Някога, във времето на визите и прохождащата демокрация,
смятах Атина за прозорец към големия футбол. Местните отбори значително лесно
достигаха до Шампионска лига, а пътуването до там беше възможност да се обере
някоя трохичка от богатата трапеза на най-популярната игра. Тогава открих и
големия контраст – дългото и изморително пътуване с автобус, при което слизаш
почти изцеден в гръцката столица, и краткия път със самолет, сякаш си правиш
един градски маршрут в София.
Заради това не се замислих и за секунда, когато трябваше да
избирам между двата вида транспорт при това на една цена. Звучи абсурдно, но е
така. Автобусът в двете посоки струва около 200 лева, но за същата сума можете
да си осигурите и двупосочен билет с Aegean Airlines. Всъщност тази компания е страхотно решение за
пътувания до Атина, както и островите в Гърция с условието да си вземете билета
поне месец и половина до два по-рано.
Новото летище, построено за Олимпиадата през 2004 г., е
впечатляващо, грандиозно, но и твърде отдалечено от града. Предимствата обаче
не са малко, защото до старото в Глифада, напомнящо скромната софийска аерогара
от миналото, се стигаше сред безкрайни задръствания, а в случая можете да
избирате между метрото за 7 евро и експресните автобуси за 5 евро, които водят
до важни точки в града. Ако ще продължите пътуването си до друго място, както
беше в моя случай с Триполи, където трябваше да гледам Астерас – Тотнъм същия
ден, експресният автобус е по-доброто решение.
Всъщност престоят в Атина се дължи на огромната загриженост
от Тотнъм за феновете, че ще бъде трудно да намерят адекватна нощувка в
Триполи, както и обратен транспорт към столицата след мача. Заради това нямам
никакви колебания да използвам предложения от клуба безплатен автобус до площад
„Омония”. В главата си вече имам план, според който ще се опитам да обиколя
максимален брой местни клубове.
Дори и на теория това не е лесна задача. Според скорошни
статистики около 300 000 души от петмилионното население на мегаполиса играе
футбол, голяма част организирано в малки аматьорски клубове. Като добавим
огромните размери на града и ограниченото време до полета в късния следобед, то
със сигурност трябва да направя някаква класификация, която да следвам като
задача, както и оптимален маршрут. В елита на гръцкия футбол са играли около 20
клуба от Атина и пристанището Пирея. В европейските турнири числото е
наполовина. Всеизвестен факт е обаче това, че трите големи клуба на гръцкия
футбол са от столицата: Олимпиакос, Панатинайкос и АЕК. Те са спечелили почти
всички шампионски титли, като единствено солунските ПАОК и Арис, както и Лариса
са стигали до най-престижния местен трофей. Ако към трите гранда добавим
Паниониос, то това е класическата четворка клубове. Друг тип са „новите” –
амбициозни отбори като Атромитос днес и Егалео в близкото минало, които са
инвестирали солидно, стигнали са до някакви резултати в Европа и са построили
нови и модерни стадиони. В това отношение Егалео е по-скоро трагичен пример,
защото чудесният му стадион в момента се „наслаждава” на аматьорски футбол
заради пропадането на тима в ниските дивизии. Трета категория са класическите
отбори, които някога са били солидна част от елита, но днес са далеч от славните
си дни, както и от първа дивизия. Такива са Аполон и Етникос Пирея. И
последната група са класическите квартални клубчета, успели да запишат някой и
друг сезон в елита, а някои и в Европа. Такъв например е Атинайкос, отбор от
източната част на Атина, който е играл дори срещу Манчестър Юнайтед в
турнирите.
В крайна сметка разумът надделява и решавам, че това ще е
пътуването на четирите класически клуба, което значи няколко пъти да кръстосам
Атина. Поставям си като задача да видя стадионите, да си направя снимки и да
посетя клубните магазини.
Всъщност, когато казвам, че Атина в миналото е била прозорец
към света на големия футбол, това до голяма степен е свързано и с футболните
списания, които изкупувам и колекционирам от какви ли не точки по света. И до
днес гръцката столица, за разлика от София, е място, от където можеш да се
снабдиш с последните броеве на почти всяко голямо футболно издание в Европа.
Специализирането магазинче за чужди вестници и списания се намира на площад „Омония”,
едно от трите ключови места в Атина и съответно спирки на метрото. Другите две
са „Синтагма”, където е парламентът и „Монастираки” с живописните улички с
всевъзможни сувенири. На тези три точки трите линии на метрото се пресичат в своеобразен
триъгълник и се правят смените.
 |
| Магазинът на Олимпиакос |
Тук предприемам и първия брилянтен ход, който гарантира
успеха на цялата мисия. Решавам да спестя време като посетя трите официални
магазина на трите големи клуба, намиращи се в радиус 250 метра именно на „Монастираки”.
