрежението и се прибира в Израел. При това положение звучи почти като сензация това, че двата клуба са планирали да се обединят през 1913 г., но Първата световна война е осуетила това.

Феновете на „фенерите” минават за едни от най-буйните. Интересно е, че те нямат изявени приятели по света. Близки са с привържениците на сръбския Нови Пазар по етническа линия, тъй като в този град живеят множество мюсюлмани. През 2012 г. почитателите на тима имаха малшанса да видят как Галатасарай става шампион на техния стадион, което доведе до нахлуване на публиката на терена, съпроводено с трошене и вандалстване.

Въпреки това публиката на Фенербахче е известна с две неща. Първото са бенгалските огньове, които се палят масово в един и същ момент и символизират името на тима. Песента на тима се казва Samanyolu или „Млечен път”, а пеенето и от привържениците много напомня атмосферата на „Анфилд Роуд” с You’ll never walk alone от феновете на „червените”.

В клипа по-долу можете да видите момент от стогодишнината на Фенербахче, чийто гвоздей в програмата беше именно тази песен, изпята от препълнения стадион заедно със запалените бенгалски огньове:

Стогодишнината на Фенербахче

От стадиона се връщам пеша до Кадъкьой и виждам чара на най-оживената част от азиатския Истанбул. Улиците и магазините гъмжат от хора, а в Кадъкьой е буквално сърцето на града от тази част на Босфора. Вземам метро за една спирка до Айрълък Чешмесъ, където е началната спирка на Мармарай. С него ще се върна до европейската част и по-точно ще отида направо на стадиона на Зейтинбюрну. Това ще е и последната спирка от маршрута за деня.

Мармарай е най-модерният транспорт в града, макар че местните не го харесват.

Рецепционистът в хотела например ще каже, че е нелепо да се използва подводното влакче, когато можеш да се насладиш на гледката при прекосяването на Босфора с корабче. Линията, която е почти 14 километра в този момент, е открита през октомври 2013 г., а в края на проекта ще бъде почти 80 километра и ще обикаля голяма част от крайбрежието на града за минимално време. Мармарай е направен заради кандидатурата на Истанбул за домакинство на Олимпийските игри, а удобството му е страхотно. Влаковете минават в две отделни тръби под Босфора, а по време на пътуването на екрани в мотрисите текат образователни филмчета. Например как е електрифицирано трасето или пък, че тръбите биха издържали на земетресение от девета степен по скалата на Рихтер. Също така се показва схема, на която се вижда, че при инцидент най-далечното убежище, снабдено с достатъчно кислород, е максимум на 140 метра където и да спре влакчето. Явно доста хора се притесняват да минават в тръби под морето.

Зейтинбюрну има централна локация

Аз обаче оценявам пътуването за само 16 минути от първата до последната засега и общо пета спирка. На няколкостотин метра от станцията „Казълчешме” се намира стадионът на Зейтинбюрну, отбор, чийто най-голям период са петте сезона в елита през 90-те и който е дал на световния футбол звездите Ариф Ердем и Емре Бельозоглу. Стадионът изглежда доста западнал, особено централната му трибуна, която се намира в съседство с едно от градски полицейски управления. Там обаче се провежда един от традиционните национални годишни паради в Турция поради важното му местположение. Днес Зейтинбюрну е в аматьорските групи на Истанбул, далеч от славните години и без изгледи добрите времена да се завърнат скоро.

В края на този ден най-добрата новина е, че Мармарай ще ме отведе за няколко минути до Сиркечъ, точно, когато търговците вече затварят оживените сергии около Египетския пазар, а след освежаваща чаша прясно изстискан нар и местни специалитети на скара на крак съм в хотела и мога да се насладя на спокойна вечер пред телевизора. Естествено няма как спортните канали да излъчват без обилна порция новини за трите големи клуба – строежа на стадиона на Бешикташ и предстоящия мач с Тотнъм, благотворителна акция на футболистите на Фенербахче и вълнения в борда на директорите на Галатасарай след загубата от Арсенал. Времето до Шампионска лига запълва с репортажи от последния кръг на... белгийското първенство, за да попълня актуалните си познания. Турските телевизии буквално излъчват футбол от всяка точка на планетата. Заради това и трите им гранда винаги ще бъдат част от голямата игра.

Очаквайте трета част

-          На мач на Бешикташ

-          Новият гранд Истанбул Башакшехир

-          Къде изчезна Истанбулспор

Футболните градове: Истанбул – част първа

Истанбул е град, в който цели 16 клуба са имали статут на първодивизионни клубове в историята, а цели три от тях са не само местни, но и европейски грандове. Два мача за три дни от Шампионска лига и Лига Европа с един ден почивка помежду им и доста приятно пътуване със самолет и престой в един от големите световни градове. За всичко това ви предлагам пътепис в три части.

Подготовката

За да се увенчае с успех мисията ми трябваше да съобразя няколко неща. Първото е транспорт и удобна локация. Второто е разпределение на времето и оптимизиране на маршрутите. И не на последно място да включа истински футбол в цялото пътуване.

Възможностите за транспорт, ако не се разчита на автомобил, са две: автобус и самолет. Самолетът на Turkish Airlines е двойно по-скъп от автобуса, но цената от около 200 лева, съпоставена с времето на полета от 50 минути, както и комфорта на превозвача, обявен за най-добър в Европа за годината, правят избора абсолютно безспорен. Летището в Истанбул „Ататюрк” е лесно достъпно от почти всички точки на града благодарение на метрото, а важното за града край Босфора е да се знае, че той има няколко важни транспортни точки, което означава, че е хубаво хотелът да бъде някъде около тях. На Яникапъ е пристанището на фериботите, началната точка на две линии на метрото и ключова спирка на новата железница Мармарай, която прекосява под тунел Босфора. Близкият Аксарай съчетава трамвайна линия и метро. Сиркечи е най-важната гара, Еминьоню и Кабаташ отсреща през Златния рог са две ключови автогари на градските линии и пристанища. Площад Таксим пък е сърцето на града. На азиатския бряг транспортният възел е Кадъкьой, откъдето е достъпът до почти всички места в тази част на Истанбул, а там транспортът с изключение на автобусите не е толкова добре развит.

Хотелите са пръснати из целия град, но двете ключови места са районът около Капалъ чарши и Света София, както и площад Таксим. На Таксим са концентрирани главно луксозните хотели, където отсядат чуждестранните отбори при гостуванията си. Моят избор беше невероятно късметлийски, като попаднах на един от най-хубавите хотели, в които изобщо съм бил. Казва се Black Tulip (Черното лале), намира се между Света София и Сиркечи, като нивото на обслужване и комфорт е за пет звезди, независимо че е с една по-малко. Това за 30 евро извън сезона (декември), съчетано с оценка 9.1 на booking.com е повече от респектиращо.

