Историята на световните първенства: откъс

Няколко седмици нямах много възможности да пиша в блога и то в рубриката за финалите в КЕШ и Шампионска лига, която смятам да поддържам през цялата 2013 г. Това е така, защото поставих началото на амбициозен проект, който с помощта на няколко приятели журналисти се надявам да завърша навреме за световното първенство през 2014 г. То ще е последното за дълго време от "романтичен" вид - най-великата футболна държава Бразилия ще е домакин преди да започне въртележката на домакините с много пари - Русия, Катар и т.н. И си мисля, че наистина ще има истински и неподправен интерес към това световно, който пък заслужава да бъде задоволен и с наистина качествени неща за четене! Предлагам ви първия текст от тази книга. Това е само скелет, който тепърва ще бъде допълван от детайли, на които ще попадна в огромното количество литература, което смятам да прехвърля по пътя.


Мондиал 1930, група А

Тук се случват почти всички „първи” неща

Сняг, примесен с дъжд. Колкото и странно да звучи, но това е бил декорът на първия мач в историята на световните първенства. Два мача поставят началото на битката за първата световна купа. На 13 юни 1930 година в 15 часа уругвайско време на стадиона на единия от местните грандове Пенярол „Покитос” един срещу друг се изправят отборите на Франция и Мексико. Обстановката е съвсем делова. Няма тържественост, нито пък церемония по откриването. Тя е предвидена за 18 юни, когато ще бъде открит новият стадион „Сентенарио” с мача на домакините срещу Перу. Дата е избрана неслучайно – в този ден се чества стогодишнината от обявяването на независимостта на страната.

Около хиляда зрители на „Покитос” се събират за този първи двубой, а доста повече предпочитат да видят мача САЩ – Белгия по същото време. Французите са значително по-спокойни и само дългото презокеанско пътуване и умората от него, докато мексиканците чувстват нервност. Техният отбор има опит от Олимпиадата в Амстердам 2 години по-рано, макар и там да е записал две лесни поражения от Испания и Чили. Трима от футболистите са играли в тези мачове, а лидер е 33-годишният капитан Рафаел Гарса Гутиерес, известен с прозвището „Рекорд”. Седем от останалите дебютират за тима, а наставникът Хуан Луке де Сералонга, циганин по произход, се опитва да ги надъха за битка с патриотични призиви. Той дори ги кара да изпеят мексиканския химн, нещо, което не е по силите им, защото повече от тях са абсолютно неграмотни. „Спокойно момчета, това е само футбол, не сте дошли, за да воювате!”, обръща се към тях наетия от тима уругвайски масажист, не издържайки пред това, което вижда.

Люксен Лоран

Мексиканците съвсем логично започват сковано и французите се ориентират доста бързо в обстановката. Те са значително по-подготвени тактически, като избират според очевидци необичайната за онова време схема 4-3-3. „Петлите” обаче бързо разбират, че съперникът им няма с какво да ги изненада и започват да редят атака след атака през обърканата му зашита. Деветнадесет минути са необходими, за да падне първият гол, който е отбелязан от Люксен Лоран с удар от наказателното поле след пас на Либерати от десния фланг.

Това е първото попадение в историята на първенствата, макар че то е признато за такова чак в края на 80-те години на миналия век. Около това дали на този мач или на двубоя Белгия – САЩ е паднало първото попадения, няма недвусмислен отговор, защото по онова време не са се водили подробни протоколи. И все пак ФИФА се произнася окончателно в полза на гола на Лоран, което го прави моментално медийна звезда. Спокойният старец започва да бъде навестяван често от журналисти в дома си в Безансон, където умира чак през 2005 година. „Изобщо не съм си мислил по онова време, че голът ми е исторически”, казва той в едно от многото си интервюта. “Нашият вратар Тепо намери с дълъг пас Либерати на крилото и той центрира към мен. Центриранията са винаги били най-опасното оръжие във футбола. Топката ми дойде удобно и с волле я изпратих в мрежата”, спомня си още Лоран.

Мексиканците са очевидно изнервени след попадението и седем минути по-късно техният нападател „Ничо” Мехия се сблъсква с френския вратар Алексис Тепо, опитвайки се да догони пас на Иларио Лопес в наказателното поле. Резултатът от това е, че Тепо не може да продължи мача и е сменен на вратата от защитника Огюстен Шантрел, тъй като по онова време смени не са разрешени. Шантрел се справя великолепно, като до почивката Франция нанизва още два гола и на практика мачът е решен. Мексико стига до почетно попадение през второто полувреме, но получава още един гол и „петлите” се оттеглят с убедителна победа с 4-1.