Вляво от станцията по уличката е този на Олимпиакос. Вдясно, точно в отсрещната
пряка е първо магазинът на Панатинайкос, а веднага след него зад ъгъла и третия
– на АЕК.
 |
| Феншопът на Панатинайкос |
В трите магазина всичко е като по калъп. Сякаш си има
конкретни артикули, които е ясно, че се купуват масово и те са произведени в
цветовете и с емблемите на клубовете. В този на Олимпиакос ме посрещат хладно и
делнично, гледат ме кисело докато правя снимки. Определено не им е приятно, че
използвам кредитна карта за разплащането. В третия магазин, този на АЕК, бабата
на касата директно се нацупва, че плащам с карта, защото сумата не била
значима. Явно парите кеш са важни за закъсалия финансово клуб, минал през ада
на трета дивизия. Най-любезна е дамата зад щанда на Панатинайкос. Учудва се,
когато вземам в ръце тежащата над 10 килограма юбилейна книга на клуба за
100-годишнината. „Няма смисъл да я вземате. Много е хубава, но едва ли
разбирате гръцки”, казва ми тя. „Проблемът е, че имам само една раница и няма
къде да я събера, иначе ми е достатъчно да имам цифрите и цялата фактология.
Тях ще разбера”, отговарям аз. Питам я дали помни българския вратар Лафчис или
Христо Колев, но очевидно не е била родена през 80-те или по-скоро тогава се е
родила.
От „Монастираки” първата цел е Олимпиакос и неговият стадион
„Караискакис”. Пътят е около половин час с М1, като целта е спирка „Фалиро”. „Фалиро”
е името на квартала, където е основан Олимпиакос през 1925 г. Самият стадион е
кръстен на героя от гръцката война за независимост Георгиос Караискакис. Олимпиакос
пък е безспорният гранд на гръцкия футбол. Самият факт, че има 41 шампионски
титли (16 дубъла), докато всички останали клубове са спечелили общо 37, казва
почти всичко за превъзходството. Тридесет и шест процента от населението на
Гърция или около два милиона и половина души са привърженици на „Легендата”,
както наричат гранда от Пирея от 50-те години насам. Милиони са и феновете сред
гръцката диаспора, а според световни проучавания със своите 96 000 членове,
Олимпиакос е един от 10-те най-големи клуба в света като регистрирани привърженици,
изпреварващ в класацията дори Реал Мадрид.
 |
| "Караискакис" |
„Легендата” започва през 20-те години на XX век с братята Андрианопулос. Те са
петима, като в един момент съставляват цялата нападателна линия на Олимпиакос,
а по-късно всички са уважавани личности в живота на Гърция, част от тях и
политици. Последният останал жив, 94-годишният Леонидас, запали факлата с
олимпийския огън през 2004 г. по време на щафетата в Пирея. Първите фенове на
Олимпиакос са от работническата класа в Пирея, но успехите през 50-те години му
носят национална популярност.
Следващите трофеи се дължат най-вече на усилията на трима
солидни президенти: Никос Гуландрис през 70-те и Сократис Кокалис в по-нови
времена и корабният магнат Евангелос Маринакис, купил клуба през 2010 г. Между
първия и втория е престоят на скандалния Коскотас, който стигна до затвора за
финансови машинации. Именно по негово време – краят на 80-те до средата на
90-те години, е най-тежкият период за гранда от Пирея, който не успява да
спечели титлата в продължение на 9 сезона. Самият период е известен като „Каменната
ера”. Сегашният бос Маринакис също има противоречива репутация, а е и част от
грандиозен скандал, свързан със съдийски поръчки и насърчаване на хулиганство,
в което още няма повдигнати обвинения, независимо от публикуването на записи от
телефонни разговори.
Иначе формулата на успеха за Олимпиакос е ясна. Солидни суми
за трансфери, които доведоха на „Караискакис” звезди като Ривалдо, Джовани,
Карембьо, Мелберг и т.н. през годините, кратки и напрегнати мандати на различни
треньори и непрекъснати опити за европейска легитимация чрез Шампионска лига. В
интерес на истината, въпреки смазващо превъзходство на Олимпиакос на вътрешната
сцена в последните 20 години, то Панатинайкос си остава най-голямата марка на
гръцкия футбол в европейските турнири.
Стадион „Караискакис” се вижда отдясно с влизането на
мотрисата на метростанцията. Веднага се разбира, че говорим за един от
най-модерните стадиони в Европа, който заслужава мачове от Шампионска лига.
