Футболните градове: Истанбул – част първа

Истанбул е град, в който цели 16 клуба са имали статут на първодивизионни клубове в историята, а цели три от тях са не само местни, но и европейски грандове. Два мача за три дни от Шампионска лига и Лига Европа с един ден почивка помежду им и доста приятно пътуване със самолет и престой в един от големите световни градове. За всичко това ви предлагам пътепис в три части.

Подготовката

За да се увенчае с успех мисията ми трябваше да съобразя няколко неща. Първото е транспорт и удобна локация. Второто е разпределение на времето и оптимизиране на маршрутите. И не на последно място да включа истински футбол в цялото пътуване.

Възможностите за транспорт, ако не се разчита на автомобил, са две: автобус и самолет. Самолетът на Turkish Airlines е двойно по-скъп от автобуса, но цената от около 200 лева, съпоставена с времето на полета от 50 минути, както и комфорта на превозвача, обявен за най-добър в Европа за годината, правят избора абсолютно безспорен. Летището в Истанбул „Ататюрк” е лесно достъпно от почти всички точки на града благодарение на метрото, а важното за града край Босфора е да се знае, че той има няколко важни транспортни точки, което означава, че е хубаво хотелът да бъде някъде около тях. На Яникапъ е пристанището на фериботите, началната точка на две линии на метрото и ключова спирка на новата железница Мармарай, която прекосява под тунел Босфора. Близкият Аксарай съчетава трамвайна линия и метро. Сиркечи е най-важната гара, Еминьоню и Кабаташ отсреща през Златния рог са две ключови автогари на градските линии и пристанища. Площад Таксим пък е сърцето на града. На азиатския бряг транспортният възел е Кадъкьой, откъдето е достъпът до почти всички места в тази част на Истанбул, а там транспортът с изключение на автобусите не е толкова добре развит.

Хотелите са пръснати из целия град, но двете ключови места са районът около Капалъ чарши и Света София, както и площад Таксим. На Таксим са концентрирани главно луксозните хотели, където отсядат чуждестранните отбори при гостуванията си. Моят избор беше невероятно късметлийски, като попаднах на един от най-хубавите хотели, в които изобщо съм бил. Казва се Black Tulip (Черното лале), намира се между Света София и Сиркечи, като нивото на обслужване и комфорт е за пет звезди, независимо че е с една по-малко. Това за 30 евро извън сезона (декември), съчетано с оценка 9.1 на booking.com е повече от респектиращо.

Маршрутите уточних в продължение на няколко дни с някои от любимите ми пособия. Първото е една ценна книга, наречена The First World Atlas of Football. Чешко издание от началото на века, в което са картографирани всички най-важните клубове в света с доста голяма точност, подробности от развитието им, както и множество графики и скици. Той е доста добра основа, защото към информацията в него трябва да се добавят просто последните 10 години. Веднъж направил списъка на 16 отбора от Истанбул, които някога са играли в елитната лига на Турция или евротурнирите, остава да сравня локацията им според атласа с тази според картите на Гугъл, да намеря начинът да се стигне до всеки от тях и да се опитам да разиграя на теория няколко маршрута в трите дни, които планирам в града.

Последната, но най-важна задача е да си осигуря и футболно зрелище. С Бешикташ – Тотнъм е доста лесно, защото молбата ми за билет е очаквано одобрена от английския клуб, благодарение на членската ми карта. Кореспонденцията с Тотнъм, както винаги е блестяща, а оттам се грижат за всеки свой фен. Отново има безплатни автобуси от стадиона до центъра на града, непрекъснато се актуализира информацията за билетите. Появява се съвсем дребна логистична пречка. Билетите не се изпращат по пощата, както обичайно, защото Бешикташ се е забавил с доставката им до Тотнъм, а ще бъдат раздавани в деня на мача от хотел „Фероня”, където са настанени „шпорите”.