„Отидохме в един местен, извинете ме за израза, бордей, където се забавлявахме по случай победата с шампанско и жени”, откровеничи авторът на първия гол Лоран.

Отборът на Франция

Този гуляй идва малко рано за французите, които са смятани от всички за единственият европейски отбор, който е в състояние да се намеси в битката за трофея. Реално обаче те губят шансовете си още във втория мач в групата, който идва два дни по-късно и е един от най-скандалните в турнира. Съперник е Аржентина, основният конкурент на Уругвай за титлата, а между двата тима вече се е създало много повече от съперничество или направо казано откровена вражда. Абсолютен факт е, че Аржентина и Уругвай са приблизително равни по сила, като двата тима решават помежду си съдбата на олимпийското злато две години по-рано. Тогава триумфира Уругвай, но е спорно, както пишат украинците Талиновский и Франков в пространната си история на световните първенства, дали фантастичното нападение и великолепната халфова линия на Уругвай са по-силни от великолепното нападение и фантастичната халфова линия на Аржентина.

Мачът с Франция е стартът за Аржентина в турнира, но и едновременно с това е ясно, че победата в него почти сигурно ще изпрати отбора на полуфинал. Двубоят е на „Парке Сентрал”, където присъстващите 3000 зрители, почти всички уругвайци, неистово подкрепят Франция и освиркват аржентинците при всяко тяхно отиграва, създавайки ужасна обстановка.

Аржентинците не се страхуват, а дори напротив. Враждебното отношение още повече ги мотивира. „Бяхме чували за страховития Монти, централният защитник”, спомня си французинът Лоран. „Казваха ни, че трябва да го ядосаме, за да го изкараме от равновесие, но се случи точно обратното.”

Лоран е прекият потърпевш, след като още в самото начало получава зверски ритник от Монти при едно единоборство и на практика остава фигурант до края на мача, защото му е трудно да се предвижва по терена, камо ли да отиграва. За сметка на това обаче вратарят Тепо е великолепен и остава малко шансове на аржентинците за гол. И все пак в 81-ата минута южноамериканците стигат до попадение. Луис Монти изпълнява свободен удар, докато „петлите” още строят стената си, а вратарят Тепо не успява да види добре топката и тя спира в мрежата му.

Луис Монти

Оттук насетне на сцената излиза бразилският съдия Жилберто Алмейда Рего, една от скандалните фигури на първия шампионат. Няколко минути след гола французите правят опасна атака чрез Ланжие към вратата на Босио и тогава Рего дава край на мача, при положение, че минутата е 84-та. Като по сигнал към него се затичват играчите на Франция и двамата помощници, които впрочем са треньори на други отбори – Улисес Сауседо от Боливия и румънецът Константин Радулеску. След консултации с тях Рего казва, че мачът трябва да се играе и тук вече идва мястото на митовете и легендите около този инцидент. Според някои двубоя се подновява веднага и единственото прегрешение на Рего е, че спира потенциална голова атака на Франция. Според други реферът успява да върне играчите на двата тима от под душовете и шестте минути се доиграват след пауза от половин час. Факт е обаче, че в тях европейците не успяват да стигнат до нищо и Аржентина записва победа с 1-0, вероятно най-важната в групата.

Публиката е буквално озверяла, а от емоциите и напрежението аржентинецът Роберто Черо получава нервен шок и е приет в болница. Той не успява да запише нито една минута повече на първенството и то при положение, че е от опитните играчи на Аржентина – шампион на Копа Америка през 1929 г. и сребърен медалист на Олимпиадата година по-рано. Аржентинците пък подават официална жалба заради поведението на публиката, но мачът с Франция е само загрявка за това, което ги чака по-нататък в турнира.

"Сентенарио" е открит чак на шестия ден от първенството

Ден по-късно Чили стартира на същия стадион участието си в първенството, а мачът с Мексико, спечелен с 3-0 създава няколко спорни момента. Според някои историци в него пада първият автогол в историята на световните първенства, макар че според протоколите на ФИФА това се случва чак на световното първенство през 1938 година. Факт е обаче, че световната федерация ревизира становището си и обяви официално, че първият автогол все пак е паднал в този двубой.

