Рубрика: футболен туризъм
Има нещо странно в историята на футбола в Париж. От една
страна години наред този град не може да създаде един истински значим за Европа
клуб, а още по-малко пък градско дерби. От друга страна обаче стадионите и
личностите в Града на светлината винаги са били със световна значимост. Няма
друг град в света, който да се похвали, че три негови стадиона са били домакини
на големи финали – старият „Коломб”, където се играе финала на световното през
1938 г. „Парк де Пренс” е домакин на триумфа на Платини и компания на Евро’84,
а 14 години по-късно на новия „Стад дьо Франс” Франция печели и единствената си
световна титла.
Париж е бил мястото, където на практика са се родили всички
значими планетарни футболни състезания. Жул Риме е дългогодишен президент на
ФИФА, а първата световна купа носи неговото име. Самата ФИФА е създадена в този
град, а по-късно тук Анри Делон се превръща в баща на европейските първенства.
Журналистът от „Екип” Габриел Ано пък „измисля” европейските турнири и по-точно
купата на европейските шампиони.
Ако обаче погледнем местните клубове, то Париж не може да се
похвали с нищо специално, макар че точно в днешни дни е приковал вниманието с
милионите на катарските инвеститори в Пари Сен Жермен, единственият значим
местен клуб в момента. Причината според мнозина е, че в Града на светлината има
твърде много забавления и футболът трудно може да концентрира масовото
внимание.
И наистина е така. Френската столица е посещавана от милиони
туристи, които, сякаш завързани с някакво невидимо въже обикалят около
Айфеловата кула и река Сена и
последното, за което се сещат, е футболът.
Ако обаче бъдем честни към историята, Пари Сен Жермен е
създаден с ентусиазма на парижани през 70-те години и заради разочарованието от
тъжната съдба на старите клубове като Расинг, Ред Стар и Стад Франсе, преминали
през безкрайни преобразувания и обединения и в крайна сметка изчезнали от
голямата сцена през 60-те години (с едно изключение, за което ще стане дума).
През 1970 г. обаче вестник „Екип”, един от най-големите и
авторитетни спорни всекидневници в света, решава да започне кампания за
създаването на голям футболен клуб в Париж, като е подкрепен от местно радио.
За изненада на всички 16 000 души се обаждат с желанието да направят дарение и
така се появява Пари ФК, сред чийто първи директори е бъдещият президент на
френската федерация Фернан Састр. Покрай целия ентусиазъм около идеята обаче
основателите забравят един важен детайл, който едва не слага край на проекта в
самото му начало. Изискване на федерацията е всички клубове да имат и
аматьорска секция, като така се ражда партньорството със Сен Жермен, непрофесионален
тим от предградията, а обединението се явява спасителният ход.
Пари Сен Жермен започва във втора дивизия и веднага печели
промоция, но пък две от фракциите в клуба се скарват и той се разпада. Пари ФК
остава в елита за кратко, а Пари Сен Жермен е изхвърлен в трета дивизия, за да
започне истинската му история. През 1972-73 ПСЖ завършва втори в западната
трета дивизия, но печели промоция, защото първенецът Кевили се отказва от
мястото си в Лига 2. ПСЖ също не може да си го позволи, но тогава на сцената излиза
Даниел Ештер, натрупал милиони като моден дизайнер. Той купува клуба, а
заслугата му към него ще бъде промоцията в елита след плейофи срещу Валансиен
през 1974 г., измислянето на прочутия му екип в червено и синьо и... финансов
скандал с продажби на билети на черно, които финансирали незаконни плащания на
играчите.
Неговото място заема издателят от тунизийски произход
Франсис Борели, а в началото на 80-те са спечелен и първият трофей – купата на
Франция през 1982 след победа на финала срещу Сент Етиен. Интересното е, че
дебютът в Европа за ПСЖ е в София, където отборът е победен с 1-0 от Локомотив
в турнира за КНК, макар че след това успява да отстрани столичните железничари.
 |
| Давид Жинола |
В онези години е поставено началото на една традиция. Тя е
Пари Сен Жермен винаги да има в състава си специални футболисти, които хем са
големи звезди, хем са и неподражаеми артисти. Къдрокосият нападател Доминик
Рощо поставя началото, а след това място в сърцата на парижани намират играчи
като Луис Фернандес, вратаря Жоел Батс, Освалдо Ардилес, Кейс Кист, Давид
Жинола, Джордж Уеа, бразилците Раи, Леонардо (сегашният директор) и Роналдиньо,
нигериецът Джей Джей Окоча, италианският нападател Марко Симоне, Али Бенарбия,
Лоран Робер, за да се стигне до сегашните любимци Златан Ибрахимович, Езекиел
Лавеци и Дейвид Бекъм.
