Футболните градове: Варшава

Този път кацането не е никак приятно. Облаци, облаци и пак облаци чак до няколко десетки метра над пистата. Силният дъжд пък не е никак добра новина ден преди финала в Лига Европа, който ще се играе във Варшава, столицата на Полша.

Европейското първенство преди три години е променило изцяло интериора на полския футбол, като в страната са се появили няколко чисто нови и красиви стадиони. Един от тях е националният във Варшава, където трябва да се срещнат Севиля и Днипро. Някогашният район с почти рухналия стадион „Джиешечолечия” и битпазара наоколо е напълно облагороден и е получил пет звезди от УЕФА, а с това и правото да домакинства на подобни събития.

С над 300 полета на ден летище „Шопен”, откъдето стартира пътуването ми, е достатъчно натоварено, а повечето самолети са с дестинация „Лондон”. В този ден обаче от всяка точка буквално прииждат фенове на Севиля. Тук там се забелязват и малко украинци, но превъзходството на испанците е огромно. Всъщност украинците явно използват друг вид транспорт, в което ще се уверя на следващия ден при вида на десетките паркирани автобуси около стадиона.

Да се стигне от летището до центъра има два начина. Единият е с влак, който тръгва на 20 минути, а вторият е с автобус 175, една от най-популярните линии във Варшава. Автобусът ви завежда за около половин час до Двореца на културата, но аз имам друга цел и тя е апартаментът, който съм наел. Всъщност апартаментите са най-добрата оферта за нощувка във Варшава, като можете да получите страхотен лукс за около 30 евро на вечер. Плановете ми да гледам мач още същата вечер се объркват от дъжда. Движението определено е хаотично, а един изпуснат автобус тотално променя всичко. Стадионът на Полония Варшава трябва да се намира на около 30 минути от апартамента. Отборът пък играе същата вечер един от важните си мачове за оцеляване в четвърта дивизия срещу Виелун.

Гледам непрекъснато часовника, но каквито и сметки да си правя, те се провалят с гръм и трясък, след като се налага да чакам около 20 минути собствениците на апартамента, които се борят със задръстванията в полската столица. Отказвам се с мисълта, че на следващия ден все пак ми предстои голям мач, какъвто е финалът в Лига Европа и гладът за футбол на живо ще бъде заситен подобаващо. Тъкмо съм се настанил удобно и чертая планове за обиколката на варшавските клубове, когато научавам, че и мачът на Полония е бил отложен с един час, защото автобусът на гостите не е успял да стигне навреме до стадиона. Научавам го, но на полувремето.

Варшава е столица на Полша, но трудно би могла да бъде наречена центъра на футбола в страната. По-скоро такъв е областта Силезия, където са базирани много от историческите клубове в страната като Гурник Забже или Рух Хожув. С този факт Полша е една от уникалните държави в Европа, като местният футбол е „разпръснат” из цялата страна, а може да се каже, че в това отношение прилича на Франция и Париж.

Столичният град е на практика „собственост” на един клуб – Легия, а само още три са играли някога в елита. Два от тях вече не съществуват (Гвардия и Варшавянка), а третият е на командно дишане в четвърта дивизия – Полония Варшава.

За Варшавянка напомня
само едно знаме до
клубния офис

Моята обиколка ще стартира от двата несъществуващи, които се намират на около 20 минути пеша от апартамента в Мокотув в двете противоположни посоки. Следващият ден също е студен, но поне няма дъжд, който да развали напълно обиколката и вървенето пеш.

Варшавянка се намира точно да парка Мокотув, а дотам от центъра се стига с трамвай 4. Клубът е основан през 1921 г. от две от най-известните фамилии в града Люксембург и Лот, като вторите са сред създателите и на Полония Варшава. Съвсем естествено Варшавянка започва с футбол, а през 1927 г. вече е част от елита, в който остава до началото на Втората световна война. След нея Варшавянка е напълно неконкурентен, а през 1971 г. футболната му секция е закрита. Днес най-известен е хандбалният отбор, но може да се каже, че по отношение на останалите спортове това е един от големите клубове във Варшава. Естествено там, където са клубните офиси няма и след от футбол. Едно знаме с емблемата, която е черно „W” над щит с черно-бяло рае указва, че тук е мястото. Веднага се забелязва, че Варшавянка е обърнал офисите си в конферентен център с множество стаи за спортна медицина, а до тях има и плувен басейн. Някогашният футболен стадион е зад сградите и доскоро е бил напълно запустял. Сега са се появили няколко маломерни терена с изкуствена настилка, където тренират и играят аматьори.

