Футболните градове: Истанбул – втора част

Ден втори

На стадиона на Бейкоз почти до Черно море

Събуждам се с доста смесени чувства. Усещам, че кракът бе боли точно зад коляното от обиколката през първия ден, но от друга страна съм изключително доволен, че предстои вероятно най-интересният ден като места и клубове, които ще посетя. И най-вече маршрутът ми е толкова добре измислен, че ходенето ще бъде съвсем малко, особено за сметка на любуването на картината наоколо. Ще видя европейския и азиатския бряг на Босфора, вероятно ще го прекося с кораб, макар че определено не ми е ясно къде и кога ще се случи това. На връщане обаче ще усетя тръпката да използвам и най-голямото транспортно чудо на Истанбул – така нареченият Мармарай, подземно влакче, което прекосява Босфора в тръба под водата за няколко минути. Нямам мач вечерта, а това ми звучи като отлична идея – ще прекарам вечерта пред телевизора и с мачовете от Шампионска лига заобиколен от комфорта на хотела.

От хотела до трамвайната спирка на линия 1 ме делят едва няколко крачки, което е страхотна новина, а мотрисата за по-малко от десетина минути ме отвежда до Кабаташ, една от важните транспортни точки на града. Оттук тръгват доста автобуси, а стадионът на Бешикташ е само на няколкостотин метра. Всъщност от стария „Иньоню” не е останало почти нищо. Вече се вижда скелето на новостроящия се „Водафон Арена”. Съвсем скоро Бешикташ ще се изравни с Фенербахче и Галатасарай като гранд с модерен стадион, а с него Истанбул ще има шестият нов и красив стадион, построен в последните десетина години!

От Кабаташ тръгват бързите фериботи за Бурса и не крия, че преди тръгването в главата ми е минала идеята да гледам мач и в този ден, защото „крокодилите” от Бурса приемат Мерсин за купата на Турция. Бързите фериботи правят така, че до Бурса можеш да стигнеш доста по-бързо, отколкото до някои квартали на Истанбул. Но нямам концепция как и най-вече кога ще се върна, така че разумът надделява пред обсесията да гледам футбол на живо и различни отбори винаги, когато мога.

Сега обаче посоката ми е към съвсем различно море – Черно море и Саръер. За целта трябва да пътувам с автобус през почти целия маршрут на линия 25Е, която обикаля цялото крайбрежие на европейската част. Това, което не ми харесва, е лекият дъжд, който вали от време навреме и определено може да провали плановете ми за обяд край морето с прясна риба.

Заемам първото място до вратата на автобуса, като този път не позволявам на нито една забрадена баба да ме изпревари. То е доста широко, а освен това мога да се наслаждавам на гледката през предното стъкло. Саръер е най-северният квартал от европейската част на Истанбул с традиционен поминък риболова. Рибари, както и сергии с току-що уловена риба ще има през цялото време на пътя, а с наближаването на Черно море се появяват и траулерите, които прибират своите мрежи с улов, нападнати от ята гладни птици. Саръер е място, където жителите на Истанбул обичат да ходят през уикенда заради множеството ресторанти. Повечето са собственост на известни музиканти, които от време на време изненадват клиентите с изпълнения наживо.

След около час лъкатушене из живописни заливи, баровски имоти и доста ресторанти и типични английски пъбове, което подсказва чуждестранни собственици на множество от красивите къщи, автобусът достига Саръер. Стадионът е малко по-навътре от брега на украсената и оживена градска улица. Транспаранти подсказват, че няколко дни по-рано тук е гостувал Бешикташ за купата, което си е огромно събитие. Автобусът ме стоварва точно пред стадион „Юсуф Зия Йониш”. Тук е играл преди време Дончо Донев и си спомням негови интервюта, които разказваха колко красиво място е Саръер. Малко преди влизането в квартала пък съм видял и Черно море и краят на Босфора.

