Ден трети
Заспивайки предната вечер, мислено разигравам маршрута от
последния ден в Истанбул. Има един отбор, който ме притеснява като маршрут:
Алибейкьой. Дотам се стига само с автобус и то в неудобна посока. Виждам през
сайта на автобусния транспорт в града, че опциите не са много и се пътува около
20 минути, ако няма трафик. Имам решение и то е да стана рано и да изляза рано
от хотела, да отхвърля този отбор като посещение, да се върна на Еминьоню и
след това да свърша най-важното: да взема билета си за мача между Бешикташ и
Тотнъм от хотела на „шпорите”.
Номерът със събуждането не се получава точно, както си го
представям. Има и едно нещо, с което никога не правя компромиси, а това е
работата. Просто трябва да направя прогнозите за деня за сайта ми и то достатъчно
сериозно, което значи пренареждане на програмата. С кафето и закуската съм
експедитивен, а преди тръгването от хотела ми се иска да прехвърля разписанията
на автобусите, които ще преобладават като транспорт в първата половина на деня.
Още първото ме ужасява: най-далечният и съответно труден отбор е Бакъркьой,
който се намира от другата страна на летище „Ататюрк”, а пътят е повече от
сложен. Има два автобуса в 12 и нещо и 13 и нещо и след това пауза от три часа.
Това значи, че до Бакъркьой може и да не стигна, ако не пренаредя маршрута.
Решавам, че няма да започна с Алибейкьой, а първо ще си взема билета за мача от
Тотнъм и след това ще тръгна в посока на летището, където са два от оставащите
пет отбора.
До площад „Таксим” се озовавам за отрицателно време. Трамвай
и зъбчатка, която изкачва хълма. Един от множеството петзвездни хотели е този
на Тотнъм. Там раздаването на билети току-що е започнало, а организацията е
перфектна. Автобус ще заведе феновете до Олимпийския стадион, той ще ги върне и
след мача. Влизането е със специален билет, който е в отделен плик и е
безплатен за членовете на клуба. Изобщо Тотнъм е клуб, който доста глези
феновете си, следващи го по света.
От площада се качвам на метрото (линия 2) до Яникапъ, сменям
с линия 1 в посока летището, а целта е Истанбулспор. Трябва да осъществя още една
смяна на автобус за една спирка до Йенибосна, но съм решил да не избирам
предварително линията, а да се ориентирам на място. Слизайки откривам едно от
големите постижения на транспорта на Истанбул. Това са т.нар. метробуси. Те се
движат в две обособени само за тях платна в средата на пътя, до които други
превозни средства нямат достъп. Има фиксирани спирки и метробусите вземат
разстоянията с огромна скорост между тях. Страхотно решение за претоварения град,
което можеше да ми донесе доста голямо предимство, ако го бях осъзнал по-рано.
 |
| Стадионът, където Истанбулспор играе важните си мачове |
В крайна сметка се озовавам на Йенибосна, натоварена спирка
до един мол. Ориентирал съм се по това, че там се намира редакцията на вестник
„Заман”, където ден по-късно ще се състои акцията на турската полиция и
протестите на гражданите срещу задържането на журналисти. Стадионът, където
играе Истанбулспор, се намира точно зад редакцията на „Заман”. Зная, че трябва
да съм доста експедитивен заради възможността да хвана рейса в 12 и нещо за
следващия тим. Правя няколко снимки на стадиона, който има само една главна
трибуна. Виждам отворена врата и се изкушавам да вляза и да опитам да снимам и
терена. Срещам обаче някакви хора, сред тях очевидно и портиер. Започваме
разговор на развален английски, от който обаче разбирам важните неща. След
серия от препродажби Истанбулспор е в доста жалко положение. На стадион
„Бахчелиевлиер” играе само по-големите си мачове, защото не може да си позволи
наема, който плаща на собственика: Йенибоснаспор. Другите мачове се играят на
стадион в Тепеджик в района на Чаталджа, намиращ се извън града, там откъдето
идва пътя от България. За хората, които са пътували, това е мястото, където се
събират много близо Черно и Мраморно море. Да излизам извън града за още една
снимка е напълно излишно, още повече на някакъв селски терен.
