Футбол в земята на свободата

ФУТБОЛЕН ТУРИЗЪМ: САН МАРИНО 

„Оставям ви по-свободни от всички човеци.”

Думите са на каменоделецът от Далмация Марино и са произнесени на смъртния му одър, след като през 301 г. е поставил началото на една от най-чудните държави в света, която и до ден днешен носи неговото име, придружено със „свети”. Марино бяга от Римини в издигащата се наблизо планина Титано и създава комуна в земите, подарени му от една богата християнка от крайбрежието. Още от онзи момент, чак до днес, жителите на Сан Марино имат една голяма цел и тя е да развиват своята уникална демокрация, както и да довеждат свободата до съвършенство.

Сан Марино е оценен от самия Наполеон, който през 1797 г. казва, че това е уникален модел, който трябва да бъде съхранен от човечеството и Франция първа в света признава тази държава като независима. По-късно Гарибалди, който намира спасение от австрийските войски в планината Титано, обещава, че Сан Марино няма да бъде присъединяван към Италия и ще остане свободна и независима държава.

За това как функционира демокрацията в Сан Марино може да се пише много и ще бъде страшно актуално и интересно точно в този момент, когато България иска да се изтръгне от хватката на мафията и олигархическите обръчи. Най-интересното е, че начело на държавата са двама капитан регенти, които се излъчват от парламента и мандатът им е за 6 месеца. Те встъпват в длъжност на 1 април и 1 октомври всяка година, а в първата неделя след това гражданите внасят своите петиции, които трябва да бъдат разгледани за 6 месеца. Всеки капитан регент може да се кандидатира отново след 3 години и то само, след като специална комисия оценява работата му по петициите, внесени от населението и я определи като добра. Решенията се вземат с единодушие от двамата капитан регенти, като всеки има право да наложи вето върху избора на другия.

Сан Марино вече е достъпна и лесна дестинация от България. Самолетът те отвежда до Болоня за час и половина. Оттам има още толкова до перлата на Адриатическото крайбрежие Римини. Римини е отправната точка за туристите към най-малката независима държава в света. Всеки ден в двете посоки се движат автобуси, които за час и 4.50 евро вземат разстоянието. По-голяма част от пътуването до върха на Монте Титано преминава на територията на Сан Марино, така че можете да разгледате почти цялата държава. Всъщност трудно е да разберете кога сте навлезли в територията и, защото единственият белег е табелата „Добре дошли в земята на свободата”.

В Сан Марино туристите ходят заради трите  кули на върха, стария град и пазаруването. Това е едно от най-добрите места в света, където можете да си купите евтино качествени кожени изделия, алкохол, часовници, бижута и аксесоари, антични оръжия. Може би поради тази причина не е изненадващо, че футболът не е сред приоритетите на местните и страната е на практика най-слабата в това отношение в Европа. Местните отбори отпадат без изключение още срещу първите съперници, които срещнат в европейските турнири, а националният отбор често търпи шокиращо големи загуби.

Самата идея да отидеш до Сан Марино, за да разбереш каква е работата с местния футбол звучи като нещо средно между наивност и ексцентризъм. И все пак решавам, че трябва да опитам късмета си.

Бар Феровия е щабът на Тре Пене

Още в София започвам да търся и набелязвам цели. Най-големият стадион не е интересен, защото няма мач. Или по-скоро е бил предният ден, а някак си не ми е много по вкуса да се срещам с „Ордата на злото” от Сараево, за която мога да изхабя тонове мастило след преживявания преди година в Босна. Националният стадион е в Серавале, което е второто градче след границата. Градчетата в страната са точно девет и носят името „замъци”.

Поглеждам в един атлас кой е столичният тим и за късмет той се оказва и шампион на страната. Името му е Тре Пене или „Трите кули”. Оказва се, че има уебсайт, откъдето вземам адреса и го пускам в Гугъл. На картата се появява име на улица и такова на бар. Явно седалището е там.

Ако гледаш картата, нещата изглеждат лесни. Съвсем друга работа обаче е, ако трябва да се справиш на терен. Реално трябва да прекося само две улици от точката, където ме стоварва автобуса, но проблемът е, че в столицата Сан Марино улиците не са точно хоризонтално разположени, а по-скоро вертикално. За да прекося тези две улици трябва всъщност да използвам система от асансьори в скалите.

