Държавата трябва да си върне Левски и ЦСКА

Унгария вече прави това за своите големи клубове

Победата на Левски срещу Лудогорец през уикенда, както и спечелването на купата на България от Берое три дни по-рано постави на грамофона изтърканата плоча за държавната намеса във футбола. Всъщност тя бе изкривена в идеята за Директивата, а естествено на медиите не достигна и все още няма капацитет и познания, за да се стигне до осъзнаването, че държавата е единственият възможен спасител на българския футбол, а сегашните хаотични и повече интуитивни ходове с подпомагането на няколко клуба, може да се превърне в национална стратегия.

Безспорно държавното рамо за футбола бе идея на бившия премиер Бойко Борисов. За аргументите, с които го е направил, може да се гадае в няколко посоки. Първата е, че самият той е футболен запалянко и е имал съвсем чисти помисли. Втората и малко по-вероятна е, че това е популистки ход с цел да трупа бъдещи избиратели сред феновете. Третата е, че този ход му е бил подсказан от някого на базата на специфична информация.

Според мен истината е, че аргументите са по малко от трите посоки с преобладаваща трета. Всъщност това е нещото, което под различна форма се случва в няколко държави от Източна Европа, които са част от ЕС. Най-голямо внимание заслужава унгарският модел, защото той е най-близо до това, което може би трябва да се направи в България и за което определено не достигна управленски капацитет на Борисов и неговият екип. В крайна сметка главно с голия ентусиазъм на премиера, вероятно с натиск върху „приятелски” фирми, но без абсолютно никаква дългосрочна стратегия, се изляха едни пари, които футболът бързо „флъшна” в канализацията.

Евро 2012 бе събитието, което катализира определени процеси във футбола на Източна Европа, които ще донесат резултати в дългосрочен план. Полша и Украйна се сдобиха с 8 реконструирани или направо построени стадиона, включително два национални, които не отстъпват на нито една друга страна в Европа като лукс и удобства. Други като Румъния дадоха старт на единични проекти, като националния стадион в Букурещ, който вече домакинства финал в Лига Европа.

Факт е, че тези нови стадиони създадоха ярък контраст със старите социалистически съоражения, потънали в разруха и повлекли след себе си големи футболни клубове във всички държави от тази част на Европа. Философията, че модерният стадион води след себе си качествения футбол, защото е осигурил условията за зрелище, е стара концепция, но най-накрая и в бившите соцлагер стигнаха до нея, след като минаха през неизбежния период на новобогаташите-меценати.

Ако концепцията за новите стадиони може да изравни преживяванията на феновете като комфорт и сигурност с тези от Западна Европа, то това в никакъв случай не е достатъчно, за да направи клубовете конкурентни на големите от континента. А това създава и логичният парадокс: трябва ли да държавата да инвестира в частни дружества, защото е безспорно, че Легия Варшава е облагодетелстван например спрямо столичния си съсед Полония?

Този парадокс беше решен без никакви колебания в Унгария, особено след като става въпрос за национален или чисто партиен популистки интерес. Страната не се е класирала за световно първенство от 1986 г., след като до онова време минаваше за една от водещите в света по отношение на футбола. Там стартира мащабна реконструкция на националния стадион „Ференц Пушкаш” (или както бе известен – „Неп”). Той ще има капацитет от 65 000 места и ще бъде готов през 2017 г. Следващата година пък ще бъде завършен новият стадион на най-големия местен клуб Ференцварош – „Флориан Алберт” с 22 000 места, но с невероятни удобства за зрителите. Например всеки ще може да вижда повторение на головете в реално време на мобилния си телефон, а достъпът, че е с магнитни карти, подобно на „Амстердам Арена”. Също през 2014 г. трябва да е готов и новият стадион на Дебрецен, също категоризиран с 4 звезди по изискванията на УЕФА.

Дотук добре. По-интересният факт обаче е, че държавата откупи Ференцварош от „Еспланейд Риъл Истейт”, компанията на бившия директор на Шефилд Юнайтед Кевин Маккейб. За шеф на Ференцварош пък бе назначен партийният лидер на управляваща партия Фидес – Габор Кубатов.

Революцията продължи в малко селце Фелчут, западно от Будапеща, което и родно място на сегашния премиер Виктор Орбан. Именно премиерът създаде във Фелчут футболната академия, също носеща името на най-голямата унгарска легенда Ференц Пушкаш. Академията е свързана с друг клуб, финансиран от партията Фидес и е на практика негов дублиращ отбор – Видеотон, шампионът от 2011 г. Академията започна вече да създава млади звезди, като най-обещаващото име е на 22-годишното крило на националния тим Адам Гюрчо.

Безспорно е, че дясна политическа формация като Фидес си прави добре сметката за предстоящите догодина парламентарни избори, в които има засега предимство пред социолозите. А все пак то може да нарасне точно преди вота, когато ще бъдат готови стадионите на най-популярният тим Ференцварош и на Дебрецен, където пък Фидес има най-много избиратели. Едновременно с това обаче беше приет закон за данъчни облекчения на тези, които инвестират в стадиони и спортни съоражения и Унгария започна да се пълни с игрища и тренировъчни бази. Като следствие – в момента националния тим е на най-високото място в ранглистата на ФИФА (33-то), откакто тя бе създадена през 1992 г.

И сега да се върнем на България. Преходът ясно показа, че може да има успешни модели на частни клубове (Литекс), но пък и грандиозни провали при традиционни сили (ЦСКА, Ботев Пловдив, Локомотив Пловдив). Истината е, че дори и големите български клубове не могат да поддържат постоянно добро и стабилно ниво, защото издръжката им не е по силите дори на много богати техни собственици.

Според мен държавата трябва да направи всичко възможно за да придобие обратно най-големите си марки Левски и ЦСКА, защото цената, поставена от техните собственици е непосилна за мнозина, но не и за самата държава. Оттук насетне трябва да развие някогашния ведомствен принцип на финансиране в няколко насоки – директен минимален бюджет за високи резултати, създаване на инфраструктура, включително модерни стадиони, както и огромна инвестиция в юношески академии. Самостоятелността на клубовете и съответно по-доброто им състояние спрямо конкурента ще зависи от трупането на членска маса, спортните резултати (наградни фондове) и разбира се посещаемостта, рекламата и продажбата на клубни артикули. Т.е. ето ви основата и стабилността, а вече от вас зависи кой колко ще е успешен.

Левски и ЦСКА са от национален интерес и заради това държавата трябва да има интерес от чисто социална гледна точка. Този интерес обаче в никакъв случай не означава край на малките проекти, финансирани от меценати. Дори напротив – ще сложи ред и ще обезсмисли мутренските напъни и краткосрочната спекула.

А освен това ако приватизацията на клубовете беше бърза и в някои случаи съмнителна, държавата не бива да си позволява да подари даром на такива като Батков/Пещерска и Титан огромната материална база, която има или която ще финансира под някаква форма за в бъдеще.

Не е ли време да се замислим върху това? 

Париж, или състезанието с един кон

Рубрика: футболен туризъм

Има нещо странно в историята на футбола в Париж. От една страна години наред този град не може да създаде един истински значим за Европа клуб, а още по-малко пък градско дерби. От друга страна обаче стадионите и личностите в Града на светлината винаги са били със световна значимост. Няма друг град в света, който да се похвали, че три негови стадиона са били домакини на големи финали – старият „Коломб”, където се играе финала на световното през 1938 г. „Парк де Пренс” е домакин на триумфа на Платини и компания на Евро’84, а 14 години по-късно на новия „Стад дьо Франс” Франция печели и единствената си световна титла.

Париж е бил мястото, където на практика са се родили всички значими планетарни футболни състезания. Жул Риме е дългогодишен президент на ФИФА, а първата световна купа носи неговото име. Самата ФИФА е създадена в този град, а по-късно тук Анри Делон се превръща в баща на европейските първенства. Журналистът от „Екип” Габриел Ано пък „измисля” европейските турнири и по-точно купата на европейските шампиони.

Ако обаче погледнем местните клубове, то Париж не може да се похвали с нищо специално, макар че точно в днешни дни е приковал вниманието с милионите на катарските инвеститори в Пари Сен Жермен, единственият значим местен клуб в момента. Причината според мнозина е, че в Града на светлината има твърде много забавления и футболът трудно може да концентрира масовото внимание.

И наистина е така. Френската столица е посещавана от милиони туристи, които, сякаш завързани с някакво невидимо въже обикалят около Айфеловата кула  и река Сена и последното, за което се сещат, е футболът.

Ако обаче бъдем честни към историята, Пари Сен Жермен е създаден с ентусиазма на парижани през 70-те години и заради разочарованието от тъжната съдба на старите клубове като Расинг, Ред Стар и Стад Франсе, преминали през безкрайни преобразувания и обединения и в крайна сметка изчезнали от голямата сцена през 60-те години (с едно изключение, за което ще стане дума).

