Виж Барселона...

Не мога да скрия, че една от мечтите ми в последните няколко години, бе да гледам наживо точно този отбор на Барселона. Звучи кощунствено при положение, че симпатиите ми в „Ел Класико” са изцяло и винаги ще бъдат на страната на Реал, но пък някак си не мога да отдавам само на случайността всичко, което съм прочел и чул за отбора на каталунците. Това единодушно възхищение създаде съвсем логичното ми подозрение, че Барселона на живо е нещо изключително и незабравимо. Плюс Лионел Меси.

Всички билети за Милан - Барса са продадени

А към подобни подозрения съм свикнал да се отнасям най-сериозно от 1994 г. Тогава нищо неподозиращ отидох на един стадион в околностите на Бостън след 100-километрово препускане с такси и видях Диего Марадона. Онзи момент промени изцяло отношението ми към футбола и най-вече към значението на таланта в него.

Но нека започна по същество.

Миналия сезон изпуснах Барселона на „Сан Сиро”. Причината беше съвсем прозаична. Бях решил, че ще си намеря билет на черно пред стадиона. Това, което подцених е, че с подобни идеи натам се бяха отправили десетки (да не кажа стотици) хора, а минимумът, който бяха готови да предложат, беше 400 евро. Продавачи обаче така и не видях.

Заради това се отнесох малко скептично към отворилата се нова възможност, още повече в елиминации, но в крайна сметка нещата се подредиха по най-благоприятния начин и драма нямаше. Приятели, които са фенове на Милан, са бяха погрижили за билетите, което съчета в едно два прекрасни момента: отидох да се насладя като неутрален зрител на това, което ще покажат Меси и Барселона, а преживях и емоцията да победиш този тим в агитката на Милан.

Може би това, което ще напиша в следващите редове ще учуди мнозина, защото, особено в България, сме свикнали да оценяваме футбола по резултатите. Освен това, пак предимно в родните ширини, изпитваме една, меко казано, липса на толерантност, съчетана с откровено варварско отношение към най-големите. Някакъв необясним садистичен кеф от техните трудни моменти. И то не защото в тези моменти те стават обикновени като нас, а защото ние вероятно надценяваме нашата обикновеност. И така:

БАРСЕЛОНА Е НАЙ-ДОБРИЯТ ОТБОР В СВЕТА В МОМЕНТА.

Не бих казал нещо по-силно, защото звучи нелепо да го правя, когато съм го гледал при загубата от Милан. Защото в крайна сметка добрите отбори са (почти) непобедими. Но пък категорично мога да кажа, че този  Барселона (не „тази”, както неграмотно пишат някои журналисти) е отбор с историческа значимост за футбола. Такъв, какъвто е бил Уругвай през 20-те, Бразилия през 60-те, Аякс в началото на 70-те, Милан в края на 80-те. Барселона е нещо съвсем различно от това, което сте гледали и в никакъв случай не може да бъде оценен на телевизора. Да видиш Барселона на живо е нещо задължително за всеки, който има самочувствието да твърди, че познава футбола и може да го коментира. След като аз имах тази привилегия, напълно си обяснявам защо футболни авторитети по списания, вестници, телевизионни студия и т.н. са повече от респектирани от този отбор и всичките им прогнози са свързани с това, че най-логичното е той да спечели.

Преди този мач гледах каталунците срещу Левски на „Васил Левски” в Шампионска лига. Макар че тогава те бяха впечатляващи, а и действащи европейски шампиони, разликата между онзи тим и сегашния (на Гуардиола) е колосална. Легендите гласят, че преди да поеме треньорския пост Гуардиола е прекарал часове наред в приятелски разговори с Марсело Биелса, аржентинският треньор, който направи чудото с Атлетик Билбао през миналия сезон.

Биелса е смятан за човека, създал стила на игра, доведен до съвършенство от Барселона и националния отбор на Испания. Неговата философия е изградена върху това, че най-важният елемент във футбола е притежанието на топката. Той започва да налага тази философия през 90-те години в Нюелс Олд Бойс и изглежда като един наивник, макар че резултатите му го довеждат до поста национален селекционер на Аржентина.

За някои е спорно дали притежанието на топката е офанзивна или дефанзивна стратегия, защото е факт, че един отбор няма как да получи гол, ако притежава топката. Идеите си Биелса развива на базата на друга една философия – тази на украинеца Валерий Лобановски. Разликата е, че аржентинецът е опитва да „елиминира” излишните постове на терена, т.е. тези, които нямат значение в градивен план, защото, за да развие добре идеята си с притежанието на топката, то трябва да има числено превъзходство във всяка зона на терена.