Вторият мач, който съм набелязал, е Галатасарай – Арсенал. Той вече ми дава възможност да се запозная от първо лице с начина на осигуряване на билет след приетия на 14 април тази година Закон срещу футболното хулиганство. Най-важното в него е, че вече няма хартиени билети, макар че това ще се окаже не точно така. По-точно е да се каже, че няма анонимно присъствие на стадиона и няма чичковци, които късат билети на входа. За всички мачове от първите две лиги на Турция, както и за международните двубои, човек трябва да притежава така наречената „пасокарта”. За нея се кандидатства на създадения от турската федерация сайт www.passo.com.tr. В него трябва да дадеш номера на паспорта си, мобилния си телефон, на който ще получиш няколко кода за потвърждение в процеса и всеки път, когато искаш да си купиш билет, както и актуална снимка. Самата пластика, която е с размер на кредитна карта, се получава на избрана локация, най-често на гишето за билети на някой от клубовете или по пощата. Билетът се зарежда в картата, независимо дали го купувате онлайн или на гишето. Картата се проверява няколко пъти на стадиона. Първият е с електронно устройство, като на екрана излиза снимката ти и човекът проверява дали си ти всъщност. Втората проверка е на вратата, като само ако имаш валиден билет, системата те пуска през входа. Самият процес на вземане на билет се оказва лесен. Зареждаш пари в картата, избираш мач и място и плащаш веднага. Грешки няма.

Ден първи

Пътуването с Боинга на Turkish Airlines се оказва доста приятно, като добавим това, че на практика не може да се усети. Наистина турците са постигнали доста добро ниво на авиопревозвача си, не всичко е само реклами с участието на Лео Меси. Оказва се, че това е компанията, която лети до най-много места в света, а това, съчетано с добрите цени, я прави наистина отличен избор. Очаквано „Ататюрк” се оказва огромно летище, а аз съм се отказал от идеята още с кацането да посетя първите два отбора, които се намират в непосредствена близост – Истанбулспор и Бакъркьой. Идеята, че трябва да го направя с багаж в ръка и използвайки автобуси, които от самото начало ми изглеждат съмнителен транспорт, не ми допада изобщо. Решавам, че трябва да стартирам след настаняването в хотела и само с една раничка, защото до вечерта трябва да отметна най-голямо количество отбори за трите дни, както и да ходя на мач на Галатасарай буквално на края на града.

Транспортната система на Истанбул не предвижда дневни карти, а най-интересното е, че всяко влизане в отделно средство се таксува. Единичният билет е 4 лири (около 2.80 лв.), но пък е измислена така наречената Istanbulkart, електронен билет, който се зарежда с избрана сума и при всяко качване на транспортно средство тя намалява с различна стойност в зависимост от времето, мястото и т.н. Най-скъпият билет при това положение е 2.15 лири, а средният е около 1.40 лири. Около 40 лева се оказват напълно достатъчен, почти перфектно изчислен бюджет за трите дни, като се има предвид, че ще обикалям твърде много.

Това, което ме посреща на входа на метрото са магазини на трите гранда. Тези на Галатасарай и Бешикташ са един до друг, а съвсем близо до тях е и този на Фенербахче. Точно като Европа и Азия. В първите два отговорът на въпросите ми за различни сувенири (значки и малки флагчета) е „Няма”, при „фенерите” обаче има всичко. После ще се окаже, че Фенербахче наистина е ниво над всички останали в отношение на мърчандайзинга.

И така време е за началото на моята обиколка, веднага след като съм се настанил в хотела. Първата цел е Йешилдирек СК, клубът от квартала около Капалъ чарши. Това е аматьорски отбор, създаден през 1951 г. и изиграл едва два сезона в елита през 60-те години. Неговият успех се дължи на треньора Джихат Арман. Той е легендарен бивш вратар на Фенербахче, който класира като треньор Турция на първото и световно първенство през 1954 г. След тези два сезона Йешилдирек отпада, а днес е аматьорски отбор, който крета в ниските градски лиги на Истанбул. Имам точен адрес на седалището му, а интересното е, че точно до него се намира нещо като игрище. И всичко това в уличките на Капалъ чарши. Озовавам се на търсеното място, но по нищо не личи тук да има футболен клуб. След кратко лутане около точния номер, зървам надпис Йешилдирек Спор Кулюбю. Той е върху табелка в жълто-зелените цветове на клуба, а табелката се намира над... един паркинг. До нея има училище.

