1968: Бебетата на Бъзби станаха мъже

Поредица: финалите за Купата на европейските шампиони

Една от големите ми страсти във футбола е турнирът за Купата на европейските шампиони, или както е известен днес – Шампионска лига. Освен историята му, която проучвам и следя в дребни детайли, правя и няколко колекции. Огромна гордост за мен е това, че имам на видео всички финали в турнира от създаването му до днес, а също така колекционирам и програмите от тези финали, както и всякакви печатни и снимкови материали, свързани с тях.

Този текст е началото на една идея, която от много време се върти в главата ми. Иска ми се в сравнително къс отрязък от време да изгледам всички финали и от дистанцията на времето, макар и запознат с много легенди и детайли, да споделя това, което съм видял. Това ще е поредица за тези, които наистина обичат футбола и искрено се надявам да им донесе наслада. Приятно четене!

Не съм сигурен дали това е късмет или малшанс, но срещнах за първи път Сър Боби Чарлтън в същия ден, в който срещнах за първи път и Пеле. Беше на едно медийно събитие на „Мастъркард” в Лондон, а няколкото разменени думи с Краля, както и репортерския ми бележник, в който той ми написа автограф, пускайки шеговитият въпрос дали се казвам Васил или Бразил, е една от най-големите ми реликви.

Боби Чарлтън седеше с някакво аристократично достойнство отстрани и контактът с него изглеждаше някак си по-лесен, не бих искал да използвам думата по-периферен. Все пак на няколко метра встрани виждах как хора с побелели коси буквално трепереха от вълнение заради присъствието на Пеле.

Може би през целия си живот съм свързвал Боби Чарлтън с катастрофата в Мюнхен през 1958 г., където той е от малцината оцелели, за да спечели след това световната титла с Англия през 1966 г. и купата на европейските шампиони с Манчестър Юнайтед две години по-късно. Някак си без много прилагателни той е бил негласният символ и легенда на английския футбол, но като че ли други са били тези, които историята е натрапвала в съзнанието ми с великолепните си качества или уникалното си джентълменство. Например Джордж Бест, Джими Грийвс или пък Боби Мур. Точно както онзи ден със Сър Боби и Пеле на няколко метра от него като магнит на вниманието на околните.

С такива мисли и желанието да разбера кой е точно Боби Чарлтън и какво е представлявал той като футболист седнах пред телевизора за финала на КЕШ през 1968 г. За да открия много повече от това.

За мениджъра на Манчестър Юнайтед Сър Мат Бъзби този трофей е мечта, която той преследва 11 години – от първото участие на Юнайтед в турнира до онзи 29 май 1968 г., когато в храма на английския футбол „Уембли” тя става реалност. Може би няма друга история в турнира като тази на Бъзби. В битката за купата той вижда всичко – съграждането на един страхотен отбор и неговата смърт в останките от самолета, който се разбива на летището в Мюнхен след четвъртфинала срещу Цървена Звезда при второто му участие. Или пък след като разбива Бенфика през 1966 г. мечтата му отново се изпълзва в Белград, където Юнайтед е елиминиран на полуфинал от Партизан.

Бъзби, който преди това е споделил искрено, че трагедията в Мюнхен е единственият момент, в който той се е чувствал загубен, отчаян и победен, може би за миг си помисля, че купата на шампионите ще си остане само мечта. „Не се притеснявай, ние така или иначе ще спечелим този трофей”, казва му с почти синовна обич Пат Креранд, великолепен полузащитник на тима, след като Юнайтед тъкмо е отпаднал от Партизан. Ако не друго Бъзби е сигурен, че е направил от своята мечта мисия на всички в клуба. И когато по драматичен начин отборът му обръща Реал Мадрид след две години в полуфинала, едва ли има някакви съмнение, че моментът е този.