Трябва да се върна обратно до апартамента и да тръгна в обратна посока покрай малък парк. Прави ми впечатление, че зад оградата, макар и в сърцето на града, се намират елементарни дървени къщички с градинки и на всичкото отгоре изглеждат обитаеми. Това е някакъв странен оазис, който прилича на комуна, а скоро след това „Гугъл” ще ми помогне да науча историята му. Това късче земя носи името ROD, или нещо като малки семейни бунгала, своеобразно село в града. Това е традиция, започнала през 20-те години на миналия век, изкривена е съвсем естествено от комунистическия режим, но е останала жива и до днес.

Покрай този РОД, носещ името „Одинца” на улицата, по която се движа, се стига почти до стадиона на Гвардия Варшава, някогашният тим на полската милиция. Основан през 1948 г. Гвардия е първият участник от Полша в Купата на европейските шампиони през 1955-56. Интересното е обаче, че Гвардия записва цели две участия в КЕШ... без нито веднъж да е шампион. Отборът има една купа на Полша през 1954 г. и едно второ място в първенството през 1957 г. Най-известният футболист е полският национал от 80-те години Дариуш Дзекановски, който игра и за шотландския Селтик.

Когато достигам до главния вход на стадион „Рацлавичка” виждам всъщност, че около железните врати има навита ръждясала верига с още по-ръждясал катинар. До тях са типични соц постройки и една почти разпаднала се огромна емблема на Гвардия. Самият стадион е по-навътре, но няма как да се стигне без незаконно проникване в района. Мястото изглежда мрачно, каквато е и славата на самия клуб. Тъй като хората във Варшава никога не успяват да заобичат Гвардия, местните милиционерски шефове намират доста интересен начин за увеличаване на посещаемостта. Легендата разказва, че при първия подобен случай целият отбор на Гвардия е бил потресен, след като излиза на терена и вижда препълнени трибуни, от които ехти мощното „Гвардия, Гвардия”. Оказва се, че там местата са заели затворници, доведени насила от милиционерите и инструктирани какво да скандират. Това е бил доста използван похват за десетината европейски мачове на тима.

Виждайки, че правя снимки, местен човек се приближава и започва да ми обяснява на английски: „Гвардия не съществува вече и на никого няма да липсва. Всичко приключи преди няколко години.”

Отново се връщам по почти правите улици, за да се запозная и със съществуващата част на варшавския футбол. Самият град изглежда адски зелен и с ниско строителство, може би заради факта, че е бил на практика напълно унищожен през Втората световна война и след това строен отново.

На стадиона на Полония

До Полония Варшава се стига с метро или трамвай от центъра. Много удачно е да се насочите и пеш от Старе място на север и ще стигнете за около 15 минути. Другият вариант е трамвай номер 4 до спирка Мурановска или с метрото до спирка Гданск. Полония е бил най-популярният варшавски клуб до Втората световна война, а след нея се превръща и в първия от столицата, който печели шампионската титла (1946 г.). Клубът по това време става собственост на местните железници и определено е в немилост, сравнен с щедро обгрижвания Легия. След падането на режима Полония успява да открадне спонсора на Легия „Кодак” и с негова помощ и треньорския талант на някогашния национал Дариуш Вдовчик започва да възвръща позициите си сред елита. В края на 90-те в Полония изгрява звездата на може би най-известния чужденец в местната лига, нигериецът Емануел Олисадебе, който взема полския паспорт и става първия тъмнокож в националния тим на „Дружина Полска”. С неговата бързина и голове Полония стига до втора титла в историята си през 2000 г. и мачове с Панатинайкос за влизане в Шампионската лига, които губи. Към гръцката столица заминава и самият Олисадебе.