През 2004 г. Олимпиакос се ангажира да го построи отново, след което общината
му даде правото да го ползва до 2052 г. срещу ангажимента да внася 15% от
приходите в хазната. Съоражението е вдигнато за рекордните 14 месеца, а цената
му е 60 милиона евро. Атмосферата на мач е страховита, като не са никак малко
гостуващите звезди, които след това са определили феновете на Олимпиакос като „най-добрите
в света”. Червено-белите са побратимени с Цървена Звезда, а отскоро и със
Спартак Москва, като наричат триадата „Православните братя”. Безспорните
врагове са Панатинайкос, като там инцидентите са ежедневие около всеки мач.
Съперничеството с АЕК е главно по спортни причини, а друг голям съперник е ПАОК
заради враждата между столицата и Солун. Всъщност омразата с ПАОК води началото
си от 60-те години, когато Олимпиакос отмъква символа и звезда на солунския тим
Йоргос Кудас.
На един мач срещу АЕК през 1981 г., който Олимпиакос печели
с 6-0, се случва най-голяма трагедия в клуба и гръцкия футбол изобщо. Публиката
тръгва към централния сектор в края на мача, за да поздрави като герои играчите,
но вратите са затворени и в създалия се хаос загиват 21 запалянковци, а десетки
са ранени.
В моя план следва вечният съперник Панатинайкос, което значи
обратен 30-минутен път с метрото до „Монастираки” и оттам смяна на линията с
номер 3 за няколко спирки до „Амбелокипи”, където се намира зеленият гранд.
Пътят от Пирея до „Монастираки” е най-приятната част от атинското метро изобщо,
защото почти през цялото време мотрисата се движи над земята между спокойни и
зелени кварталчета.
Още с излизането от станцията контрастът е огромен. Докато в
Пирея е спокойно, тук кипи живот. Стадионът на Панатинайкос се намира на една
от най-оживените улици, известна като „Леофорос” или „Булевардът”. Това
донякъде има общо и с факта, че Панатинайкос винаги е смятан за отбор на
висшата класа.
Днес обаче реалността е друга. Отборът е един от двата в
Гърция, които са собственост на феновете на тима (другият е Арис) и се бори
всекидневно за своето оцеляване. През 2012 г. Янис Вардиноянис, получил акциите
12 години по-рано от известния си чичо Йоргос, ги подарява на тръста на фенове „Панатинайкос
Алианс”. Идеята на тръста, в който участват и част от играчите на тима, е всеки
според възможностите си да подпомага годишно зелените, като общо се управляват
придобитите акции. Членовете са над 8000, а сумата, която осигуряват годишно е
около 2.5 милиона евро.
 |
| "Апостолос Николаидис" |
Кризата принуди Панатинайкос да се откаже от проекта за
строеж на супермодерния си стадион „Вотаникос Арена”, а освен това и от тези за
разрушаването на стария си дом „Апостолос Николаидис”. Днес отборът играе на
Олимпийския стадион в някои от мачовете, но за да пести средства използва и
традиционния си дом.
Той изглежда днес поовехтял, но пък крие в себе си огромна
слава, след като е бил подслон не само на зелените, но и на гръцкия национален
отбор. Другите два гранда Олимпиакос и АЕК също са играли част от европейските
си мачове тук.
Всъщност Европа е един от козовете на Панатинайкос в
безкрайните сравнения с другия гранд Олимпиакос. Отборът е единственият гръцки,
достигал финал в турнира за купата на шампионите. През 1971 г., воден от Ференц
Пушкаш, Пао отстъпва на Аякс на „Уембли” с 0-2, като по онова време е
аматьорски отбор. Звездата Антониос Антониадис завършва като голмайстор
турнира, в който гръцкият тим елиминира Жьонес Еш, Слован, Евертън и Цървена
звезда. Същата година Панатинайкос играе и за Междуконтиненталната купа, отстъпвайки
в два мача на уругвайския Насионал.
Европейските подвизи продължават и през 80-те години, вече в
ерата на петролния магнат Йоргос Вардиноянис, който не жали средства и привлича
в отбора звезди като Хуан Рамон Роча и Велимир Заец, които заедно с местният
любимец Димитрис Саравакос и бъдещия президент на Левски Томас Лафчис достигат
до полуфинал за КЕШ срещу Ливърпул през 1984-85, където са елиминирани. Няколко
години по-късно Панатинайкос е воден от Христо Бонев, а в състава му блести
друга легенда на Локо Пловдив – Христо Колев.