Маршрутите уточних в продължение на няколко дни с някои от любимите ми пособия. Първото е една ценна книга, наречена The First World Atlas of Football. Чешко издание от началото на века, в което са картографирани всички най-важните клубове в света с доста голяма точност, подробности от развитието им, както и множество графики и скици. Той е доста добра основа, защото към информацията в него трябва да се добавят просто последните 10 години. Веднъж направил списъка на 16 отбора от Истанбул, които някога са играли в елитната лига на Турция или евротурнирите, остава да сравня локацията им според атласа с тази според картите на Гугъл, да намеря начинът да се стигне до всеки от тях и да се опитам да разиграя на теория няколко маршрута в трите дни, които планирам в града.

Последната, но най-важна задача е да си осигуря и футболно зрелище. С Бешикташ – Тотнъм е доста лесно, защото молбата ми за билет е очаквано одобрена от английския клуб, благодарение на членската ми карта. Кореспонденцията с Тотнъм, както винаги е блестяща, а оттам се грижат за всеки свой фен. Отново има безплатни автобуси от стадиона до центъра на града, непрекъснато се актуализира информацията за билетите. Появява се съвсем дребна логистична пречка. Билетите не се изпращат по пощата, както обичайно, защото Бешикташ се е забавил с доставката им до Тотнъм, а ще бъдат раздавани в деня на мача от хотел „Фероня”, където са настанени „шпорите”.

Вторият мач, който съм набелязал, е Галатасарай – Арсенал. Той вече ми дава възможност да се запозная от първо лице с начина на осигуряване на билет след приетия на 14 април тази година Закон срещу футболното хулиганство. Най-важното в него е, че вече няма хартиени билети, макар че това ще се окаже не точно така. По-точно е да се каже, че няма анонимно присъствие на стадиона и няма чичковци, които късат билети на входа. За всички мачове от първите две лиги на Турция, както и за международните двубои, човек трябва да притежава така наречената „пасокарта”. За нея се кандидатства на създадения от турската федерация сайт www.passo.com.tr. В него трябва да дадеш номера на паспорта си, мобилния си телефон, на който ще получиш няколко кода за потвърждение в процеса и всеки път, когато искаш да си купиш билет, както и актуална снимка. Самата пластика, която е с размер на кредитна карта, се получава на избрана локация, най-често на гишето за билети на някой от клубовете или по пощата. Билетът се зарежда в картата, независимо дали го купувате онлайн или на гишето. Картата се проверява няколко пъти на стадиона. Първият е с електронно устройство, като на екрана излиза снимката ти и човекът проверява дали си ти всъщност. Втората проверка е на вратата, като само ако имаш валиден билет, системата те пуска през входа. Самият процес на вземане на билет се оказва лесен. Зареждаш пари в картата, избираш мач и място и плащаш веднага. Грешки няма.

Ден първи

Пътуването с Боинга на Turkish Airlines се оказва доста приятно, като добавим това, че на практика не може да се усети. Наистина турците са постигнали доста добро ниво на авиопревозвача си, не всичко е само реклами с участието на Лео Меси. Оказва се, че това е компанията, която лети до най-много места в света, а това, съчетано с добрите цени, я прави наистина отличен избор. Очаквано „Ататюрк” се оказва огромно летище, а аз съм се отказал от идеята още с кацането да посетя първите два отбора, които се намират в непосредствена близост – Истанбулспор и Бакъркьой. Идеята, че трябва да го направя с багаж в ръка и използвайки автобуси, които от самото начало ми изглеждат съмнителен транспорт, не ми допада изобщо. Решавам, че трябва да стартирам след настаняването в хотела и само с една раничка, защото до вечерта трябва да отметна най-голямо количество отбори за трите дни, както и да ходя на мач на Галатасарай буквално на края на града.

Транспортната система на Истанбул не предвижда дневни карти, а най-интересното е, че всяко влизане в отделно средство се таксува. Единичният билет е 4 лири (около 2.80 лв.), но пък е измислена така наречената Istanbulkart, електронен билет, който се зарежда с избрана сума и при всяко качване на транспортно средство тя намалява с различна стойност в зависимост от времето, мястото и т.н. Най-скъпият билет при това положение е 2.15 лири, а средният е около 1.40 лири. Около 40 лева се оказват напълно достатъчен, почти перфектно изчислен бюджет за трите дни, като се има предвид, че ще обикалям твърде много.

Това, което ме посреща на входа на метрото са магазини на трите гранда. Тези на Галатасарай и Бешикташ са един до друг, а съвсем близо до тях е и този на Фенербахче. Точно като Европа и Азия. В първите два отговорът на въпросите ми за различни сувенири (значки и малки флагчета) е „Няма”, при „фенерите” обаче има всичко. После ще се окаже, че Фенербахче наистина е ниво над всички останали в отношение на мърчандайзинга.

И така време е за началото на моята обиколка, веднага след като съм се настанил в хотела. Първата цел е Йешилдирек СК, клубът от квартала около Капалъ чарши. Това е аматьорски отбор, създаден през 1951 г. и изиграл едва два сезона в елита през 60-те години. Неговият успех се дължи на треньора Джихат Арман. Той е легендарен бивш вратар на Фенербахче, който класира като треньор Турция на първото и световно първенство през 1954 г. След тези два сезона Йешилдирек отпада, а днес е аматьорски отбор, който крета в ниските градски лиги на Истанбул. Имам точен адрес на седалището му, а интересното е, че точно до него се намира нещо като игрище. И всичко това в уличките на Капалъ чарши. Озовавам се на търсеното място, но по нищо не личи тук да има футболен клуб. След кратко лутане около точния номер, зървам надпис Йешилдирек Спор Кулюбю. Той е върху табелка в жълто-зелените цветове на клуба, а табелката се намира над... един паркинг. До нея има училище.

Това е останало от Йешилдирек

Правя няколко снимки и влизам в паркинга, което веднага привлича вниманието на седящите наоколо хора. Един от тях ме поглежда съмнително и ме пита какво искам, а аз го питам тук ли е Йешилдирек. „От Йешилдирек остана само паркинга, да той е на клуба. Отборът никога не е имал собствен стадион и играе, където може”, обяснява той на развален английски. Неговите авери, преобладаващо хора около 60-те са доста впечатлени, че някой може да се интересува от техния клуб. Обясняват ми, че когато Йешилдирек е бил в елита, в Истанбул е имало само едно затревено игрище. Историческият район на клуба е квартал Фатих, а от там са още два клуба, които са следващата ми цел.

Спускам се през Капалъ чарши и лудницата там до Египетския пазар на подправките, а през най-оживения подлез в света и до автогарата Еминьоню, където ще използвам ужасяващата ме система на автобусите в града, за която съм чел само лоши неща. Открил съм, че до моята цел пътува автобус 31Е, като се надявам буквата „Е” да означава „експрес”, колкото и да е условно подобно понятие в задръстванията на града. В деня на тръгването съм открил и сайта на автобусния транспорт в града, където можеш да откриеш спирки, маршрути и разписание. Е, като добавим обаче това, че има спирки с едно и също име из целия град невижданият хаос в базата данни е налице.