Следва отпадане и ново завръщане в елита след обединение с тима на Гроклин. През 2013 г. обаче Полония изпада във финансова несъстоятелност и въпреки усилията на феновете си да бъде спасен чрез създадения тръст отива в пета дивизия. Именно с шефа на тръста Крис имам среща на стадиона, за да ме разведе наоколо. Той обаче закъснява и аз решавам да действам сам. Влизам безпрепятствено до главната трибуна, която единствена функционира по време на мачовете. Когато започвам да правя снимки, една от вратите се отваря и към мен се насочва с усмивка някакъв човек: „Спокойно, спокойно. Правете снимки, безплатно е. Аз съм от общината, която е собственик на стадиона и ми е казано да бъда нещо като гид, ако има желаещи да видят стадиона”, информира ме той. Разказва ми, че ситуацията между феновете е напрегната, след като Полония е спечелил промоция в четвърта дивизия още в първия сезон, но очевидно не може да се справи през втория и да премине още едно ниво нагоре. Питам дали има сувенирен магазин и той ми отговаря утвърдително. Магазинът се оказва стая номер 13 по коридора, а вътре са пръснати из различни кашони фланелки и шалове. Там е и шампионската титла от 2000 г., която явно чака по-добри времена. Вече се е появил и Крис, който успява да ме убеди да си купя специална значка на невъзможна цена. Направени са само 100 броя от известен бижутер, а всички средства отиват в тръста на Полония. Така аз се сдобивам с една от последните останали, сертифицирана и със специален номер, в моя случай – 13. Записват името ми в специална книга. Всъщност не става ясно за какво точно ще се използват средствата, защото Крис ми обяснява за напрежението между феновете. „Ултрасите превзеха Полония и за тях мачовете по селата са рай, защото безчинстват”, казва той. „Това отблъсква останалите и се появи идеята да се прави нов клуб. Естествено, че той няма да бъде Полония, но ще носи философията на Полония.” Каква е тя? „Когато в града има един фаворизиран от всички клуб, винаги се ражда съпротива. Ние сме по-„така”, не сме част от масовката на Легия и обичаме истинския футбол и алтернативата на Легия.” Тоест, доколкото разбирам важното е да се създаде антипод на Легия.

Статуята на Казимеж Дейна пред стадиона на Легия

Легия обаче наистина е друга планета. Веднага се сещам за Ференцварош в Будапеща, но във Варшава просто няма същата конкуренция. Легия е клубът на армията, като дори и през 90-те години, след падането на режима, снимки на генералите още са висели из коридорите на стадиона, а някогашните военни са се разпореждали със съдбата му. Легия е реално най-популярния клуб в страната, но все още не е най-успешният. Срещу 14 титли за Гурник Забже и 13 за Рух Хожув, Легия официално има 10, макар че в клуба смятат, че трофеите са 11. Спорната купа е тази от 1993 г., която е отнета от полската федерация заради уговаряне на последния мач, който тимът печели с 6-0. Настоятелността в това отношение е огромна, като клубът произвежда цяла линия от фен артикули от специална серия „93”, която заема почетно място в магазина.

Самият стадион „Легия”, или както гласи спонсорското му име „Пепси Арена”, се намира почти на брега на река Висла, близо до една от големите пътни артерии в града – булевард „Черняковска”. Първото, което виждате е голяма статуя на Казимеж Дейна, най-великият футболист в историята на клуба. С Дейна в средата на терена и Роберт Гадоха по крилото, Легия печели титлите през 1969 и 1970 г., а също така играе и полуфинал за КЕШ. В този период се създава и култът към този тим във Варшава. Дейна и Гадоха продължават кариерите си на Запад, като през съответно Манчестър Сити и Нант се оказват в Америка и тамошната лига НАСЛ. Дейна обаче губи живота си при автомобилна катастрофа през 1989 г. на едва 41-годишна възраст.