Семейството на Вардиноянис не жали средства и Панатинайкос
доминира в Гърция в началото на 90-те години, а през 1995-96 е на ръба да се
класира на финал в Шампионска лига. Зелените побеждават Аякс с 1-0 като гости в
полуфинала с поляка Кшищоф Важиха в състава (вечен голмайстор), но губят
безславно с 0-3 на реванша.
Всъщност европейската история винаги е заемала специално
място в сърцата на феновете на Панатинайкос. Неслучайно дори торбичките в
магазина са с карта на Европа, на която са отбелязани славните мачове на тима.
Като изключим това, гордостта на Панатинайкос е фактът, че
единствен е печелил шампионската титла, без да загуби нито един мач през сезона,
а освен това държи и рекорда за резултат в „дербито на вечните съперници”,
както е известен сблъсъкът с Олимпиакос – 8-2 през 1930 г.
Самият стадион има скромен магазин, а най-интересното място
е „Тира 13”, или „Вход 13”, символът на агитката на тима. Беше предвидено само
този вход да бъде запазен при планираното разрушаване на стадиона и в него да
се помещава музеят на Панатинайкос, но явно още дълго феновете ще използват
митичната трибуна. Зелените са известни с огньовете в същия цвят, които палят
по време на големите мачове, както и винаги добрата хореография, а братските им
запалянковци са тези на Рапид Виена и Рома.
Доста интересен спор е как се появява детелината върху
емблемата на Панатинайкос, като се знае, че тя е предложена от атлета Михалис
Папазоглу. Според най-популярната версия той е бил вдъхновен Били Шеринг, канадският
атлет от ирландски произход, който побеждава на олимпийския маратон в Атина
през 1906 г., облечен в бяла тениска с огромна зелена детелина на гърдите.
 |
| Магазинът на АЕК на "Монастираки" |
Третият голям клуб АЕК спестява време, свързано с посещение,
защото няма стадион. През 2003 г. тогавашният президент на клуба Янис Границас
решава да разруши стадион „Никос Гумас”, защото го смята за твърде стар и освен
това сериозно пострадал от разрушителното земетресение в Атина. Четири години
по-късно наследникът му и бивш играч на клуба Демис Николаидис обявява началото
на проекта за строеж на „АЕК Арена”, петзвезден стадион отново в
северозападните предградия с капацитет от 50 000 места, но финансовата криза
отказва клуба от него. Чак през миналата година сегашният шеф Димитрис
Мелисанидис представи поредния нов проект за стадион „Агия София”, който ще се
намира на мястото на стария в квартал Неа Филаделфия. „Агия София” ще напомня
по конструкция за стените на Константинопол, старата византийска столица, с която
клубът е неразривно свързан.
АЕК основан от бегълци от Константинопол и Мала Азия през
1924 г. Повечето от тях са бивши футболисти от Пера Клуб, гръцки отбор от
Истанбул, който съществува и днес под името Бейоглу и поддържа отлични връзки с
АЕК. Съвсем естествено АЕК започва да трупа фенове от предградията на Атина,
които се заселени с бегълци и изпреварва бързо по популярност другите подобни
клубове Аполон и Паниониос. Тогава се заражда и враждата с Панатинайкос на база
произход на феновете. Тези на АЕК са пришълци, докато зелените са кореняци.
Мачът между двата тима си спечелва името „дербито на Атина”.
Няколко са златните поколения на АЕК, но най-впечатляващо е
това от началото на 90-те години на Савевски, Батиста, Караянис, Александрис,
Шабанаджович, Савидис и Димитриадис, което под ръководството на Душан Байевич
печели три поредни шампионски титли (1992-94) и става първият гръцки отбор,
класирал се в Шампионска лига. Байевич обаче решава да премине в Олимпиакос,
което създава голямата вражда с този клуб, а босненецът губи статуса си на
символ на жълто-черните. Това той ще усети на гърба си при завръщането си в
клуба в началото на века, когато е посрещнат хладно, дори враждебно и не се
задържа дълго. Той си тръгва през 2004 г. по време на мач срещу Ираклис в един
доста драматичен сезон. По онова време президентът Хрисосмос Псомиадис заедно с
бодигардовете си посяга на футболиста Демис Николаидис, който след това отива
със свободен трансфер в Атлетико Мадрид. Николаидис е основал междувременно
фенклуба „Еносис 1924”, който ще се превърне в доста влиятелен тръст на
привържениците на АЕК. Проектът не се реализира напълно и тръстът така и не
съумява да поеме контрол върху АЕК, но и до ден днешен има място в борда на
директорите на клуба.