Това е останало от Йешилдирек

Правя няколко снимки и влизам в паркинга, което веднага привлича вниманието на седящите наоколо хора. Един от тях ме поглежда съмнително и ме пита какво искам, а аз го питам тук ли е Йешилдирек. „От Йешилдирек остана само паркинга, да той е на клуба. Отборът никога не е имал собствен стадион и играе, където може”, обяснява той на развален английски. Неговите авери, преобладаващо хора около 60-те са доста впечатлени, че някой може да се интересува от техния клуб. Обясняват ми, че когато Йешилдирек е бил в елита, в Истанбул е имало само едно затревено игрище. Историческият район на клуба е квартал Фатих, а от там са още два клуба, които са следващата ми цел.

Спускам се през Капалъ чарши и лудницата там до Египетския пазар на подправките, а през най-оживения подлез в света и до автогарата Еминьоню, където ще използвам ужасяващата ме система на автобусите в града, за която съм чел само лоши неща. Открил съм, че до моята цел пътува автобус 31Е, като се надявам буквата „Е” да означава „експрес”, колкото и да е условно подобно понятие в задръстванията на града. В деня на тръгването съм открил и сайта на автобусния транспорт в града, където можеш да откриеш спирки, маршрути и разписание. Е, като добавим обаче това, че има спирки с едно и също име из целия град невижданият хаос в базата данни е налице.

Автогарата се оказва огромна с 15 перона с по между 2 и 3 спирки, което значи около 40 линии, които минават там. Намирам моята спирка, където вече има тълпа баби и забрадени девойки. Идването на автобуса предизвиква невероятна блъсканица, баби падат по перона в стремежа си да се качат по-напред през предната врата и да заемат седящо място. Самият автобус е изненадващо модерен, има табло, което показва спирките по маршрута и тази, която предстои. Веднага се ориентирам чудесно и си давам сметка, че автобусите няма да са такъв проблем, какъвто очаквам. До „Вефа Стадион”, където се намират два от клубовете, които искам да посетя, се пътува около 20 минути в зависимост от трафика.  

Стадионът на Карагюмрук е вкопан в стара цистерна

Самият стадион е вкопан в земята и е доста красив. Всъщност вкопан не е точна дума, защото той е направен на мястото, където е имало древна византийска цистерна за вода, а стените и са запазени в самия стадион. Той е в червено и черно или цветовете на Фатих Карагюмрук, като веднага зървам и неговата емблема. Карагюмрук е в трета дивизия в момента, но пък е и в групите от купата на Турция, като вече постигна победа в първия си мач срещу Самсун - една от изненадите на първия кръг. Иначе Карагюмрук е известен с агресивните си фенове, които са близки с тези на Бешикташ. Там спокойно ядеш бой за добър ден. Както и с бившия национал Октай, натрупал слава с гола си в стил „Марадона” в световните

квалификации за Мондиал 1998 г. срещу Белгия, когато премина като на слалом шестима съперници преди да прати топката в мрежата. Октай започва и завършва славната си кариера именно в Карагюмрук. Карагюмрук е бил в елита през 60-те години за няколко сезона, както и за още един през 1983-84.

Чудейки се как точно с една снимка да илюстрирам два отбора, виждам в далечината следата и от втория клуб – Вефа Клуб. Картината е доста интересна. В края на стадиона има две сгради – едната е червено-черна, а другата зелена. Двете са една до друга и трябва да са седалищата на двата клуба, които обитават стадиона. Всъщност стадионът е даден на Вефа, който е бил и по-известният от двата клуба, като е играл в елита до средата на 70-те години.

Дал е доста национали на Турция и е имал известни привърженици сред писателите, артистите и журналистите. Днес Вефа е известен главно с един голям куриоз. Това е единственият отбор в Турция, който е имал за треньора жена (Йозгюр Гьозюачък).