Безспорни са двата гола на чилиеца Карлос Видал, но твърде неясно е дали те са първият и вторият или първият и третият. Видал открива резултата още в 4-ата минута, когато според мексиканците съдията от Белгия Анри Кристоф не вижда игра с ръка на Карлос Шнебергер. Що се отнася до автогола на мексиканеца Мануел Росас, според ФИФА той е автор на второто попадение в двубоя. В 51-ата минута на мача централният нападател на Чили Едуардо Вилялобос отправя силен удар по посока на вратата, топката рикошира в главата на Росас и спира в мрежата.

Мексиканците са недоволни от белгийските съдии Кристоф и помощникът му Лангенюс. Според тях Кристоф непрекъснато е свирил нарушения в полза на Чили, а Лангенюс ги е обиждал. Истината обаче е, че мексиканците отново са превъзбудени както в мача с Франция, често преминават границите на коректната игра, а в защитата им цари пълен хаос.

След първият гол и автогол, група А влиза в историята и с първата спасена дузпа, която е в мача между Чили и Франция, спечелен с 1-0 от южноамериканците. Вратарят записал името си в историята е французина Тепо, който отразява удар от бялата точка на Гилермо Сааведра (според други източници на Карлос Видал). Това обаче се оказва недостатъчно, защото неговите съотборници са изключително беззъби в атака, може би заради липсата на контузените нападатели Люксен Лоран и Андре Машино. Техните заместници Делмер и Вейнан не могат да застрашат вратаря на Чили Кортес, а причина за това вероятно е и добрата защита на съперника. Четиримата отзад играят заедно и в клуба си Коло Коло. В 65-ата минута Гилермо Субиабре вкарва единствения гол в мача, който означава, че последният мач срещу Аржентина ще е директен финал за Чили в групата.

Мачът между Чили и Франция е на „Сентенарио”, който е открит ден по-рано и е безпощадно експлоатиран от организаторите. Двадесет минути след двубоя между Чили и Франция, на терена излизат Аржентина и Мексико за един от най-зрелищните и едновременно с това спорни мачове на първенството, а оркестърът свири химните на двете държави по време на импровизираната загрявка. Това води до поредния почти комичен инцидент с тима на Мексико, надъхван с патриотизма на своя треньор Де Сералонго. Чувайки химна си, мексиканците буквално застинали по местата си и не могли да се подготвят за първия съдийски сигнал на боливиеца Улисес Сауседо.

Сауседо се превръща в главен герой в мача с трите отсъдени дузпи, от които е вкарана само една. Според някои историци дузпите са били пет или дори шест, но проучване на Международната федерация по футболна история и статистика доказва категорично, че наказателните удари са три. Това, както и още няколко спорни решения са причина той да бъде гонен след мача от зрителите и да се спаси от стадиона с бягство. Едва ли е необходимо да се казва, че публиката отново откровено симпатизира на мексиканците, надявайки се Аржентина да не успее да прескочи групата.

Аржентинците са недоволни от показаното в мача срещу Франция и започват мача срещу Мексико с осем промени. Седем от тях са тактически, а последната е принудителна. Капитанът на тима Мануел Ферейра е студент и точно в деня на мача има изпит. Той е освободен, завръща се в родината с кораб, а за последния мач в групата срещу Чили се присъединява отново към тима си с диплома на нотариус в джоба. Сред другите промени в тима лични името на Гилермо Стабиле, който заема мястото на хоспитализирания Черо. „Ел Филтадор”, както наричат Стабиле, ще оправдае влизането си в състава с първия хеттрик в историята на световните първенства. Или поне е смятан официално за такъв до 2006 година.

Аржентинците започват вихрено, като за 20 минути решават всичко в мача, вкарвайки три гола (два от тях са на Стабиле). Тогава съдията Сауседо дава първата си дузпа, като интересното е, че всичките три в мача са за игра с ръка. Вратарят на Мексико Бонфильо отбива топката след удар на Франсиско Варальо и тя рикошира в ръката на защитника Гутиерес.

Интересното е, че по онова време няма нарисувана точка за изпълнение на дузпа. Указанията към арбитрите са наказателните удари да се изпълняват от 14 крачки и Сауседо, който е и треньор на Боливия спазва буквално това указание. Проблемът е, че той е истинска върлина и съответно крачките му са много широки. Така и трите дузпи в мача се изпълняват почти от границата на наказателното поле. Фернандо Патерностер пропуска за аржентинците, като интересното е, че стреля слабо в ръцете на вратаря. Това мнозина отчитат като резултат от джентълменската традиция по онова време. Когато изпълнителят на дузпата е смятал, че съдията е допускал грешка, обикновено той джентълменски е подхождал несериозно към удара.