През 1996 г. Легия достига четвъртфинал в Шампионска лига, а пет години по-рано е играл на полуфинал в КНК. Европа обаче си остава Обетована земя оттогава, като през миналия сезон Легия изпусна шанса да се промъкне до групите в Шампионска лига, независимо че елиминира Селтик на терена. Заради нередовен футболист обаче последва служебна загуба, която накара феновете на тима да опънат огромен транспарант „УЕФА – мафия” на трибуните още за следващия мач в Лига Европа. Всъщност нелепите загуби са запазена марка на Легия, като най-известният случай е през сезона 1996-97. Кръг преди края в пряк сблъсък за титлата Легия води на Видзев с 2-0 почти до края, но допуска три гола в последните четири минути, а с това и златото.

Легия не успя да се добере и до домашния финал в Лига Европа, за който съм дошъл в града. Мачът е отсреща, точно през реката. Самият национален стадион изглежда като червено-бял таралеж и се вижда отлично от хълмчето на Старе място, където са базирани феновете на Севиля и Днипро преди мача. Украинците са по-малко, а предния ден съм видял реклама по сайтовете, че в местното посолство се дават свободно билети срещу показването на украински паспорт. Очевидно е, че Днипро е подкрепян не само от свои фенове, но и такива на други украински отбори, явно предвкусващи или представящи си физиономията на Путин при тяхна победа.

Мачът е един от най-интересните финали в последните години, а определено на трибуните се смесва клубната поддръжка за Днипро и националната кауза на Украйна във войната. А на особена почит се радва вратарят Бойко, който идва след мача до привържениците, обгърнат с украинското знаме и хванал за ръка малкия си син. Той вдига победоносно ръка, сякаш Днипро е победителят във финала, докато от трибуните се чува „Слава на героите, слава на Украйна!”

Още един епизод, в който футболът е много повече от футбол.

Пътешествието ми завършва с обиколка из книжарниците. Поляците са едни от най-добрите по отношение на футболната литература, а една местна енциклопедична поредица има легендарна слава по света. Става дума за вече над 50 книжки, спонсорирани от японския гигант „Фуджи” в различни области – големите полски клубове, различните първенства и турнири по света, великите футболисти, както и годишници. Всичко това излиза от началото на 90-те години, а английското списание „Уърлд Сокър” го нарежда сред 10-те най-добри книги за футбол, издавани някога.

Поляците са изключително педантични към фактологията и доста запалени по футболната история. Това е гаранция, че футболът в Полша винаги ще бъде жив и е въпрос на време да се появи следващият Левандовски.

Футболните градове: Будапеща

Шофьорът на автобуса от София до Будапеща припряно взема последните метри преди да остави пътниците и да продължи по маршрута си нататък. Това, което изведнъж се показва пред очите ми, са зелените светлини на „Групама Арена”, новият супермодерен стадион на Ференцварош. Осветен отвсякъде и с кацнала пред него скулптура на разперил крила орел, това е стадионът, който поне в този момент прави разликата между Ференцварош, най-големият и популярен унгарски клуб, и всички останали.

Да се добереш до Будапеща към днешна дата не е никак лесно. Фалитът на унгарската авиокомпания „Малев” през 2012 г. заради дългове от 270 милиона долара, сложи точка на най-лесния и бърз път – по въздуха. „България Еър” също не проявява интерес към тази дестинация, а нискотарифната „Уизеър” доста бързо се отказа от полетите между българската и унгарската столица заради липсата на сериозен интерес. Така полетите с прекачване и автобусите се оказват най-бързия начин за пътуване до Будапеща, а има вариант и със самолет до Виена и оттам за още 3 часа с автобус или влак.

Изборът ми пада върху автобусите на „Арда Тур” заради удобното разписание, но те се оказват и най-евтини. Цената е 45 лева в една посока, ако ги закупиш онлайн, което е почти без пари. Макар че туристически агенти се опитват да ме убедят, че правя грешка с тази компания и трябва да предпочета някой от по-утвърдените брандове (на двойна цена), в края на пътуването няма от какво да се оплача. Автобусите са пълни наполовина, което позволява комфортно пътуване по човек на две седалки. Това компенсира донякъде малкото пространство. Има монитор на всяка седалка, можеш да гледаш филми или българска телевизия през цялото време.

