неделя, 17 март 2013 г.

Локомотивизитори


Когато слизах по познатите железни стълби от сектор В към залата за пресконференции след мача с Монтана ми стана някак си смешно. Не че беше забавно да виждам нещо средно между яд и обезверение на феновете по трибуните, колкото се сетих, че ситуацията много прилича на тази отпреди няколко месеца в Сараево. И там имаше един полуразрушен стадион с някакви навеси вместо ложи, а на терена - абсолютно безидеен Левски и после някакъв цирк. Смешното беше, че ситуацията се повтаряше и очаквах да видя Иво Тонев във вида, в който го видях в Сараево. Беше се отдалечил в един ъгъл и зърна в един момент, че се посъбраха български журналисти. След което придоби вид на тигър в клетка, започна да се разхожда нервно, а като се посъбраха всички, дойде, за да попадне в светлината на прожекторите и около микрофоните и да хвърли един-два стандартни лозунга след няколко безобидни въпроси от колеги. Тогава останах с впечатлението, че за този човек най-важното нещо е да бъде значим. Чак след това евентуално може да разбере къде е попаднал в една такава ситуация и какво всъщност се е случило.
По пътя реших, че не искам да гледам физиономията на Тонев, нито евентуално пиеската с тигъра в клетка и предпочетох да видя как Илиан Илиев, очаквано за всички, ще си подаде оставката. В крайна сметка Илиан е от Левски, а Тонев е в най-добрия случай от Локо София.
Решението си струваше. Макар че едва ли ще бъде оценено по достойнство от журналистите, които „вратареха” в двете посоки около входа на залата за пресконференции, разнасяха камери, телефони и микрофони и в крайна сметка не съумяха да създадат необходимата атмосфера за такова събитие, то това, което се случи, беше буквално историческо. И незабравимо. Само то осмисли 7-те лева за билет, които бях дал няколко часа по-рано.
Илиан е легенда на Левски. Казвам го абсолютно с ръка на сърцето, че е един от тримата най-добри футболисти, които съм гледал със синия екип през живота си. Важното и историческото е, че една легенда на Левски показа нагледно как осъзнава каква е отговорността да бъде част от синята харизма. В Левски не се работи за неустойки, заплати и договори, а преди всичко за слава. Още преди да каже, че си подава оставката, в очите на Илиан имаше сълзи. Почти съм сигурен, че избърса една, докато говореше. Илиан знае и сериозно си дава сметка къде се намира и ако не друго, то поне е готов да понесе отговорността за своите грешки.
Естествено, че той има своята вина. Тя се състои в това, че или е прекалено наивен, или е съучастник в това, което се случва с Левски в последната малко повече от година. То се нарича локомотивизиция или направо инквизиране на клуба от хора, които са попаднали там напълно случайно и чието присъствие не е и никога няма да бъде там, освен в чисто физическия му аспект.
Нека сега да кажем и истината за това, голяма част от която се спестява от медиите. А се спестява, защото в тези трудни времена можете да срещнете там каренца или спотове на определени компании. Например на Спортния тотализатор. Предполагам, че в подобна ситуация на повечето медии им е просто неудобно. А също така най-яростните апологети на Тонев са именно тези, които отдавна имат лоша слава, свързана с поръчките.
Собственик на Левски на книга е Тодор Батков. Той все още не е получил цената, на която е оценил своите акции. Тодор Батков обаче едва ли е извадил собствени средства в последната една година, с които да покрива някакви плащания в клуба, я за заплати, я за футболисти. Това е така, защото клубът има други реални собственици, които упорито техният наместник Иво Тонев отказва да назове и сигурно е прав за себе си. Приятелството му с тези собственици е единствената причина той да бъде на „Герена”, а не това, че той е показал някакви качества някъде другаде. Може би за Иво Тонев е добре да съществува такава „мъгла”, защото тя е това, което го прави значим. А мъглата включва предположения и циркулиращи слухове, че Левски на практика е на някой измежду бившия вече премиер Бойко Борисов, собствениците на Пещерска и хората от кръга Котараците. А които и да са те, сигурното е, че още не са влезли във владение, не са дали едни пари на Батков, дават едни други пари на Левски и изобщо са достатъчно сериозни хора. Което веднага е ясно послание към останалите в България. Вероятно това има предвид и Иво Тонев, когато казва, че въпреки нулевото равенство с Монтана, Левски ще е шампион, защото имало и други начини. Уви, единственият известен начин на феновете на Левски за това как отборът става шампион, е като победи съперниците си на терена.