Малко по-късно мексиканците също получават дузпа за игра с ръка на Алберто Кивидини, която Мануел Росас вкарва. Третият наказателен удар е пак за Мексико, но при резултат 5-1 в 72-ата минута, като топката се удря в ръката на Хосе Дела Торе при меле в наказателното поле. Съдията Сауседо връща изпълнението толкова назад, че ударът на Мануел Росас този път не е достатъчно силен и вратарят Босио избира топката. Росас обаче притичва и с втори удар я изпраща в мрежата. Скоро мексиканците вкарват и трети гол, а след това „Моко” Лопес улучва гредата, но интрига в мача реално няма. Мексико напуска турнира с три поражения, а разстроеният треньор Луке де Сералонго напуска и никога не се завръща в родината си.

Гилермо Стабиле

Последният мач между Аржентина и Чили трябва да определи кой от отборите ще отиде на полуфинал, но интрига в него почти липсва. Гилермо Стабиле прави резултата 2-0 за Аржентина в първите 15 минути, а след това на терена започват да преобладават грубостите и баталните сцени. Белгийският съдия Лангенюс обаче е твърде добронамерен и оставя отборите в пълен състав. Луис Монти на няколко пъти удря съперник, а в края на първото полувреме при 2-1 за Аржентина настава масово сбиване. Резултатът от грубостите е, че един от най-добрите аржентински футболисти, десният инсайд Франсиско Варальо, получава контузия, която не му позволява да играе в полуфинала срещу САЩ.

След почивката Аржентина вкарва още едно попадение, след като двете крила Карлос Пеучеле и Марио Еваристо правят серия атаки, а освен това изработват гола, вкара от последния.

Меси е този, който заслужава „Златната топка”!

                                                                      

Няма как да не започна с две важни уточнения, които касаят личните пристрастия. Първото е, че симпатизирам на Реал Мадрид в сблъсъците му с Барселона, т.е. няма как да съм заслепен по какъвто и да е начин от някакви клубни сантименти, свързани с Лео Меси.

Второто, но значително по-важно нещо е, че от един юнски ден през 1994 г. и град Бостън до голяма степен съм променил ценностната си система за футбола, играчите и това кое е велико и кое обикновено. Тогава ми се случи вероятно едно от най-важните събития в живота ми. Имах невероятния късмет да гледам Диего Марадона на живо, при това в неговия последен мач за националния отбор на Аржентина. И то изобщо не в най-силните му години.

До онзи мач имах доста противоречиво отношение към Марадона и неговото място в световния футбол. То до голяма степен бе повлияно от прочетеното в медиите и скандалите, които съпътстваха аржентинския гений. Като изключим изявите му с Аржентина на световните първенства, по онова време нямаше много шансове да гледаш мач с Марадона дори по телевизията. Ако това, че е употребявал допинг, ме отблъскваше, то след като веднъж го видях на терена, разбрах какво точно е имал предвид покойният тв коментатор Николай Колев по повод една анкета в „Меридиан Мач”, която провеждахме между българските журналисти за футболист на година в света. Мичмана винаги слагаше на първо място Марадона и казваше: „Докато той играе и един официален мач на година, той ще е най-добрият футболист в света, защото е съвсем различен.”

С две ръце се подписвам по тези думи и твърдя, че Марадона е извън всякакви класации за какъвто и да е период от време. Той нямаше днешния късмет на Меси, защото „Златната топка” по отнова време се даваше само на европейски играчи. Тоест през 1986 г. например най-добър футболист „в света” е Игор Беланов, а не великият Диего.

Но нека сега се върна на Лео Меси. Отклоненията бяха, за да покажа, че се мъча да гледам максимално безпристрастно и едновременно с това съм изключително чувствителен към чистия футболен талант. От онзи ден в Бостън се взирам да намеря новия Марадона и не съм успял. Но ако някой се доближава до него, то този някой е единствено Лео Меси.

Вероятно мнозина биха определили 2012 като неособено зрелищна за футбола. Но това не е така. Годината ни предложи достатъчно вълнуващи и забележителни моменти, а освен това излъчи цяла плеяда от играчи, които „заслужено” в друга подобна година биха спечелили „Златната топка”.