Саръер е основан през 1940 г., а силните му години са 80-те до средата на 90-те, когато е в елита. Освен това отборът печели и Балканската купа през 1992 г., като става едва вторият турски тим (от общо три) след Фенербахче, триумфирал с купата. Чудя се къде ли са офисите на клуба, защото Google определено ме е заблудил, че става дума за модерен стадион.

Саръер в дъждовното време по обяд

Вероятно има нови покриви, иначе изглежда съвсем скромно. От страната на главната улица са занаятчийски офиси в самата трибуна, както и месарски магазин. Виждам едно скромно гише за билети покрай нещо като порта и там вече се разкрива истинският Саръер. Влизайки до главния вход, виждам тренировъчно игрище в далечината и добре поддържани сгради в синьо-бяло. Когато отивам до тях, всичко е затворено. Има кафене със снимки на различни отбори на Саръер от историята, не ми прилича да е и феншоп едновременно. Наоколо се мотае едно, за радост, добронамерено голямо куче. Решавам да се кача по близките стълби и да потърся хора в клуба, но и цялата сграда е затворена, а стълбите ме извеждат на улицата зад нея. Там обаче забелязвам, че би трябвало да има живот в съседната сграда, която прилича на общежитие. Влизам през врата с емблемата на Саръер и веднага привличам внимание. Казвам на една жена, че търся магазин за сувенири, тя за късмет говори малко немски и разбира добре какво и казвам на английски. Отговаря ми да изчакам малко и отива да търси нещо. Отвътре сградата прилича точно на старо общежитие, има под с мозайка, решена в емблемата на клуба. Докато чакам по стълбите се появяват играчите от първия отбор.

Всичко около Саръер изглежда пусто

Саръер е бил явно силен клуб, който е западнал след изпадането си през 1997 г. Научавам и историята какво се е случило. Турското правителство забранява строежите в района и съвсем естествено от Саръер се оттеглят богаташите, които са издържали клуба. Междувременно жената се е върнала с няколко лепенки на Саръер, които ми подарява, а това означава, че е време да се насоча към следваща цел.

Тя е единственият друг клуб освен Фенербахче, който се намира в азиатската част и някога е бил част от елита: Бейкоз.

На идване съм следил внимателно района срещу Бейкоз, за да видя откъде евентуално бих могъл да взема ферибот, за да прекося Босфора. Съвсем безпогрешно съм улучил мястото, което е Йеникьой, квартал на гръцката общност. Решил съм, че ако няма начин да прекося напряко, ще променя маршрута си като се завърна в центъра, ще тръгна към някои от другите отбори и ще оставя Бейкоз за следващия ден. Стигайки пристанището на Йеникьой веднага ме обземат мрачни мисли за провал, защото изглежда затворено. Правя обаче няколко крачки и виждам табелка със стрелка и надпис „Бейкоз”, а встрани се намира и малко корабче, като забързани хора влизат в него. Питам за билет, посочват ми с ръка към корабчето и решавам направо да се кача. На място разбирам, че се плаща на другия бряг. Пътуването е не

С това нещо прекосих Босфора

повече от 10 минути, явно има подобен транспорт между всички такива портове от двете страни на Босфора. Честно казано така и не разбрах цената на едно пътуване. Човекът на другото пристанище просто взе две лири и половина, или всички моменти, които имах и каза „Тамън”. Нито касов бон, нито билет, а така беше с всички пътници, които пускаха в ръката му няколко монети.

Междувременно съм решил, че ще обядвам тук, защото съм чул от приятели, че ресторантите в азиатската част са по-добри. Заради това бързам да намеря стадиона на Бейкоз, който трябва да е близо до пристанището. Не съм направил няколко крачки и виждам аптека, като на витрината има старо флагче на Бейкоз, както и статуя на орел със сувенири на Бешикташ, които се намират там от доста отдавна. Има и черно-бели снимки на отбора на Бейкоз, вероятно от времето, когато е бил в елита – петдесетте и началото на 60-те години. По онова време Бейкоз е създавал доста играчи за грандовете и националния отбор.