Учудващото е, че Истанбулспор, където играеха Здравко
Здравков, Сашо Александров и Ивайло Петков в най-силния му период, е стигнал
дотук. Реално това е четвъртият по значимост истанбулски клуб от историческа
гледна точка. Само той освен трите гранда е играл в европейските турнири, макар
че отпада още в първия си мач от купата на УЕФА от румънския Арджеш през 1998
г. Това е и неговият пик, след като предния сезон е завършил четвърти в първенството.
По онова време Истанбулспор се финансираше с парите на Джем Узан, представител
на едно от най-богатите семейства в Турция. След това той беше осъден от
„Моторола” на колосално обезщетение по бизнес дела, а в момента е с политическо
убежище във Франция. В славните времена на Истанбулспор Джем Узан беше един от
най-влиятелните хора, собственик на печатни медии и телевизия.
За разлика от повечето от останалите отбори, Истанбулспор,
който е основан градския университет „Истанбул Лисеси” и реално ползва неговата
емблема със знамето на Турция в горния ляв ъгъл (дадено заради участие в
международните турнири), е играл през различни периоди в елита. В момента той
има нов собственик с нови амбиции, но е доста далеч от това да бъде отново
фактор в турския футбол.
Междувременно съм се озовал на спирката и най-хубавото е, че
има електронно табло, което показва след колко минути ще дойде даден автобус.
Рейсовете спират един след друг и трябва да си много внимателен, за да не
изпуснеш своя. Аз чакам 73Т и го намирам сред около 50 други автобуса на
таблото, които ще минат в следващите 15 минути. Най-интересното е, че времето
на пристигане на автобуса се сменя странно и драматично: първо са 7 минути,
после стават 4, след което отново се връщат на 8. Междувременно обаче ми минава
лошата мисъл, че май това не е спирката за моята посока и започвам трескаво да
се оглеждам за отсрещна спирка, каквато не виждам. Всъщност моята логика е
типично българската: ако пише „А” – „Б” например, това значи автобус от точка
„А” до точка „Б”. А в случая „А” е посоката, а „Б” е началната точка. Вече съм
видял 73Т, така че оставям на съдбата да ми покаже това ли е моят автобус.
Питам шофьора за посоката и той потвърждава.
 |
| Тук неотдавна са се играли мачове от Суперлигата: Бакьркьой |
Бакъркьой, един от „трудните” логистично отбори, е мой.
Изненадан съм, че на спирката не се вижда стадион, а според картата трябваше да
е така. Оказва се зад изникнали наскоро нови сгради, а го разпознавам по
традиционните зелено-черни цветове. Те са цветове и на целия квартал, един от
големите в Истанбул. Бакъркьой има три сезона в Суперлигата, от 1990 до 1993 г.
и заради това има и по-познати имена сред звездите в историята си: румънецът
Ротариу, полякът Пьотр Новак, както и турския национал Фатих Акиел са
пребивавали на „Шенликкьой”. Не мога да си представя как тук е имало мачове от
елита на Турция и как са гостували Фенербахче или Галатасарай. Стадионът е
сравнително голям (8000 места), но труднодостъпен. Влизам през централния вход
и виждам, че има още една сграда на някакъв локален клуб. Забелязвам обаче човек,
който влиза в помещенията на Бакъркьой и се опитвам да го заговоря на
английски. Знае няколко думи, но ме пита откъде съм и когато разбира, започва
да се вълнува. Имало в Бакъркьой на работа българин, който се казвал Шанер.
Предлага да го намери и извика, ако изчакам, но определено нямам това време.
Целта е да се върна възможно най-бързо до моста „Галата” и
да тръгна да търся последния отбор, който е от трудните: Алибейкьой. Тук правя
брилянтен ход, защото на спирката се озовава един от малките частни автобуси,
които са извън системата на градския транспорт. Нещо като нашите маршрутки.