Контрастът между щабовете на Карагюмрук и Вефа

Когато обаче се доближавам до сградите, виждам и голямата разлика. Тази на Вефа е почти избушена, липсват прозорци, а от балкона се вее парцаливо знаме в зелено-бяло. Съдейки по вратата на „главния вход” в тази сграда от години не е влизал човек. Насочвам се към съседната, където е Карагюмрук. Веднага срещам костюмиран човек и го питам това ли е седалището и дали мога да си купя отнякъде сувенири. Той ме гледа потресен, кани ме в стая, в която има още двама души и по всичко личи, че това са треньорът и ръководството на клуба накуп. Треньорът дава указания на един от другите да отиде и да потърси нещо и онзи се връща с мъничко флагче на Карагюмрук, точно от тези, каквито колекционирам. Докато чакаме разменяме няколко думи на развален английски, а при споменаването на Вефа, всички клатят тъжно глава: „Вефа – аматьор”, след което добавят: „Карагюмрук – дъ бест”.

Кокоречи от улицата!

Времето ми е ограничено, а следващата цел е друг стадион, който се дели от два клуба: „Стадион Реджеп Ердоган”. Кръстен е на сегашния премиер на Турция, който е от квартал Касъмпаша и, казват, привърженик именно на клуба, в който саиграли Николай Димитров и Георги Сърмов. За да стигна до там трябва да се върна по обратния път до Еминьоню, да прекося моста Галата, да се изкача до главната търговска улица „Истиклал” и да намеря стадиона в уличките там. За радост автобусът прекосява моста вместо мен и ми спестява ходенето, като освен това имам възможност да хапна от улицата един от любимите ми турски специалитети – сандвич кокореч, или печени на скара агнешки чревца с люти чушки и подправки, както и да пийна прясно изцеден сок от нар, който по това време на годината е много популярен в Истанбул и се продава на всеки ъгъл срещу 3 лири. До „Истиклал” се качвам със зъбчатата железница, която ме стоварва в началото на улицата при магазините за музикални инструменти. Стадионът на Касъмпаша е съвсем близо и може би е този, който се намира на най-хубавото място в града, а освен това разкрива и невероятна гледка.

Стадионът на Касъмпаша

Касъмпаша е един от двата новобогаташки клуба на Истанбул. През 2007 г. той влиза в елита след 43 години, като оттогава отпада и се завръща веднага на два пъти. Асансьорът между лигите спират двама милиардери. Първият се нарича Зафер Йълдъръм, който е един от най-богатите хора в Турция благодарение на успешния си туристически бизнес. Собственик на клуба обаче е още по-богатият Тургай Чинер, който чрез своята „Чинер Груп” контролира второто най-голямо находище на трона (естествена сода) в света. С парите на двамата Касъмпаша прави трансфери с огромен размах и се превръща в мини еквивалент на ПСЖ или Манчестър Сити. Синьо-белия екип носят вратарят на Швеция Андреас Исаксон,

нигерийският нападател Калу Уче, холандското крило Райън Бабел, немецът Фабиен Ернст. Естествено Касъмпаша трудно може да излезе от сянката на трите гранда и заради това получава и откази. Така например опърничевият ирландец Рой Кийн отказва треньорският пост, преди той да бъде поверен на грузинеца Шота Арвеладзе.

През миналия сезон „пашите” бяха близо до това да се класират за първи път в европейските турнири, но в края на сезона отстъпиха в представянето си и мястото им бе заето от Бурса. С огромните си пари обаче рано или късно Касъмпаша ще стигне до Европа, каквато е мечтата на собствениците му, а със сигурност пътуванията за мачовете с този тим ще са мечта за много отбори заради специфичния район в самото сърце на Истанбул. Касъмпаша е кварталът, който обитават циганските барони на града, а животът и веселбата тук никога не секват. Интересното обаче е, че клубът печели своята спортна слава благодарение на борците си, като минава и за най-добрата школа в този спорт в Турция. Успехите на олимпийските игри през 1948 г. карат тогавашния президент на Турция Исмет Иньоню да разреши на Касъмпаша да сложи в емблемата си турския флаг, чест, която се дава за особени заслуги.

Това, че Касъмпаша е нещо повече и във футбола се забелязва само по един факт. Само този клуб освен трите гранда на Истанбул има феншоп на стадиона си, който определено впечатлява. Но на разделението между клубовете ще се спра в третата част на пътеписа.