Стадионът на Бейкоз на улица "Токат"

Стадионът се оказва доста вехт. Има модерно изкуствено игрище и транспарант, че това е юношеската му академия. Трябва да прегазя през кален паркинг, за да се добера до самия стадион. Той си е почти развалина, заобиколена от високи стени със само една свястна трибуна. Виждам, че се намира на улица „Токат”, а обикаляйки откриван предупредителен надпис, че влизането е забранено и има въоражена охрана. В интерес на истината е нарисуван войник с автомат, а до стадиона има и военно поделение.

Общо взето няма нищо интересно, нито признаци на живот наоколо, освен деца, които бързо потъват в една от бараките преди тренировка на изкуственото игрище. Заради това е време за обяд преди да хвана автобус, с който да прекося азиатското крайбрежие чак до Кадъкьой. На идване съм забелязал едно корабче, което прилича на местна кръчма и само мисълта за това, че в Турция съм хапвал едни от най-вкусните рибни супи вече ме изпълва с очаквания. По пътя забелязвам огромен щанд за риба.

Рибарският магазин в Бейкоз с
импровизираната кухня до него

Хората са се събрали и купуват, а интересното е, че до щанда има и импровизирана кухня. Можеш да си вземеш риба, ще ти я приготвят и можеш да я хапнеш на намиращите се в задната част маси. Това някак ме разколебава, защото гарантира, че тук ще е най-прясната печена риба, която може да се хапне, при това на магазинна цена, но все пак надделява желанието да седна на корабчето. То се оказва наистина добър избор. Страхотна рибна супа с куркурма, печена на скара скумрия и пълнени миди си е истинска класика, която предизвиква и желанието да изпия едно турско кафе, преди да изляза в дъжда, за да търся автобуса.

Страхотната рибна супа с куркума

За късмет съм идеален с тайминга. С леко затичване хващам 15F, защото се оказва, че те не са чак толкова начесто, а специално този е бързият вариант. Има и бавен, който също е с номер 15, но друга буква зад него. Разликата е, че този път няма места за сядане, пътят от азиатската част е значително по-дълъг и трябва да минат над 50 спирки до Кадъкьой. Цялото „удоволствие” продължава над час и половина, като непрекъснато се качват и слизат ученици от различните лицеи. На един светофар с почуда забелязвам плакат на човек в костюм, модерен стадион, който би трябвало да бъде бъдещият дом на Бейкоз. Ако нещата наистина се случат по този начин до няколко години, сигурно е, че този тим ще се появи на радар в по-горните лиги от четвърта, защото не може отбор с модерен стадион да бъде толкова назад.

Когато автобусът влиза в огромната автогара на Кадъкьой, вече се е свечерило, а лудницата е огромна. Кадъкьой със сигурност е най-голямата автобусна спирка в града, защото това е почти единственият начин да се придвижваш от тази страна на Босфора. В следващите години ще се появи още една метролиния към единствената сегашна, а също така ще бъде удължен и Мармарай, за който ще стане дума по-надолу.

Най-добрата гледка към стадиона на Фенербахче

Кадъкьой естествено се свързва с Фенербахче, вероятно най-големият турски клуб, към който изпитвам и лични симпатии след първото и единствено досега дерби с Галатасарай, което съм гледал. Стадион „Шуркю Саръчоглу”, който е бил домакин и на финал в Лига Европа, се намира съвсем наблизо, но определено вече умората си казва думата и решавам, че на първо време ще взема трамвай за няколко спирки. Трамваят всъщност е доста ретро, почти съм сигурен, че е само една мотриса по линията, която се движи в кръг от около 10 спирки из Кадъкьой. Колкото е атрактивен, трамваят е два пъти по-препълнен и едва издържам двете спирки. Решавам, че няма да ходя пеша и ще хвана за още спирка или две автобус до стадиона. Качвам се на първия, чийто шофьор потвърждава, че посоката му е към стадиона.