„Бар Феровия” е съвсем наблизо и още отдалеч се вижда клубната емблема, разположена до един неонов надпис. Той е типично място, където местните мързеливо пият кафе или поне създава подобно впечатление. Минавам покрай трима на една маса навън и влизам вътре, като от вратата неколцината посетители хвърлят око върху непознатия. Виждам няколко шала, закачени на бара, а на стената отсреща са снимки в рамки на отборите от различни години. Вадя фотоапарата и това вече шашардисва местните.

Трофеите на Тре Пене

В главата ми обаче се върти въпросът „Къде, по дяволите, е офисът на клуба”. Такъв няма, а има една съседна зала, която се оказва и доста интересна. Вътре има билярдна маса, около която играят дядовци. После разбирам, че там е федерацията по билярд на Сан Марино, а това трябва да е националният отбор. Някак скрити остават лавиците, които са окичени с трофеи. Не е трудно веднага да намеря с поглед шампионската купа от последния сезон, а когато моля един от посетителите да ме снима, това вече е много сериозна причина играта да приключи и всички да оставят щеките.

Казвам, че съм журналист и се интересувам от Тре Пене и те буквално полудяват, като ме питат дали съм арменец, защото им предстои мач с шампиона на Армения. Отпадането на националния белег като причина за интереса ми вече ги превъзбужда до крайност. Един посочва към масата навън и казва, че там е президентът. „Фабрицио, ела бързо!”, друг тича към него.

С президента Фабрицио

Фабрицио идва и започва да се извинява, че английският му е лош, но веднага назначава преводач. Води ме при купите и показва гордостта им – шампионският трофей. Кани ме на мача с Ширак, нищо, че са паднали с 0-3. Междувременно ръкомаха и дава указания към един от другите посетители, който се появява след малко с шал на отбора и ми го подарява.

Започват да ми обясняват структурата на футбола в Сан Марино. Практически всеки от деветте  замъка си има по един основен отбор, само Фиорентино има два – Тре Фиори, който е най-успешният местен тим, и Монтевито. Така че на практика не може да се говори за местни дербита. Тре Пене няма местен съперник, до някаква степен такъв е Мурата, отбор, който се намира в съседство и е между два замъка, но никой не ги „брои за живи”. Всъщност не е точно така, защото Мурата беше най-силният местен отбор преди години, а там играеше бразилецът Алдаир. Нещо повече, преди едно участие в квалификациите в Шампионска лига Мурата искаха да ангажират самия Ромарио, но той нещо не се трогна от тази работа.

Местните отбори са полупрофесионални. Освен собствените играчи имат и някой и друг чужденец. Главно италианци на ниво трета дивизия. Любопитно ми е колко пари получават. „Най-скъпоплатен е Кардини, взема 1200 евро, но трябва да доработва. С тези пари е до никъде”, обяснява Фабрицио.

Самото първенство протича по доста странна система, която е без аналог в Европа. Има редовен сезон, в който отборите са разделени в две групи, но играят срещу всички останали не само в своята група, но и в другата. Тези, които се класират за плейофите започват да играят помежду си. Този, който загуби два пъти - отпада.

Направих някакъв опит да преброя стадионите в държавата, за което има чудесна възможност от върха на някоя от двете кули на планината и видях три по-големи. Оказва се, че има общо девет, тоест всеки замък има стадион. По-важните мачове, най-вече международните, се играят в Серавале. Освен местните отбори има и един Сан Марино Калчо, който в момента е в трета дивизия на италианската лига и няма особено високи амбиции.

Форца Тре Пене!

Интересното е, че футбол от Сан Марино може да се гледа по телевизията доста често. Местната телевизия излъчва всички международни мачове и доста картина от първенството. Гледа се свободно на сателита, както и на сайта си. Това е и големият ми късмет.

Няколко дни след посещението в „Бар Феровия”, откъдето си тръгнах като убеден тифозо на Тре Пене, гледах реванша с Ширак. Няма да повярвате, но Тре Пене спечели с 1-0 по уникално куриозен начин. Арменците си вкараха автогол без положение пред вратата си, а след това Валентини извърши чудеса в рамката на Тре Пене. С последния съдийски сигнал мернах Фабрицио. Този път с костюм той тичаше и прегръщаше футболистите по терена, сякаш току-що са спечелили трофей. Всъщност естествената радост и забавление от най-великата игра са нещо нормално в страна, на чийто етикет пише „свобода”.