Виждам посоката „Таксим” и веднага ми минава през акъла, че тъкмо ще си направя
снимка на строящия се стадион на Бешикташ, защото там, а не Олимпийския стадион
е историческото място на „орлите”. Маршрутката ми взема 6 лири, но изминава пътя
до „Таксим” изключително бързо. Не се бавя и на строежа на „Водафон Арена” и се
отправям към познатата автогара Еминьоню с трамвая. Трябва бързо да се
ориентирам и да намеря откъде тръгва 48Е и за малшанс (или късмет) това се
оказва последния перон, до който се добирам. Уви, в разписанието виждам, че
рейсът е тръгнал точно преди минута, а следващия е след около час и половина
или в 16.
Съкрушен съм! Давам си сметка, че заради един квартален
отбор, който е играл при това под друго име в първите два сезона на турската
лига (1958-60) няма да успея с всичките 16 клуба, които съм планирал. Веднага
обмислям вариантите такси или друга линия, която е наблизо, но пък си давам
сметка, че ако цялата експедиция ми коства примерно 2 часа, което не е
изключено мога да поставя под съмнение това да се добера навреме за мача
Бешикташ – Тотнъм, който започва в осем и е на далечния Олимпийски стадион, до
който слава Богу има метро. Но пък в района там се намира и елитния Истанбул
Башакшехир, който е от важните клубове, защото все пак е част от съвремието и
по всяка вероятност ще играе значителна роля в турския футбол.
В крайна сметка решавам да се прибера до хотела и с картата
там да потърся евентуален маршрут и разписание, както и да оставя неизменната
раница, защото определено ще съм по-мобилен без нея на мача. Виждам няколко
варианта, но са на границата и приемам, че рискът не е уместен. Предпочитам да
се обтегна за около половин час на леглото и в крайна сметка да приема, че
човек винаги трябва да оставя поне по една причина да се завърне на хубавите
места, сред които е Истанбул.
А дотогава може да се окаже, че са се появили още отбори,
които да попадат в моята класация за значими. Картал от азиатските покрайнини
на града например от години е във втория ешелон и не е изключено да дойде и
неговият момент. Наблизо там е Пендикспор, който преди години като
третодивизионен тим елиминира Фенербахче в турнира за купата.
В хотела установявам и още един потенциален проблем. Чисто
новият стадион на Истанбул Башакшехир, който носи името „Фатих Терим” съвсем не
е близо до последната спирка на метрото по линия 3. Виждам, че там има доста
строежи и си начертвам мислено пътя, който трябва да извървя пеша.
В интерес на истината по дългия маршрут с две линии на метрото
(1 и 3) си давам сметка, че съм подценил малко ситуация с последния ден и
подготовката ми не е била толкова блестяща, защото задачата е изглеждала лесна
във финалната и част. Оказвам се напълно прав.
 |
| Чисто новият стадион "Фатих Терим" |
Квартал Башакшехир е доста нов. Някога е бил мястото, където
се е произвеждал барута за Отоманската империя, а днес там преобладават новите
затворени комплекси. Вече се е стъмнило и улиците са доста пусти. Тръгвам пеша
и само веднъж по пътя питам за посоката, като определено неглижирам възможността
да хвана автобус. В един момент виждам стадиона, който е кацнал като летяща
чиния сред поле от паркинги и някакви промишлени постройки. Определено скоро
български клуб няма да има подобно съоражение, а явно Истанбул Башакшехир
тръгва по пътя луксозен стадион – фенове сред баровците в квартала –
финансиране от общината – успехи. Т.е. строи пирамидата по правилния начин.
Клубът е сравнително млад, като е основан през 1990 г. от
общинската компания на Истанбул за вода. Отборът дълго време играе на Олимпийския
стадион под името Истанбул ББ и представлява истинска карикатура. На трибуните
няма никакви фенове, освен тези на гостите. Постепенно обаче тимът започва да
трупа почитатели и даже вече има запалянковска група, наричаща себе си „Сивите
бухали”. Те са изцяло зевзеци, хулганството и типичното агресивно поведение към
съперника, характерно за турците, им е чуждо. В Уикипедия например са изброени
част от транспарантите, които те вдигат по време на мач: “Ние навсякъде сме гости”, „Съдията
винаги е прав”, „Казаха ни, че тук има мач и решихме да наминем”. Една от
звездите на този отбор са бразилеците Дока и Том, познати в България от изявите си в
Литекс.