През 1970 г. обаче вестник „Екип”, един от най-големите и авторитетни спорни всекидневници в света, решава да започне кампания за създаването на голям футболен клуб в Париж, като е подкрепен от местно радио. За изненада на всички 16 000 души се обаждат с желанието да направят дарение и така се появява Пари ФК, сред чийто първи директори е бъдещият президент на френската федерация Фернан Састр. Покрай целия ентусиазъм около идеята обаче основателите забравят един важен детайл, който едва не слага край на проекта в самото му начало. Изискване на федерацията е всички клубове да имат и аматьорска секция, като така се ражда партньорството със Сен Жермен, непрофесионален тим от предградията, а обединението се явява спасителният ход.

Пари Сен Жермен започва във втора дивизия и веднага печели промоция, но пък две от фракциите в клуба се скарват и той се разпада. Пари ФК остава в елита за кратко, а Пари Сен Жермен е изхвърлен в трета дивизия, за да започне истинската му история. През 1972-73 ПСЖ завършва втори в западната трета дивизия, но печели промоция, защото първенецът Кевили се отказва от мястото си в Лига 2. ПСЖ също не може да си го позволи, но тогава на сцената излиза Даниел Ештер, натрупал милиони като моден дизайнер. Той купува клуба, а заслугата му към него ще бъде промоцията в елита след плейофи срещу Валансиен през 1974 г., измислянето на прочутия му екип в червено и синьо и... финансов скандал с продажби на билети на черно, които финансирали незаконни плащания на играчите.

Неговото място заема издателят от тунизийски произход Франсис Борели, а в началото на 80-те са спечелен и първият трофей – купата на Франция през 1982 след победа на финала срещу Сент Етиен. Интересното е, че дебютът в Европа за ПСЖ е в София, където отборът е победен с 1-0 от Локомотив в турнира за КНК, макар че след това успява да отстрани столичните железничари.

Давид Жинола

В онези години е поставено началото на една традиция. Тя е Пари Сен Жермен винаги да има в състава си специални футболисти, които хем са големи звезди, хем са и неподражаеми артисти. Къдрокосият нападател Доминик Рощо поставя началото, а след това място в сърцата на парижани намират играчи като Луис Фернандес, вратаря Жоел Батс, Освалдо Ардилес, Кейс Кист, Давид Жинола, Джордж Уеа, бразилците Раи, Леонардо (сегашният директор) и Роналдиньо, нигериецът Джей Джей Окоча, италианският нападател Марко Симоне, Али Бенарбия, Лоран Робер, за да се стигне до сегашните любимци Златан Ибрахимович, Езекиел Лавеци и Дейвид Бекъм.

Пари Сен Жермен печели първата си титла през 1986 г. под ръководството на младия 38-годишен наставник Жерар Улие, който по-късно ще стане легендарен треньор във френския футбол, включително и с трагичното отпадане от България в световните квалификации през 1993 г.

Пет години след първата си титла обаче клубът едва не изчезва от сцената, за да спази „традицията” на клубовете-предшественици от столицата, но тогава се намесва телевизионният гигант „Канал Плюс”, който поема дълговете и купува акциите на ПСЖ. Именно 90-те години са и златният период. ПСЖ успява да измести Марсилия на Бернар Тапи от върха на френския футбол, а под ръководството на Луис Фернандес печели и първия си европейски трофей – КНК през 1996 г. след победа над Рапид Виена (с Трифон Иванов) на финала. Година по-късно губи мача за трофея от Барселона в Ротердам, а европейските успехи са допълнени с полуфинали в Шампионска лига и Купата на УЕФА.

От началото на новия век обаче ПСЖ постепенно отстъпва от позициите си, може би след неуспешния втори престой на Луис Фернандес на треньорския пост, а успехите му са епизодични и се дължат на проблясъци. Новата надежда идва с появата на Катарския инвестиционен фонд QSI, воден от Насер Ел Хелаифи, който купува ПСЖ на 31 юли 2011 г. Оттогава до днес столичният гранд копира напълно модела на Манчестър Сити. Почти сигурно е, че този сезон ще спечели титлата, а присъствието в Европа дори и днес е много по-солидно от това на английските „петролни” богаташи.

"Парк де Пренс"

Големият проблем на Пари Сен Жермен е невъзможността да „намери” значим градски съперник и по този начин да затвори цикъла на всичко необходимо за един голям клуб. Опити за това е имало, но повечето са останали в сферата на приказките и първоначалния ентусиазъм, но не и на сериозната работа и намерения. През 80-те години индустриалният гигант Матра възражда затъналия 20 години по-рано Расинг, един много специален клуб за парижани. Преди ПСЖ той е единственият печелил шампионската титла (1936 г.), а освен това пет пъти е бил победител и в турнира за купата на Франция (30-те години). По онова време основната фигура в Расинг е вратарят на австрийския „Вундертим” Руди Хиден. Расинг играе на легендарния „Коломб”, който освен домакин на финал на световно първенство е и сцената на популярния филм „Бягство към победата”. Матра осигурява парите за привличането на световни звезди като Пиер Литбарски и Енцо Франческоли, а в детските ми спомени от онова време е първият брой на френското списание „Мондиал”, който съм имал – с Луис Фернандес от ПСЖ и Франческоли от Матра Расинг и вътре с плакати на двата тима, които дълго бяха залепени на стената в стаята ми и то от страната на по-малко известния клуб. Любопитен факт е, че по примера на Расинг е основан неговият съименник от Буенос Айрес, който в много по-голяма степен съхранява традициите си, а и днес е наричан с някогашния прякор на клуба от Париж – „Академията”.

"Стад дьо Франс"

По-късно със строежа на „Стад дьо Франс” в северен Париж стартират и плановете за нов голям клуб, който да играе на него и да си съперничи с ПСЖ, но така и не се намира такъв сред традиционните, а пък опитите на някои малки клубове са по-скоро за любопитната хроника на вестниците. Кретей от едноименното югоизточно предградие се опитва през 90-те години да бъде значим с парите на бившия собственик на Бордо и магнат от бизнеса с оптика Ален Афлелу, но стига до втора дивизия. Още по-любопитно име е привлечено в Олимпик Ноази-льо-Сек. Някогашният собственик на Марсилия и бивш премиер Бернар Тапи се заема с третодивизионния клуб, за да го направи, по собствените му думи, „клуб, който да събере емоциите в предградията”, но проектът му бързо затихва.

Най-близо като че ли до това да бъде значим изглежда Ред Стар 93. Той е създаден от Жул Риме в края на XIX век, като никой и до ден днешен не знае защо този клуб се казва така. Предположенията са свързани с английската корабна компания, носила същото име тогава, но Риме отнася тайната в гроба. Сигурното е, че числото 93 идва от пощенския код на района, в който е старият му стадион „Бауер”, а днес тимът е в трета дивизия и играе съвсем близо до „Стад дьо Франс” на стадион „Марвил”. Неговите успехи също са отпреди края на Втората световна война – четири купи на Франция през 20-те и още една през 1942 г.

Също в трета дивизия е и Пари ФК, предшественикът на ПСЖ. Той нашумя преди години с един добър сезон в купата на Франция и амбициите да играе елитен футбол до няколко сезона, но това така и не се случи.

В Париж съм бил няколко пъти и смея да твърдя, че интересното там са стадионите, а не самите клубове. Безспорно „Парк де Пренс”, където се стига с номер 9 на метрото (спирка Порт дьо Сен Клод) крие някаква носталгична нотка за нас българите заради спомена от 17 ноември 1993 г. и гола на Емил Костадинов. За повечето мачове можете да си вземете билети доста лесно, а имайте предвид, че най-горещите фенове на ПСЖ сядат на трибуната „Булон”. Тя дори бе затворена преди няколко години временно след ексцесиите, последвали мача на ПСЖ срещу израелския Апоел Тел-Авив и завършили с убийството на фен на тима от полицай. Всъщност ПСЖ има проблеми с хулганството и винаги е имал. Така например Джордж Уеа бе изпратен за Милан с транспарант „Уеа, ние не се нуждаем от теб!”. Френската дума за нуждая е besoin и буквата s в нея бе изрисувана като свастика.

На стария „Коломб” се ходи с влак от гара Сен Лазар и се слиза на спирка Льо Стад, като оттам имате 10 минути пеша. Най-лесен е достъпът до бижуто „Стад дьо Франс”, който е на една спирка с две от линиите на бързото метро RER от „Гар дьо Нор”. Оттам лесно ще стигнете и до стадиона на Ред Стар, който може би е най-хубавото преживяване за футболните ценители.

Колекционерите по-скоро ще изживеят разочарования, отколкото да попаднат на находки. Задължителна спирка е магазинът на ПСЖ, който се намира на шикозната „Шанз-Елизе”, но е твърде беден като асортимент в сравнение с много по-скромни клубове. Така например при последното ми посещение през април нямаше значки, а един от продавачите безпомощно вдигаше рамене дали и кога ще има. (Всъщност причината я осъзнах по-късно – ПСЖ ще има нова емблема от следващия сезон и явно със старата няма да се произвеждат).