Автобусът ме стоварва от най-неудобната страна на стадиона, където се пресичат безкрайни булеварди в няколко детелини. Хубавото обаче е, че няма по-добро място, откъдето можете да видите целия стадион. Кръстен е на легендарния Шуркю Саръчоглу, бивш президент на Фенербахче и премиер на Турция, който позволява на клуба да стане първият в страната, притежаващ собствен стадион. „Фенерите” купуват мястото, известно като „Призрачното поле” за символичната 1 лира. Всъщност 50-хилядният стадион е най-доброто съоржание, което е притежание на турски клуб към момента. „Тюрк Телеком Арена” на Галатасарай не е по-малко модерен, но от гледна точка на локацията и транспорта, разликата е драстична. Около този стадион всичко е завършено, а разликата спрямо последното ми посещение е направо огромна. Всички улици са модернизирани, стадионът вече има търговски център „Мигрос”, както и магазини за луксозни автомобили, а освен това е открит и най-големият магазин от веригата „Фенериум” за клубни артикули. Той вече наистина е впечатляващ. В него има включително мъжки бутик за официални облекла. В съседство е клубният музей, както и офисите за продажба на билети. Независимо че работният ден е приключил, все още пъплят хора, които обикалят наоколо из магазина или си купуват билети за следващите мачове.

Според доста класации Фенербахче е най-големият клуб в Турция по отношение на броя фенове, макар че със сигурност Галатасарай може да се похвали със сходни, а според други източници и по-добри цифри. Фенербахче има по-големи успехи в преките сблъсъци в Междуконтиненталното дерби, както е известен мачът между двата тима. Галатасарай има повече успехи в Европа със спечелената купа на УЕФА през 2000 г. „Фенерите” обаче са първият турски клуб, спечелил международен трофей, Балканската купа, а преди две години играха и полуфинал в Лига Европа.

Огромният магазин на "фенерите" има
щанд за официално мъжко облекло

Парите на турските богаташи са осигурили и от двете страни цяла плеяда звезди. Екипът на Фенербахче са обличали такива като Тони Шумахер, Никола Анелка (кацането му в Истанбул, за да подпише договор, беше предавано пряко от местните телевизии), Роберто Карлуш и Джей Джей Окоча, а последният герой е бразилецът Алекс де Соуза. Сараите могат да се похвалят с играчи като Джика Хаджи, Хакан Шукюр, Клаудио Тафарел или Дидие Дрогба, а в сегашния състав най-голямото име е Уесли Снайдер.

Мачовете между двата тима са истински войни, като първият грандиозен инцидент е през 1934 г., когато приятелска среща е прекратена заради невероятно сбиване между двата отбора. Най-хубавият мач според историците е полуфиналът за купата на Турция през 2001 г., който завършва 4-4 и е спечелен след дузпи от Фенербахче, но пък най-паметният момент в дербитата е през 1996 г., когато Галатасарай печели купата на стадиона на своя съперник в директен мач и треньорът му Греъм Сунес забива знаме на отбора в центъра на терена.

Друг голям инцидент е трансферът на израелецът Хаим Ревиво от Фенербахче в Галатасарай през 2002 г. Евреинът твърди, че е болен и се скрива в болница, но е намерен там от фенове на бившия си отбор, които обсаждат заведението с плакати и скандирания „Предател”. Месеци по-късно Ревиво не издържа на напрежението и се прибира в Израел. При това положение звучи почти като сензация това, че двата клуба са планирали да се обединят през 1913 г., но Първата световна война е осуетила това.

Феновете на „фенерите” минават за едни от най-буйните. Интересно е, че те нямат изявени приятели по света. Близки са с привържениците на сръбския Нови Пазар по етническа линия, тъй като в този град живеят множество мюсюлмани. През 2012 г. почитателите на тима имаха малшанса да видят как Галатасарай става шампион на техния стадион, което доведе до нахлуване на публиката на терена, съпроводено с трошене и вандалстване.