Стадионът на Касъмпаша беше използван през миналия сезон от Бешикташ, който строи в момента своя нов дом „Водафон Арена”, а освен това тук играе и един аматьорски тим, един от тези с най-интересна история: Бейоглу. Това е клубът на гръцката общност в Истанбул, от който произлиза и известния атински клуб АЕК. Бейоглу е носил името Пера Клуб, под което е бил известен преди Втората световна война и в България. Жълто-черните са запазили гръцките си корени, както и някогашното седалище в една от преките на „Истиклал”, точно преди да стигнете до площад „Таксим”.

Щабът на Бейоглу, някогашно
дамско благотворително
общество

Намирам го доста трудно. Някога в тази сграда се е помещавало Дамското благотворително общество на Пера, а днес по-скоро прилича на луксозен ресторант, който обаче е затворен непрекъснато и по това личи, че е по-скоро частен клуб. По отношение на футболните си постижения, Бейоглу, както и повечето малки клубчета от Истанбул е играл в елита съвсем за кратко, три сезона през 60-те години, когато местната лига си проправя път главно край Босфора и в другите два големи града: Анкара и Измир.

Подобен клуб е и Ферикьой, за когото първоначално имам притеснения, че остава в периферията на моите маршрути и ще ми създаде затруднения. Оказва се, че това не е така. Намира се на една спирка с метрото от „Таксим” в посока стадиона на Галатасарай и още на десетина минутки пеш по уличките на квартал Шишли. Пътят минава през известното протестантско гробище в Истанбул, а стадиона се намира в подножието на няколко луксозни хотела от големите вериги. Има малко изкуствено игрище, на което в сумрака тренира юношеският отбор, а трябва да обиколя целия стадион, за да намеря накрая една червена сграда, на която има емблемата на Ферикьой, почти избеляла от времето. Ферикьой е играл също през 60-те

Стадионът на Ферикьой

години в елита, но доста повече (десетина година) от повечето от останалите местни клубове.

Идва времето и за първото страхотно футболно изживяване, каквото трябва да бъде мачът Галатасарай – Арсенал и досегът до единият от трите големи клуба на Истанбул. Галатасарай е отборът на турската аристокрация, защото произхожда от лицея „Галатасарай”, основан през далечната 1481 г. Според една от версиите името Галатасарай е получено спонтанно, след като основателите, сред тях и легендарният Али Сами Йен, са обмисляли да кръстят клуба си Глория. На един от първите мачове обаче тълпата на игрището започва да скандира „Галата Сарай Ефендерим” или „Джентълмените от Галатасарай” възхитена от играта на тима и така започва да се използва днешното название. Турците казват, че произношението на името е начинът да бъде разпознат чужденецът, а ултрасите така са разкривали чужденците преди европейските мачове и са ги преследвали. Всъщност мачовете с чужди отбори са голямата страст на клуба, започнала още от легендарните думи на Али Сами Йен: „Ние искаме да играем заедно, да имаме име и цветове и да се изправяме срещу чуждестранните отбори!”

Споровете около това кой е най-големият клуб в Турция се водят между Галатасарай и неговият враг от азиатския бряг Фенербахче, като лудостта вече е стигнала до невиждани форми. Дори новородените бебета се записват в регистрите като привърженици на един от двата тима в битката за надмощие. Според последни проучвания в момента Галатасарай изпреварва своя съперник с 34 срещу 33% от турското население като привърженици, независимо че доскоро „фенерите” бяха безспорният (а според мнозина все още са) господар на Турция.

На "Тюрк Телеком Арена"

Всъщност враждата между двата клуба си заслужава специално място и смятам да се спра на нея в третата част на пътеписа заради значимостта и обхвата на темата.