Няколко съвета и за тези, които тръгнат към Париж, пък макар и не за футбол. Имайте предвид, че този град може да бъде изключително скъп за неориентираните. Най-хубавата част за настаняване е кварталът до прочутото гробище „Пер Лашез”, а оттам до площад „Република” се намират ужасно много ресторанти и барове, които са и чудесно място за хапване и нощен живот. Избирайте обаче внимателно къде да влезете, като навсякъде има менюта пред вратата. Най-добрите предложения са туристическите сетове от три яденета на фиксирана цена – салата или супа, основно и десерт. Хубаво е да бъдете настанени до метро, а там най-изгодната сделка са карнетките от 10 билета при престой до една седмица. Една карнетка може да се ползва от повече от един човек до изчерпването и.

Мнозина предпочитат да стигнат до Париж с нискобюджетните полети на WizzAir. Имайте предвид, че самолетът каца на практика в друг град (Бове), който е на час и половина от Париж. Пътят до и от Париж обаче е сравнително скъп (16 евро), а автобусите тръгват от Porte Maillot, спирка на метрото по линия 1. Ако се прибирате към България трябва да проверите кой е точно вашият рейс. Няма да ви качат на случаен принцип, има фиксиран автобус или два за всеки полет, който тръгва в определен час. Това е така, защото процедурите по чекиране и сигурност в Бове са тромави, проверките са много и ще загубите около 2 часа, докато се качите в самолета.

Ако трябва да избирате какво да видите в Париж от безкрайното разнообразие, съветът ми е да се насочите към двореца Версай, който отнема един почти цял ден, а останалото са точки, които просто трябва да фиксирате – Айфеловата кула, Нотр Дам, площад Конкорд, Лувъра, Монмартър, Мулен Руж, Шанз-Елизе. И, разбира се, ПСЖ. Заради който вероятно много хора ще имат повод да посетят Града на светлината в следващите години.

Очаквайте: Как ПСЖ се готви да заобиколи правилата за финансов феърплей?

Монако: Франция воюва от години с данъчните привилегии на местния футбол

Поредица: футболен туризъм

Притиснато от четири френски градчета и от Средиземно море, Княжество Монако е втората най-малка държава в света със своята територия от 3 квадратни километра, част от нея извоювана от водата. Това е едно от най-удивителните места, които можете да видите някога, а снимките и пощенските картички не могат да разкрият истинското му очарование. Монако, състоящо се от пет „квартала”, е дълго около 4 километра и широко между 350 метра и километър, а сградите сякаш са построени една върху друга, а под тях са издълбани и продължават да се дълбаят тунели. Яхтеното пристанище, площада пред казиното и този пред двореца са единствените широки места в държавата. Четвъртото е стадион „Луи II”, доскорошният неизменен домакин на мача за европейската суперкупа и дом на местния футболен клуб Монако.

Основан през 1924 г., Монако става професионален клуб чак след войната през 1948 г., а молбата да се присъедини към френската лига е приета без никаква съпротива същата година. По онова време никой не си дава сметка, че отборът от някакво незначително Княжество може да бъде заплаха за френските клубове. Почти веднага обаче новакът започва да харчи страхотни пари за играчи, включително чужденци, а дори по онова време Монако е своеобразен предшественик на правилото Босман: всички монегаски (местните жители) притежават и френски паспорти, а без дискриминация се привличат играчи от различни точки на света.

Монако влиза в елита през 1953 г. и бързо консолидира позициите си в Лига 1. Първите сезони, включително третото място през 1956 г. не създават илюзии, че отборът може да започне да се бори за титлата. Сезонът 1957-58 обаче променя това и то по съвпадение, след като няколко алжирци напускат основните конкуренти за титлата. Монако се оказва в битката за златото, но в крайна сметка отново завършва трети. Факт е обаче, че червено-белите вече са привлекли вниманието върху себе си. Особено след като е поставено началото и на европейските турнири няколко години по-рано.

Клубът отправя запитване към УЕФА по какъв начин може да се включи в турнира за КЕШ, но амбициите му бързо са охладени. Монако не може да бъде представител на собствената си държава и е възможно да спечели участие единствено през френската лига. Много по-сериозен е отзвукът във Франция, където един депутат от Прованс, мосю Тейсер, казва в парламента: „Недопустимо е да се смята, че чуждестранен клуб може да представлява Франция в състезание с подобна важно като европейската купа.”

Тейсер трябва да преглътне разочарованието си, след като през 1960 г. Монако печели купата на Франция и я отнася за първи път извън страната. На финала е победен Сент Етиен, а година по-късно монегаските вземат и титлата. Това вече означава участие в Европа, прието като огромна обида от французите и поставило начало на скритата война, която се води вече десетки години срещу Монако.

Причината за това е много проста. Княжеството е истински данъчен рай, включително за футболистите, които са примамени от високите възнаграждения и ниските отчисления за хазната. Пикът на тази война е достигнат през 2003 г., година преди Монако да стигне финал в Шампионската лига. Президентът на Марсилия Кристоф Буше, подкрепен от колегите си от Лион (Жан-Мишел Ола) и Ланс (Жерве Мартел) повеждат битка срещу данъчните „облекчения”, които ползва клубът от Княжеството. Те настояват на Монако да бъде отнета възможността да представлява Франция в европейските турнири или пък клубът да плаща специална такса за участие в първенството, за да бъде равнопоставен на френските клубове. Логиката им е проста. Ако Монако привлече чуждестранен футболист с чиста заплата от 1 милион евро, то разходите на клуба за този играч са 1.54 млн. евро. В идентичен случай разходите на френски клуб са 4.16 млн. евро. Войната всъщност започва, след като Мориентес избира да се присъедини към Монако за сметка на много по-добро брутно предложение от страна на Лион. Аргументите на Монако и неговия президент Пиер Свара обаче също имат тежест: „Ние наблюдавахме по същото време и Джоване Елбер, който обаче избра Лион, независимо от по-изгодното ни предложение. А освен това при нас преобладават френските футболисти за разлика от Марсилия, които играха мач срещу Аустрия Виена в квалификациите на Шампионска лига без нито един французин в състава си.”

Принц Албер и баща му Рение (вдясно)
 винаги са подкрепяли тима

Всъщност Монако се е възползвал през цялата си история от това облекчение, но едновременно с това в никакъв случай не е бил единствено в печелившата позиция. Той е финансиран почти изцяло от семейството на монарха Принц Рение, който обаче се възползва от правото си да наложи вето на продажбата на клуба на руския „Федкоминвест” през 2003 г., след разкритие на вестник „Льо Монд”, че компанията е всъщност витрина на организираната престъпност от Източна Европа. Така „Федкоминвест” остава само спонсор на клуба, а тогавашният престолонаследник Принц Албер създава инвестиционен фонд MFI, който позволява на клуба да се спаси от банкрут, благодарение на финансовите инжекции на местни бизнесмени.

Преди година и половина обаче Принц Албер (вече от позицията на монарх) не наложи вето, подобно на починалия си баща върху продажбата на 66.6% от клуба на руския олигарх Дмитрий Риболовлев, с чийто финанси и под ръководството на Клаудио Раниери отборът е на път да се завърне в елита. В крайна сметка е ясно, че клуб, чийто мачове се гледат от около 7000 души е трудно да бъде конкурентен в съвременния футбол единствено чрез издръжката, която му осигурява държавният глава.

От градините на двореца се вижда внушителния
за местните мащаби стадион на Монако

Тези 7000 души при капацитет от 18 000 на стадион „Луи II” показват, че е изключително лесно да гледате мач на тима. Стадионът се намира на 10 минути пеша от гарата, а ако ви мързи да се разходите, то можете да вземете и автобус. Интересното е, че границата с Франция минава точно зад сектора за гости, а тренировъчното игрище на Монако се намира на практика на чужда територия. Ако няма мач обаче няма какво да правите на стадиона, който иначе е повдигнат на 8 метра над земята и се намира на покрива на подземен паркинг.

Магазинът за сувенири е на улица „Грималди”, която може да бъде наречена „търговската” и заради това носи името на династията монарси, които управляват Княжеството от 1297 г. насам. Питам вътре продавача кой е според него новата голяма звезда на тима, след като сме си поговорили приятно за мачовете на Монако срещу български отбори – с Локомотив София в края на 70-те, създал една от легендите за Начко Михайлов, както и с ЦСКА на два пъти през 80-те, за да се стигне до последния сблъсък с „армейците” в Лига Европа през 2005 г. Човекът, разбира се, помни само най-скорошния двубой и се замисля по повод на звездата, след което посочва един от плакатите в магазина. „Ние винаги сме имали огромна традиция с играчите от Южна Америка. Аржентинецът Окампос е новата ни перла”, казва той. Като се започне от треньора Рубен Браво и се мине през играчи като Омар Пасториса (бъдещ треньор на Аржентина), Делио Онис или Рамон Диас, в Княжеството винаги са имали слабост към гаучосите.

Пред клубния магазин

Монако има няколко големи отбора в историята си, като в повечето от тях са играли впечатляващи чужденци. Винаги обаче монегаските са минали за отбора, който играе най-хубавия и техничен футбол във френската лига. Чак до идването на Арсен Венгер през 80-те години Монако показва лежерно отношение към европейския футбол и твърде често е леко препятствие за съперниците. Само два пъти в 10 случая дотогава отборът успява да прескочи първия кръг.