Стадионът е страхотен, а когато доближавам главния вход с
емблемата на клуба, ме посреща човек в костюм, който явно е пазач. Директно го
питам има ли феншоп, защото това прилича на стадион, който даже трябва да има и
турове. Той започва да се смее: „Ние нямаме достатъчно фенове, за да ни трябва
феншоп. Ако минеш утре, могат да ти подарят и фланелка, щом проявяваш интерес.”
И наистина. Наоколо има безкрайни луксозни мраморни офиси, повечето са празни и
чакат да се изпълнят със съдържание. Интересното е, че районът се казва
„Башакшехир, етап 4”, което показва, че строителството наоколо продължава и
това е един от модерните квартали.
За радост точно до стадион има и автобусна спирка и това ми
спестява 20 минути пеша до метростанцията. От нея трябва да се върна няколко
спирки до „Икители Санаи” и оттам да взема разклонението на метрото за
Олимпийския стадион. Оказва се, че транспортът е решен както при Галатасарай.
Вземаш влакче от друг перон, което ходи само до стадиона.
На перона вече мирише на футбол. Има тълпи от фенове на
Бешикташ, но не чак толкова многобройни, колкото съм очаквал. Предния ден съм
слушал интервюто на треньора на „орлите” Славен Билич. Питаха го дали не се
тревожи, че ще играе пред почти празен стадион, защото Бешикташ се изявява винаги
пред много хора, а той отвърна: „Напротив. Това е проблем на Тотнъм. Те едва ли
помнят кога за последно са виждали толкова празни седалки!” Оказва се, че това
е трик, защото феновете на Бешикташ са се мобилизирали и стадионът е почти
наполовина пълен при капацитет 80 000 места.
 |
| Тъмницата около Олимпийския стадион |
Някак си обаче „орлите” не се чувстват комфортно на
Олимпийския стадион. Липсва чара на „Иньоню”, намиращ се в центъра на града,
точно до двореца „Долмабахче”. Новият „Водафон Арена”, който струва 80 милиона
долара, би трябвало да бъде готов около март 2015 г., макар че не ми се вярва
това да се случи. Интересното обаче е, че Бешикташ е на печалба още със
започването на този проект. Клубът подписа мегадоговор за 145 милиона долара с „Водафон”,
който получава право стадионът да носи името му в продължение на 10+5 години и
ще е спонсор на фланелките за 3+2 години. От стария стадион би трябвало да
остане трибуната „Ески Ачък”, за да се запази приемствеността с традициите.
 |
| Новият "Водафон Арена" - не изглежда като да бъде готов след няколко месеца |
Олимпийският стадион изглежда доста мрачен. Всичко наоколо е
тъмно, чуват се виковете на продавачите на сувенири и сандвичи с кюфтета. Със
сигурност Бешикташ губи страшно много и от търговията с артикули, защото
разчита на два огромни камиона с изрисувани орли, които се превръщат във
феншопове в дните на мач. Но честно казано са твърде скромни, а още от предните
визити в Истанбул съм открил, че Бешикташ отстъпва драстично на другите два
гранда в мърчандайзинга.
За сметка на това обаче мачът с Тотнъм ме убеждава, че
Бешикташ има най-добрите фенове от турските клубове. Деветдесет минути
черно-белите не спират да пеят, а няколко момента спират дъха. Първият е
изпълнението на песента Sen Benim Her Gece или “Ти винаги си моята нощ”, а вторият е
при изгасването на тока, когато всички фенове запалиха фенерчетата на мобилните
си телефони и устроиха невероятно светлинно шоу. Ако мога да характеризирам с
по една дума феновете на трите гранда, то тези на Фенербахче са „величествени”,
на Галатасарай са „войнствени”, а тези на Бешикташ са „отдадени”. Всъщност
това има нещо общо и с произхода. Докато „фенерите” са турската буржоазия, „лъвовете”
са европейската аристокрация, а с „черните орли” са работническата класа.