Изброявам ги набързо, без да ги класирам по значимост.

Безспорно Иниеста, който бе архитектът на европейската титла на Испания. Самият факт, че „червените фурии” спечелиха трето поредно голямо първенство, в което участват, е без аналогия в историята на футбола.

Кристиано Роналдо пък вкара достатъчен брой голове, за да неутрализира той и Реал Мадрид ефекта „Меси” в Барселона. Роналдо направи и изключително европейско първенство, макар и с по-скромен отбор като възможности от испанците. Той обаче бе играчът с най-голямо влияние върху своя тим на Евро 2012.

Колосално бе и стореното от Дидие Дрогба. Реално Дрогба постави венеца на своята велика кариера в Челси със спечелената европейска титла, гола си на финала и победната дузпа след това.

Сходни могат да бъдат аргументите, свързани с Андреа Пирло. Освен, че изведе Ювентус до титлата след толкова дълго чакане, той направи и страхотно европейско, а дузпата срещу Англия беше черешката върху тортата.

За Фалкао и головете му за Атлетико Мадрид и националния отбор на Колумбия е малък всеки комплимент. Нападателят бе на висота в почти всеки мач, който имаше решаващо значение.

Не бих подминал дори един Златан Ибрахимович, чийто гол със задна ножица срещу Англия бе един от великите моменти във футбола и някак си ни накара да си припомним, че миналата година е единствената от доста назад, в които той не е ставал шампион с клуба си. Но пък и Златан трудно ще вземе „Златната топка” с непопулярен национален отбор като Швеция.

Къде в цялата работа е Лионел Меси и какво направи през 2012-та?

Ами вкара невъобразимо количество голове. Той просто бележеше през цялото време, в почти всеки мач. А целта на футбола са головете. Постижението на Меси чисто от статистическа гледна точка е невероятно, макар че едва ли ще успее да премине кота 100.

Според мен Меси е този, който категорично прави Барселона офанзивен отбор. Безкрайните пасове на крак и владеене на топката могат да бъдат приети и като дефанзивен подход (това впрочем го е измислил Лобановски, а не на „Камп Ноу”), ако го няма гениалния аржентинец, който да завършва атаките. Без Меси Барса ще е добър, но в никакъв случай не и феноменален отбор.

Меси направи всичко това, като разби един от големите митове във футбола, свързани с това колко натоварени са играчите. Ами той искаше да играе във всеки мач – за купи, първенства, турнири, контроли и т.н. Изигра уникално количество мачове, вкара в тях маса голове.

Справи се дори с друга легенда – че не е полезен за националния си отбор. Хеттрик срещу Бразилия обаче е напълно равностоен като постижение минимум на полуфинал на европейско първенство. Опитайте се да намерите статистика за това колко играчи в историята на футбола са го постигали.

И сега: зная къде бихте ме контрирали, защото не са малко тези, на които името Меси им е омръзнало, когато става дума за „най-добрия футболист”. Ще кажете, че във футбола важни са спечелените трофеи, а какво е направил Лео през годината? Къде е той, къде е Иниеста, Кристиано Роналдо, Пирло, Дрогба, Фалкао и т.н?

Вярно е, че не е спечелил нищо. Но това все пак е индивидуална награда. Колективните такива са трофеите – Евро 2012, Шампионска лига, Лига Европа, първенствата... А това, че при такава година, абсолютно без аналог за който и да е футболист в историята като индивидуално представяне на терена, Барселона не е спечелил нищо, е въпрос до голяма степен и на шанс.

Лео Меси направи най-силния си сезон и няма никакво значение колко пъти е триумфирал със „Златната топка”. Ако тогава е заслужавал тогава, защо да не заслужава и сега? И най-важното: аз лично гледам с удоволствие всеки негов мач, защото може би чак след време ще оценим напълно на какъв феномен сме били съвременници.

Лацио: полетът на орела и любовта на Мусолини

Пътуването с влак между Генуа и Рим е едно от най-красивите в Италия. За няколко часа прекосявате скалистото крайбрежие на Лигурия, красивата морска част на Тоскана със селските градини и винарските замъци по околните хълмове, както и множество маслинови плантации. Отдясно ще видите остров Елба, а после навлизате в областта Лацио, за да почувствате тръпката, която са усещали римските войници, прибирайки се у дома след безкрайните военни походи.