Монако е бил шампион 7 пъти, а общо пет са великите му отбори. Първият е на треньора Люксен Ледюк през 60-те, в който звезда на левия фланг е бъдещият наставник на Франция Мишел Идалго, привлечен от Реймс. Останалите значими играчи тогава са инсайдът Ивон Дюа и крилото Люксен Косу. Следва отборът, който в две поредни години (1977 и 1978) печели промоция в елита и титлата на Франция, а в състава му блестят аржентинеца Онис, плеймейкърът Жан Пти и крилото Кристиан Далже. Този тим се развива през 80-те с промотирането на Мануел Аморос, Бруно Белон, вратаря Жан-Люк Етори и Бернар Женжини, част от великия френски национален отбор на Платини през 80-те.

Идването на Арсен Венгер през 1987 г. обаче довежда до истинска революция. Звезда на тима е привлеченият от Тотнъм Глен Ходъл, а титлата през 1988 г. се смята за най-добрият сезон в историята на клуба по отношение на показания футбол. Върхът на седемте години на Венгер в клуба е класирането на финал за КНК през 1992 г., загубен от Вердер, но пък резултат от променения манталитет в Европа, който ще носи успехи по-нататък.

Следва отборът на Жан Тигана, който печели две титли и дава път на таланта на Тиери Анри във втората половина на 90-те, а последният голям отбор е този на Дидие Дешан, достигнал финал в Шампионската лига през 2004 г. с играчи като Патрис Евра, Фернандо Мориентес, Людовик Жюли и Дадо Пършо.

Дали пък Раниери в момента не поставя основата на шестия голям отбор? Само времето ще покаже, но пък поне условията (финанси и традиции) това да се случи са налице.

В Монако съм ходил няколко пъти и макар че имам чувството, че познавам цялата държа метър по метър, то всеки път може да се научи нещо ново. А за мен новото този път е, че футболът в Монако не е единствено местният футболен клуб. От няколко години страната има и национален отбор, на който обаче се гледа твърде предпазливо от семейството на Принц Албер и жителите, повечето от които са избягали от истерията на това място и са „емигрирали” в близкия френски град Ментон, за да го превърнат в новата перла на Лазурния бряг. Местната федерация отговаря на всички критерии за членство във ФИФА и УЕФА, но то е нежелано, за да не пречи на местния футболен клуб. От 35 000 жители на Монако, около 8000 са монегаски, а точно 63 са регистрираните местни футболисти. Една трета от тях представляват националния отбор, който тренира два пъти седмично на единствения друг терен – изкуствения „Стад Монегети”. Веднъж годишно националният отбор е допускан да ползва и „Луи II”, но в специален благотворителен мач под патронажа на Принц Албер. В една от последните години тимът е разбит от сборна формация на пилотите във Формула 1, подсилена от самия Албер.

Не така обаче стоят нещата с разрешението да се участва в международни форуми. Отборът получава забрана да играе на VIVA World Cup, световно първенство за подобни държави, което през 2009 г. е на няколко десетки километра на крайбрежието на северна Италия. Причината е, че правителството на Монако забранява участието във форума, защото той е бил организиран неофициално от италианската сепаратистка партия Северна лига, която не се подкрепя от семейството на принца.

Подобни факти звучат екзотично, но чувството, с което човек напуска Монако е, че това е едно място, където всеки един детайл е добре преценен. И екзотиката няма как да е фактор.

Локомотивизитори

Когато слизах по познатите железни стълби от сектор В към залата за пресконференции след мача с Монтана ми стана някак си смешно. Не че беше забавно да виждам нещо средно между яд и обезверение на феновете по трибуните, колкото се сетих, че ситуацията много прилича на тази отпреди няколко месеца в Сараево. И там имаше един полуразрушен стадион с някакви навеси вместо ложи, а на терена - абсолютно безидеен Левски и после някакъв цирк. Смешното беше, че ситуацията се повтаряше и очаквах да видя Иво Тонев във вида, в който го видях в Сараево. Беше се отдалечил в един ъгъл и зърна в един момент, че се посъбраха български журналисти. След което придоби вид на тигър в клетка, започна да се разхожда нервно, а като се посъбраха всички, дойде, за да попадне в светлината на прожекторите и около микрофоните и да хвърли един-два стандартни лозунга след няколко безобидни въпроси от колеги. Тогава останах с впечатлението, че за този човек най-важното нещо е да бъде значим. Чак след това евентуално може да разбере къде е попаднал в една такава ситуация и какво всъщност се е случило.

По пътя реших, че не искам да гледам физиономията на Тонев, нито евентуално пиеската с тигъра в клетка и предпочетох да видя как Илиан Илиев, очаквано за всички, ще си подаде оставката. В крайна сметка Илиан е от Левски, а Тонев е в най-добрия случай от Локо София.

Решението си струваше. Макар че едва ли ще бъде оценено по достойнство от журналистите, които „вратареха” в двете посоки около входа на залата за пресконференции, разнасяха камери, телефони и микрофони и в крайна сметка не съумяха да създадат необходимата атмосфера за такова събитие, то това, което се случи, беше буквално историческо. И незабравимо. Само то осмисли 7-те лева за билет, които бях дал няколко часа по-рано.

Илиан е легенда на Левски. Казвам го абсолютно с ръка на сърцето, че е един от тримата най-добри футболисти, които съм гледал със синия екип през живота си. Важното и историческото е, че една легенда на Левски показа нагледно как осъзнава каква е отговорността да бъде част от синята харизма. В Левски не се работи за неустойки, заплати и договори, а преди всичко за слава. Още преди да каже, че си подава оставката, в очите на Илиан имаше сълзи. Почти съм сигурен, че избърса една, докато говореше. Илиан знае и сериозно си дава сметка къде се намира и ако не друго, то поне е готов да понесе отговорността за своите грешки.

Естествено, че той има своята вина. Тя се състои в това, че или е прекалено наивен, или е съучастник в това, което се случва с Левски в последната малко повече от година. То се нарича локомотивизиция или направо инквизиране на клуба от хора, които са попаднали там напълно случайно и чието присъствие не е и никога няма да бъде там, освен в чисто физическия му аспект.

Нека сега да кажем и истината за това, голяма част от която се спестява от медиите. А се спестява, защото в тези трудни времена можете да срещнете там каренца или спотове на определени компании. Например на Спортния тотализатор. Предполагам, че в подобна ситуация на повечето медии им е просто неудобно. А също така най-яростните апологети на Тонев са именно тези, които отдавна имат лоша слава, свързана с поръчките.

Собственик на Левски на книга е Тодор Батков. Той все още не е получил цената, на която е оценил своите акции. Тодор Батков обаче едва ли е извадил собствени средства в последната една година, с които да покрива някакви плащания в клуба, я за заплати, я за футболисти. Това е така, защото клубът има други реални собственици, които упорито техният наместник Иво Тонев отказва да назове и сигурно е прав за себе си. Приятелството му с тези собственици е единствената причина той да бъде на „Герена”, а не това, че той е показал някакви качества някъде другаде. Може би за Иво Тонев е добре да съществува такава „мъгла”, защото тя е това, което го прави значим. А мъглата включва предположения и циркулиращи слухове, че Левски на практика е на някой измежду бившия вече премиер Бойко Борисов, собствениците на Пещерска и хората от кръга Котараците. А които и да са те, сигурното е, че още не са влезли във владение, не са дали едни пари на Батков, дават едни други пари на Левски и изобщо са достатъчно сериозни хора. Което веднага е ясно послание към останалите в България. Вероятно това има предвид и Иво Тонев, когато казва, че въпреки нулевото равенство с Монтана, Левски ще е шампион, защото имало и други начини. Уви, единственият известен начин на феновете на Левски за това как отборът става шампион, е като победи съперниците си на терена.

А Левски е почти невероятно да стане шампион с игра като тази в Монтана или пък като показаното в гостуванията в Сараево, Разград, на ЦСКА или на Ботев Пловдив. Защо отборът е толкова слаб за собствените си стандарти е вече друг въпрос. Отговорът му може да се намери в спомените кога за последен път Левски е изглеждал толкова нелепо. По мои спомени, струва ми се, че е от едни години при Томас Лафчис, малко преди да се появи лъч светлина в тунела с идването на Вячеслав Грозни. Което пък предшестваше руските пари на Майкъл Чорни. Тогава имаше едни играчи като Попиванов, Йонко Неделчев и Варадев и изобщо беше страшно. Но тогава просто Томас Лафчис нямаше възможностите да се конкурира финансово или казано по-просто: в Левски нямаше пари.

Сега в Левски има достатъчно пари, а в трети пореден трансферен прозорец сините правят твърде амбициозна като финансови параметри селекция. Това означава само едно и то е, че в Левски парите се управляват ужасяващо лошо, след като не носят съответните резултати.