Разбира се, днес тези граници не съществуват и трите клуба имат привърженици от
всички прослойки в обществото. Запомнил съм обаче, че през 2011 г., когато бях
в Истанбул имах чувството, че всички са от Бешикташ – продавачи, сервитьори,
хотелиери.
Интересен е произходът на прякора „черните орли”. Смята се,
че той се появява на един мач от четиридесетте, когато вдъхновен от играта на
своя отбор, един местен рибар се провиква: „Нападайте черни орли, в атака!”.
От футболна гледна точка Бешикташ отстъпва по успехи на
другите два отбора, но има с какво да се гордее. Той е единственият тим,
печелил титлата в Турция, без да претърпи загуба през сезона, а началото на
90-те години под ръководството на английския треньор Гордън Милн е
най-успешният период. Тогава са спечелени три поредни титли, а нападателното
трио Метин-Али-Феяз е издигнато в култ от феновете на тима. Тримата са и
най-големите легенди на Бешикташ.
Светлинното шоу на феновете на "орлите"
Бешикташ печели мача срещу Тотнъм с 1-0, а с това и първото място
в групата, което усложнява значително задачата с прибирането. Петнайсетте
автобуса с фенове на Тотнъм се влачат до Света София около час и половина, а
Олимпийският стадион за мен се превръща в един от най-грозните и безсмислени
стадиони, на които съм бил. Трибуните са далеч от терена, особено тези зад
вратите, а след като Бешикташ построи своя „Водафон Арена”, огромното
съоражение ще стане и на практика неизползваемо, защото трудно ще се изпълва със
съдържание. Освен, ако някога Истанбул не спечели домакинство на Олимпиадата
през 2024 г., за което по всяка вероятност ще се кандидатира.
Мачът завършва и страхотният ми тридневен престой в
милионния град край Босфора. Със сигурност това е едно от места, където искам
да се завърна отново, при това за да гледам футбол.
Важното от това пътуване
Мисля, че успях да добрия почти пълна представа за футбола в
Истанбул през годините и днес. Градът е в основната на създаването и първите
години на организирания футбол в Турция и в частност на местната лига. Реално
три от кварталите са люлка на клубове, които успяват да стигнат до днешното си
ниво на величие от европейски мащаб. Много лесно се разпознават отборите от
различните категории. Трите големи клуба имат (или ще имат скоро в случая с
Бешикташ) огромни и модерни стадиони и са развили маркетингова индустрия, която
носи милиони в касите им всяка година. Фенербахче, Галатасарай и Бешикташ
трудно ще бъдат достигнати скоро от други клубове, а лично за мен би било
интересно да видя къде е спрямо тях четвъртият турски гранд Трабзонспор. Така и
не успях да намеря време, за да посетя някой от неговите феншопове в Истанбул, но ми направи впечатление, че те са позиционирани в по-периферни
райони, далеч от трите местни тима.
Два други клуба, Касъмпаша и Истанбул Башакшешир, имат
страхотни стадиони, което е предпоставка за добро бъдеще в първенството.
Касъмпаша е единственият освен трите гранда, който притежава и феншоп, което
показва изградена структура. Башакшехир е особен случай и той може да изгради
база от фенове само с постоянство и може би след около 30-40 години. Той
прилича твърде много на българските проекти Литекс и Лудогорец с тази разлика,
че не го виждам как ще стигне до титла, колкото и пари да има.
Всички останали клубове са на квартален принцип. Тук бих
отличил три. Истанбулспор все пак има някаква история и е въпрос на финансови
ресурси да се върне към едно прилично присъствие в турския футбол. От
кварталните отбори безспорно над всички останали са Карагюмрук заради феновете
си и Саръер, защото е обособен в район, отдалечен от центъра и с огромна
специфика. Ще ми бъде интересно как ще се развие Бейкоз, ако построи
модерния си стадион. Останалите клубове в Истанбул като че ли ще бъдат обречени
да носят гордост на кварталите си в аматьорските лиги, да създават играчи за
грандовете и да бъдат просто част от пъстрата картина на футбола в този град,
главно в исторически план.
Няма коментари:
Публикуване на коментар