Суперга е тих и невероятно обагрен в цветовете на есента
хълм, който се издига край Торино. Няма как да не го забележиш от града,
независимо че точно отсреща се издигат заснежените върхове на величествените
Алпи.
Първото, което виждаш, хвърляйки поглед към Суперга, е
базиликата. Жълтият и цвят контрастира с преобладаващото тъмнозелено на
планината. Изкачването към хълма започва от бреговете на По и ако някога
Суперга е бил малко селце, то днес може да се каже, че е един от баровските
райони на и без това изтънчено аристократичния Торино.
От 1884 година насам жителите и гостите на Торино изкачват
хълма с атрактивна зъбчата железница. Отгоре гледат града с острата кула „Моле
Антониела”, превърната днес в музей на киното, а когато няма обичайната за
района мъгла или смог, това, което се вижда, е наистина невероятно. В други случаи си личат единствено извивките на реката. Горите наоколо пък предлагат съкровището на
Пиемонт – белият трюфел, който се събира през октомври и ноември.
Зъбчатата железница, която води към Суперга
Когато се озовавам през вратите на зъбчатата железница,
която трябва да ме изкачи на около 650 метра височина до базиликата, изпитвам
някаква смесица от вълнението на прекрасното изживяване и респекта и тъгата от
това, което е направило Суперга световноизвестен. Така се чувствах и в музея на
Манчестър Юнайтед преди години, когато гледах оцелелите и събрани вещи на
„бебетата на Бъзби”, загинали при самолетната катастрофа в Мюнхен. От една
страна беше съчувствието, но то се преливаше в някакво невероятно уважение, че
трагедията е само част от една невероятно славна история като тази на
„червените дяволи”.
Оказва се, че железницата не работи единствено във вторник и
денят е точно вторник. Слава Богу, малко преди това съм купил карта на града и в
плетеницата успявам да зърна, че до базиликата се изкачва градски автобус.
Номер 79, който в София има нерадостната съдба да обикаля периферни райони с
раздрънканите си стари икаруси, тук е малко и стилно рейсче, което на всеки час
пъпли по пътя нагоре. Има и спирки, а веселата група ученици, която се качва
заедно с нас се оказва, че не се е насочила към катедралата. Децата слизат едно
след друго на спирките, всяка от която „покрива” 2-3 баровски къщи и се
прибират у дома след училище.
Магазинчето за цигари и сувенири в Суперга
Точно преди да изкачи хълма и когато достига площадчето на
Суперга с една овехтяла къща, където се продават списания и тютюн и затвореното
кой знае кога ресторантче, представляващи социалния живот на това място,
автобусчето прави остър ляв завой и след стотина метра виждаме отблизо
базиликата.
Авторът през базиликата на хълма
Всичко е потънало в тишина, а аз започвам да търся с поглед
някакви следи от катастрофата. Само след няколко часа, когато впечатленията са
улегнали и съм посъбрал информация си давам сметка, че детайлите всъщност са
ужасно безсмислени.
На 4 май 1949 г. над Торино е валял проливен дъжд, а небето
е било оловносиво с ниски облаци. Няколко минути след 17 часа паникьосан човек
влиза в онова вехто магазинче за цигари и вестници и търси телефон. Гората
наоколо е в пламъци, след като се е чул ужасен тътен. Един самолет се е забил в
задната част на базиликата, всичко наоколо е в пламъци, дим, разхвърляни тела и
разпилени куфари и чанти.
Самолетът на Торино се е разбил в задната част на базиликата
Ужасната новина обикаля светкавично Италия. Оцелели няма, а
смъртта си е намерил целият отбор на Торино, големият шампион в калчото, където
играе почти целият национален отбор на „адзурите”. Свидетели на онзи ден
казват, че шикозните магазини в центъра затворили, работата в заводите на ФИАТ,
които дават основния поминък на града, спира. Същото се случва и в парламента в
Рим. Вестниците започват трескаво да печатат извънредни издания, а едно от
челните заглавия гласи: „Италия плаче за своите шампиони. Шампиони завинаги.”
Ужасът е сковаващ, а най-голямата легенда на Торино Виторио
Поцо трябва да разпознава телата на жертвите. Поцо, треньор на световните
шампиони от Италия през 1934 и 1938 г., работи по същото време като журналист.
Той няма никакви трудности да идентифицира изгорелите тела на своите момчета, след
като само две години по-рано е селектирал 10 от тях като титуляри в последния
си мач начело на Италия. По-късно Поцо ще опише в спомените си, че гледайки
картината на мястото на трагедията, е оприличил случилото се на група млади и
уплашени войници, които излизат масово от окопите си, знаейки, че ги дебне
сигурна смърт.
Самата катастрофа вече години наред е обгърната в мистерия.
И най-вече фактите, които я предшестват.
Торино отива да играе бенефисен мач в Лисабон за Франсиско
Ферейра, футболист, който е приятел с голямата звезда на тима Валентино Мацола.
На връщане самолетът трябва да кацне на летището на Милано „Малпенса”, където
чака клубният автобус. Защо обаче пилотът се насочва към дъждовния и облачен
Торино остава въпрос, който не е намерил отговор повече от половин век.
Иначе случилото се е обяснено лесно. Самолетът навлиза в
гръмотевична буря, видимостта е слаба и трябва да се снижи и изведнъж, когато
вече е твърде късно, отпред изниква базиликата. Двадесет години по-късно
компанията „Боинг” ще създаде специална абревиатура за този тип инциденти. CFIT означава контролиран от
пилота полет, който неочаквано се сблъсква със земя, вода, планина или
преграда. Това е и най-честата причина за самолетните катастрофи в историята на
човечеството според статистиките.