Манчестър Юнайтед е огромен фаворит в двубоя по няколко причини. Първата е споменът от сблъсъците с Бенфика през 1966 г., когато англичаните не оставят никакви шансове на съперника си и го разгромяват с 5-1 в Лисабон. Освен това Англия е страната настоящ световен шампион, а и финалът е на „Уембли”. Пресата нарича този мач третият най-велик сблъсък на легендарния стадион след финала за ФА Къп през 1953 г., когато блести Стенли Матюс и последният двубой от световното през 1966 г., което коронясва англичаните за първи и последен засега път като шампиони на планетата. Почти целият „Уембли” е пълен с фенове на Юнайтед, а да бъде спечелен този трофей се превръща в национална кауза. Бенфика пък не е същият съперник, какъвто би бил в началото на десетилетието. Това е пети финал за „орлите” в турнира за 8 години, но основните им футболисти са прехвърлили 30-те и са далеч от най-добрите си дни.

В същото време Юнайтед има отбор, в който няма слаби постове. Вратар е Алекс Степни. На двата фланга на отбраната са коравите ирландци Шей Бренан и Тони Дън. В центъра командва един от оцелелите заедно с Боби Чарлтън при катастрофата в Мюнхен – Бил Фоулкс, а негов партньор е друга скала – Дейвид Садлър. Печално известният грубиян Ноби Стайлс разбива играта в средата на терена и се грижи персонално за звездата на съперника (в този случай Еузебио). Помага му Пат Креранд, който освен това участва и в изграждането на атаката заедно с Боби Чарлтън. На дясното крило е любимецът на публиката Джордж Бест, а от другата страна е Джон Астън, чийто баща е шеф на академията на клуба. Център нападател е Денис Лоу, купен от Торино за 115 000 паунда. Лоу обаче лекува контузия в коляното и на терена за финала ще се появи едно момче, което същия ден празнува 19-ия си рожден ден и чието име е било почти неизвестно година по-рано – Брайън Кид.

Брайън Кид (вляво) празнува 19-ия си рожден ден в деня на финала

За самия мач оценките са доста противоречиви. Английските медии го определят като далеч от най-доброто, на което е бил способен Юнайтед, по-скоро като логичен триумф на един дълго и внимателно изграждан отбор. Не бих могъл да се съглася, защото не съм гледал Юнайтед в онези години, а и защото онзи мач е част от традицията на този клуб а играе бърз и нападателен футбол, наложена от Мат Бъзби и продължена великолепно от другия велик мениджър в историята му – Алекс Фъргюсън.

Юнайтед овладя инициативата още с първия съдийски сигнал и може би до последните 15 минути изглеждаше като отборът, който ще вкара гол и ще спечели мача. Джордж Бест започна страхотно и буквално тормозеше Круз от Бенфика, който беше невероятно груб, като ако мачът бе днес, то португалецът нямаше да завърши пълните 90 минути. Дори и това да не е един от големите мачове на Бест, то определено той е бил гениален футболист, което личи от почти всяко негово докосване. Ако има българин, който съм гледал и се доближава до Бест, то това е Искренов.

Джордж Бест крещи след втория гол във вратата на Бенфика

Бест пък може и да не прави най-добрия си мач, но за мен откритие срещу Бенфика е Джон Астън. Той няма репутацията на една от най-големите звезди на Юнайтед, но в онзи мач е безспорно най-силният футболист на терена. Неговата скорост и финт буквално направиха десния бек на Бенфика Адолфо безпомощен в много моменти.

Това, което липсваше на Юнайтед беше голът, макар че почти половината отбор имаше шанс да се разпише. И когато другите не успяха, това стори Боби Чарлтън, за да покаже защо е бил най-важният играч на тима в онези години. До гола си той не блестеше с нищо – пестеливо, но сигурно разпределяше топките в средата най-вече към Бест и Астън и се опитваше да създаде положения. В 53-ата минута обаче той посрещна с глава едно центриране на Дейвид Садлър отляво и изпрати топката в мрежата. Интересен факт, който съм научил е, че това е първият гол на Чарлтън с глава за почти 10 години, а след мача го питат интуитивно ли е действал при гола или е имал план. „Когато удрям топката с глава, правят точно това”, казва той.