Няма да връщам много лентата назад, но ще ви дам само няколко красноречиви примери. Провалът на първия трансферен период на Иво Тонев беше Диамутен, а на втория Марсиньо, играчи дошли с фанфари и подарени без пари, а вероятно и след изплащането на обезщетения. Провалът на третия прозорец ще се казва Михелич, за когото чак след плащането на сума за наем се разбра, че всъщност играе на съвсем друг пост. Впрочем на друг пост играе и защитникът Ели, по всяка вероятност и Нуно Пинто, при когото не личат никакви защитни навици. Останалите подобни примери просто бодат очите. Например 6 месеца преди идването на Иво Тонев Левски взе втория голмайстора на втора холандска лига Сьорд Арс за 200 000 евро и то от един от водещите отбори Цволе, а преди месеци плати 300 000 евро за никому неизвестния Гари Родригес, записал няколко мача в Дордрехт. А какво ще кажете за стойността на трансфера на защитника Пламен Димов (роднини ли са с Тонев?), която е пари кеш и играч и вероятно може да бъде оценен на около 300 000 лева за футболист, не успял да запише до днес и 10 мача в елита.

А последно Милиев и Иво Иванов стават ли за Левски и след като единият се върна, не е ли моментът и другият да бъде поканен отново? Добавяме към това и селекцията буквално на килограм на български играчи, които най-често се оказват ненужни след като са станали национали и са изкарали малко над година в Левски (например Симеон Райков).

Ако това е добра работа на скаутското звено, здраве му кажи!

Къде е вината на Илиан Илиев? Според мен в две неща. Първото е, че или е твърде наивен и е оплетен от шефа си в някакви схеми. Или пък е съучастник в тях. Т.е. вземаме едни играчи с фантастични заплати и всякакви комисионни, бонуси и трансферни суми и разтоварваме добре мъгливия реален собственик на Левски. Вторият проблем е, че в това, което иска или е искал да направи Илиан Илиев, просто не е подбрал играчите с подходящия профил за Левски. Ако тези футболисти са чудесни за повечето други отбори в България и имат някакви качества, то за „Герена” им трябва много повече. Най-вече самочувствието, че си част от водещ отбор в България и трябва да си постоянно под напрежение. Оттук вероятно идва и най-голямата грешка на треньора: той някак не успя да покаже разликата в това да бъде начело на Берое и на Левски. Независимо че безспорно има представа къде е и притежава морал за този пост.

Накрая нека да обясня и какво е локомотивизиция.

Локомотив София е един невероятен клуб, към когото винаги съм изпитвал възхищение заради феновете и традициите. Напоследък - към гордостта и стоицизма, с които изтърпяват случващото се с любимия им отбор. Локомотив София има футболен президент, човек с амбиции в този спорт като Николай Гигов, който обаче измина целия път на разочарованието от българската действителност. За да си адекватен там, трябват много пари. А тези пари в родната джунгла са неразумно похарчени. И причината за това са хора като Иво Тонев. Искате доказателства?

Иво Тонев има важен баща. Самият той е бивш футболист със скромни качества. В Локомотив започва като момче за всичко. Урежда главно наемите на квартирите на играчите от провинцията. След това се издига до изпълнителен директор и започва да плаща лично премиите в съблекалнята. Очи в очи, за да е значим. Заради това трудно може да се намерят играчи от тогавашния Локомотив, които искрено да го уважават.

Ето това е локомотивизиция – инквизиране на славните традиции на Локомотив. Или това, от което се спасиха в Надежда, но се натресоха в Левски.

Милан са кралете на Шампионска лига

Без никакво съмнение Милано е една от футболните столици на света. Нещо повече – ако искате да гледате футбол от най-високо ниво, „Сан Сиро” е една от задължителните, а и най-достъпни дестинации. Отборът, който най-често осигурява това, се казва Милан.

Няма да е пресилено, ако се каже, че Милан са кралете на Шампионска лига. Всъщност този отбор и най-вече емблематичният му президент Силвио Берлускони са причината Шампионска лига да съществува, а клубовете да стигнат до днешната си комерсиална концепция. Макар и отричан от мнозина, Берлускони променя не само Милан, но и футбола, след като поема „червено-черните” през 1986 г. Много преди това клубът е имал репутация, която най-лесно може да се обобщи с думите: купува най-добрите и атакува с тях. Берлускони стъпва върху тази концепция, за да я доразвие с целия и блясък и да превърне Милан в един от двата най-успешни клуба в Европа що се отнася до успехите в турнирите на континента.

Телевизионният бизнес на Берлускони и Милан са двата фактора, които са в основата на неговата забележителна политическа кариера, но в не по-малко степен точно те правят и революцията в европейския футбол. Идеите на президента за европейска лига с големите клубове, мачове по телевизията и страхотен футбол, а оттам и финансови приходи, притискат УЕФА да направи реформата в най-популярното си състезание и да му даде лъскавото име Шампионска лига. Милан допринася със своя спиращ дъха футбол на Саки и Капело, а след това и на много от наследниците им. Мнозина пък смятат, че това, което „росонерите” правят в края на 80-те и началото на 90-те години, е нещо, което футболът едва ли ще види отново.

Разстоянието от София до Милано се взема на два етапа. Първият е самолетът на „Уизеър”, който прелита от столицата ни до Бергамо за около час и 50 минути. Ако сте находчиви и действате отрано можете да си купите билет за между 30 и 50 лева в едната посока. Като добавим евтините билети – от 12 до 30 евро за най-високите места, то да гледаш Милан е една от най-добрите сделки във футболния туризъм, а самият клуб гарантира поне една голяма възможност всеки сезон. В Бергамо вземате автобус за 9 евро в двете посоки, който ви стоварва на гарата „Стационе Чентрале”. Препоръчително е да си намерите хотел там, защото е добра отправна точка за целия град, както и за стадиона, а по-ниските цени в далечните райони могат да имат ужасяваща „цена”.

Сан Сиро с известните си кули

Стадионът е лесно достъпен с метрото, но от спирка „Лото” имате около половин час пеша, стига да не искате да се натъпчете в някой от преминаващите автобуси, които ще скъсят, но не с много разстоянието до стадиона. Там ви посрещат безкрайни сергии със сувенири, напитки и храна, а за колекционерите на програми има два безплатни вестника. „Оригиналният” е „Сан Сиро”, който играе ролята на програма за мачовете.

Милан е клубът, който построява стадиона, а Интер идва тук чак след Втората световна война. През 1979 г. обаче той получава името Джузепе Меаца след смъртта на легендата на Интер. Имайте предвид, че е твърде популярно да се използва името „Сан Сиро”, когато на него домакинства Милан и това на Меаца, когато Интер има мач там.

Двата клуба имат много общо помежду си, освен това, че делят един стадион. През 1908 г. отцепници от Милан, които не са съгласни с английското влияние в клуба създават Интер, а днес твърде често двата клуба си разменят играчи. Определено Милан – Интер е едно от най-кротките градски дербита в Европа. Феновете на двата тима не са географски разпределени в града, а твърде често е семействата да са поделени в любовта си към черно-синьото и червено-черното.

Пиеро Пирели

Самият Милан е основан от англичанина Алфред Едуардс през 1899 г. в Американския бар в града. През 1926 г. с парите на друг посетител на този бар, магнатът на автомобилните гуми Пиеро Пирели е построен „Сан Сиро” в западния край на града. Английските корени на Милан обаче в никакъв случай не го правят фаворит на фашисткия режим на Мусолини и истинският възход на клуба започва след войната. Първите чуждестранни звезди на тима са шведите Гунар Грен, Гунар Нордал и Нилс Лидхолд, формирали  триото Гре-Но-Ли, което помага на тима да се върне в сред лидерите в Италия. Между 1948 г. и 1966 г. само в един сезон Милан не успява да финишира сред първите три тима.

Успехите в европейските турнири идват с привличането на други две чужди звезди – уругваецът Хуан Скиафино и бразилецът Жозе Алтафини. След като губи финала за КЕШ с 2-3 от Реал Мадрид след продължения през 1958 г., пет години по-късно Милан взема първия си трофей в турнира, като бие Бенфика на „Уембли” след страхотен мач на Алтафини. В онзи отбор блестят Джани Ривера, една от иконите на клуба, Чезаре Малдини и Джовани Трапатони, който по-късно ще се превърне в един от най-великите италиански треньори.

С наставника Нерео Роко на пейката и още две чужи звезди – шведът Курт Хамрин и немецът Карл-Хайнц Шнелингер, Милан има нов силен период в края на 60-те години, когато печели веднъж титлата, още два европейски трофея и два пъти Междуконтиненталната купа. КНК през 1973 г. е последният значим трофей (с Ривера в състава), а края на 70-те слага началото на проблемите на Милан.

Президентът Феличе Коломбо е обвинен през 1978-79 в уговарянето на мачове и Милан е изхвърлен от Серия А. Интересното е, че Милан е замесен и в страхотен скандал преди мачовете с Левски от турнира за купата на УЕФА, като подкупва шотландските съдии, но европейската федерация санкционира само реферите, а не и тима, както ще се случи нееднократно години по-късно при подобни случаи.

Бедите продължават и при новия президент Джуси Фарина, който бяга в ЮАР заради неплатени данъци, но всичко това разчиства пътя на Берлускони, който през 1986 г. купува клуба. Милан е детската любов на бившия певец по круизните кораби, а инвестициите му са насочени в няколко посоки. Една от тях е базата „Миланело”, смятана днес вероятно най-добрата в света.