В чисто футболно отношение Будапеща е от най-интересните за туриста градове. Най-популярната игра се появява тук в края на XIX век и е пренесена от англичаните, а загубата с 0-5 от Австрия през 1901 г. в парка „Пратер” е смятана за първия международен мач на континента (без Великобритания), макар че двете страни са били част по онова време от една империя. Десетки квартални клубове са играли през годините в елита на Унгария, като в това отношение Будапеща може да бъде смятан за един от най-футболните градове в света. Цели шест от съвременните клубове плюс БТК (Будапещи Торна Клуб) са печелили шампионската титла, като интересното е, че всички те се намират от страната на Пеща, докато Буда се е отчел с доста скромно присъствие. Тамошният III. Керулети все пак има в актива си купата на Унгария.

Решавам, че ще съсредоточа усилията си върху обиколка на шестте големи шампионски клуба (Ференцварош, МТК, Уйпещ, Хонвед, Вашаш и Чепел), които, с изключение на последния, са имали и забележително присъствие и в европейския футбол.

Стадион "Ференц Пушкаш"

Изборът на маршрут е сравнително лесен. Уйпещ, Вашаш, Ференцварош и Хонвед се намират на практика около линията на метрото M3 или синята линия. МТК е разделен от Ференцварош от парка Неплигет, което са 10 минути с трамвай и също на толкова от националния стадион „Ференц Пушкаш”, известен някога като „Непстадион” (Народен стадион). Този стадион, побрал 104 000 души за мача Вашаш – Рапид Виена през 1956 г., винаги е бил един от най-големите в Европа, макар че никога не е домакинствал финал в Шампионска лига или някогашната Купа на европейските шампиони. За сметка на това на 23 май 1954 г. тук се играе един от най-великите мачове в историята на футбола, в който Унгария разгромява Англия със 7-1. Това и до днес е най-унизителната загуба на създателите на футбола.

До стадиона се стига лесно. Намира се на едноименната спирка на червената линия на метрото М2 и на няколко спирки от центъра.

Стадионът изглежда впечатляващо, но пък унгарците са амбициозни и искат да строят на мястото му ново съоражение. То трябваше да бъде започнато миналата година и строежът да приключи през следващата, но спорове около цената, изпълнението и финансирането все още спират проекта.

Стадион "Нандор Хидегкути"

От „Непстадион” започва и обиколката ми. Първата спирка е МТК, някогашният екзекутор на ЦСКА в европейските турнири. Качвам се на трамвай 1 за две спирки. Стадионът носи името на един от великите футболисти на МТК Нандор Хидегкути, а така е кръстена и трамвайната спирка, така че няма шанс да се объркате. Първото впечатление обаче е, че нещо липсва и това е самият стадион. Всъщност той е разрушен, за да бъде построен отново, като се очаква да отвори врати през лятото на 2016 г. Дотогава МТК играе из цяла Будапеща, като през 2015-16 ще бъде приютен на стадиона на Вашаш в северната част на Пеща.

Старият стадион на МТК беше доста емблематичен. Неговата главна трибуна е била арена на снимките на култовия филм „Бягство към победата”, дублирайки парижкия „Коломб”. На този стадион е унгарският дебют в КЕШ. През 1955 г. МТК разбива Андерлехт с 6-3, а Петер Палоташ вкарва първия хеттрик в турнира.

МТК винаги е бил смятан за еврейски клуб. Сред основателите им има неколцина еврейски аристократи, а множество играчи с подобен произход са обличали фланелката му през 30-те и 40-те. Част от тях изчезват по време на Втората световна война, но реално това изчерпва всички еврейски връзки в МТК.

В началото на века този клуб е минавал за един от най-силните в Европа, а между 1903 и 1929 г. заедно с Ференцварош печелят абсолютно всички титли в първенството на Унгария. И до днес двата клуба чисто статистически са най-успешните в страната. Отборът на МТК от онова време е създаден от английския треньор Джими Хоган, един от пионерите на европейския футбол. Стилът на игра с къси пасове е в основата на успешните национални отбори на Унгария, а великият тим от 50-те години също има дълбока връзка с МТК, независимо че е създаден на основната на друг столичен клуб – Хонвед.

