Милан са кралете на Шампионска лига

Без никакво съмнение Милано е една от футболните столици на света. Нещо повече – ако искате да гледате футбол от най-високо ниво, „Сан Сиро” е една от задължителните, а и най-достъпни дестинации. Отборът, който най-често осигурява това, се казва Милан.

Няма да е пресилено, ако се каже, че Милан са кралете на Шампионска лига. Всъщност този отбор и най-вече емблематичният му президент Силвио Берлускони са причината Шампионска лига да съществува, а клубовете да стигнат до днешната си комерсиална концепция. Макар и отричан от мнозина, Берлускони променя не само Милан, но и футбола, след като поема „червено-черните” през 1986 г. Много преди това клубът е имал репутация, която най-лесно може да се обобщи с думите: купува най-добрите и атакува с тях. Берлускони стъпва върху тази концепция, за да я доразвие с целия и блясък и да превърне Милан в един от двата най-успешни клуба в Европа що се отнася до успехите в турнирите на континента.

Телевизионният бизнес на Берлускони и Милан са двата фактора, които са в основата на неговата забележителна политическа кариера, но в не по-малко степен точно те правят и революцията в европейския футбол. Идеите на президента за европейска лига с големите клубове, мачове по телевизията и страхотен футбол, а оттам и финансови приходи, притискат УЕФА да направи реформата в най-популярното си състезание и да му даде лъскавото име Шампионска лига. Милан допринася със своя спиращ дъха футбол на Саки и Капело, а след това и на много от наследниците им. Мнозина пък смятат, че това, което „росонерите” правят в края на 80-те и началото на 90-те години, е нещо, което футболът едва ли ще види отново.

Разстоянието от София до Милано се взема на два етапа. Първият е самолетът на „Уизеър”, който прелита от столицата ни до Бергамо за около час и 50 минути. Ако сте находчиви и действате отрано можете да си купите билет за между 30 и 50 лева в едната посока. Като добавим евтините билети – от 12 до 30 евро за най-високите места, то да гледаш Милан е една от най-добрите сделки във футболния туризъм, а самият клуб гарантира поне една голяма възможност всеки сезон. В Бергамо вземате автобус за 9 евро в двете посоки, който ви стоварва на гарата „Стационе Чентрале”. Препоръчително е да си намерите хотел там, защото е добра отправна точка за целия град, както и за стадиона, а по-ниските цени в далечните райони могат да имат ужасяваща „цена”.

Сан Сиро с известните си кули

Стадионът е лесно достъпен с метрото, но от спирка „Лото” имате около половин час пеша, стига да не искате да се натъпчете в някой от преминаващите автобуси, които ще скъсят, но не с много разстоянието до стадиона. Там ви посрещат безкрайни сергии със сувенири, напитки и храна, а за колекционерите на програми има два безплатни вестника. „Оригиналният” е „Сан Сиро”, който играе ролята на програма за мачовете.

Милан е клубът, който построява стадиона, а Интер идва тук чак след Втората световна война. През 1979 г. обаче той получава името Джузепе Меаца след смъртта на легендата на Интер. Имайте предвид, че е твърде популярно да се използва името „Сан Сиро”, когато на него домакинства Милан и това на Меаца, когато Интер има мач там.

Двата клуба имат много общо помежду си, освен това, че делят един стадион. През 1908 г. отцепници от Милан, които не са съгласни с английското влияние в клуба създават Интер, а днес твърде често двата клуба си разменят играчи. Определено Милан – Интер е едно от най-кротките градски дербита в Европа. Феновете на двата тима не са географски разпределени в града, а твърде често е семействата да са поделени в любовта си към черно-синьото и червено-черното.

Пиеро Пирели

Самият Милан е основан от англичанина Алфред Едуардс през 1899 г. в Американския бар в града. През 1926 г. с парите на друг посетител на този бар, магнатът на автомобилните гуми Пиеро Пирели е построен „Сан Сиро” в западния край на града. Английските корени на Милан обаче в никакъв случай не го правят фаворит на фашисткия режим на Мусолини и истинският възход на клуба започва след войната. Първите чуждестранни звезди на тима са шведите Гунар Грен, Гунар Нордал и Нилс Лидхолд, формирали  триото Гре-Но-Ли, което помага на тима да се върне в сред лидерите в Италия. Между 1948 г. и 1966 г. само в един сезон Милан не успява да финишира сред първите три тима.

Успехите в европейските турнири идват с привличането на други две чужди звезди – уругваецът Хуан Скиафино и бразилецът Жозе Алтафини. След като губи финала за КЕШ с 2-3 от Реал Мадрид след продължения през 1958 г., пет години по-късно Милан взема първия си трофей в турнира, като бие Бенфика на „Уембли” след страхотен мач на Алтафини. В онзи отбор блестят Джани Ривера, една от иконите на клуба, Чезаре Малдини и Джовани Трапатони, който по-късно ще се превърне в един от най-великите италиански треньори.

