Как футболът влезе в моя живот?

Помня съвсем точно деня, в който футболът стана част от моя живот. Не като дата, а като първите детайли и емоции. Те щяха да ескалират невероятно в следващите години, а аз да се превърна в един от щастливците, превърнали своето хоби в професия. Казват, че няма по-хубаво нещо от това да работиш хобито си. Не съм убеден, че мога да се съглася, защото може би ми трябва още опит, но съм щастлив с това, което имам и правя.

Беше юнска привечер през 82-ра, а аз, 7-годишен хлапак си играех в спалнята на баба и дядо, докато в кухнята те разговаряха превъзбудено с моите чичовци и още роднини. Обикновено събиранията вкъщи бяха привечер, а дядо ми, заедно със своя брат обсъждаха последните новини от Би Би Си и Дойче Веле. Двамата бяха изселени от плевенския край в Перник през 50-те, без да им бъде дадена възможност да учат за висше образование и омразата им към режима и надеждата за свобода бяха това, което осмисляше живота им.

Баба ми, пенсионерка по болест и бивша касиерка в железниците, си имаше някои ритуали в ежедневието. Този, който най-много ми харесваше, се случваше около 13:30 часа всеки ден. Тогава тя ми казваше да взема едно черно ключе от игленика в кухнята и да отида да видя дали е дошъл новият брой на „Труд”. Самият факт, че виждам нещо бяло вместо зеещите черни дупки на пощенската кутия ми носеше някакво необяснимо малко щастие.

Обикновено поглеждах програмата на телевизията още преди да се кача в апартамента.

В онзи ден обаче бях пропуснал по някакви причини да взема вестника и да отгърна на програмата с телевизията. Направих го вечерта в стаята, но това, което веднага попадна пред погледа ми беше таблица с имена на държави и начални часове. И магическата дума СВЕТОВНОТО! В програмата на телевизията видях, че предстои първият мач между Аржентина и Белгия. Отидох в кухнята и думите, които чух бяха свързани именно с този мач. След това всички се преместиха в хола при черно-белия телевизор „Опера”. Някак си инстинктивно усетих, че ще се случи нещо историческо и заех място на един от фотьойлите.

Не мога да разкажа подробно детайли, но Белгия победи неочаквано с 1-0, а голът вкара Ван ден Берг. Това бяха онези 90 минути, в които футболът завинаги стана част от моя живот.

На следващия ден с баба налепихме няколко листа от детските блокчета за рисуване, а аз преписах всички мачове по дни и часове от вестник „Труд”, като бях установил и че почти всички мачове ще ги дават по телевизията. Попълвах тази таблица всеки ден, чаках дори репортажите от мачовете и трудно лягах да спя, ако пропусна някой резултат. Ако това се случваше, с нетърпение очаквах следващите вестници, където трябваше да има информация.

На четвъртия или петия ден листовете с резултатите изчезнаха. Беше започнал ремонт вкъщи. Няма такъв рев. Баба ми, разумна жена, много бързо реши проблема, като налепихме отново листа, а тя изнамери от някъде старите вестници и възстановихме програмата и резултатите. Даже за да ме прилъже и успокои, изряза и залепи рисунка на талисмана на световното, едно симпатично портокалче. Аз пък намерих в скрина стара карта на света и дълго я разглеждах, за да видя къде са държавите, които участваха. Перу, Камерун, Нова Зеландия, Шотландия – всичко ми звучеше като някаква магия.

В същото това лято на 1982 г. научих, че има и вестник, в който се пише само за спорт. Помня и първия брой на „Народен спорт”, който се озова в ръцете ми. Беше след мача Хасково – Левски от първия кръг на А група, който сините спечелиха с 1-0 след гол на Ники Грънчаров.

Започнах да търся всеки брой, като си бях създал добра система. В понеделник баба ни водеше от Перник в София за училище и това беше щастлив момент, защото купувахме броя от павиолиона в ротондата на Централна гара. В събота знаех, че трябва да отида и сам да се наредя на една будка в Перник, където идваше най-рано, а пък още с пристигането за уикенда ме чакаше броя от четвъртък, който баба предвидливо беше купила през седмицата.

Те, баба и дядо, се опитваха да ни угодят по всякакъв начин и да имаме хубаво детство. Нашите се бяха развели през 1981 г. и двамата не можеха да си представят, че с брат ми може да сме лишени от нещо поради този факт. Всеки си имаше подход. Баба ни угаждаше на малките хобита, като това със спортните вестници или пък спортните книги, които бях намерил в една книжарница в Перник. Дядо имаше директен подход. Той например дълго време не е можел да си представи, че дините струват пари, а освен това могат да бъдат и почти луксозен плод. И балконът ни винаги беше пълен с дини.

Общо взето в Перник през уикендите и ваканции сложих началото на присъствието на футбола в моя живот. Помня какво чудо беше когато излезе една футболна енциклопедия и за която беше писало по вестниците. Един такъв петък баба ми каза да отида да донеса една синя торбичка, в която тя държеше някакви нейни ценности. И извади отвътре енциклопедията. Трудно мога да опиша колко бях щастлив в онзи ден и как започнах да попивам информацията от нея.

После открих така наречения Спортно-информационен център. Прекарвах с часове там, преписвайки информация от теченията на спортните вестници, като поставих и начало на някои интереси с историята на футбола. Например започнах да търся информация за това кой е бил шампион на различните държави през годините, а това си беше доста трудно.

Най-забавният момент беше, че непрекъснато включвах в игра нови тетрадки и това вбесяваше нашите, защото те бяха купени за училище.

В Перник за първи път отидох на мач. Миньор победи Марица Пловдив с 2-1 в мач от Южната Б група.

Всеки момент, в който футбола откриваше някакви нови хоризонти пред мен, съм го запомнил в детайли. И първият мач на Левски (срещу Уотфорд в купата на УЕФА). И първият брой на вестник Футбол, за който баба ме абонира, намирайки своя позната в пощата. И първият ми отбор от „Старт”, който извадих от една купчина с вторични в училище – беше унгарският Раба ЕТО от Гьор. Или пък първият брой на списание „Мондиал”, който майка ми намери пак чрез някакви познати. Аз и бъдещият вратар на националния отбор Здравко Здравков получихме по един един „Мондиал” с Луис Фернандес и Енцо Франческоли на корицата, а неговата сестра и моят брат – по един „Пиф”.

Шест години и половина след онази вечер и началото на световното, публикувах първия си материал за футбол. Беше очерк за Паоло Малдини.

След Мондиал’82 гледах още две световни по телевизията, преди да стана първия пратеник на „Меридиан Мач” на световно първенство. При това в САЩ през 1994 г., когато бях само на 19 години. Ако някой някога беше предвидил, че толкова скоро ще видя СВЕТОВНОТО на живо, едва ли щях да му повярвам. А с днешния си скептицизъм за възможностите в живота на човек си давам сметка какъв невероятен щастливец съм бил и все още съм!