А Левски е почти невероятно да стане шампион с игра като тази в Монтана или пък като показаното в гостуванията в Сараево, Разград, на ЦСКА или на Ботев Пловдив. Защо отборът е толкова слаб за собствените си стандарти е вече друг въпрос. Отговорът му може да се намери в спомените кога за последен път Левски е изглеждал толкова нелепо. По мои спомени, струва ми се, че е от едни години при Томас Лафчис, малко преди да се появи лъч светлина в тунела с идването на Вячеслав Грозни. Което пък предшестваше руските пари на Майкъл Чорни. Тогава имаше едни играчи като Попиванов, Йонко Неделчев и Варадев и изобщо беше страшно. Но тогава просто Томас Лафчис нямаше възможностите да се конкурира финансово или казано по-просто: в Левски нямаше пари.
Сега в Левски има достатъчно пари, а в трети пореден трансферен прозорец сините правят твърде амбициозна като финансови параметри селекция. Това означава само едно и то е, че в Левски парите се управляват ужасяващо лошо, след като не носят съответните резултати.
Няма да връщам много лентата назад, но ще ви дам само няколко красноречиви примери. Провалът на първия трансферен период на Иво Тонев беше Диамутен, а на втория Марсиньо, играчи дошли с фанфари и подарени без пари, а вероятно и след изплащането на обезщетения. Провалът на третия прозорец ще се казва Михелич, за когото чак след плащането на сума за наем се разбра, че всъщност играе на съвсем друг пост. Впрочем на друг пост играе и защитникът Ели, по всяка вероятност и Нуно Пинто, при когото не личат никакви защитни навици. Останалите подобни примери просто бодат очите. Например 6 месеца преди идването на Иво Тонев Левски взе втория голмайстора на втора холандска лига Сьорд Арс за 200 000 евро и то от един от водещите отбори Цволе, а преди месеци плати 300 000 евро за никому неизвестния Гари Родригес, записал няколко мача в Дордрехт. А какво ще кажете за стойността на трансфера на защитника Пламен Димов (роднини ли са с Тонев?), която е пари кеш и играч и вероятно може да бъде оценен на около 300 000 лева за футболист, не успял да запише до днес и 10 мача в елита.
А последно Милиев и Иво Иванов стават ли за Левски и след като единият се върна, не е ли моментът и другият да бъде поканен отново? Добавяме към това и селекцията буквално на килограм на български играчи, които най-често се оказват ненужни след като са станали национали и са изкарали малко над година в Левски (например Симеон Райков).
Ако това е добра работа на скаутското звено, здраве му кажи!
Къде е вината на Илиан Илиев? Според мен в две неща. Първото е, че или е твърде наивен и е оплетен от шефа си в някакви схеми. Или пък е съучастник в тях. Т.е. вземаме едни играчи с фантастични заплати и всякакви комисионни, бонуси и трансферни суми и разтоварваме добре мъгливия реален собственик на Левски. Вторият проблем е, че в това, което иска или е искал да направи Илиан Илиев, просто не е подбрал играчите с подходящия профил за Левски. Ако тези футболисти са чудесни за повечето други отбори в България и имат някакви качества, то за „Герена” им трябва много повече. Най-вече самочувствието, че си част от водещ отбор в България и трябва да си постоянно под напрежение. Оттук вероятно идва и най-голямата грешка на треньора: той някак не успя да покаже разликата в това да бъде начело на Берое и на Левски. Независимо че безспорно има представа къде е и притежава морал за този пост.
Накрая нека да обясня и какво е локомотивизиция.
Локомотив София е един невероятен клуб, към когото винаги съм изпитвал възхищение заради феновете и традициите. Напоследък - към гордостта и стоицизма, с които изтърпяват случващото се с любимия им отбор. Локомотив София има футболен президент, човек с амбиции в този спорт като Николай Гигов, който обаче измина целия път на разочарованието от българската действителност. За да си адекватен там, трябват много пари. А тези пари в родната джунгла са неразумно похарчени. И причината за това са хора като Иво Тонев. Искате доказателства?
Иво Тонев има важен баща. Самият той е бивш футболист със скромни качества. В Локомотив започва като момче за всичко. Урежда главно наемите на квартирите на играчите от провинцията. След това се издига до изпълнителен директор и започва да плаща лично премиите в съблекалнята. Очи в очи, за да е значим. Заради това трудно може да се намерят играчи от тогавашния Локомотив, които искрено да го уважават.
Ето това е локомотивизиция – инквизиране на славните традиции на Локомотив. Или това, от което се спасиха в Надежда, но се натресоха в Левски.

вторник, 12 март 2013 г.

Милан са кралете на Шампионска лига


Без никакво съмнение Милано е една от футболните столици на света. Нещо повече – ако искате да гледате футбол от най-високо ниво, „Сан Сиро” е една от задължителните, а и най-достъпни дестинации. Отборът, който най-често осигурява това, се казва Милан.