Автогарата се оказва огромна с 15 перона с по между 2 и 3 спирки, което значи около 40 линии, които минават там. Намирам моята спирка, където вече има тълпа баби и забрадени девойки. Идването на автобуса предизвиква невероятна блъсканица, баби падат по перона в стремежа си да се качат по-напред през предната врата и да заемат седящо място. Самият автобус е изненадващо модерен, има табло, което показва спирките по маршрута и тази, която предстои. Веднага се ориентирам чудесно и си давам сметка, че автобусите няма да са такъв проблем, какъвто очаквам. До „Вефа Стадион”, където се намират два от клубовете, които искам да посетя, се пътува около 20 минути в зависимост от трафика.  

Стадионът на Карагюмрук е вкопан в стара цистерна

Самият стадион е вкопан в земята и е доста красив. Всъщност вкопан не е точна дума, защото той е направен на мястото, където е имало древна византийска цистерна за вода, а стените и са запазени в самия стадион. Той е в червено и черно или цветовете на Фатих Карагюмрук, като веднага зървам и неговата емблема. Карагюмрук е в трета дивизия в момента, но пък е и в групите от купата на Турция, като вече постигна победа в първия си мач срещу Самсун - една от изненадите на първия кръг. Иначе Карагюмрук е известен с агресивните си фенове, които са близки с тези на Бешикташ. Там спокойно ядеш бой за добър ден. Както и с бившия национал Октай, натрупал слава с гола си в стил „Марадона” в световните

квалификации за Мондиал 1998 г. срещу Белгия, когато премина като на слалом шестима съперници преди да прати топката в мрежата. Октай започва и завършва славната си кариера именно в Карагюмрук. Карагюмрук е бил в елита през 60-те години за няколко сезона, както и за още един през 1983-84.

Чудейки се как точно с една снимка да илюстрирам два отбора, виждам в далечината следата и от втория клуб – Вефа Клуб. Картината е доста интересна. В края на стадиона има две сгради – едната е червено-черна, а другата зелена. Двете са една до друга и трябва да са седалищата на двата клуба, които обитават стадиона. Всъщност стадионът е даден на Вефа, който е бил и по-известният от двата клуба, като е играл в елита до средата на 70-те години.

Дал е доста национали на Турция и е имал известни привърженици сред писателите, артистите и журналистите. Днес Вефа е известен главно с един голям куриоз. Това е единственият отбор в Турция, който е имал за треньора жена (Йозгюр Гьозюачък).

Контрастът между щабовете на Карагюмрук и Вефа

Когато обаче се доближавам до сградите, виждам и голямата разлика. Тази на Вефа е почти избушена, липсват прозорци, а от балкона се вее парцаливо знаме в зелено-бяло. Съдейки по вратата на „главния вход” в тази сграда от години не е влизал човек. Насочвам се към съседната, където е Карагюмрук. Веднага срещам костюмиран човек и го питам това ли е седалището и дали мога да си купя отнякъде сувенири. Той ме гледа потресен, кани ме в стая, в която има още двама души и по всичко личи, че това са треньорът и ръководството на клуба накуп. Треньорът дава указания на един от другите да отиде и да потърси нещо и онзи се връща с мъничко флагче на Карагюмрук, точно от тези, каквито колекционирам. Докато чакаме разменяме няколко думи на развален английски, а при споменаването на Вефа, всички клатят тъжно глава: „Вефа – аматьор”, след което добавят: „Карагюмрук – дъ бест”.

Кокоречи от улицата!

Времето ми е ограничено, а следващата цел е друг стадион, който се дели от два клуба: „Стадион Реджеп Ердоган”. Кръстен е на сегашния премиер на Турция, който е от квартал Касъмпаша и, казват, привърженик именно на клуба, в който саиграли Николай Димитров и Георги Сърмов. За да стигна до там трябва да се върна по обратния път до Еминьоню, да прекося моста Галата, да се изкача до главната търговска улица „Истиклал” и да намеря стадиона в уличките там. За радост автобусът прекосява моста вместо мен и ми спестява ходенето, като освен това имам възможност да хапна от улицата един от любимите ми турски специалитети – сандвич кокореч, или печени на скара агнешки чревца с люти чушки и подправки, както и да пийна прясно изцеден сок от нар, който по това време на годината е много популярен в Истанбул и се продава на всеки ъгъл срещу 3 лири. До „Истиклал” се качвам със зъбчатата железница, която ме стоварва в началото на улицата при магазините за музикални инструменти. Стадионът на Касъмпаша е съвсем близо и може би е този, който се намира на най-хубавото място в града, а освен това разкрива и невероятна гледка.

Стадионът на Касъмпаша

Касъмпаша е един от двата новобогаташки клуба на Истанбул. През 2007 г. той влиза в елита след 43 години, като оттогава отпада и се завръща веднага на два пъти. Асансьорът между лигите спират двама милиардери. Първият се нарича Зафер Йълдъръм, който е един от най-богатите хора в Турция благодарение на успешния си туристически бизнес. Собственик на клуба обаче е още по-богатият Тургай Чинер, който чрез своята „Чинер Груп” контролира второто най-голямо находище на трона (естествена сода) в света. С парите на двамата Касъмпаша прави трансфери с огромен размах и се превръща в мини еквивалент на ПСЖ или Манчестър Сити. Синьо-белия екип носят вратарят на Швеция Андреас Исаксон,

нигерийският нападател Калу Уче, холандското крило Райън Бабел, немецът Фабиен Ернст. Естествено Касъмпаша трудно може да излезе от сянката на трите гранда и заради това получава и откази. Така например опърничевият ирландец Рой Кийн отказва треньорският пост, преди той да бъде поверен на грузинеца Шота Арвеладзе.

През миналия сезон „пашите” бяха близо до това да се класират за първи път в европейските турнири, но в края на сезона отстъпиха в представянето си и мястото им бе заето от Бурса. С огромните си пари обаче рано или късно Касъмпаша ще стигне до Европа, каквато е мечтата на собствениците му, а със сигурност пътуванията за мачовете с този тим ще са мечта за много отбори заради специфичния район в самото сърце на Истанбул. Касъмпаша е кварталът, който обитават циганските барони на града, а животът и веселбата тук никога не секват. Интересното обаче е, че клубът печели своята спортна слава благодарение на борците си, като минава и за най-добрата школа в този спорт в Турция. Успехите на олимпийските игри през 1948 г. карат тогавашния президент на Турция Исмет Иньоню да разреши на Касъмпаша да сложи в емблемата си турския флаг, чест, която се дава за особени заслуги.

Това, че Касъмпаша е нещо повече и във футбола се забелязва само по един факт. Само този клуб освен трите гранда на Истанбул има феншоп на стадиона си, който определено впечатлява. Но на разделението между клубовете ще се спра в третата част на пътеписа.