Интересното е, че играта на Бенфика не върви особено в мача и все пак има моменти, в които личи, че португалците са голям отбор. Най-важната фигура е Еузебио, който с почти всяко отиграване създава нещо средно между респект и паника сред англичаните. Еузебио има обаче един голям проблем в мача и той се нарича Ноби Стайлс. Сърцатият халф на Юнайтед буквално не му дава да диша, а двамата играят изключително твърдо един срещу друг. Любопитното е, че има инцидент, в който Еузебио, очевидно изнервен, прави груб фаул, напълно достоен за червен картон.

Другият важен играч на Бенфика Марио Колуна е с контузия в този мач, а това неминуемо връща спомените към финала с Милан (отново на „Уембли”) през 1963 г., когато неговата ранна травма решава нещата в полза на италианците. Колуна е буквално като танк – тръгне ли веднъж е трудно да бъде спрян, но в интерес на истината англичаните се справят с него много добре. Третият важен играч е центъра-нападателят Торес, истинска върлина в атака, който обаче губи битката си с Бил Фоулкс. И все пак едно негово сваляне с глава 15 минути преди края към Граса води до изравнителен гол. До последната минута Бенфика е тимът, който диктува всичко на терена, а именно тогава се случва и един от великите моменти в историята на този турнир. Алекс Степни прави буквално магическо спасяване след удар на Еузебио отблизо, когато всички на стадиона за миг виждат как Бенфика печели мача. Първата реакция на Еузебио е да отиде до вратаря и да му ръкопляска за спасяването!

„Още 10 минути и те щяха да спечелят”, признава Ноби Стайлс след мача.

Юнайтед оцелява, а в продълженията буквално сгазва своя съперник. Бест най-накрая бележи, след като е изведен от Кид с глава и заобикаля вратаря Енрике. Интересното е, че той изпуска абсолютно идентично положение по-рано в мача. „А сега вземете товаааааа”, крещи той като обезумял след като извежда отбора си напред. След него идва ред на Кид да отпразнува рождения си ден подобаващо – той посреща с глава корнер, изпълнен от Чарлтън, Енрике спасява, но Кид е безпощаден при добавката. Чарлтън добавя още едно попадения след пробив на Брайън Кид, който се превръща в един от героите.

Това е първият трофей за Англия в турнира. Целият стадион скандира името на Мат Бъзби, а великият треньор е подканен от тима да се качи до кралската ложа, за да получи трофея. Той отказва и предпочита да остане на терена. Все пак знае, че всеки ден в следващите 12 месеца може да гледа и докосва мечтата си отблизо в своя опит.

Той обаче не се възползва дори от това. Видял мечтата си осъществена, Бъзби се оттегля 8 месеца след победния финал. Неговите бебета вече са станали мъже, а душите на Дънкан Едуардс и останалите сигурно са намерили покой.

СТАТИСТИКА

Манчестър Юнайтед – Бенфика 4-1 (0-0, 1-1) след прод.

Финал – „Уембли”/Лондон; 29 май 1968 г.; Съдия – Кончето ло Бело (Италия)

1-0 Чарлтън 53; 1-1 Граса 75; 2-1 Бест 93; 3-1 Кид 94; 4-1 Чарлтън 99

Манчестър Ю: Степни – Бренан, Фоулкс, Садлър, Дън – Креранд, Чарлтън, Стайлс – Бест, Кид, Астън

Треньор: Мат Бъзби

Бенфика: Енрике – Адолфо, Умберто, Жасинто, Круз – Граса, Колуна, Жозе Аугусто – Торес, Еузебио, Симоеш

Треньор: Ото Глория

Играч на мача: Джон Астън (на снимката)

Програмата за мача: Тя е една от най-лесните за намиране и съответно най-евтини за годините си. Освен оригинала съществува и второ издание от 1997 г., като то е отбелязано като такова на задната корица. Интересното е, че се търгува и програмата, направена предварително за евентуалното преиграване, ако Манчестър Юнайтед не бе спечелил в продълженията.