Треньорът на МТК Мартон Букови е този, който измисля системата 4-2-4, копирана от Густав Шебеш в националния тим, а Нандор Хидегкути, Михали Лантош и Йожеф Закариаш са част от звездите на онзи велик отбор. Хидегкути вкарва три гола при победата над Англия с 6-3 на „Уембли” през 1953 г. През 1963 г. МТК играе финал за КНК, който губи от португалския Спортинг, но пък става първият унгарски тим, стигнал до подобен мач.

След установяването на комунистическия режим МТК е превзет от тайната полиция AVH и тук се появява нов нюанс на съперничеството с Ференцварош. Съседите, които се намират през парка „Неплигет” са с дясна ориентация, а около техния стадион са и събитията през 1956 г. МТК обаче никога не е привличал голям брой публика и заради това мачът Ференцварош – Уйпещ постепенно се превръща в най-ожесточеното градско дерби.

Вехтата трибуна на БКВ Ельоре

Друг интересен факт е, че феновете на МТК обикновено пият преди мач на съседния стадион, където играе БКВ Ельоре. Това е железничарски клуб и игрището му е разделено от МТК само от една малка улица с трамвайни релси. В бара на БКВ Ельоре пък са накачени флагчета на всякакви железничарски отбори, включително на Локомотив (София). Самият стадион е доста вехт, особено главната трибуна, но всичко останало е добре поддържано. Желанието ми да направя няколко снимки обаче не предизвиква радост в охраната. „Ами не е добре да се снима, малък клуб сме, не сме интересни и може да ми направят проблем”, казва ми човекът, който се грижи за сигурността. Изглежда обаче доста несигурен в това, но поне английският му е приличен.

Отново се насочвам към трамвай 1, който точно за още няколко спирки ще ме отведе до бижуто – новият стадион на Ференцварош. Не е необходимо много време, за да разбере човек, че с „Групама Арена” и всичко наоколо Ференцварош още дълго ще бъде недостижим за останалите клубове в Будапеща. Това е клубът не само на IX район в столицата, нещо, което се вижда в емблемата му, но и на цяла Унгария. Районът наоколо е бил известен с немското име Францщад, откъдето идва и прякора на тима „Фради”. Преди Втората световна война в състава блестят Имре Шлосер и Гьорги Шароши, а връзките с фашистката пария на Кръстосаните стрели ще носи проблеми на Ференцварош след установяването на комунистическия режим.

Клубът губи позициите си чак до 60-те години, когато талантливият състав, начело с Флориан Алберт печели единствения европейски трофей за страната – купата на Панаирните градове през 1965 г. Статуя на Алберт има пред главната трибуна на стадиона, точно пред излъскания феншоп. Зелено-белите цветове и орелът създават доста голяма прилика с Лудогорец, но едва ли Разград е нейният първоизточник. По-скоро ми се струва, че в лицето на Ференцварош, клубът на Кирил Домусчиев има доста добър „шаблон”, върху който да се развива в различни аспекти, особено маркетинг.

Феншопът е на нивото на най-добрите европейски образци, като вътре има всичко до солети и бира с марката на „Фради”. Дори и шахтите по алеите наоколо са с дизайна на клубната емблема.

Освен тима от 1965 г., Ференцварош има още едно успешно поколение, като с Тибор Нилаши в състава стига финал в КНК през 1975 г. През 90-те години идва времето на халфовете Липчей и Листеш, класирали „орлите” в Шампионска лига за първи и засега единствен път. Онова участие обаче се запомня главно с расистките скандирания и инциденти в домакинския мач срещу Аякс, откогато Ференцварош е доста проблематичен клуб за УЕФА.