Това прави и Гуардиола с Барса. Крайният резултат е, че Барселона се различава от всички онези перфектно подредени като по конец отбори, които дисциплинирано покриват всички пространства по терена. Синьо-червените имат един многочислен блок от футболисти, които си подават топката на крак с едно докосване и могат да правят това до безкрайност. И, вярвайте ми, това наистина няма как да се види в пълния му блясък по телевизията.

Ако трябва да го обясня с цифри, Барселона упорито е налагал схемата 4-3-3 през години, но днес, когато владее топката, този тим използва нещо като 3-7-0. Излишният човек е централният нападател, защото в много по-голяма степен Барса се нуждае от човек в средата на терена, който да си подава топката до безкрайност с другите, а един от всичките седем в крайна сметка е много вероятно да се озове в голова ситуация. Нещо повече, макар че е смело, бих прогнозирал, че следващата стъпка е 2-8-0, ако се намери друг вратар. Не, че Виктор Валдес е лош, но може би ви прави впечатление, че в последните два сезона вратарите от новата вълна започнаха да играят много често с крака, а при всички случаи ще се намерят „луди” треньори, които ще опитат да направят универсални и играчите на този пост.

Другият важен момент, който разбрах на „Сан Сиро”, е защо всъщност се случва така, че този отбор може и да губи, както се случи срещу Челси в полуфинала в Шампионска лига, както се случи и в същата вечер. Барселона е отбор, който излиза на терена само с една мисъл и тя е, че трябва да се надиграва. Не можете да очаквате Меси и компания да си правят тънка сметка за изгоден резултат. Дали у дома, дали навън, Барселона има еднакъв подход и той е изграден точно върху самочувствието, че винаги може да вкара един гол повече от съперника. Звучи твърде романтично, но е самата истина.

Така беше и срещу Милан. Гостите поеха контрола от първата минута, но сякаш „нехаеха” за защитата и чакаха своя гол. Росонерите направиха две положения, но резултатът остана нула на нула. И след като Барса не вкара, беше ясно, че ще дойде моментът, в който Милан ще има ново положение за гол и този път може би ще се възползва. Това е. Всеки един що-годе грамотен отбор на добро ниво за Европа има силите да направи 4-5 положения на мач срещу отбора на Тито Вилянова и ако е добре организиран в отбрана (а Милан безспорно е) може да разчита дори да спечели. Така го направи Селтик, по същия начин близо бе и Спартак Москва, а пък тактически виртуоз като Жозе Мауриньо тепърва ще има успехи с отборите си срещу този „любим” съперник.

Интересното е, че Барселона няма друга тактика, освен доведената до съвършенство с безкрайните пасове и ако попадне в трудна ситуация стига до почти пълна безидейност как да обърне даден мач. При 2-0 за Милан гостите направо видяха елиминацията в очите, защото трябваше да мислят вече не как да вкарат, а как да не си тръгна с три чисти гола пасив. Точно тогава създадоха и впечатлението, че са надиграни и безпомощни. Уви във футбола има не само романтика, но и грозна реалност и каквото и самочувствие да имаш, трябва да се съобразяваш и с нея.

Ще кажете „Защо тогава Барселона е най-силният отбор в света?” Много е просто. Този отбор не може да бъде надигран, може да бъде излъган, като се използва неговият абсолютно романтичен подход към футбола. Всъщност има само един мач, за който мога да кажа, че Барселона е бил смачкан и това е онзи мач в Милано срещу Интер в Шампионска лига, спечелен от тима на Мауриньо с 3-1. И няколко опита на мускули от Реал на същия треньор, макар и завършили с победи. Победен - да, но надигран – не.

Другият много силен аргумент е, че Барселона няма нужда да участва в бясната надпревара за най-актуалните имена на трансферния пазар. В състава на каталунците място не може да намери всеки играч. Един Гарет Бейл например ще бъде абсолютен титуляр навсякъде, но на „Камп Ноу” е твърде вероятно да изглежда неадекватен. За да си част от тази философия, трябва да имаш специфични качества. Такива играчи трудно се намират, а по-лесно е да се създадат.

Лично аз не се наемам да прогнозирам кога точно този тим ще бъде изчерпан. Историята показва, че един отбор с плавна подмяна на играчите може да се задържи на върха около 10 години. Това време в съвременния футбол е значително скъсено, като може да се предполага, че на Барселона му остават максимум 3-4 години при добро стечение на обстоятелствата.

Това, в което обаче съм сигурен е, че ще оценим на какво сме били очевидци, чак когато сегашния Барса на Гуардиола отиде в историята.