Стадионът на Касъмпаша беше използван през миналия сезон от Бешикташ, който строи в момента своя нов дом „Водафон Арена”, а освен това тук играе и един аматьорски тим, един от тези с най-интересна история: Бейоглу. Това е клубът на гръцката общност в Истанбул, от който произлиза и известния атински клуб АЕК. Бейоглу е носил името Пера Клуб, под което е бил известен преди Втората световна война и в България. Жълто-черните са запазили гръцките си корени, както и някогашното седалище в една от преките на „Истиклал”, точно преди да стигнете до площад „Таксим”.

Щабът на Бейоглу, някогашно
дамско благотворително
общество

Намирам го доста трудно. Някога в тази сграда се е помещавало Дамското благотворително общество на Пера, а днес по-скоро прилича на луксозен ресторант, който обаче е затворен непрекъснато и по това личи, че е по-скоро частен клуб. По отношение на футболните си постижения, Бейоглу, както и повечето малки клубчета от Истанбул е играл в елита съвсем за кратко, три сезона през 60-те години, когато местната лига си проправя път главно край Босфора и в другите два големи града: Анкара и Измир.

Подобен клуб е и Ферикьой, за когото първоначално имам притеснения, че остава в периферията на моите маршрути и ще ми създаде затруднения. Оказва се, че това не е така. Намира се на една спирка с метрото от „Таксим” в посока стадиона на Галатасарай и още на десетина минутки пеш по уличките на квартал Шишли. Пътят минава през известното протестантско гробище в Истанбул, а стадиона се намира в подножието на няколко луксозни хотела от големите вериги. Има малко изкуствено игрище, на което в сумрака тренира юношеският отбор, а трябва да обиколя целия стадион, за да намеря накрая една червена сграда, на която има емблемата на Ферикьой, почти избеляла от времето. Ферикьой е играл също през 60-те

Стадионът на Ферикьой

години в елита, но доста повече (десетина година) от повечето от останалите местни клубове.

Идва времето и за първото страхотно футболно изживяване, каквото трябва да бъде мачът Галатасарай – Арсенал и досегът до единият от трите големи клуба на Истанбул. Галатасарай е отборът на турската аристокрация, защото произхожда от лицея „Галатасарай”, основан през далечната 1481 г. Според една от версиите името Галатасарай е получено спонтанно, след като основателите, сред тях и легендарният Али Сами Йен, са обмисляли да кръстят клуба си Глория. На един от първите мачове обаче тълпата на игрището започва да скандира „Галата Сарай Ефендерим” или „Джентълмените от Галатасарай” възхитена от играта на тима и така започва да се използва днешното название. Турците казват, че произношението на името е начинът да бъде разпознат чужденецът, а ултрасите така са разкривали чужденците преди европейските мачове и са ги преследвали. Всъщност мачовете с чужди отбори са голямата страст на клуба, започнала още от легендарните думи на Али Сами Йен: „Ние искаме да играем заедно, да имаме име и цветове и да се изправяме срещу чуждестранните отбори!”

Споровете около това кой е най-големият клуб в Турция се водят между Галатасарай и неговият враг от азиатския бряг Фенербахче, като лудостта вече е стигнала до невиждани форми. Дори новородените бебета се записват в регистрите като привърженици на един от двата тима в битката за надмощие. Според последни проучвания в момента Галатасарай изпреварва своя съперник с 34 срещу 33% от турското население като привърженици, независимо че доскоро „фенерите” бяха безспорният (а според мнозина все още са) господар на Турция.

На "Тюрк Телеком Арена"

Всъщност враждата между двата клуба си заслужава специално място и смятам да се спра на нея в третата част на пътеписа заради значимостта и обхвата на темата.

Галатасарай играе на новия си стадион „Тюрк Телеком Арена” от 2011 г. насам, а със сигурност мога да кажа, че това е един от най-труднодостъпните стадиони в Европа и сякаш нарочно е направено така, че да бъдат отблъсквани хората. Не че нещо може да спре феновете на Галатасарай. Докато старият „Али Сами Йен” се намира в Шишли, близо до „Таксим”, то до новия дом на „лъвовете” се стига с метро. Има обаче една подробност. Слиза се на спирка „Санаи” на линия номер 2 в посока „Хаджиосман” и оттам от друг перон се взема влакче от същата линия пътуващо само една спирка до „Сейрантепе”, спирката на стадиона. Тъй като съм проиграл маршрута още няколко месеца след отварянето на стадиона за концерт на Бон Джоуви, някак пропуснах покрай ушите бележката на мой приятел преди тръгването за Истанбул, че турците са спрели точно това удължение на метрото за мачовете. Е, тръгвайки в посока другия перон на спирката, просто виждам полицаи, които са препречили пътя и сочат към изхода. Любезно питам един от тях как се стига при това положение до стадиона и той посочва нагоре: „Има автобус”. Освен автобус има и около 500 човека на спирката, а не виждам някой да е тръгнал пеша в каквато и да е посока, което значи, че явно не е и близо. Огромният ми късмет е, че автобус със светещ надпис на турски, който би трябвало да значи „извънреден” или „специален” спира, ама точно пред мен. С отварянето на вратите вече съм заел първата изпречила се седалка, а как останалите 299 човека влизат в този автобус (защото го правят!) не зная. След около 10 минути подвиквания от сорта „Хайде, още съвсем малко навътре” и влизане на нови 20 души всеки път, автобусът тръгва. Струва ми се, че пътува цяла вечност, а когато спира виждам, че стадионът е през една магистрала отсреща, независимо че по спомените ми станцията на метрото излиза точно пред входа му. Решавам да следвам тълпата и през асансьори, стълбища и лабиринти на пустата метростанция се озовавам в крайна сметка точно пред светещия „Тюрк Телеком Арена”.

Лъскавият GS Store

От предното ми идване има доста подобрения, най-вече огромният GS Store, който трябва да е най-големият магазин на клуба от веригата, представена дори в страни като Германия и Холандия. Всъщност Галатасарай е огромен бизнес, като клубът притежава още онлайн букмейкърска компания, интернет доставчик, застрахователна фирма, сайт за търговия с валута и ценни книжа и дори интернет търсачка. Никак не е лесно да плащаш заплатата на Уесли Снайдер!

Първо трябва да взема картата си за достъп, което като обигран футболен турист съм заявил, че ще стане на гишетата на стадиона. Оказва се лека процедура. Искат ми паспорта, отиват някъде и се връщат с него и пластиката. Подчертават ми, че това е временна карта за един мач само, зареден на нея, и след седмица мога да мина да си взема оригиналната, когато ще е готова. Казвам си на ум: „Ей сега”. И без това ме е срам, че само за да взема билет за мача съм посочил, че съм фен на Галатасарай, при положение, че симпатизирам на Фенербахче. Но значително по-рационално ми изглежда това, че някой, бил той и машина, би приел за грандиозна наглост фен на Фенербахче да кандидатства за билет на Галатасарай. Оказва се, че бъркам, но както и да е.