Берлускони променя не само Милан, но и футбола

Не са малко скептиците, когато Берлускони решава да повери треньорския пост на почти неизвестния треньор от Парма Ариго Саки. Това обаче се оказва най-мъдрият му ход. Саки прави истинска революция като привлича холандците Марко Ван Бастен и Рууд Гулит, вторият за рекордна за времето си трансферна сума. Към тях година по-късно се прибавя още едно лале – Франк Рийкард. Те, заедно с италианците Франко Барези, Паоло Малдини и Роберто Донадони правят Милан на практика непобедим. Заслугата на Саки е в няколко важни тактически иновации – Милан започва да пресира съперниците си в тяхната половина и атакува играча с топката, вместо да се брани. Резултатът от това е, че „росонерите” мачкат наред в първенството и Европа, като печелят купата на шампионите в две поредни години през 1989 и 1990 г. Полуфиналът с Реал Мадрид при първата титла, който те печелят с 5-0 пък остава един от най-великите мачове в историята на футбола.

Саки поема националния отбор на Италия през 1991 г., а Милан извършва невероятна глупост в един мач с Марсилия от КЕШ, като напуска терена няколко минута преди края, след като осветлението изгасва. Резултатът е, че французите печелят служебно, а италианският тим е наказан да не играе в Европа за една година.

Наследникът на Саки е Фабио Капело, някогашна звезда на Ювентус, който изгражда на практика нов отбор. Неговата безспорна звезда е черногорецът Деян Савичевич, а най-великият мач е финалът в Атина срещу Барселона през 1994 г., в който „червено-черните” изнасят истински рецитал и разгромяват Стоичков и компания с 4-0. Още две титли са добавени през новия век, а с екипа на Милан блестят играчи като Шевченко, Леонардо, Патрик Клуйверт, Оливер Бирхоф, Роналдиньо, Златан Ибрахимович...

Чувството, че си на специално място те обзема веднага щом стъпиш на трибуните. Успях да гледам един мач и в Курва Суд, или южната трибуна, където сядат феновете на тима. Първият етаж е известен като „Клетката на лъва” и там по всеобщо мнение сядат едни от най-опасните тифози в Италия. Честно казано обаче Милан не впечатлява като публика, колкото отбори като Ювентус, Наполи, Интер или двата римски клуба. „Росонерите” се появяват на терена под звуците на „Sweеt Child Of Mine” на Гънс, а химнът не е толкова запомнящ се, колкото тези на Юве и Интер. Естествено хореографията за големите мачове е впечатляваща, а указанията какво да прави всеки зрител са дълги и напоителни и се разпространяват на листовки на всяка седалка.

Хубав спомен от "Сан Сиро" - след гола на
Питър Крауч срещу Милан

Интересно поне за мен беше да гледам реакциите на феновете преди мача с Барселона от Шампионска лига. Продажбите на Тиаго Силва и Ибрахимович през лятото бяха приети от мнозина като предателство именно на философията на клуба да купува, а не да продава най-добрите на пазара. Усещането на феновете беше, че Милан е големият аутсайдер, скандиранията бяха предимно злобни и насочени към контузения нападател на Интер Диего Милито („Диего Милито, ти подскачаш с нас”), а головете за победата с 2-0 бяха приети като истинска сензация.

И все пак това бе една от онези вечери, в които си даваш сметка за максимата, че формата е временна, а класата – вечна. Каквото и да се случва, сигурното е, че Милан още дълго ще бъде най-великият отбор, откакто съществува Шампионска лига. Той просто е символът на най-голямото клубно състезание.

Виж Барселона...

Не мога да скрия, че една от мечтите ми в последните няколко години, бе да гледам наживо точно този отбор на Барселона. Звучи кощунствено при положение, че симпатиите ми в „Ел Класико” са изцяло и винаги ще бъдат на страната на Реал, но пък някак си не мога да отдавам само на случайността всичко, което съм прочел и чул за отбора на каталунците. Това единодушно възхищение създаде съвсем логичното ми подозрение, че Барселона на живо е нещо изключително и незабравимо. Плюс Лионел Меси.

Всички билети за Милан - Барса са продадени

А към подобни подозрения съм свикнал да се отнасям най-сериозно от 1994 г. Тогава нищо неподозиращ отидох на един стадион в околностите на Бостън след 100-километрово препускане с такси и видях Диего Марадона. Онзи момент промени изцяло отношението ми към футбола и най-вече към значението на таланта в него.

Но нека започна по същество.

Миналия сезон изпуснах Барселона на „Сан Сиро”. Причината беше съвсем прозаична. Бях решил, че ще си намеря билет на черно пред стадиона. Това, което подцених е, че с подобни идеи натам се бяха отправили десетки (да не кажа стотици) хора, а минимумът, който бяха готови да предложат, беше 400 евро. Продавачи обаче така и не видях.

Заради това се отнесох малко скептично към отворилата се нова възможност, още повече в елиминации, но в крайна сметка нещата се подредиха по най-благоприятния начин и драма нямаше. Приятели, които са фенове на Милан, са бяха погрижили за билетите, което съчета в едно два прекрасни момента: отидох да се насладя като неутрален зрител на това, което ще покажат Меси и Барселона, а преживях и емоцията да победиш този тим в агитката на Милан.

Може би това, което ще напиша в следващите редове ще учуди мнозина, защото, особено в България, сме свикнали да оценяваме футбола по резултатите. Освен това, пак предимно в родните ширини, изпитваме една, меко казано, липса на толерантност, съчетана с откровено варварско отношение към най-големите. Някакъв необясним садистичен кеф от техните трудни моменти. И то не защото в тези моменти те стават обикновени като нас, а защото ние вероятно надценяваме нашата обикновеност. И така:

БАРСЕЛОНА Е НАЙ-ДОБРИЯТ ОТБОР В СВЕТА В МОМЕНТА.

Не бих казал нещо по-силно, защото звучи нелепо да го правя, когато съм го гледал при загубата от Милан. Защото в крайна сметка добрите отбори са (почти) непобедими. Но пък категорично мога да кажа, че този  Барселона (не „тази”, както неграмотно пишат някои журналисти) е отбор с историческа значимост за футбола. Такъв, какъвто е бил Уругвай през 20-те, Бразилия през 60-те, Аякс в началото на 70-те, Милан в края на 80-те. Барселона е нещо съвсем различно от това, което сте гледали и в никакъв случай не може да бъде оценен на телевизора. Да видиш Барселона на живо е нещо задължително за всеки, който има самочувствието да твърди, че познава футбола и може да го коментира. След като аз имах тази привилегия, напълно си обяснявам защо футболни авторитети по списания, вестници, телевизионни студия и т.н. са повече от респектирани от този отбор и всичките им прогнози са свързани с това, че най-логичното е той да спечели.

Преди този мач гледах каталунците срещу Левски на „Васил Левски” в Шампионска лига. Макар че тогава те бяха впечатляващи, а и действащи европейски шампиони, разликата между онзи тим и сегашния (на Гуардиола) е колосална. Легендите гласят, че преди да поеме треньорския пост Гуардиола е прекарал часове наред в приятелски разговори с Марсело Биелса, аржентинският треньор, който направи чудото с Атлетик Билбао през миналия сезон.

Биелса е смятан за човека, създал стила на игра, доведен до съвършенство от Барселона и националния отбор на Испания. Неговата философия е изградена върху това, че най-важният елемент във футбола е притежанието на топката. Той започва да налага тази философия през 90-те години в Нюелс Олд Бойс и изглежда като един наивник, макар че резултатите му го довеждат до поста национален селекционер на Аржентина.

За някои е спорно дали притежанието на топката е офанзивна или дефанзивна стратегия, защото е факт, че един отбор няма как да получи гол, ако притежава топката. Идеите си Биелса развива на базата на друга една философия – тази на украинеца Валерий Лобановски. Разликата е, че аржентинецът е опитва да „елиминира” излишните постове на терена, т.е. тези, които нямат значение в градивен план, защото, за да развие добре идеята си с притежанието на топката, то трябва да има числено превъзходство във всяка зона на терена.

Това прави и Гуардиола с Барса. Крайният резултат е, че Барселона се различава от всички онези перфектно подредени като по конец отбори, които дисциплинирано покриват всички пространства по терена. Синьо-червените имат един многочислен блок от футболисти, които си подават топката на крак с едно докосване и могат да правят това до безкрайност. И, вярвайте ми, това наистина няма как да се види в пълния му блясък по телевизията.

Ако трябва да го обясня с цифри, Барселона упорито е налагал схемата 4-3-3 през години, но днес, когато владее топката, този тим използва нещо като 3-7-0. Излишният човек е централният нападател, защото в много по-голяма степен Барса се нуждае от човек в средата на терена, който да си подава топката до безкрайност с другите, а един от всичките седем в крайна сметка е много вероятно да се озове в голова ситуация. Нещо повече, макар че е смело, бих прогнозирал, че следващата стъпка е 2-8-0, ако се намери друг вратар. Не, че Виктор Валдес е лош, но може би ви прави впечатление, че в последните два сезона вратарите от новата вълна започнаха да играят много често с крака, а при всички случаи ще се намерят „луди” треньори, които ще опитат да направят универсални и играчите на този пост.