Въпреки това публиката на Фенербахче е известна с две неща. Първото са бенгалските огньове, които се палят масово в един и същ момент и символизират името на тима. Песента на тима се казва Samanyolu или „Млечен път”, а пеенето и от привържениците много напомня атмосферата на „Анфилд Роуд” с You’ll never walk alone от феновете на „червените”.

В клипа по-долу можете да видите момент от стогодишнината на Фенербахче, чийто гвоздей в програмата беше именно тази песен, изпята от препълнения стадион заедно със запалените бенгалски огньове:

Стогодишнината на Фенербахче

От стадиона се връщам пеша до Кадъкьой и виждам чара на най-оживената част от азиатския Истанбул. Улиците и магазините гъмжат от хора, а в Кадъкьой е буквално сърцето на града от тази част на Босфора. Вземам метро за една спирка до Айрълък Чешмесъ, където е началната спирка на Мармарай. С него ще се върна до европейската част и по-точно ще отида направо на стадиона на Зейтинбюрну. Това ще е и последната спирка от маршрута за деня.

Мармарай е най-модерният транспорт в града, макар че местните не го харесват.

Рецепционистът в хотела например ще каже, че е нелепо да се използва подводното влакче, когато можеш да се насладиш на гледката при прекосяването на Босфора с корабче. Линията, която е почти 14 километра в този момент, е открита през октомври 2013 г., а в края на проекта ще бъде почти 80 километра и ще обикаля голяма част от крайбрежието на града за минимално време. Мармарай е направен заради кандидатурата на Истанбул за домакинство на Олимпийските игри, а удобството му е страхотно. Влаковете минават в две отделни тръби под Босфора, а по време на пътуването на екрани в мотрисите текат образователни филмчета. Например как е електрифицирано трасето или пък, че тръбите биха издържали на земетресение от девета степен по скалата на Рихтер. Също така се показва схема, на която се вижда, че при инцидент най-далечното убежище, снабдено с достатъчно кислород, е максимум на 140 метра където и да спре влакчето. Явно доста хора се притесняват да минават в тръби под морето.

Зейтинбюрну има централна локация

Аз обаче оценявам пътуването за само 16 минути от първата до последната засега и общо пета спирка. На няколкостотин метра от станцията „Казълчешме” се намира стадионът на Зейтинбюрну, отбор, чийто най-голям период са петте сезона в елита през 90-те и който е дал на световния футбол звездите Ариф Ердем и Емре Бельозоглу. Стадионът изглежда доста западнал, особено централната му трибуна, която се намира в съседство с едно от градски полицейски управления. Там обаче се провежда един от традиционните национални годишни паради в Турция поради важното му местположение. Днес Зейтинбюрну е в аматьорските групи на Истанбул, далеч от славните години и без изгледи добрите времена да се завърнат скоро.

В края на този ден най-добрата новина е, че Мармарай ще ме отведе за няколко минути до Сиркечъ, точно, когато търговците вече затварят оживените сергии около Египетския пазар, а след освежаваща чаша прясно изстискан нар и местни специалитети на скара на крак съм в хотела и мога да се насладя на спокойна вечер пред телевизора. Естествено няма как спортните канали да излъчват без обилна порция новини за трите големи клуба – строежа на стадиона на Бешикташ и предстоящия мач с Тотнъм, благотворителна акция на футболистите на Фенербахче и вълнения в борда на директорите на Галатасарай след загубата от Арсенал. Времето до Шампионска лига запълва с репортажи от последния кръг на... белгийското първенство, за да попълня актуалните си познания. Турските телевизии буквално излъчват футбол от всяка точка на планетата. Заради това и трите им гранда винаги ще бъдат част от голямата игра.

Очаквайте трета част

-          На мач на Бешикташ

-          Новият гранд Истанбул Башакшехир

-          Къде изчезна Истанбулспор