Доста комбинативно откривам, че на картата няма обозначение на вход, ред и място, но решавам, че това не е проблем, върху който да се задълбочавам преди влизането на самия стадион. До него има две проверки. Първата е четец на картата, който държи в ръцете си полицай. Сканирайки я, на екрана излиза снимката ми и той поглежда дали съм аз. Значи идеята, че мога да дам картата си на друг човек, просто няма как да се случи. Втората е проверка за забранени предмети, която е повече с питане и без задълбочаване.

След нея вече няма пречка да потъна в магазина. Оказва се огромен на два етажа със специализирани щандове, включително за бижута и парфюми с марката на клуба. Точно на един от тези щандове се опитват да ми продадат три значки на Галатасарай за 75 евро, което ми се вижда изключително нахалство и предпочитам по-простите единични на съвсем разумна цена от около 5 лева. Там виждам и значката с първата емблема на клуба, която и до ден днешен съм търсил да намеря в интернет като изображение, а не описание, но не съм успявал: жълто-червен щит с разперен орел. Чел съм, че тъй като се вижда изключително лоша за изисканото име на клуба, тя се задържа около една година преди да бъде сменена от сегашната с вплетените букви G и S. Леко съм разочарован от това, че липсват малки флагчета, които немците наричат „вимпел”, защото последната ми страст е да закова на една стена всички флагчета на отборите, играли в евротурнирите в историята. Които намеря, естествено.

За сметка на това обаче си купувам книга с цялата история на клуба, елементарно издание, но пък с доста хубави снимки, някои интересни статистики като всички чужденци, играли в клуба (единственият гранд от Истанбул, в който досега не е имало българин) и най-вече нещо, което не съм подозирал и не успях да видя в това пътуване, но го оставих за следващото. При спечелването на купата на УЕФА през 2000 г. местната община вдига специален паметник на успеха, който има формата на самия трофей и се намира в европейската част. Това, което съм виждал и знаех е частният остров на Галатасарай в Босфора, който се намира малко след първият мост между Европа и Азия, но за паметник не съм знаел.

До трибуните остава последно препятствие, което е и най-тежкото. Врата с четец. Поставяш картата, на екрана излиза трибуна, ред и място и ако си за този вход (правя само една грешка), вратата се отваря и пуска точно един човек. И абсолютно никой не може да ти помогне, ако нямаш билет. След вратата има нова проверка, питат ме за монети, които издрънчават издайнически в джоба ми и съм помолен да ги пусна в една касичка за благотворителност. В този момент се сещам и за първия ми мач в Турция през 1993 г. срещу националите на Англия, в който монетите бяха основното оръжие на турците, летяха по мен, тъй като седях на обособени места с надпис „чуждестранни журналисти” и при малко усилия можех да си тръгна от стадиона доста богат.

Всъщност това с монетите се оказва голяма недомислица. Опитвам се да си купя хотдог преди влизането на самите трибуни и се оказва, че продавачът не може да развали 100 лири, но пък на хората с по-дребни пари връща именно... монети.

Очакванията ми за доста пълен стадион се разбиват на пух и прах. Пълен е на около една трета, което се обяснява и от цените, които са между 80 и 600 лева за този мач, а освен това Галатасарай е отпаднал и няма шанс дори за третото място и Лига Европа. Въпреки това обаче виждам нещо легендарно, което е символ на публиката на тима. Така нареченото шоу с шалове на фона на бойното скандиране на Галатасарай, взето от бойното скандиране на щатския университет във Флорида. При пускането на музиката всички на стадиона вдигат шаловете си и започват ритмично да ги поклащат напред и назад.
Шоуто с шалове и бойните скандирания на Галатасарай - ВИДЕО!

Самият мач приключва почти веднага след два бързи гола на Арсенал, а аз правя за едно полувреме няколко извода. Съвсем логично е, че са изгонили Чезаре Прандели, защото отборът изглежда слабичък. Уесли Снайдер е почти приключил с големия футбол и това обяснява присъствието му в Галатасарай, защото прекарва повечето време в подвиквания и ръкомахания към останалите. Когато си дава зор, следват няколко чудесни паса и накрая и страхотен гол с неочаквана траектория от фаул. За сметка на това обаче Хамит Алтънтоп си е класа.

През целия мач обаче в главата имам една подтискаща мисъл и тя е прибирането с оглед на свършването на мача почти в полунощ. След дълъг преход по лабиринтите в тълпата се оказва, че има няколко от малките нощни частни рейсчета, които не уважават закупените карти и си искат кеш. Със сигурност моите 100 лири, дадени пред доста турци в превозното средство в полунощ няма да им харесат, а може и да е опасно. Не виждам и банкомати, колкото и неразумно да изглежда да ги използвам по споменатите причини. Тръгвам с тълпата, посоката явно е метрото и я достигам след около 30 минути. Абсолютно никого не го е грижа как ще се приберат хората по това време и особено, ако са над 50 000, за което съм благодарен, че не се е случило.

Слава Богу, метрото работи. Още по-голям късмет е, че с него мога да стигна на поне 20 минути пеша от хотела, защото със сигурност друг транспорт няма да има, а такситата не ми вдъхват доверие от предишен престой, в който трябва жесток пазарлък преди качването, за да постигнеш разумна цена. В хотела съм почти в 1:30, а краката ме болят от ходене. Първият ден е бил повече от наситен!

Очаквайте втора част:

-          другият Истанбул или как се стига до Черно море и защо Фенербахче е най-големият турски клуб

-          ден преди размириците около редакцията на „Заман”, къде е Истанбулспор, кои са новите градски богаташи и феновете, които са номер едно в града – тези на Бешикташ

Атина: класическите клубове – част 1

Някога, във времето на визите и прохождащата демокрация, смятах Атина за прозорец към големия футбол. Местните отбори значително лесно достигаха до Шампионска лига, а пътуването до там беше възможност да се обере някоя трохичка от богатата трапеза на най-популярната игра. Тогава открих и големия контраст – дългото и изморително пътуване с автобус, при което слизаш почти изцеден в гръцката столица, и краткия път със самолет, сякаш си правиш един градски маршрут в София.

Заради това не се замислих и за секунда, когато трябваше да избирам между двата вида транспорт при това на една цена. Звучи абсурдно, но е така. Автобусът в двете посоки струва около 200 лева, но за същата сума можете да си осигурите и двупосочен билет с Aegean Airlines. Всъщност тази компания е страхотно решение за пътувания до Атина, както и островите в Гърция с условието да си вземете билета поне месец и половина до два по-рано.

Новото летище, построено за Олимпиадата през 2004 г., е впечатляващо, грандиозно, но и твърде отдалечено от града. Предимствата обаче не са малко, защото до старото в Глифада, напомнящо скромната софийска аерогара от миналото, се стигаше сред безкрайни задръствания, а в случая можете да избирате между метрото за 7 евро и експресните автобуси за 5 евро, които водят до важни точки в града. Ако ще продължите пътуването си до друго място, както беше в моя случай с Триполи, където трябваше да гледам Астерас – Тотнъм същия ден, експресният автобус е по-доброто решение.