Галатасарай играе на новия си стадион „Тюрк Телеком Арена” от 2011 г. насам, а със сигурност мога да кажа, че това е един от най-труднодостъпните стадиони в Европа и сякаш нарочно е направено така, че да бъдат отблъсквани хората. Не че нещо може да спре феновете на Галатасарай. Докато старият „Али Сами Йен” се намира в Шишли, близо до „Таксим”, то до новия дом на „лъвовете” се стига с метро. Има обаче една подробност. Слиза се на спирка „Санаи” на линия номер 2 в посока „Хаджиосман” и оттам от друг перон се взема влакче от същата линия пътуващо само една спирка до „Сейрантепе”, спирката на стадиона. Тъй като съм проиграл маршрута още няколко месеца след отварянето на стадиона за концерт на Бон Джоуви, някак пропуснах покрай ушите бележката на мой приятел преди тръгването за Истанбул, че турците са спрели точно това удължение на метрото за мачовете. Е, тръгвайки в посока другия перон на спирката, просто виждам полицаи, които са препречили пътя и сочат към изхода. Любезно питам един от тях как се стига при това положение до стадиона и той посочва нагоре: „Има автобус”. Освен автобус има и около 500 човека на спирката, а не виждам някой да е тръгнал пеша в каквато и да е посока, което значи, че явно не е и близо. Огромният ми късмет е, че автобус със светещ надпис на турски, който би трябвало да значи „извънреден” или „специален” спира, ама точно пред мен. С отварянето на вратите вече съм заел първата изпречила се седалка, а как останалите 299 човека влизат в този автобус (защото го правят!) не зная. След около 10 минути подвиквания от сорта „Хайде, още съвсем малко навътре” и влизане на нови 20 души всеки път, автобусът тръгва. Струва ми се, че пътува цяла вечност, а когато спира виждам, че стадионът е през една магистрала отсреща, независимо че по спомените ми станцията на метрото излиза точно пред входа му. Решавам да следвам тълпата и през асансьори, стълбища и лабиринти на пустата метростанция се озовавам в крайна сметка точно пред светещия „Тюрк Телеком Арена”.

Лъскавият GS Store

От предното ми идване има доста подобрения, най-вече огромният GS Store, който трябва да е най-големият магазин на клуба от веригата, представена дори в страни като Германия и Холандия. Всъщност Галатасарай е огромен бизнес, като клубът притежава още онлайн букмейкърска компания, интернет доставчик, застрахователна фирма, сайт за търговия с валута и ценни книжа и дори интернет търсачка. Никак не е лесно да плащаш заплатата на Уесли Снайдер!

Първо трябва да взема картата си за достъп, което като обигран футболен турист съм заявил, че ще стане на гишетата на стадиона. Оказва се лека процедура. Искат ми паспорта, отиват някъде и се връщат с него и пластиката. Подчертават ми, че това е временна карта за един мач само, зареден на нея, и след седмица мога да мина да си взема оригиналната, когато ще е готова. Казвам си на ум: „Ей сега”. И без това ме е срам, че само за да взема билет за мача съм посочил, че съм фен на Галатасарай, при положение, че симпатизирам на Фенербахче. Но значително по-рационално ми изглежда това, че някой, бил той и машина, би приел за грандиозна наглост фен на Фенербахче да кандидатства за билет на Галатасарай. Оказва се, че бъркам, но както и да е.

Доста комбинативно откривам, че на картата няма обозначение на вход, ред и място, но решавам, че това не е проблем, върху който да се задълбочавам преди влизането на самия стадион. До него има две проверки. Първата е четец на картата, който държи в ръцете си полицай. Сканирайки я, на екрана излиза снимката ми и той поглежда дали съм аз. Значи идеята, че мога да дам картата си на друг човек, просто няма как да се случи. Втората е проверка за забранени предмети, която е повече с питане и без задълбочаване.

След нея вече няма пречка да потъна в магазина. Оказва се огромен на два етажа със специализирани щандове, включително за бижута и парфюми с марката на клуба. Точно на един от тези щандове се опитват да ми продадат три значки на Галатасарай за 75 евро, което ми се вижда изключително нахалство и предпочитам по-простите единични на съвсем разумна цена от около 5 лева. Там виждам и значката с първата емблема на клуба, която и до ден днешен съм търсил да намеря в интернет като изображение, а не описание, но не съм успявал: жълто-червен щит с разперен орел. Чел съм, че тъй като се вижда изключително лоша за изисканото име на клуба, тя се задържа около една година преди да бъде сменена от сегашната с вплетените букви G и S. Леко съм разочарован от това, че липсват малки флагчета, които немците наричат „вимпел”, защото последната ми страст е да закова на една стена всички флагчета на отборите, играли в евротурнирите в историята. Които намеря, естествено.