Самият Николаидис пък се завръща бързо в АЕК като спасител
начело на консорциум от бизнесмени през 2004 г. и поема контрол върху клуба.
Той назначава като спортен директор бившата звезда на клуба Илия Ивич и
привлича за треньор Фернандо Сантош, като обещава да върне старата слава на
АЕК. Резултатът от това е, че 17 000 фенове си купуват сезонни билети и на практика
спасяват финансово клуба, който през 2006-07 отново влиза в Шампионска лига.
Жълто-черните обаче бързо натрупват нови дългове от 35 милиона евро, които довеждат
и до неминуемия край. В края на сезона 2012-13 отборът изпада за първи път в
историята си, а феновете спират последния мач срещу Пантракикос, като гонят
разгневени играчите по терена. Месец по-късно е решено, че АЕК ще се откаже от
професионалния си статут и ще изпадне автоматически в трета дивизия, с което да
се спаси от невъзможната задлъжнялост.
Днес клубът се бори за промоция в елита и по всяка
вероятност в края на сезона ще се завърне там отново, възстановен и готов да
върне голямата си слава. Интересното е, че той нито за момент не загуби
огромната подкрепа на феновете си. Те са много близки с привържениците на
италианския Ливорно и френския Марсилия, а доста силни връзки имат и с два
турски клуб. Единият е споменатият Бейоглу, а вторият е Фенербахче. Причините
са две. Първата е легендарният турски футболист от гръцки произход Лефтер
Кючукандонядис, който играе през 60-те години във Фенербахче, а след това и в
АЕК. Лефтер е първият етнически грък, играл за националния отбор на Гърция,
което пък на свой ред през 50-те години привлича гръцката диаспора в Истанбул и
Мала Азия в редовете на феновете на „фенерите” заради този факт. Втората
причина е подкрепата, която феновете на Фенербахче оказаха на АЕК миналата
година. Тогава на един от мачовете те вдигнаха плакат „АЕК, дръж се!”
От своя страна пък АЕК влиза в историята през 1999 г.,
когато по идея на бившия президент Димитрис Мелисанидис отборът нарушава
ембаргото срещу Сърбия и отива да играе мач в Белград срещу Партизан по време
на бомбардировките на НАТО. Двубоят продължава 60 минути и при резултат 1-1 е
прекъснат от публиката на Партизан, която слиза на терена, за да прегръща
играчите на двата отбора.
 |
| Магазинът на Паниониос |
Класическият емигрантски клуб в Атина обаче се казва
Паниониос и може би поради тази причина феновете му мразят АЕК, защото смятат,
че им „отнема” тази привилегия. Паниониос е основан през 1890 г. в днешния
Измир, тогава носещ името Смирна. През 1922 г., след като Гърция губи войната с
Турция, Паниониос се мести в Атина и по-точно в предградието Неа Смирна. Това е
клубът, който донася в Гърция спортовете баскетбол и волейбол. Успехите му във футбола са скромни: два пъти
е втори в първенството, два пъти печели купата на страната. През 80-те години
Паниониос създава тримата големи нападатели на гръцкия футбол от онова време,
които подсилват трите атински гранда: Димитрис Саравакос (Панатинайкос), Томас
Маврос (АЕК) и Никос Анастопулос (Олимпиакос). Като изключим два зрелищни
трансфера преди няколко години на уругвайците Алваро Рекоба и Фабиан Естояноф,
Паниониос се бори с в последните години с финансови проблеми и трудно удържа
мястото си в елита, в който е пропуснал само два сезона от над стогодишната си
история.
 |
| Паниониос тренира зад мен |
Стадионът му „Неа Смирни” се намира в една от най-красивите
и баровски части на Атина, каквато е едноименният квартал. До там се стига с
метрото (линия 2), като се слиза на спирка „Неос Космос”. От нея с трамвай 4
или 5 се спускате за няколко спирки по живописни хълмове, а до стадиона се
стига по тиха уличка с красиви къщи. Самото съоражение определено е доста старо
и вехто, но носи класически дух. Феншопът впечатлява с разнообразие от
сувенири, като определено бие всеки магазин на български клуб. До него се
намира кафенето на членовете на клуба, в което възрастни мъже играят по цял ден
табла.
 |
| Членовете на Паниониос играят табла по цял ден в клуба |
Паниониос завършва обиколката на класическите клубове.
Изпитвам известно съжаление, че не съм успял да прескоча до Атромитос, но си
обещавам при следващото идване в Атина да обиколя именно новите и малките
квартални отбори. Поне съм се убедил с годините, че Атина е достъпен прозорец
към големия футбол.
Няма коментари:
Публикуване на коментар