Няма как да усетите имперското величие на Рим, когато влакът ви остави на гара Термини, но са достатъчни хиляда крачки, в която и да е посока от там, за да разберете защо този град е по-специален от всички други в света. Няма друго място на планетата, което по толкова невероятен начин е смесило в себе си белезите на различни епохи с цялото им монументално величие. Казват, че за да се види Рим ти трябва поне седмица. Това е изумителна туристическа спекулация. За да усетиш какво е Рим може да ти стигне и един ден. И едновременно с това един цял живот може да не е достатъчен за това.

Това ми бе трети път в Рим и почти имах самочувствието, че зная перфектно за какво става дума. Бързо мога да направя маршрут „Рим в 2 дни”, като подбирам за първия Колизеума, хълма Палатино, пазарите на Траян, Пиаца Венеция, река Тибър и вечеря в еврейския квартал, където са най-добрите ресторанти в италианската столица. Избягвате този, който е препоръчан в „Уикитравъл” като най-добрия и избирате някой от съседните. Така е гарантирано, че ще имате една чудна вечер с вино и римска кухня на прилична цена. Хиляда крачки след вечеря до фонтана „Ди Треви” и испанските стъпала. За втория ден остава Ватикана, където се оказва, че е денят за аудиенция при папата (не че това променя програмата), замъка „Сант Анджело” и Пиаца Навона, последното е единственото място, което съм пропуснал предните два пъти.

Миди или шкембе по римски и бяло вино - класика в еврейския квартал на Рим

В така сбитата програма хем виждаш всичко важно, хем остава достатъчно време за основната мисия в Рим: мачът Лацио – Тотнъм.

За разлика от имперското си величие иначе, Рим има или доскоро е имал по-скоро туристическо и фестивално значение във футбола. „Стадио Олимпико” е бил домакин на няколко значителни финала в историята на футбола, същото важи и за „ПНФ”, където Италия печели първата си световна титла през 1934 г. под одобрителния поглед на Бенито Мусолини. Неговото име пък е преплетено твърде много с историята на отбора, за който ще стане дума в този текст. Рома и Лацио пък не са имали и нямат почти никакво значение за световния футбол или поне съпоставимо с това на грандовете от севера като Ювентус, Интер или Милан.

Още при настаняването в хотела, една твърде жизнена италианска баба на рецепцията (веднага получава името баба Джулия) ни пита по каква работа сме в Рим и когато чува думата „футбол”, следва една от най-вълнуващите тиради от възрастна жена, които съм чувал в живота си. „Освен, ако не сте фенове на Тотнъм (Тотенхам, както го произнасят там – б.а.), вие няма да спите в този хотел”, казва баба Джулия. „Думата Лацио не се споменава тук, защото носи болести и нещастие. Племенникът ми е от Лацио, но той не е добре с главата така или иначе”, казва тя на пресекулки и когато я успокояваме, че сме от Тотенхам, следва отдаване на спомени и философски прозрения на тема „Защо Рома е нещо, равностойно на нейния живот”. Опитвам се да проверя общата и култура във футбола, калкулирайки къде е тънката струна. Името Бруно Конти буквално я взривява и е причина да ни изпрати до стаята, а след това да предложи да ни съдейства за билетите за мача и дори да прояви самоинициатива да ги организира. Все пак когато Конти чупеше кръстовете на италианските защитници в началото на 80-те, баба Джулия е била в златните си години на жена. Останалите екстри от уважението ни към Конти и добрата оценка за неговия сюблимен талант са карта на града с означение добри ресторанти, издействани намаления в няколко от тях и денонощна готовност за съдействие.

Вземането на билети за този мач чисто на теория не трябва да е трудна задача. С 82 000 места малко са мачовете, които могат да напълнят „Олимпико”. Това е само теорията обаче.

В Италия има доста строг режим на поименни билети, които се вземат по определен начин във всеки клуб. За този мач има опцията интернет, която не харесвам заради факта, че трябва да седнем в агитката на Лацио, както и един магазин „Лацио Пойнт” в центъра, на стотина метра от гара Термини. Всъщност районът между Термини и църквата Санта Мария Маджоре е районът, който трябва да посетите, ако търсите футболни сувенири. Освен магазините на Лацио и Рома, там има и достатъчно други с артикули на отборите от цяла Италия.