Всъщност престоят в Атина се дължи на огромната загриженост от Тотнъм за феновете, че ще бъде трудно да намерят адекватна нощувка в Триполи, както и обратен транспорт към столицата след мача. Заради това нямам никакви колебания да използвам предложения от клуба безплатен автобус до площад „Омония”. В главата си вече имам план, според който ще се опитам да обиколя максимален брой местни клубове.

Дори и на теория това не е лесна задача. Според скорошни статистики около 300 000 души от петмилионното население на мегаполиса играе футбол, голяма част организирано в малки аматьорски клубове. Като добавим огромните размери на града и ограниченото време до полета в късния следобед, то със сигурност трябва да направя някаква класификация, която да следвам като задача, както и оптимален маршрут. В елита на гръцкия футбол са играли около 20 клуба от Атина и пристанището Пирея. В европейските турнири числото е наполовина. Всеизвестен факт е обаче това, че трите големи клуба на гръцкия футбол са от столицата: Олимпиакос, Панатинайкос и АЕК. Те са спечелили почти всички шампионски титли, като единствено солунските ПАОК и Арис, както и Лариса са стигали до най-престижния местен трофей. Ако към трите гранда добавим Паниониос, то това е класическата четворка клубове. Друг тип са „новите” – амбициозни отбори като Атромитос днес и Егалео в близкото минало, които са инвестирали солидно, стигнали са до някакви резултати в Европа и са построили нови и модерни стадиони. В това отношение Егалео е по-скоро трагичен пример, защото чудесният му стадион в момента се „наслаждава” на аматьорски футбол заради пропадането на тима в ниските дивизии. Трета категория са класическите отбори, които някога са били солидна част от елита, но днес са далеч от славните си дни, както и от първа дивизия. Такива са Аполон и Етникос Пирея. И последната група са класическите квартални клубчета, успели да запишат някой и друг сезон в елита, а някои и в Европа. Такъв например е Атинайкос, отбор от източната част на Атина, който е играл дори срещу Манчестър Юнайтед в турнирите.

В крайна сметка разумът надделява и решавам, че това ще е пътуването на четирите класически клуба, което значи няколко пъти да кръстосам Атина. Поставям си като задача да видя стадионите, да си направя снимки и да посетя клубните магазини.

Всъщност, когато казвам, че Атина в миналото е била прозорец към света на големия футбол, това до голяма степен е свързано и с футболните списания, които изкупувам и колекционирам от какви ли не точки по света. И до днес гръцката столица, за разлика от София, е място, от където можеш да се снабдиш с последните броеве на почти всяко голямо футболно издание в Европа. Специализирането магазинче за чужди вестници и списания се намира на площад „Омония”, едно от трите ключови места в Атина и съответно спирки на метрото. Другите две са „Синтагма”, където е парламентът и „Монастираки” с живописните улички с всевъзможни сувенири. На тези три точки трите линии на метрото се пресичат в своеобразен триъгълник и се правят смените.

Магазинът на Олимпиакос

Тук предприемам и първия брилянтен ход, който гарантира успеха на цялата мисия. Решавам да спестя време като посетя трите официални магазина на трите големи клуба, намиращи се в радиус 250 метра именно на „Монастираки”. Вляво от станцията по уличката е този на Олимпиакос. Вдясно, точно в отсрещната пряка е първо магазинът на Панатинайкос, а веднага след него зад ъгъла и третия – на АЕК.

Феншопът на Панатинайкос

В трите магазина всичко е като по калъп. Сякаш си има конкретни артикули, които е ясно, че се купуват масово и те са произведени в цветовете и с емблемите на клубовете. В този на Олимпиакос ме посрещат хладно и делнично, гледат ме кисело докато правя снимки. Определено не им е приятно, че използвам кредитна карта за разплащането. В третия магазин, този на АЕК, бабата на касата директно се нацупва, че плащам с карта, защото сумата не била значима. Явно парите кеш са важни за закъсалия финансово клуб, минал през ада на трета дивизия. Най-любезна е дамата зад щанда на Панатинайкос. Учудва се, когато вземам в ръце тежащата над 10 килограма юбилейна книга на клуба за 100-годишнината. „Няма смисъл да я вземате. Много е хубава, но едва ли разбирате гръцки”, казва ми тя. „Проблемът е, че имам само една раница и няма къде да я събера, иначе ми е достатъчно да имам цифрите и цялата фактология. Тях ще разбера”, отговарям аз. Питам я дали помни българския вратар Лафчис или Христо Колев, но очевидно не е била родена през 80-те или по-скоро тогава се е родила.

От „Монастираки” първата цел е Олимпиакос и неговият стадион „Караискакис”. Пътят е около половин час с М1, като целта е спирка „Фалиро”. „Фалиро” е името на квартала, където е основан Олимпиакос през 1925 г. Самият стадион е кръстен на героя от гръцката война за независимост Георгиос Караискакис. Олимпиакос пък е безспорният гранд на гръцкия футбол. Самият факт, че има 41 шампионски титли (16 дубъла), докато всички останали клубове са спечелили общо 37, казва почти всичко за превъзходството. Тридесет и шест процента от населението на Гърция или около два милиона и половина души са привърженици на „Легендата”, както наричат гранда от Пирея от 50-те години насам. Милиони са и феновете сред гръцката диаспора, а според световни проучавания със своите 96 000 членове, Олимпиакос е един от 10-те най-големи клуба в света като регистрирани привърженици, изпреварващ в класацията дори Реал Мадрид.

"Караискакис"

„Легендата” започва през 20-те години на XX век с братята Андрианопулос. Те са петима, като в един момент съставляват цялата нападателна линия на Олимпиакос, а по-късно всички са уважавани личности в живота на Гърция, част от тях и политици. Последният останал жив, 94-годишният Леонидас, запали факлата с олимпийския огън през 2004 г. по време на щафетата в Пирея. Първите фенове на Олимпиакос са от работническата класа в Пирея, но успехите през 50-те години му носят национална популярност.

Следващите трофеи се дължат най-вече на усилията на трима солидни президенти: Никос Гуландрис през 70-те и Сократис Кокалис в по-нови времена и корабният магнат Евангелос Маринакис, купил клуба през 2010 г. Между първия и втория е престоят на скандалния Коскотас, който стигна до затвора за финансови машинации. Именно по негово време – краят на 80-те до средата на 90-те години, е най-тежкият период за гранда от Пирея, който не успява да спечели титлата в продължение на 9 сезона. Самият период е известен като „Каменната ера”. Сегашният бос Маринакис също има противоречива репутация, а е и част от грандиозен скандал, свързан със съдийски поръчки и насърчаване на хулиганство, в което още няма повдигнати обвинения, независимо от публикуването на записи от телефонни разговори.

Иначе формулата на успеха за Олимпиакос е ясна. Солидни суми за трансфери, които доведоха на „Караискакис” звезди като Ривалдо, Джовани, Карембьо, Мелберг и т.н. през годините, кратки и напрегнати мандати на различни треньори и непрекъснати опити за европейска легитимация чрез Шампионска лига. В интерес на истината, въпреки смазващо превъзходство на Олимпиакос на вътрешната сцена в последните 20 години, то Панатинайкос си остава най-голямата марка на гръцкия футбол в европейските турнири.