На погребението на загиналите футболисти, треньори,
журналисти и екипаж се стичат милиони. Това е точката в историята на един от
най-великите отбори в историята на футбола, а само можем да предполагаме колко
различна щеше да бъде тя, ако тази трагедия не се беше случила. Но пък тя
създава най-митичната част от историята на Торино.
Самият клуб е създаден през 1906 година след обединението на
Интернационале Торино и Торинезе. Двата тима са участвали в първите три финала
от първенството на Италия, а Торинезе е и първият футболен клуб в Италия изобщо,
основан от Едоардо Босио, който се завръща от Лондон през 1887-ма с футболна
топка в багажа си. За възхода на Торино обаче основна заслуга имат двама души.
Първият от тях е треньорът Виторио Поцо, който дълги години води
„виненочервените” и дори когато е ангажиран в националния отбор на Италия дърпа
конците зад сцената на стадион „Филаделфия”, където играе Торино. В негова
помощ са парите на милионера земеделец Феручо Ново.
Първата титла е спечелена през 1928 г., а година по-рано
Торино е бил отново победител, но тя е отнета заради Ювентус. Градският
съперник твърди, че шефовете на Торино са подкупили защитника на Юве Луиджи
Алеманди и федерацията отнема златните медали.
В началото на 40-те обаче Поцо започва, макар и зад сцената
да гради големия отбор на Торо. Той убеждава Ново да купи двама нападатели от
Венеция – Ецио Лоик и Валентино Мацола. Двамата се разбират със завързани очи,
а връзката им е толкова силна може би и поради факта, че са родени на една и
съща дата – 26 януари 1919 г. Лоик и Мацола са с основни заслуги Торино да
спечели купата още в първият им сезон с виненочервения екип (1940-41), а две
години по-късно и титлата.
Валентино Мацола
Любопитен факт е, че в онези години Ювентус е клубът, който
има огромни заслуги за създаването на най-големия отбор в историята на вечния
си съперник. Помолени от Поцо, семейство Аниели, които са собственици едновременно
на Ювентус и ФИАТ, осигуряват работа на всички играчи на Торино в автомобилните
заводи и по този начин ги спасяват от мобилизация. Жестът на Ювентус води до
това, че Торино за няколко години заема неговото място като безспорен лидер на
италианския футбол. Торино печели три последователни титли през 1946, 1947 и
1948 г., а в пет сезона вкарва невероятните 483 гола! През 1949 г. Торино води
в първенството преди катастрофата, а след нея доиграва оставащите 4 мача с
юношески си отбор. В знак на уважение съперниците Дженоа, Палермо, Сампдория и
Фиорентина пускат в тези мачове своите юношески отбори и Торо печели четвъртата
си поредна титла, която е и предпоследна в историята му досега.
Много може да се каже и за самия отбор. Неговата звезда
Валентино Мацола е смятан от мнозина за най-великия футболист в историята на
италианския футбол. Синът му Сандро, който по онова време гони топките на
„Филаделфия” ще стане прочутата легенда на Интер. Торино е гръбнакът на
националния отбор и мнозина историци смятат, че именно трагедията на Суперга е
причината скуадрата да запише силно участие на световно първенство чак през
1970 г. Дали това е така е спорно, но е факт, че потресени от трагедията,
играчите на Италия отказват да пътуват със самолет за световното в Бразилия
през 1950 г. и след двуседмичен круиз с кораб и преживели морска болест,
отпадат още в първия мач от Швеция, независимо че са текущия световен първенец
в онзи момент.
Треньор на тима е унгарският евреин Егри Ербщайн. Той е
прогонен от Мусолини, докато води тима преди войната и се завръща да довърши
делото си след нейния край. Ербщайн, който е един от загиналите на Суперга, е
смятан за един от най-добрите треньори в Италия и света по онова време.
В тази трагедия има и късметлии. Един от тях е унгарската звезда
Ласло Кубала, който трябва да играе за Торино в бенефиса като гост. Неговият
син обаче се разболява преди мача и Кубала остава при семейството си, което го
спасява от сигурна смърт и му позволява да стане един от великите играчи във
футбола.
Торино никога не успява да се възстанови от случилото се на
хълма край града, като печели още една титла през 1976 г. с блестящите
нападатели Паоло Пуличи и Франческо Грациани и преживява още една трагедия.
През 1967 г. дни преди дербито срещу Ювентус звездата на тогавашния тим Джиджи
Мерони е сгазен от кола на една от централните градски улици „Ре Умберто”.
Торино пък отказва предложението на Ювентус да му преотстъпи футболист за
предстоящия градски сблъсък, който да замени Мерони.
Джиджи Мерони, бохем в живота и огромен талант загива на една от централните улици в Торино
На тръгване от Суперга се спускаме пеша към площадчето и
влизаме в магазинчето за цигари, откъдето вероятно е тръгнала новината за
катастрофата. Малко преди това съм видял един надпис на базиликата, който води
към кралската гробница. Там по традиция се погребват кралете и принцесите на савойската
династия, управлявала дълги години Италия. Снимам с фотоапарата този надпис,
защото в главата ми се е настанила мисълта, че явно Суперга винаги е бил
гробница за крале. Включително футболни.
Моят спомен от Суперга: три пощенски картички на Ил Гранде Торино
В магазинчето си купувам няколко картички с базиликата, портрети на играчите, снимка на отбора на Торино от 40-те и един нарисуван самолет, който се забива в хълма. Вървейки надолу по криволичещия асфалтов път вече си давам сметка, че „Ил Гранде” Торино, както са наричали онзи отбор остава в онзи дъждовен и мрачен ден шампион завинаги.
Очаквайте в следващия текст: Ювентус е големият символ на футбола в Италия
Няма коментари:
Публикуване на коментар