За сметка на това обаче си купувам книга с цялата история на клуба, елементарно издание, но пък с доста хубави снимки, някои интересни статистики като всички чужденци, играли в клуба (единственият гранд от Истанбул, в който досега не е имало българин) и най-вече нещо, което не съм подозирал и не успях да видя в това пътуване, но го оставих за следващото. При спечелването на купата на УЕФА през 2000 г. местната община вдига специален паметник на успеха, който има формата на самия трофей и се намира в европейската част. Това, което съм виждал и знаех е частният остров на Галатасарай в Босфора, който се намира малко след първият мост между Европа и Азия, но за паметник не съм знаел.

До трибуните остава последно препятствие, което е и най-тежкото. Врата с четец. Поставяш картата, на екрана излиза трибуна, ред и място и ако си за този вход (правя само една грешка), вратата се отваря и пуска точно един човек. И абсолютно никой не може да ти помогне, ако нямаш билет. След вратата има нова проверка, питат ме за монети, които издрънчават издайнически в джоба ми и съм помолен да ги пусна в една касичка за благотворителност. В този момент се сещам и за първия ми мач в Турция през 1993 г. срещу националите на Англия, в който монетите бяха основното оръжие на турците, летяха по мен, тъй като седях на обособени места с надпис „чуждестранни журналисти” и при малко усилия можех да си тръгна от стадиона доста богат.

Всъщност това с монетите се оказва голяма недомислица. Опитвам се да си купя хотдог преди влизането на самите трибуни и се оказва, че продавачът не може да развали 100 лири, но пък на хората с по-дребни пари връща именно... монети.

Очакванията ми за доста пълен стадион се разбиват на пух и прах. Пълен е на около една трета, което се обяснява и от цените, които са между 80 и 600 лева за този мач, а освен това Галатасарай е отпаднал и няма шанс дори за третото място и Лига Европа. Въпреки това обаче виждам нещо легендарно, което е символ на публиката на тима. Така нареченото шоу с шалове на фона на бойното скандиране на Галатасарай, взето от бойното скандиране на щатския университет във Флорида. При пускането на музиката всички на стадиона вдигат шаловете си и започват ритмично да ги поклащат напред и назад.
Шоуто с шалове и бойните скандирания на Галатасарай - ВИДЕО!

Самият мач приключва почти веднага след два бързи гола на Арсенал, а аз правя за едно полувреме няколко извода. Съвсем логично е, че са изгонили Чезаре Прандели, защото отборът изглежда слабичък. Уесли Снайдер е почти приключил с големия футбол и това обяснява присъствието му в Галатасарай, защото прекарва повечето време в подвиквания и ръкомахания към останалите. Когато си дава зор, следват няколко чудесни паса и накрая и страхотен гол с неочаквана траектория от фаул. За сметка на това обаче Хамит Алтънтоп си е класа.

През целия мач обаче в главата имам една подтискаща мисъл и тя е прибирането с оглед на свършването на мача почти в полунощ. След дълъг преход по лабиринтите в тълпата се оказва, че има няколко от малките нощни частни рейсчета, които не уважават закупените карти и си искат кеш. Със сигурност моите 100 лири, дадени пред доста турци в превозното средство в полунощ няма да им харесат, а може и да е опасно. Не виждам и банкомати, колкото и неразумно да изглежда да ги използвам по споменатите причини. Тръгвам с тълпата, посоката явно е метрото и я достигам след около 30 минути. Абсолютно никого не го е грижа как ще се приберат хората по това време и особено, ако са над 50 000, за което съм благодарен, че не се е случило.

Слава Богу, метрото работи. Още по-голям късмет е, че с него мога да стигна на поне 20 минути пеша от хотела, защото със сигурност друг транспорт няма да има, а такситата не ми вдъхват доверие от предишен престой, в който трябва жесток пазарлък преди качването, за да постигнеш разумна цена. В хотела съм почти в 1:30, а краката ме болят от ходене. Първият ден е бил повече от наситен!

Очаквайте втора част:

-          другият Истанбул или как се стига до Черно море и защо Фенербахче е най-големият турски клуб

-          ден преди размириците около редакцията на „Заман”, къде е Истанбулспор, кои са новите градски богаташи и феновете, които са номер едно в града – тези на Бешикташ