С наставника Нерео Роко на пейката и още две чужи звезди – шведът Курт Хамрин и немецът Карл-Хайнц Шнелингер, Милан има нов силен период в края на 60-те години, когато печели веднъж титлата, още два европейски трофея и два пъти Междуконтиненталната купа. КНК през 1973 г. е последният значим трофей (с Ривера в състава), а края на 70-те слага началото на проблемите на Милан.

Президентът Феличе Коломбо е обвинен през 1978-79 в уговарянето на мачове и Милан е изхвърлен от Серия А. Интересното е, че Милан е замесен и в страхотен скандал преди мачовете с Левски от турнира за купата на УЕФА, като подкупва шотландските съдии, но европейската федерация санкционира само реферите, а не и тима, както ще се случи нееднократно години по-късно при подобни случаи.

Бедите продължават и при новия президент Джуси Фарина, който бяга в ЮАР заради неплатени данъци, но всичко това разчиства пътя на Берлускони, който през 1986 г. купува клуба. Милан е детската любов на бившия певец по круизните кораби, а инвестициите му са насочени в няколко посоки. Една от тях е базата „Миланело”, смятана днес вероятно най-добрата в света.

Берлускони променя не само Милан, но и футбола

Не са малко скептиците, когато Берлускони решава да повери треньорския пост на почти неизвестния треньор от Парма Ариго Саки. Това обаче се оказва най-мъдрият му ход. Саки прави истинска революция като привлича холандците Марко Ван Бастен и Рууд Гулит, вторият за рекордна за времето си трансферна сума. Към тях година по-късно се прибавя още едно лале – Франк Рийкард. Те, заедно с италианците Франко Барези, Паоло Малдини и Роберто Донадони правят Милан на практика непобедим. Заслугата на Саки е в няколко важни тактически иновации – Милан започва да пресира съперниците си в тяхната половина и атакува играча с топката, вместо да се брани. Резултатът от това е, че „росонерите” мачкат наред в първенството и Европа, като печелят купата на шампионите в две поредни години през 1989 и 1990 г. Полуфиналът с Реал Мадрид при първата титла, който те печелят с 5-0 пък остава един от най-великите мачове в историята на футбола.

Саки поема националния отбор на Италия през 1991 г., а Милан извършва невероятна глупост в един мач с Марсилия от КЕШ, като напуска терена няколко минута преди края, след като осветлението изгасва. Резултатът е, че французите печелят служебно, а италианският тим е наказан да не играе в Европа за една година.

Наследникът на Саки е Фабио Капело, някогашна звезда на Ювентус, който изгражда на практика нов отбор. Неговата безспорна звезда е черногорецът Деян Савичевич, а най-великият мач е финалът в Атина срещу Барселона през 1994 г., в който „червено-черните” изнасят истински рецитал и разгромяват Стоичков и компания с 4-0. Още две титли са добавени през новия век, а с екипа на Милан блестят играчи като Шевченко, Леонардо, Патрик Клуйверт, Оливер Бирхоф, Роналдиньо, Златан Ибрахимович...

Чувството, че си на специално място те обзема веднага щом стъпиш на трибуните. Успях да гледам един мач и в Курва Суд, или южната трибуна, където сядат феновете на тима. Първият етаж е известен като „Клетката на лъва” и там по всеобщо мнение сядат едни от най-опасните тифози в Италия. Честно казано обаче Милан не впечатлява като публика, колкото отбори като Ювентус, Наполи, Интер или двата римски клуба. „Росонерите” се появяват на терена под звуците на „Sweеt Child Of Mine” на Гънс, а химнът не е толкова запомнящ се, колкото тези на Юве и Интер. Естествено хореографията за големите мачове е впечатляваща, а указанията какво да прави всеки зрител са дълги и напоителни и се разпространяват на листовки на всяка седалка.

Хубав спомен от "Сан Сиро" - след гола на
Питър Крауч срещу Милан

Интересно поне за мен беше да гледам реакциите на феновете преди мача с Барселона от Шампионска лига. Продажбите на Тиаго Силва и Ибрахимович през лятото бяха приети от мнозина като предателство именно на философията на клуба да купува, а не да продава най-добрите на пазара. Усещането на феновете беше, че Милан е големият аутсайдер, скандиранията бяха предимно злобни и насочени към контузения нападател на Интер Диего Милито („Диего Милито, ти подскачаш с нас”), а головете за победата с 2-0 бяха приети като истинска сензация.

И все пак това бе една от онези вечери, в които си даваш сметка за максимата, че формата е временна, а класата – вечна. Каквото и да се случва, сигурното е, че Милан още дълго ще бъде най-великият отбор, откакто съществува Шампионска лига. Той просто е символът на най-голямото клубно състезание.