През 2008 г. отборът изпада във втора дивизия заради финансови проблеми, а за кратко е собственост и на президента на Шефилд Юнайтед Кевин Маккейб. През 2011 г. неговото място след скандал заема Габор Кубатов, депутат от партията на премиера Виктор Орбан. Всъщност Кубатов е печално известен в Унгария с това, че за цялата си парламентарна кариера от 2006 г. насам има само едно изказване от трибуната.

Ференцварош е лесно достъпен, защото до него стига линия 3 на метрото. От спирка „Неплигет”, където се намира и централната автогара, има две опции за продължаване на футболната обиколка на столицата. На югоизток и няколко спирки е Хонвед, а на север са други два клуба – Уйпещ и Вашаш. Решавам да продължа с Уйпещ, големият местен враг на Ференцварош.

Уйпещ се намира накрая на линия М3, но до стадиона ви трябва и автобус. Предпочитам по-близката до Дунава спирка „Уйпещ-Варошкапу”. Оттам имате няколко опции с автобус (104, 122, 204), но трябва да сте доста внимателни с посоките, защото спирките от двете страни на метростанцията са доста объркани. В квартала на Уйпещ обаче винаги върши работа споменаването на името на стадиона „Ференц Суса”, до който стигате за десетина минути. „Златната ера” на Уйпещ, по онова време известен като Дожа Уйпещ, са 70-те години. 

"Ференц Суса"

Между 1969 и 1979 г. със звездите Ференц Бене и Андраш Торочик, „виолетовите” печелят общо девет титли, а преди това, година след трофея на Ференцварош, играят неуспешен финал за Панаирната купа срещу Нюкасъл. Уйпещ се гордее с това, че е изпадал само веднъж от елита и е там в общо 102 поредни сезона, едно от най-добрите постижения в света.

Последната от 20-те титли на Уйпещ обаче е през 1998 г., а година по-късно клубът се сдобива с модерния си за времето стадион за 13 500 зрители. Днес обаче „Ференц Суса” изглежда доста позападнал. 

Клубният магазин отдавна е затворил врати, феновете са организирали някакъв свой, който обаче работи по време на мач. На рецепцията вдигат рамене на въпроса къде мога да се сдобия със сувенири на тима и ме насочват към някакъв магазин на една от централните улици „Ваци ут”, където има такива на всички отбори от столицата.

Две спирки в обратна посока с метрото ме делят от стадиона на Вашаш. Слиза се на „Форгач утца” и оттам по улицата със същото име срещу метростанцията има точно 10 минути пеша. Районът около стадион „Рудолф Иловски” е пълен с текстилни фабрики, а феновете му са главно от работническата класа. Стадионът носи името на най-големия треньор в историята на клуба. Благодарение на унгареца от полски произход, Вашаш доминира местния футбол през първата половина на 60-те години, когато е и един от най-силните отбори в Европа. Звезди от онзи период са Калман Месоли и Янош Фаркаш.

"Рудолф Иловски"

Стадионът на Вашаш удивително прилича на този на Славия в София, макар и доста позападнал. В северната част е административната сграда, пред която има статуя на животно от неясен вид. Изненадващото е, че в една стаичка е разположен и клубния магазин, доста добър факт за отбор от втора дивизия. Вашаш е извън елита вече няколко сезона, но през следващия ще играе отново там, след като спечели първенството на втора дивизия.

От Вашаш отново се насочвам към линия 3 на метрото, която трябва да ме заведе до Хонвед, някогашният клуб на армията и Ференц Пушкаш. Пътуването е около половин час. Повечето указания са да се слезе на последната спирка „Кобаня Кишпещ”, един от основните транспортни възли на унгарската столица и мястото, откъдето тръгва автобусът за летището. От „Кобаня Кишпещ” се хваща рейс номер 93 за 10 минути до „Йожеф Божик стадион”, но това определено не е добър ход, защото тази автобусна линия се движи през половин час. Предната спирка на метрото „Хатар ут” е доста по-удобна, а оттам трамвай 42 води точно до стадиона и пътят също е 10 минути.