Другият важен момент, който разбрах на „Сан Сиро”, е защо всъщност се случва така, че този отбор може и да губи, както се случи срещу Челси в полуфинала в Шампионска лига, както се случи и в същата вечер. Барселона е отбор, който излиза на терена само с една мисъл и тя е, че трябва да се надиграва. Не можете да очаквате Меси и компания да си правят тънка сметка за изгоден резултат. Дали у дома, дали навън, Барселона има еднакъв подход и той е изграден точно върху самочувствието, че винаги може да вкара един гол повече от съперника. Звучи твърде романтично, но е самата истина.

Така беше и срещу Милан. Гостите поеха контрола от първата минута, но сякаш „нехаеха” за защитата и чакаха своя гол. Росонерите направиха две положения, но резултатът остана нула на нула. И след като Барса не вкара, беше ясно, че ще дойде моментът, в който Милан ще има ново положение за гол и този път може би ще се възползва. Това е. Всеки един що-годе грамотен отбор на добро ниво за Европа има силите да направи 4-5 положения на мач срещу отбора на Тито Вилянова и ако е добре организиран в отбрана (а Милан безспорно е) може да разчита дори да спечели. Така го направи Селтик, по същия начин близо бе и Спартак Москва, а пък тактически виртуоз като Жозе Мауриньо тепърва ще има успехи с отборите си срещу този „любим” съперник.

Интересното е, че Барселона няма друга тактика, освен доведената до съвършенство с безкрайните пасове и ако попадне в трудна ситуация стига до почти пълна безидейност как да обърне даден мач. При 2-0 за Милан гостите направо видяха елиминацията в очите, защото трябваше да мислят вече не как да вкарат, а как да не си тръгна с три чисти гола пасив. Точно тогава създадоха и впечатлението, че са надиграни и безпомощни. Уви във футбола има не само романтика, но и грозна реалност и каквото и самочувствие да имаш, трябва да се съобразяваш и с нея.

Ще кажете „Защо тогава Барселона е най-силният отбор в света?” Много е просто. Този отбор не може да бъде надигран, може да бъде излъган, като се използва неговият абсолютно романтичен подход към футбола. Всъщност има само един мач, за който мога да кажа, че Барселона е бил смачкан и това е онзи мач в Милано срещу Интер в Шампионска лига, спечелен от тима на Мауриньо с 3-1. И няколко опита на мускули от Реал на същия треньор, макар и завършили с победи. Победен - да, но надигран – не.

Другият много силен аргумент е, че Барселона няма нужда да участва в бясната надпревара за най-актуалните имена на трансферния пазар. В състава на каталунците място не може да намери всеки играч. Един Гарет Бейл например ще бъде абсолютен титуляр навсякъде, но на „Камп Ноу” е твърде вероятно да изглежда неадекватен. За да си част от тази философия, трябва да имаш специфични качества. Такива играчи трудно се намират, а по-лесно е да се създадат.

Лично аз не се наемам да прогнозирам кога точно този тим ще бъде изчерпан. Историята показва, че един отбор с плавна подмяна на играчите може да се задържи на върха около 10 години. Това време в съвременния футбол е значително скъсено, като може да се предполага, че на Барселона му остават максимум 3-4 години при добро стечение на обстоятелствата.

Това, в което обаче съм сигурен е, че ще оценим на какво сме били очевидци, чак когато сегашния Барса на Гуардиола отиде в историята.

Историята на световните първенства: откъс

Няколко седмици нямах много възможности да пиша в блога и то в рубриката за финалите в КЕШ и Шампионска лига, която смятам да поддържам през цялата 2013 г. Това е така, защото поставих началото на амбициозен проект, който с помощта на няколко приятели журналисти се надявам да завърша навреме за световното първенство през 2014 г. То ще е последното за дълго време от "романтичен" вид - най-великата футболна държава Бразилия ще е домакин преди да започне въртележката на домакините с много пари - Русия, Катар и т.н. И си мисля, че наистина ще има истински и неподправен интерес към това световно, който пък заслужава да бъде задоволен и с наистина качествени неща за четене! Предлагам ви първия текст от тази книга. Това е само скелет, който тепърва ще бъде допълван от детайли, на които ще попадна в огромното количество литература, което смятам да прехвърля по пътя.


Мондиал 1930, група А

Тук се случват почти всички „първи” неща

Сняг, примесен с дъжд. Колкото и странно да звучи, но това е бил декорът на първия мач в историята на световните първенства. Два мача поставят началото на битката за първата световна купа. На 13 юни 1930 година в 15 часа уругвайско време на стадиона на единия от местните грандове Пенярол „Покитос” един срещу друг се изправят отборите на Франция и Мексико. Обстановката е съвсем делова. Няма тържественост, нито пък церемония по откриването. Тя е предвидена за 18 юни, когато ще бъде открит новият стадион „Сентенарио” с мача на домакините срещу Перу. Дата е избрана неслучайно – в този ден се чества стогодишнината от обявяването на независимостта на страната.

Около хиляда зрители на „Покитос” се събират за този първи двубой, а доста повече предпочитат да видят мача САЩ – Белгия по същото време. Французите са значително по-спокойни и само дългото презокеанско пътуване и умората от него, докато мексиканците чувстват нервност. Техният отбор има опит от Олимпиадата в Амстердам 2 години по-рано, макар и там да е записал две лесни поражения от Испания и Чили. Трима от футболистите са играли в тези мачове, а лидер е 33-годишният капитан Рафаел Гарса Гутиерес, известен с прозвището „Рекорд”. Седем от останалите дебютират за тима, а наставникът Хуан Луке де Сералонга, циганин по произход, се опитва да ги надъха за битка с патриотични призиви. Той дори ги кара да изпеят мексиканския химн, нещо, което не е по силите им, защото повече от тях са абсолютно неграмотни. „Спокойно момчета, това е само футбол, не сте дошли, за да воювате!”, обръща се към тях наетия от тима уругвайски масажист, не издържайки пред това, което вижда.

Люксен Лоран

Мексиканците съвсем логично започват сковано и французите се ориентират доста бързо в обстановката. Те са значително по-подготвени тактически, като избират според очевидци необичайната за онова време схема 4-3-3. „Петлите” обаче бързо разбират, че съперникът им няма с какво да ги изненада и започват да редят атака след атака през обърканата му зашита. Деветнадесет минути са необходими, за да падне първият гол, който е отбелязан от Люксен Лоран с удар от наказателното поле след пас на Либерати от десния фланг.

Това е първото попадение в историята на първенствата, макар че то е признато за такова чак в края на 80-те години на миналия век. Около това дали на този мач или на двубоя Белгия – САЩ е паднало първото попадения, няма недвусмислен отговор, защото по онова време не са се водили подробни протоколи. И все пак ФИФА се произнася окончателно в полза на гола на Лоран, което го прави моментално медийна звезда. Спокойният старец започва да бъде навестяван често от журналисти в дома си в Безансон, където умира чак през 2005 година. „Изобщо не съм си мислил по онова време, че голът ми е исторически”, казва той в едно от многото си интервюта. “Нашият вратар Тепо намери с дълъг пас Либерати на крилото и той центрира към мен. Центриранията са винаги били най-опасното оръжие във футбола. Топката ми дойде удобно и с волле я изпратих в мрежата”, спомня си още Лоран.

Мексиканците са очевидно изнервени след попадението и седем минути по-късно техният нападател „Ничо” Мехия се сблъсква с френския вратар Алексис Тепо, опитвайки се да догони пас на Иларио Лопес в наказателното поле. Резултатът от това е, че Тепо не може да продължи мача и е сменен на вратата от защитника Огюстен Шантрел, тъй като по онова време смени не са разрешени. Шантрел се справя великолепно, като до почивката Франция нанизва още два гола и на практика мачът е решен. Мексико стига до почетно попадение през второто полувреме, но получава още един гол и „петлите” се оттеглят с убедителна победа с 4-1.

„Отидохме в един местен, извинете ме за израза, бордей, където се забавлявахме по случай победата с шампанско и жени”, откровеничи авторът на първия гол Лоран.

Отборът на Франция

Този гуляй идва малко рано за французите, които са смятани от всички за единственият европейски отбор, който е в състояние да се намеси в битката за трофея. Реално обаче те губят шансовете си още във втория мач в групата, който идва два дни по-късно и е един от най-скандалните в турнира. Съперник е Аржентина, основният конкурент на Уругвай за титлата, а между двата тима вече се е създало много повече от съперничество или направо казано откровена вражда. Абсолютен факт е, че Аржентина и Уругвай са приблизително равни по сила, като двата тима решават помежду си съдбата на олимпийското злато две години по-рано. Тогава триумфира Уругвай, но е спорно, както пишат украинците Талиновский и Франков в пространната си история на световните първенства, дали фантастичното нападение и великолепната халфова линия на Уругвай са по-силни от великолепното нападение и фантастичната халфова линия на Аржентина.

Мачът с Франция е стартът за Аржентина в турнира, но и едновременно с това е ясно, че победата в него почти сигурно ще изпрати отбора на полуфинал. Двубоят е на „Парке Сентрал”, където присъстващите 3000 зрители, почти всички уругвайци, неистово подкрепят Франция и освиркват аржентинците при всяко тяхно отиграва, създавайки ужасна обстановка.