Няма да е пресилено, ако се каже, че Милан са кралете на Шампионска лига. Всъщност този отбор и най-вече емблематичният му президент Силвио Берлускони са причината Шампионска лига да съществува, а клубовете да стигнат до днешната си комерсиална концепция. Макар и отричан от мнозина, Берлускони променя не само Милан, но и футбола, след като поема „червено-черните” през 1986 г. Много преди това клубът е имал репутация, която най-лесно може да се обобщи с думите: купува най-добрите и атакува с тях. Берлускони стъпва върху тази концепция, за да я доразвие с целия и блясък и да превърне Милан в един от двата най-успешни клуба в Европа що се отнася до успехите в турнирите на континента.
Телевизионният бизнес на Берлускони и Милан са двата фактора, които са в основата на неговата забележителна политическа кариера, но в не по-малко степен точно те правят и революцията в европейския футбол. Идеите на президента за европейска лига с големите клубове, мачове по телевизията и страхотен футбол, а оттам и финансови приходи, притискат УЕФА да направи реформата в най-популярното си състезание и да му даде лъскавото име Шампионска лига. Милан допринася със своя спиращ дъха футбол на Саки и Капело, а след това и на много от наследниците им. Мнозина пък смятат, че това, което „росонерите” правят в края на 80-те и началото на 90-те години, е нещо, което футболът едва ли ще види отново.
Разстоянието от София до Милано се взема на два етапа. Първият е самолетът на „Уизеър”, който прелита от столицата ни до Бергамо за около час и 50 минути. Ако сте находчиви и действате отрано можете да си купите билет за между 30 и 50 лева в едната посока. Като добавим евтините билети – от 12 до 30 евро за най-високите места, то да гледаш Милан е една от най-добрите сделки във футболния туризъм, а самият клуб гарантира поне една голяма възможност всеки сезон. В Бергамо вземате автобус за 9 евро в двете посоки, който ви стоварва на гарата „Стационе Чентрале”. Препоръчително е да си намерите хотел там, защото е добра отправна точка за целия град, както и за стадиона, а по-ниските цени в далечните райони могат да имат ужасяваща „цена”.
Сан Сиро с известните си кули
Стадионът е лесно достъпен с метрото, но от спирка „Лото” имате около половин час пеша, стига да не искате да се натъпчете в някой от преминаващите автобуси, които ще скъсят, но не с много разстоянието до стадиона. Там ви посрещат безкрайни сергии със сувенири, напитки и храна, а за колекционерите на програми има два безплатни вестника. „Оригиналният” е „Сан Сиро”, който играе ролята на програма за мачовете.
Милан е клубът, който построява стадиона, а Интер идва тук чак след Втората световна война. През 1979 г. обаче той получава името Джузепе Меаца след смъртта на легендата на Интер. Имайте предвид, че е твърде популярно да се използва името „Сан Сиро”, когато на него домакинства Милан и това на Меаца, когато Интер има мач там.
Двата клуба имат много общо помежду си, освен това, че делят един стадион. През 1908 г. отцепници от Милан, които не са съгласни с английското влияние в клуба създават Интер, а днес твърде често двата клуба си разменят играчи. Определено Милан – Интер е едно от най-кротките градски дербита в Европа. Феновете на двата тима не са географски разпределени в града, а твърде често е семействата да са поделени в любовта си към черно-синьото и червено-черното.
Пиеро Пирели
Самият Милан е основан от англичанина Алфред Едуардс през 1899 г. в Американския бар в града. През 1926 г. с парите на друг посетител на този бар, магнатът на автомобилните гуми Пиеро Пирели е построен „Сан Сиро” в западния край на града. Английските корени на Милан обаче в никакъв случай не го правят фаворит на фашисткия режим на Мусолини и истинският възход на клуба започва след войната. Първите чуждестранни звезди на тима са шведите Гунар Грен, Гунар Нордал и Нилс Лидхолд, формирали  триото Гре-Но-Ли, което помага на тима да се върне в сред лидерите в Италия. Между 1948 г. и 1966 г. само в един сезон Милан не успява да финишира сред първите три тима.
Успехите в европейските турнири идват с привличането на други две чужди звезди – уругваецът Хуан Скиафино и бразилецът Жозе Алтафини. След като губи финала за КЕШ с 2-3 от Реал Мадрид след продължения през 1958 г., пет години по-късно Милан взема първия си трофей в турнира, като бие Бенфика на „Уембли” след страхотен мач на Алтафини. В онзи отбор блестят Джани Ривера, една от иконите на клуба, Чезаре Малдини и Джовани Трапатони, който по-късно ще се превърне в един от най-великите италиански треньори.
