Меси е този, който заслужава „Златната топка”!

                                                                      

Няма как да не започна с две важни уточнения, които касаят личните пристрастия. Първото е, че симпатизирам на Реал Мадрид в сблъсъците му с Барселона, т.е. няма как да съм заслепен по какъвто и да е начин от някакви клубни сантименти, свързани с Лео Меси.

Второто, но значително по-важно нещо е, че от един юнски ден през 1994 г. и град Бостън до голяма степен съм променил ценностната си система за футбола, играчите и това кое е велико и кое обикновено. Тогава ми се случи вероятно едно от най-важните събития в живота ми. Имах невероятния късмет да гледам Диего Марадона на живо, при това в неговия последен мач за националния отбор на Аржентина. И то изобщо не в най-силните му години.

До онзи мач имах доста противоречиво отношение към Марадона и неговото място в световния футбол. То до голяма степен бе повлияно от прочетеното в медиите и скандалите, които съпътстваха аржентинския гений. Като изключим изявите му с Аржентина на световните първенства, по онова време нямаше много шансове да гледаш мач с Марадона дори по телевизията. Ако това, че е употребявал допинг, ме отблъскваше, то след като веднъж го видях на терена, разбрах какво точно е имал предвид покойният тв коментатор Николай Колев по повод една анкета в „Меридиан Мач”, която провеждахме между българските журналисти за футболист на година в света. Мичмана винаги слагаше на първо място Марадона и казваше: „Докато той играе и един официален мач на година, той ще е най-добрият футболист в света, защото е съвсем различен.”

С две ръце се подписвам по тези думи и твърдя, че Марадона е извън всякакви класации за какъвто и да е период от време. Той нямаше днешния късмет на Меси, защото „Златната топка” по отнова време се даваше само на европейски играчи. Тоест през 1986 г. например най-добър футболист „в света” е Игор Беланов, а не великият Диего.

Но нека сега се върна на Лео Меси. Отклоненията бяха, за да покажа, че се мъча да гледам максимално безпристрастно и едновременно с това съм изключително чувствителен към чистия футболен талант. От онзи ден в Бостън се взирам да намеря новия Марадона и не съм успял. Но ако някой се доближава до него, то този някой е единствено Лео Меси.

Вероятно мнозина биха определили 2012 като неособено зрелищна за футбола. Но това не е така. Годината ни предложи достатъчно вълнуващи и забележителни моменти, а освен това излъчи цяла плеяда от играчи, които „заслужено” в друга подобна година биха спечелили „Златната топка”.

Изброявам ги набързо, без да ги класирам по значимост.

Безспорно Иниеста, който бе архитектът на европейската титла на Испания. Самият факт, че „червените фурии” спечелиха трето поредно голямо първенство, в което участват, е без аналогия в историята на футбола.

Кристиано Роналдо пък вкара достатъчен брой голове, за да неутрализира той и Реал Мадрид ефекта „Меси” в Барселона. Роналдо направи и изключително европейско първенство, макар и с по-скромен отбор като възможности от испанците. Той обаче бе играчът с най-голямо влияние върху своя тим на Евро 2012.

Колосално бе и стореното от Дидие Дрогба. Реално Дрогба постави венеца на своята велика кариера в Челси със спечелената европейска титла, гола си на финала и победната дузпа след това.

Сходни могат да бъдат аргументите, свързани с Андреа Пирло. Освен, че изведе Ювентус до титлата след толкова дълго чакане, той направи и страхотно европейско, а дузпата срещу Англия беше черешката върху тортата.

За Фалкао и головете му за Атлетико Мадрид и националния отбор на Колумбия е малък всеки комплимент. Нападателят бе на висота в почти всеки мач, който имаше решаващо значение.

Не бих подминал дори един Златан Ибрахимович, чийто гол със задна ножица срещу Англия бе един от великите моменти във футбола и някак си ни накара да си припомним, че миналата година е единствената от доста назад, в които той не е ставал шампион с клуба си. Но пък и Златан трудно ще вземе „Златната топка” с непопулярен национален отбор като Швеция.

Къде в цялата работа е Лионел Меси и какво направи през 2012-та?

Ами вкара невъобразимо количество голове. Той просто бележеше през цялото време, в почти всеки мач. А целта на футбола са головете. Постижението на Меси чисто от статистическа гледна точка е невероятно, макар че едва ли ще успее да премине кота 100.

Според мен Меси е този, който категорично прави Барселона офанзивен отбор. Безкрайните пасове на крак и владеене на топката могат да бъдат приети и като дефанзивен подход (това впрочем го е измислил Лобановски, а не на „Камп Ноу”), ако го няма гениалния аржентинец, който да завършва атаките. Без Меси Барса ще е добър, но в никакъв случай не и феноменален отбор.

Меси направи всичко това, като разби един от големите митове във футбола, свързани с това колко натоварени са играчите. Ами той искаше да играе във всеки мач – за купи, първенства, турнири, контроли и т.н. Изигра уникално количество мачове, вкара в тях маса голове.

Справи се дори с друга легенда – че не е полезен за националния си отбор. Хеттрик срещу Бразилия обаче е напълно равностоен като постижение минимум на полуфинал на европейско първенство. Опитайте се да намерите статистика за това колко играчи в историята на футбола са го постигали.

И сега: зная къде бихте ме контрирали, защото не са малко тези, на които името Меси им е омръзнало, когато става дума за „най-добрия футболист”. Ще кажете, че във футбола важни са спечелените трофеи, а какво е направил Лео през годината? Къде е той, къде е Иниеста, Кристиано Роналдо, Пирло, Дрогба, Фалкао и т.н?

Вярно е, че не е спечелил нищо. Но това все пак е индивидуална награда. Колективните такива са трофеите – Евро 2012, Шампионска лига, Лига Европа, първенствата... А това, че при такава година, абсолютно без аналог за който и да е футболист в историята като индивидуално представяне на терена, Барселона не е спечелил нищо, е въпрос до голяма степен и на шанс.

Лео Меси направи най-силния си сезон и няма никакво значение колко пъти е триумфирал със „Златната топка”. Ако тогава е заслужавал тогава, защо да не заслужава и сега? И най-важното: аз лично гледам с удоволствие всеки негов мач, защото може би чак след време ще оценим напълно на какъв феномен сме били съвременници.