Магазинът на Лацио обаче се оказва затворен в 10:30 ч. сутринта. Веднага решаваме, че баба Джулия ще трябва да свърши работата, но точно тогава съдбата ни изпраща една от типичните картини, свързани с Лацио. Срещу нас по тротоара се засилва мустакат мъж на достолепна възраст в готварска престилка, очевидно излязъл от някоя от околните пицарии. Следва порой от думи на италиански, серия гримаси към нас, потропвания по очевидно затворената врата на „Лацио Пойнт”, някоя и друга псувня, прозрението, че всъщност „тези мързеливци пият кафе, вместо да продават билети за мача”. Мъжът дори нахлува ядосан в най-близкото кафене сякаш търси някого по физиономия, връща се при нас и ядосано обяснява, че всеки момент трябва да дойдат, след което пресича тротоара и се изгубва в пицарията, от която е излязъл. Направо усещаме, че човекът се ядосва на перспективата двама вероятни лациали от България да останат без билети.

Картината е типична за Лацио по няколко причини. Първата от тях е, че феновете на „небесносините” са хора с дясна политическа ориентация, главно от северните предградия на Рим, една невероятно зелена част на италианската столица. Те са предприемачи, бизнесмени, собственици на пицарии и друг дребен и среден бизнес. Тези на Рома са леви и са предимно в центъра. Заради това туристът в Рим остава с впечатлението, че в града преобладават „вълците”, а не „орлите”.

В крайна сметка след 30 минути човекът от „Лацио Пойнт” се появява и на запитването за билети единствената въпросителна от негова страна е дали сме англичани. Иска ни личните карти и по 40 евро (5 евро е таксата за неговия магазин) и казва, че имаме резервация. Дали ще получим билети зависи от Лацио, като можем да минем следобед, за да си ги вземем евентуално.

Всъщност системата с билетите в Италия е изключително ефективна и не е необходимо никой да разлепва ксерокс копия по стените на тези, които имат забрана. Просто хората като Боримиров (доскоро) няма как да си купят билет, нито след това да го трансферират или пък да влязат с чужд на стадиона, след като трябва да се показва и лична карта. Най-общо може и друг човек да ти вземе билет на негово име, а след това имаш опция да го прехвърлиш на свое в сайта на клуба. Ако имаш забрана, което и да е действие от изброените няма как да се случи.

А Лацио има наистина проблемна публика. Инцидентите във всяко римско дерби са ежедневие, а именно оттам агитките на Левски и ЦСКА копират подхода и поведението си в сблъсъка на София. Първо в Лацио започват да се събират пари от публиката за хореография, но 30-40 години преди това да се случи при нашите грандове. Там тръгва и войната с транспаранти, а само там, освен в България, медиите се занимават след мача с това кой какво е показал и какъв транспарант е вдигнал на трибуните.

Паоло ди Канио на една от най-известните си снимки

Когато пък става дума за Лацио, мнозина вероятно се сещат за фашисткия поздрав на Паоло ди Канио след един гол, снимка, създала му орела на герой на северната трибуна. А Лацио има твърде топла връзка с режима на Мусолини.

Започвам директно с отговор на най-важния въпрос. Да, Мусолини е бил от Лацио, при това твърде запален почитател и е водил децата си на всеки мач на „орлите”.

Центърът на италианския фашизъм е бил Рим. Мусолини пък е искал да върне имперския вид на града и е полагал солидни усилия по отношения на пропагандата, като голяма част от нея е заемал футболът. В онези години Лацио играе на стадион „Рондинела”, точно в подножието на хълма Паироли, където и днес е територия на хард фенове на тима. Наблизо се намирал „Стадио Национале”, или мястото на което Мусолини изгражда стадион „Партита Национале Фашиста” или „ПНФ”. През 1928 г. именно там Италия среща Унгария и това е първият мач на „адзурите” на юг от Болоня. Шест години по-късно „ПНФ” е арената на финала на световното, а от три години там вече играе Лацио.

Бенито Мусолини - фен на Лацио и "помощник" на Рома

Интересното е, че Лацио няма никаква пряка полза от това, че Мусолини е фен на тима, дори напротив. Като изключим това, че в Лацио пристига героят от световното през 1938 г. Силвио Пиола, Рома е отборът, който на практика се ползва с протекциите на фашистите. През 1941-42 „вълците” се оказват лидери в класирането, нещо, което не се е случвало до момента в решителен период на нито един от римските отбори. За пропагандата на Мусолини е много важно скудетото да остане в столицата и то е решено в римското дерби през януари. Странни реферски решения и невероятен автогол на Лацио в последната минута помагат на Рома да стигне до титлата, което звучи направо невероятно на фона на днешния антагонизъм между двата отбора.