С наставника Нерео Роко на пейката и още две чужи звезди – шведът Курт Хамрин и немецът Карл-Хайнц Шнелингер, Милан има нов силен период в края на 60-те години, когато печели веднъж титлата, още два европейски трофея и два пъти Междуконтиненталната купа. КНК през 1973 г. е последният значим трофей (с Ривера в състава), а края на 70-те слага началото на проблемите на Милан.
Президентът Феличе Коломбо е обвинен през 1978-79 в уговарянето на мачове и Милан е изхвърлен от Серия А. Интересното е, че Милан е замесен и в страхотен скандал преди мачовете с Левски от турнира за купата на УЕФА, като подкупва шотландските съдии, но европейската федерация санкционира само реферите, а не и тима, както ще се случи нееднократно години по-късно при подобни случаи.
Бедите продължават и при новия президент Джуси Фарина, който бяга в ЮАР заради неплатени данъци, но всичко това разчиства пътя на Берлускони, който през 1986 г. купува клуба. Милан е детската любов на бившия певец по круизните кораби, а инвестициите му са насочени в няколко посоки. Една от тях е базата „Миланело”, смятана днес вероятно най-добрата в света.
Берлускони променя не само Милан, но и футбола
Не са малко скептиците, когато Берлускони решава да повери треньорския пост на почти неизвестния треньор от Парма Ариго Саки. Това обаче се оказва най-мъдрият му ход. Саки прави истинска революция като привлича холандците Марко Ван Бастен и Рууд Гулит, вторият за рекордна за времето си трансферна сума. Към тях година по-късно се прибавя още едно лале – Франк Рийкард. Те, заедно с италианците Франко Барези, Паоло Малдини и Роберто Донадони правят Милан на практика непобедим. Заслугата на Саки е в няколко важни тактически иновации – Милан започва да пресира съперниците си в тяхната половина и атакува играча с топката, вместо да се брани. Резултатът от това е, че „росонерите” мачкат наред в първенството и Европа, като печелят купата на шампионите в две поредни години през 1989 и 1990 г. Полуфиналът с Реал Мадрид при първата титла, който те печелят с 5-0 пък остава един от най-великите мачове в историята на футбола.
Саки поема националния отбор на Италия през 1991 г., а Милан извършва невероятна глупост в един мач с Марсилия от КЕШ, като напуска терена няколко минута преди края, след като осветлението изгасва. Резултатът е, че французите печелят служебно, а италианският тим е наказан да не играе в Европа за една година.
Наследникът на Саки е Фабио Капело, някогашна звезда на Ювентус, който изгражда на практика нов отбор. Неговата безспорна звезда е черногорецът Деян Савичевич, а най-великият мач е финалът в Атина срещу Барселона през 1994 г., в който „червено-черните” изнасят истински рецитал и разгромяват Стоичков и компания с 4-0. Още две титли са добавени през новия век, а с екипа на Милан блестят играчи като Шевченко, Леонардо, Патрик Клуйверт, Оливер Бирхоф, Роналдиньо, Златан Ибрахимович...
Чувството, че си на специално място те обзема веднага щом стъпиш на трибуните. Успях да гледам един мач и в Курва Суд, или южната трибуна, където сядат феновете на тима. Първият етаж е известен като „Клетката на лъва” и там по всеобщо мнение сядат едни от най-опасните тифози в Италия. Честно казано обаче Милан не впечатлява като публика, колкото отбори като Ювентус, Наполи, Интер или двата римски клуба. „Росонерите” се появяват на терена под звуците на „Sweеt Child Of Mine” на Гънс, а химнът не е толкова запомнящ се, колкото тези на Юве и Интер. Естествено хореографията за големите мачове е впечатляваща, а указанията какво да прави всеки зрител са дълги и напоителни и се разпространяват на листовки на всяка седалка.
Хубав спомен от "Сан Сиро" - след гола на
Питър Крауч срещу Милан
Интересно поне за мен беше да гледам реакциите на феновете преди мача с Барселона от Шампионска лига. Продажбите на Тиаго Силва и Ибрахимович през лятото бяха приети от мнозина като предателство именно на философията на клуба да купува, а не да продава най-добрите на пазара. Усещането на феновете беше, че Милан е големият аутсайдер, скандиранията бяха предимно злобни и насочени към контузения нападател на Интер Диего Милито („Диего Милито, ти подскачаш с нас”), а головете за победата с 2-0 бяха приети като истинска сензация.
И все пак това бе една от онези вечери, в които си даваш сметка за максимата, че формата е временна, а класата – вечна. Каквото и да се случва, сигурното е, че Милан още дълго ще бъде най-великият отбор, откакто съществува Шампионска лига. Той просто е символът на най-голямото клубно състезание.