Пари Сен Жермен печели първата си титла през 1986 г. под
ръководството на младия 38-годишен наставник Жерар Улие, който по-късно ще
стане легендарен треньор във френския футбол, включително и с трагичното
отпадане от България в световните квалификации през 1993 г.
Пет години след първата си титла обаче клубът едва не
изчезва от сцената, за да спази „традицията” на клубовете-предшественици от
столицата, но тогава се намесва телевизионният гигант „Канал Плюс”, който поема
дълговете и купува акциите на ПСЖ. Именно 90-те години са и златният период. ПСЖ
успява да измести Марсилия на Бернар Тапи от върха на френския футбол, а под
ръководството на Луис Фернандес печели и първия си европейски трофей – КНК през
1996 г. след победа над Рапид Виена (с Трифон Иванов) на финала. Година
по-късно губи мача за трофея от Барселона в Ротердам, а европейските успехи са
допълнени с полуфинали в Шампионска лига и Купата на УЕФА.
От началото на новия век обаче ПСЖ постепенно отстъпва от
позициите си, може би след неуспешния втори престой на Луис Фернандес на
треньорския пост, а успехите му са епизодични и се дължат на проблясъци. Новата
надежда идва с появата на Катарския инвестиционен фонд QSI, воден от Насер Ел Хелаифи, който
купува ПСЖ на 31 юли 2011 г. Оттогава до днес столичният гранд копира напълно
модела на Манчестър Сити. Почти сигурно е, че този сезон ще спечели титлата, а
присъствието в Европа дори и днес е много по-солидно от това на английските „петролни”
богаташи.
 |
| "Парк де Пренс" |
Големият проблем на Пари Сен Жермен е невъзможността да „намери”
значим градски съперник и по този начин да затвори цикъла на всичко необходимо
за един голям клуб. Опити за това е имало, но повечето са останали в сферата на
приказките и първоначалния ентусиазъм, но не и на сериозната работа и
намерения. През 80-те години индустриалният гигант Матра възражда затъналия 20
години по-рано Расинг, един много специален клуб за парижани. Преди ПСЖ той е
единственият печелил шампионската титла (1936 г.), а освен това пет пъти е бил
победител и в турнира за купата на Франция (30-те години). По онова време
основната фигура в Расинг е вратарят на австрийския „Вундертим” Руди Хиден. Расинг
играе на легендарния „Коломб”, който освен домакин на финал на световно
първенство е и сцената на популярния филм „Бягство към победата”. Матра
осигурява парите за привличането на световни звезди като Пиер Литбарски и Енцо
Франческоли, а в детските ми спомени от онова време е първият брой на френското
списание „Мондиал”, който съм имал – с Луис Фернандес от ПСЖ и Франческоли от
Матра Расинг и вътре с плакати на двата тима, които дълго бяха залепени на
стената в стаята ми и то от страната на по-малко известния клуб. Любопитен факт
е, че по примера на Расинг е основан неговият съименник от Буенос Айрес, който
в много по-голяма степен съхранява традициите си, а и днес е наричан с
някогашния прякор на клуба от Париж – „Академията”.
 |
| "Стад дьо Франс" |
По-късно със строежа на „Стад дьо Франс” в северен Париж
стартират и плановете за нов голям клуб, който да играе на него и да си
съперничи с ПСЖ, но така и не се намира такъв сред традиционните, а пък опитите
на някои малки клубове са по-скоро за любопитната хроника на вестниците. Кретей
от едноименното югоизточно предградие се опитва през 90-те години да бъде
значим с парите на бившия собственик на Бордо и магнат от бизнеса с оптика Ален
Афлелу, но стига до втора дивизия. Още по-любопитно име е привлечено в Олимпик
Ноази-льо-Сек. Някогашният собственик на Марсилия и бивш премиер Бернар Тапи се
заема с третодивизионния клуб, за да го направи, по собствените му думи, „клуб,
който да събере емоциите в предградията”, но проектът му бързо затихва.
Най-близо като че ли до това да бъде значим изглежда Ред
Стар 93. Той е създаден от Жул Риме в края на XIX век, като никой и до ден днешен не
знае защо този клуб се казва така. Предположенията са свързани с английската
корабна компания, носила същото име тогава, но Риме отнася тайната в гроба.