Стадион "Йожеф Божик"

Хонвед е клубът, който всички свързват с непобедимите унгарци от 50-те години. Пушкаш и Божик са местните звезди от някогашния Кишпещ, а към тях са привлечени Кочиш, Цибор, Будаи, Лорант и вратаря Грошич. Реално тези седмината са основата на националния тим на Густав Шебеш, който стига до финал на световното през 1954 г., загубен нещастно от Германия.

Интересното е, че Хонвед е отборът, който на практика е причината за създаването на европейските турнири. След като е победен от Уулвърхемптън в приятелски мач през декември 1954 г. с 3-2, избухва спор между английските и френските медии за това кой е най-силният тим в Европа и така се ражда идеята на парижкия „Екип” за турнира на шампионите.

През 1956 г. Хонвед се класира за второто му издание и трябва да гостува на Атлетик Билбао. Унгарците падат с 2-3, но междувременно избухва унгарската революция и отборът решава да не се завръща в страната си. Реваншът трябва да се играе в Брюксел, а на вратата пази Цибор, защото Хонвед няма друг вратар освен контузения Грошич. Двубоят завършва 3-3 и Хонвед отпада, но започва турнета по света. Мексико предлага на целия тим политически убежище и включване в местната лига, но ФИФА се намесва и забранява на играчите да се състезават под името Хонвед. След турне в Бразилия и завръщане в Европа, неколцина, между които и Божик, се завръщат в Унгария, а Пушкаш, Кочиш и Цибор емигрират в Испания. Макар че Ференц Пушкаш е безспорната легенда на унгарския футбол, връзките му с Хонвед не са от най-добрите, като той почти винаги отказва в интервютата си да говори за този клуб.

След падането на комунистическия режим Хонвед връща старото си име Кишпещ, но изпада в трета дивизия. През 2004 г. Кишпещ Хонвед фалира и основаният отново клуб се връща към традиционното название, с което са постигнати най-големите успехи.

Самият стадион се намира на доста тихо място, като това лято трябва да бъде съборен и построен отново. Феновете не са кой знае колко много и поради тази причина феншопът работи само в понеделник и четвъртък. Нямам късмет във вторник, но се завръщам два дни по-късно. В магазина се заговарям и с един от клиентите, човек на солидна възраст, който е гледал Хонвед на Пушкаш. „Бяха славни години, но нашето име е Кишпещ”, казва той. „Вярно е, че трябва да ценим традициите, но името Хонвед ни е натрапено и предпочитаме да използваме другото.” Той ми обяснява, че новият стадион е големият шанс да бъде настигнат Ференцварош. „Там хвърлиха много пари, а локацията им е ужасна. Често се случва да нямат вода, което е недопустимо.”

Стадионът на Чепел

Последният интересен клуб от Будапеща е Чепел. До него и пътуването е най-интересно, защото има типичен квартален профил. Ходи се с леката железница H7, която тръгва от Борарш тер, точно на брега на Дунав и се движи покрай реката, като гледката е страхотна. Гарата се намира на 5 минути пеша от спирката на метрото М3 „Корвин негиед”. Пътят до Чепел с железницата е десетина минути, а след това има и още толкова пеша. Стадионът се казва „Беке тери”, а Чепел в момента играе във втора дивизия, без изгледи да се върне в елита. Чепел обаче е бил 4 пъти шампион, а най-силният му период са 40-те години. 

На неговия стадион през новия сезон ще играе Хонвед, защото реално квартал Чепел не е далеч от Кишпещ. Около овехтелия стадион обаче има доста добра база за юношеските отбори. Хората са доста любезни и искрено учудени, че някой проявява интерес към отбора им. Две са големите имена, тръгнали от Чепел. Единият е Золтан Цибор, който прави име в съседния Хонвед, а вторият е Пал Чернаи. Чернаи обаче е по-известен с треньорската си кариера, начело на Байерн през 70-те.

Ако задълбочите обиколката си, може би трябва да видите още два клуба: БВСК, който се намира в района на Уйпещ и Вашаш, както и III. Керулет от Буда, от другата страна на реката, за който стана дума. Факт е обаче, че Будапеща е преди всичко петте големи исторически клуба плюс Чепел, намесен в тяхната компания с достатъчно трофеи.