Стадион „Караискакис” се вижда отдясно с влизането на мотрисата на метростанцията. Веднага се разбира, че говорим за един от най-модерните стадиони в Европа, който заслужава мачове от Шампионска лига. През 2004 г. Олимпиакос се ангажира да го построи отново, след което общината му даде правото да го ползва до 2052 г. срещу ангажимента да внася 15% от приходите в хазната. Съоражението е вдигнато за рекордните 14 месеца, а цената му е 60 милиона евро. Атмосферата на мач е страховита, като не са никак малко гостуващите звезди, които след това са определили феновете на Олимпиакос като „най-добрите в света”. Червено-белите са побратимени с Цървена Звезда, а отскоро и със Спартак Москва, като наричат триадата „Православните братя”. Безспорните врагове са Панатинайкос, като там инцидентите са ежедневие около всеки мач. Съперничеството с АЕК е главно по спортни причини, а друг голям съперник е ПАОК заради враждата между столицата и Солун. Всъщност омразата с ПАОК води началото си от 60-те години, когато Олимпиакос отмъква символа и звезда на солунския тим Йоргос Кудас.

На един мач срещу АЕК през 1981 г., който Олимпиакос печели с 6-0, се случва най-голяма трагедия в клуба и гръцкия футбол изобщо. Публиката тръгва към централния сектор в края на мача, за да поздрави като герои играчите, но вратите са затворени и в създалия се хаос загиват 21 запалянковци, а десетки са ранени.

В моя план следва вечният съперник Панатинайкос, което значи обратен 30-минутен път с метрото до „Монастираки” и оттам смяна на линията с номер 3 за няколко спирки до „Амбелокипи”, където се намира зеленият гранд. Пътят от Пирея до „Монастираки” е най-приятната част от атинското метро изобщо, защото почти през цялото време мотрисата се движи над земята между спокойни и зелени кварталчета.

Още с излизането от станцията контрастът е огромен. Докато в Пирея е спокойно, тук кипи живот. Стадионът на Панатинайкос се намира на една от най-оживените улици, известна като „Леофорос” или „Булевардът”. Това донякъде има общо и с факта, че Панатинайкос винаги е смятан за отбор на висшата класа.

Днес обаче реалността е друга. Отборът е един от двата в Гърция, които са собственост на феновете на тима (другият е Арис) и се бори всекидневно за своето оцеляване. През 2012 г. Янис Вардиноянис, получил акциите 12 години по-рано от известния си чичо Йоргос, ги подарява на тръста на фенове „Панатинайкос Алианс”. Идеята на тръста, в който участват и част от играчите на тима, е всеки според възможностите си да подпомага годишно зелените, като общо се управляват придобитите акции. Членовете са над 8000, а сумата, която осигуряват годишно е около 2.5 милиона евро.

"Апостолос Николаидис"

Кризата принуди Панатинайкос да се откаже от проекта за строеж на супермодерния си стадион „Вотаникос Арена”, а освен това и от тези за разрушаването на стария си дом „Апостолос Николаидис”. Днес отборът играе на Олимпийския стадион в някои от мачовете, но за да пести средства използва и традиционния си дом.

Той изглежда днес поовехтял, но пък крие в себе си огромна слава, след като е бил подслон не само на зелените, но и на гръцкия национален отбор. Другите два гранда Олимпиакос и АЕК също са играли част от европейските си мачове тук.

Всъщност Европа е един от козовете на Панатинайкос в безкрайните сравнения с другия гранд Олимпиакос. Отборът е единственият гръцки, достигал финал в турнира за купата на шампионите. През 1971 г., воден от Ференц Пушкаш, Пао отстъпва на Аякс на „Уембли” с 0-2, като по онова време е аматьорски отбор. Звездата Антониос Антониадис завършва като голмайстор турнира, в който гръцкият тим елиминира Жьонес Еш, Слован, Евертън и Цървена звезда. Същата година Панатинайкос играе и за Междуконтиненталната купа, отстъпвайки в два мача на уругвайския Насионал.

Европейските подвизи продължават и през 80-те години, вече в ерата на петролния магнат Йоргос Вардиноянис, който не жали средства и привлича в отбора звезди като Хуан Рамон Роча и Велимир Заец, които заедно с местният любимец Димитрис Саравакос и бъдещия президент на Левски Томас Лафчис достигат до полуфинал за КЕШ срещу Ливърпул през 1984-85, където са елиминирани. Няколко години по-късно Панатинайкос е воден от Христо Бонев, а в състава му блести друга легенда на Локо Пловдив – Христо Колев.

Семейството на Вардиноянис не жали средства и Панатинайкос доминира в Гърция в началото на 90-те години, а през 1995-96 е на ръба да се класира на финал в Шампионска лига. Зелените побеждават Аякс с 1-0 като гости в полуфинала с поляка Кшищоф Важиха в състава (вечен голмайстор), но губят безславно с 0-3 на реванша.

Всъщност европейската история винаги е заемала специално място в сърцата на феновете на Панатинайкос. Неслучайно дори торбичките в магазина са с карта на Европа, на която са отбелязани славните мачове на тима.

Като изключим това, гордостта на Панатинайкос е фактът, че единствен е печелил шампионската титла, без да загуби нито един мач през сезона, а освен това държи и рекорда за резултат в „дербито на вечните съперници”, както е известен сблъсъкът с Олимпиакос – 8-2 през 1930 г.

Самият стадион има скромен магазин, а най-интересното място е „Тира 13”, или „Вход 13”, символът на агитката на тима. Беше предвидено само този вход да бъде запазен при планираното разрушаване на стадиона и в него да се помещава музеят на Панатинайкос, но явно още дълго феновете ще използват митичната трибуна. Зелените са известни с огньовете в същия цвят, които палят по време на големите мачове, както и винаги добрата хореография, а братските им запалянковци са тези на Рапид Виена и Рома.

Доста интересен спор е как се появява детелината върху емблемата на Панатинайкос, като се знае, че тя е предложена от атлета Михалис Папазоглу. Според най-популярната версия той е бил вдъхновен Били Шеринг, канадският атлет от ирландски произход, който побеждава на олимпийския маратон в Атина през 1906 г., облечен в бяла тениска с огромна зелена детелина на гърдите.

Магазинът на АЕК на
"Монастираки"

Третият голям клуб АЕК спестява време, свързано с посещение, защото няма стадион. През 2003 г. тогавашният президент на клуба Янис Границас решава да разруши стадион „Никос Гумас”, защото го смята за твърде стар и освен това сериозно пострадал от разрушителното земетресение в Атина. Четири години по-късно наследникът му и бивш играч на клуба Демис Николаидис обявява началото на проекта за строеж на „АЕК Арена”, петзвезден стадион отново в северозападните предградия с капацитет от 50 000 места, но финансовата криза отказва клуба от него. Чак през миналата година сегашният шеф Димитрис Мелисанидис представи поредния нов проект за стадион „Агия София”, който ще се намира на мястото на стария в квартал Неа Филаделфия. „Агия София” ще напомня по конструкция за стените на Константинопол, старата византийска столица, с която клубът е неразривно свързан.