Аржентинците не се страхуват, а дори напротив. Враждебното отношение още повече ги мотивира. „Бяхме чували за страховития Монти, централният защитник”, спомня си французинът Лоран. „Казваха ни, че трябва да го ядосаме, за да го изкараме от равновесие, но се случи точно обратното.”

Лоран е прекият потърпевш, след като още в самото начало получава зверски ритник от Монти при едно единоборство и на практика остава фигурант до края на мача, защото му е трудно да се предвижва по терена, камо ли да отиграва. За сметка на това обаче вратарят Тепо е великолепен и остава малко шансове на аржентинците за гол. И все пак в 81-ата минута южноамериканците стигат до попадение. Луис Монти изпълнява свободен удар, докато „петлите” още строят стената си, а вратарят Тепо не успява да види добре топката и тя спира в мрежата му.

Луис Монти

Оттук насетне на сцената излиза бразилският съдия Жилберто Алмейда Рего, една от скандалните фигури на първия шампионат. Няколко минути след гола французите правят опасна атака чрез Ланжие към вратата на Босио и тогава Рего дава край на мача, при положение, че минутата е 84-та. Като по сигнал към него се затичват играчите на Франция и двамата помощници, които впрочем са треньори на други отбори – Улисес Сауседо от Боливия и румънецът Константин Радулеску. След консултации с тях Рего казва, че мачът трябва да се играе и тук вече идва мястото на митовете и легендите около този инцидент. Според някои двубоя се подновява веднага и единственото прегрешение на Рего е, че спира потенциална голова атака на Франция. Според други реферът успява да върне играчите на двата тима от под душовете и шестте минути се доиграват след пауза от половин час. Факт е обаче, че в тях европейците не успяват да стигнат до нищо и Аржентина записва победа с 1-0, вероятно най-важната в групата.

Публиката е буквално озверяла, а от емоциите и напрежението аржентинецът Роберто Черо получава нервен шок и е приет в болница. Той не успява да запише нито една минута повече на първенството и то при положение, че е от опитните играчи на Аржентина – шампион на Копа Америка през 1929 г. и сребърен медалист на Олимпиадата година по-рано. Аржентинците пък подават официална жалба заради поведението на публиката, но мачът с Франция е само загрявка за това, което ги чака по-нататък в турнира.

"Сентенарио" е открит чак на шестия ден от първенството

Ден по-късно Чили стартира на същия стадион участието си в първенството, а мачът с Мексико, спечелен с 3-0 създава няколко спорни момента. Според някои историци в него пада първият автогол в историята на световните първенства, макар че според протоколите на ФИФА това се случва чак на световното първенство през 1938 година. Факт е обаче, че световната федерация ревизира становището си и обяви официално, че първият автогол все пак е паднал в този двубой.

Безспорни са двата гола на чилиеца Карлос Видал, но твърде неясно е дали те са първият и вторият или първият и третият. Видал открива резултата още в 4-ата минута, когато според мексиканците съдията от Белгия Анри Кристоф не вижда игра с ръка на Карлос Шнебергер. Що се отнася до автогола на мексиканеца Мануел Росас, според ФИФА той е автор на второто попадение в двубоя. В 51-ата минута на мача централният нападател на Чили Едуардо Вилялобос отправя силен удар по посока на вратата, топката рикошира в главата на Росас и спира в мрежата.

Мексиканците са недоволни от белгийските съдии Кристоф и помощникът му Лангенюс. Според тях Кристоф непрекъснато е свирил нарушения в полза на Чили, а Лангенюс ги е обиждал. Истината обаче е, че мексиканците отново са превъзбудени както в мача с Франция, често преминават границите на коректната игра, а в защитата им цари пълен хаос.

След първият гол и автогол, група А влиза в историята и с първата спасена дузпа, която е в мача между Чили и Франция, спечелен с 1-0 от южноамериканците. Вратарят записал името си в историята е французина Тепо, който отразява удар от бялата точка на Гилермо Сааведра (според други източници на Карлос Видал). Това обаче се оказва недостатъчно, защото неговите съотборници са изключително беззъби в атака, може би заради липсата на контузените нападатели Люксен Лоран и Андре Машино. Техните заместници Делмер и Вейнан не могат да застрашат вратаря на Чили Кортес, а причина за това вероятно е и добрата защита на съперника. Четиримата отзад играят заедно и в клуба си Коло Коло. В 65-ата минута Гилермо Субиабре вкарва единствения гол в мача, който означава, че последният мач срещу Аржентина ще е директен финал за Чили в групата.

Мачът между Чили и Франция е на „Сентенарио”, който е открит ден по-рано и е безпощадно експлоатиран от организаторите. Двадесет минути след двубоя между Чили и Франция, на терена излизат Аржентина и Мексико за един от най-зрелищните и едновременно с това спорни мачове на първенството, а оркестърът свири химните на двете държави по време на импровизираната загрявка. Това води до поредния почти комичен инцидент с тима на Мексико, надъхван с патриотизма на своя треньор Де Сералонго. Чувайки химна си, мексиканците буквално застинали по местата си и не могли да се подготвят за първия съдийски сигнал на боливиеца Улисес Сауседо.

Сауседо се превръща в главен герой в мача с трите отсъдени дузпи, от които е вкарана само една. Според някои историци дузпите са били пет или дори шест, но проучване на Международната федерация по футболна история и статистика доказва категорично, че наказателните удари са три. Това, както и още няколко спорни решения са причина той да бъде гонен след мача от зрителите и да се спаси от стадиона с бягство. Едва ли е необходимо да се казва, че публиката отново откровено симпатизира на мексиканците, надявайки се Аржентина да не успее да прескочи групата.

Аржентинците са недоволни от показаното в мача срещу Франция и започват мача срещу Мексико с осем промени. Седем от тях са тактически, а последната е принудителна. Капитанът на тима Мануел Ферейра е студент и точно в деня на мача има изпит. Той е освободен, завръща се в родината с кораб, а за последния мач в групата срещу Чили се присъединява отново към тима си с диплома на нотариус в джоба. Сред другите промени в тима лични името на Гилермо Стабиле, който заема мястото на хоспитализирания Черо. „Ел Филтадор”, както наричат Стабиле, ще оправдае влизането си в състава с първия хеттрик в историята на световните първенства. Или поне е смятан официално за такъв до 2006 година.

Аржентинците започват вихрено, като за 20 минути решават всичко в мача, вкарвайки три гола (два от тях са на Стабиле). Тогава съдията Сауседо дава първата си дузпа, като интересното е, че всичките три в мача са за игра с ръка. Вратарят на Мексико Бонфильо отбива топката след удар на Франсиско Варальо и тя рикошира в ръката на защитника Гутиерес.

Интересното е, че по онова време няма нарисувана точка за изпълнение на дузпа. Указанията към арбитрите са наказателните удари да се изпълняват от 14 крачки и Сауседо, който е и треньор на Боливия спазва буквално това указание. Проблемът е, че той е истинска върлина и съответно крачките му са много широки. Така и трите дузпи в мача се изпълняват почти от границата на наказателното поле. Фернандо Патерностер пропуска за аржентинците, като интересното е, че стреля слабо в ръцете на вратаря. Това мнозина отчитат като резултат от джентълменската традиция по онова време. Когато изпълнителят на дузпата е смятал, че съдията е допускал грешка, обикновено той джентълменски е подхождал несериозно към удара.

Малко по-късно мексиканците също получават дузпа за игра с ръка на Алберто Кивидини, която Мануел Росас вкарва. Третият наказателен удар е пак за Мексико, но при резултат 5-1 в 72-ата минута, като топката се удря в ръката на Хосе Дела Торе при меле в наказателното поле. Съдията Сауседо връща изпълнението толкова назад, че ударът на Мануел Росас този път не е достатъчно силен и вратарят Босио избира топката. Росас обаче притичва и с втори удар я изпраща в мрежата. Скоро мексиканците вкарват и трети гол, а след това „Моко” Лопес улучва гредата, но интрига в мача реално няма. Мексико напуска турнира с три поражения, а разстроеният треньор Луке де Сералонго напуска и никога не се завръща в родината си.

Гилермо Стабиле

Последният мач между Аржентина и Чили трябва да определи кой от отборите ще отиде на полуфинал, но интрига в него почти липсва. Гилермо Стабиле прави резултата 2-0 за Аржентина в първите 15 минути, а след това на терена започват да преобладават грубостите и баталните сцени. Белгийският съдия Лангенюс обаче е твърде добронамерен и оставя отборите в пълен състав. Луис Монти на няколко пъти удря съперник, а в края на първото полувреме при 2-1 за Аржентина настава масово сбиване. Резултатът от грубостите е, че един от най-добрите аржентински футболисти, десният инсайд Франсиско Варальо, получава контузия, която не му позволява да играе в полуфинала срещу САЩ.

След почивката Аржентина вкарва още едно попадение, след като двете крила Карлос Пеучеле и Марио Еваристо правят серия атаки, а освен това изработват гола, вкара от последния.