Сигурното е, че числото 93 идва от пощенския код на района, в който е старият
му стадион „Бауер”, а днес тимът е в трета дивизия и играе съвсем близо до „Стад
дьо Франс” на стадион „Марвил”. Неговите успехи също са отпреди края на Втората
световна война – четири купи на Франция през 20-те и още една през 1942 г.
Също в трета дивизия е и Пари ФК, предшественикът на ПСЖ.
Той нашумя преди години с един добър сезон в купата на Франция и амбициите да
играе елитен футбол до няколко сезона, но това така и не се случи.
В Париж съм бил няколко пъти и смея да твърдя, че
интересното там са стадионите, а не самите клубове. Безспорно „Парк де Пренс”,
където се стига с номер 9 на метрото (спирка Порт дьо Сен Клод) крие някаква
носталгична нотка за нас българите заради спомена от 17 ноември 1993 г. и гола
на Емил Костадинов. За повечето мачове можете да си вземете билети доста лесно,
а имайте предвид, че най-горещите фенове на ПСЖ сядат на трибуната „Булон”. Тя
дори бе затворена преди няколко години временно след ексцесиите, последвали
мача на ПСЖ срещу израелския Апоел Тел-Авив и завършили с убийството на фен на
тима от полицай. Всъщност ПСЖ има проблеми с хулганството и винаги е имал. Така
например Джордж Уеа бе изпратен за Милан с транспарант „Уеа, ние не се нуждаем
от теб!”. Френската дума за нуждая е besoin и буквата s
в нея бе изрисувана като свастика.
На стария „Коломб” се ходи с влак от гара Сен Лазар и се
слиза на спирка Льо Стад, като оттам имате 10 минути пеша. Най-лесен е достъпът
до бижуто „Стад дьо Франс”, който е на една спирка с две от линиите на бързото
метро RER от „Гар дьо
Нор”. Оттам лесно ще стигнете и до стадиона на Ред Стар, който може би е
най-хубавото преживяване за футболните ценители.
Колекционерите по-скоро ще изживеят разочарования, отколкото
да попаднат на находки. Задължителна спирка е магазинът на ПСЖ, който се намира
на шикозната „Шанз-Елизе”, но е твърде беден като асортимент в сравнение с
много по-скромни клубове. Така например при последното ми посещение през април
нямаше значки, а един от продавачите безпомощно вдигаше рамене дали и кога ще
има. (Всъщност причината я осъзнах по-късно – ПСЖ ще има нова емблема от
следващия сезон и явно със старата няма да се произвеждат).
Няколко съвета и за тези, които тръгнат към Париж, пък макар
и не за футбол. Имайте предвид, че този град може да бъде изключително скъп за
неориентираните. Най-хубавата част за настаняване е кварталът до прочутото
гробище „Пер Лашез”, а оттам до площад „Република” се намират ужасно много
ресторанти и барове, които са и чудесно място за хапване и нощен живот.
Избирайте обаче внимателно къде да влезете, като навсякъде има менюта пред
вратата. Най-добрите предложения са туристическите сетове от три яденета на
фиксирана цена – салата или супа, основно и десерт. Хубаво е да бъдете настанени
до метро, а там най-изгодната сделка са карнетките от 10 билета при престой до
една седмица. Една карнетка може да се ползва от повече от един човек до
изчерпването и.
Мнозина предпочитат да стигнат до Париж с нискобюджетните
полети на WizzAir. Имайте
предвид, че самолетът каца на практика в друг град (Бове), който е на час и
половина от Париж. Пътят до и от Париж обаче е сравнително скъп (16 евро), а
автобусите тръгват от Porte
Maillot, спирка на метрото по линия 1. Ако се прибирате към България трябва
да проверите кой е точно вашият рейс. Няма да ви качат на случаен принцип, има
фиксиран автобус или два за всеки полет, който тръгва в определен час. Това е
така, защото процедурите по чекиране и сигурност в Бове са тромави, проверките
са много и ще загубите около 2 часа, докато се качите в самолета.
Ако трябва да избирате какво да видите в Париж от
безкрайното разнообразие, съветът ми е да се насочите към двореца Версай, който
отнема един почти цял ден, а останалото са точки, които просто трябва да фиксирате
– Айфеловата кула, Нотр Дам, площад Конкорд, Лувъра, Монмартър, Мулен Руж,
Шанз-Елизе. И, разбира се, ПСЖ. Заради който вероятно много хора ще имат повод
да посетят Града на светлината в следващите години.
Очаквайте: Как ПСЖ се готви да заобиколи правилата за финансов феърплей?
Няма коментари:
Публикуване на коментар