АЕК основан от бегълци от Константинопол и Мала Азия през 1924 г. Повечето от тях са бивши футболисти от Пера Клуб, гръцки отбор от Истанбул, който съществува и днес под името Бейоглу и поддържа отлични връзки с АЕК. Съвсем естествено АЕК започва да трупа фенове от предградията на Атина, които се заселени с бегълци и изпреварва бързо по популярност другите подобни клубове Аполон и Паниониос. Тогава се заражда и враждата с Панатинайкос на база произход на феновете. Тези на АЕК са пришълци, докато зелените са кореняци. Мачът между двата тима си спечелва името „дербито на Атина”.

Няколко са златните поколения на АЕК, но най-впечатляващо е това от началото на 90-те години на Савевски, Батиста, Караянис, Александрис, Шабанаджович, Савидис и Димитриадис, което под ръководството на Душан Байевич печели три поредни шампионски титли (1992-94) и става първият гръцки отбор, класирал се в Шампионска лига. Байевич обаче решава да премине в Олимпиакос, което създава голямата вражда с този клуб, а босненецът губи статуса си на символ на жълто-черните. Това той ще усети на гърба си при завръщането си в клуба в началото на века, когато е посрещнат хладно, дори враждебно и не се задържа дълго. Той си тръгва през 2004 г. по време на мач срещу Ираклис в един доста драматичен сезон. По онова време президентът Хрисосмос Псомиадис заедно с бодигардовете си посяга на футболиста Демис Николаидис, който след това отива със свободен трансфер в Атлетико Мадрид. Николаидис е основал междувременно фенклуба „Еносис 1924”, който ще се превърне в доста влиятелен тръст на привържениците на АЕК. Проектът не се реализира напълно и тръстът така и не съумява да поеме контрол върху АЕК, но и до ден днешен има място в борда на директорите на клуба.

Самият Николаидис пък се завръща бързо в АЕК като спасител начело на консорциум от бизнесмени през 2004 г. и поема контрол върху клуба. Той назначава като спортен директор бившата звезда на клуба Илия Ивич и привлича за треньор Фернандо Сантош, като обещава да върне старата слава на АЕК. Резултатът от това е, че 17 000 фенове си купуват сезонни билети и на практика спасяват финансово клуба, който през 2006-07 отново влиза в Шампионска лига. Жълто-черните обаче бързо натрупват нови дългове от 35 милиона евро, които довеждат и до неминуемия край. В края на сезона 2012-13 отборът изпада за първи път в историята си, а феновете спират последния мач срещу Пантракикос, като гонят разгневени играчите по терена. Месец по-късно е решено, че АЕК ще се откаже от професионалния си статут и ще изпадне автоматически в трета дивизия, с което да се спаси от невъзможната задлъжнялост.

Днес клубът се бори за промоция в елита и по всяка вероятност в края на сезона ще се завърне там отново, възстановен и готов да върне голямата си слава. Интересното е, че той нито за момент не загуби огромната подкрепа на феновете си. Те са много близки с привържениците на италианския Ливорно и френския Марсилия, а доста силни връзки имат и с два турски клуб. Единият е споменатият Бейоглу, а вторият е Фенербахче. Причините са две. Първата е легендарният турски футболист от гръцки произход Лефтер Кючукандонядис, който играе през 60-те години във Фенербахче, а след това и в АЕК. Лефтер е първият етнически грък, играл за националния отбор на Гърция, което пък на свой ред през 50-те години привлича гръцката диаспора в Истанбул и Мала Азия в редовете на феновете на „фенерите” заради този факт. Втората причина е подкрепата, която феновете на Фенербахче оказаха на АЕК миналата година. Тогава на един от мачовете те вдигнаха плакат „АЕК, дръж се!”

От своя страна пък АЕК влиза в историята през 1999 г., когато по идея на бившия президент Димитрис Мелисанидис отборът нарушава ембаргото срещу Сърбия и отива да играе мач в Белград срещу Партизан по време на бомбардировките на НАТО. Двубоят продължава 60 минути и при резултат 1-1 е прекъснат от публиката на Партизан, която слиза на терена, за да прегръща играчите на двата отбора.

Магазинът на Паниониос

Класическият емигрантски клуб в Атина обаче се казва Паниониос и може би поради тази причина феновете му мразят АЕК, защото смятат, че им „отнема” тази привилегия. Паниониос е основан през 1890 г. в днешния Измир, тогава носещ името Смирна. През 1922 г., след като Гърция губи войната с Турция, Паниониос се мести в Атина и по-точно в предградието Неа Смирна. Това е клубът, който донася в Гърция спортовете баскетбол и волейбол.  Успехите му във футбола са скромни: два пъти е втори в първенството, два пъти печели купата на страната. През 80-те години Паниониос създава тримата големи нападатели на гръцкия футбол от онова време, които подсилват трите атински гранда: Димитрис Саравакос (Панатинайкос), Томас Маврос (АЕК) и Никос Анастопулос (Олимпиакос). Като изключим два зрелищни трансфера преди няколко години на уругвайците Алваро Рекоба и Фабиан Естояноф, Паниониос се бори с в последните години с финансови проблеми и трудно удържа мястото си в елита, в който е пропуснал само два сезона от над стогодишната си история.

Паниониос тренира зад мен

Стадионът му „Неа Смирни” се намира в една от най-красивите и баровски части на Атина, каквато е едноименният квартал. До там се стига с метрото (линия 2), като се слиза на спирка „Неос Космос”. От нея с трамвай 4 или 5 се спускате за няколко спирки по живописни хълмове, а до стадиона се стига по тиха уличка с красиви къщи. Самото съоражение определено е доста старо и вехто, но носи класически дух. Феншопът впечатлява с разнообразие от сувенири, като определено бие всеки магазин на български клуб. До него се намира кафенето на членовете на клуба, в което възрастни мъже играят по цял ден табла.

Членовете на Паниониос играят табла по цял ден в клуба

Наоколо има снимки и трофеи, а през кафенето се стига и до самия терен. Използвам този шанс и се промъквам, като хващам тренировката на първия отбор. Това веднага предизвиква вълнения и към мен се втурва сервитьора, който започва да ми подвиква, че не е редно да притеснявам играчите. „Но пък заповядайте на мача с Калони, ще бъде интересен”, казва той и остава учуден, че зная името на съперника, който идва от остров Лесбос.

Паниониос завършва обиколката на класическите клубове. Изпитвам известно съжаление, че не съм успял да прескоча до Атромитос, но си обещавам при следващото идване в Атина да обиколя именно новите и малките квартални отбори. Поне съм се убедил с годините, че Атина е достъпен прозорец към големия футбол.