Лацио трябва да чака до 70-те години за своя първи шампионски триумф.  Дотогава „орлите” се радват единствено на култовите фигури в тима си, най-голямата от които е Джорджо Киналя. Той е висок италиански централен нападател, израснал в Уелс, който пристига в Лацио от Суонси през 1969 г. Киналя е невероятно интелигентен и почти безразсъдно смел. Той се хвърля с главата си там, където италианците не поставят ръцете и краката си и това го прави идол на феновете. По негово време треньор е аржентинецът Хуан Карлос Лоренцо, водил известните „костотрошачи” от Естудиантес в края на 60-те. Лоренцо е невероятен мотиватор, за който единствено значение има победата, постигната по какъвто и да е начин. За да надъха тима си след един мач с Арсенал той предизвиква сбиване между тях в римския ресторант „Л’Аугастеа”, след който е поломено почти цялото зведение. Именно този инцидент втвърдява подкрепата към Лацио според историците и „Курва Норд” започва да се пълни за мачовете.

Джорджо Киналя - идолът на Лацио си отидеот този свят през 2012 г.

Киналя преминава в Космос (Ню Йорк) на Пеле, но не му е лесно да си тръгне. Той дълго стои блокиран на летище „Фиумичино” от недоволните фенове, нещо, което по-късно ще се случи с друг любимец на феновете Джузепе Синьори при слуха, че може да бъде продаден в Парма.

Лудите глави пък винаги са били част от тима. През 90-те години там отива Пол Гаскойн, но преди това в Лацио играе Лучано Ре Чекони. Младият нападател е застрелян в бижутерски магазин, след като решава да си направи шега и да инсценира обир през 1977 г.

При всичко това тръгвам със напрегнати очаквания към стадиона, още повече, че трябва да подкрепям Тотнъм сред чужди, което няма да е като на „Джузепе Меаца” или „Сантяго Бернабеу”. Но все пак съм бил и на „Тумба” в Солун, макар и в не толкова важен за „шпорите” мач.

Пътят до стадиона е труден и това е един от недостатъците на „Олимпико”. До там просто няма удобен транспорт. Имате две опции – метро и трамвай или метро и автобус, като второто е по-добрият вариант. В зависимост от задръстванията трябва да си предвидите средно около час от центъра.

Около стадиона няма такова богатство на сергии със сувенири и хотдог, всичко е някак по стегнато и не толкова зрелищно, както е в Милано и Рим. Режимът на достъп обаче е значително по-затегнат. Проверката на билети, лични карти и багаж е на няколко места, но пък има и предпоставки. Няколко часа по-рано феновете на Лацио са нападнали англичани в центъра (фашисти срещу евреи по запалянковските разбирания) и полицията е нащрек. Питат ни няколко пъти дали сме от Тотнъм и Лацио, но нахалната лъжа „неутрали” върши работа. Проверката изглежда респектираща, но реално само питат има ли бутилки в раниците и не се задълбочават да тършуват или да се гаврят с теб, както често правят на стадионите в България.

Самият „Олимпико” бързо влиза в класацията ми на най-добрите стадиони в света и причината не е огромният му капацитет или нещо значимо по трибуните. Просто има уникално много пространство, както индивидуално между местата, така и наоколо. Можеш да излезеш много бързо и лесно, както до тоалетните, така и да подишаш въздух пред стадиона. Тоест няма го традиционното, че когато веднъж си влязъл, трябва да стоиш в рамките на стадиона до края.

"Олимпико" е един от любимите ми стадиони в света

Подозрението ми, че стадионът ще остане полупразен не се оправдава. Просто публиката влиза половин час преди мача и точно навреме за два ритуала – един специален и един обичаен. Специалният е, че Лацио – Тотнъм е мач, в който има един велик футболист, свързващ двата тима и той се казва Пол Гаскойн. Честно казано не се сещам за друга двойка отбори с един герой, който едновременно може да предизвика само искрено възхищение и любов, без завист за това къде и кога е бил по-значим и без някой да се трогне особено, че всъщност предстои съперничество с някакъв немалък залог на терена след малко.

Газа се появи, а „Курва Норд” веднага вдигна своя транспарант. „Лъвско сърце, вироглав човек, чист талант, истински мъж. Все още герой за нас. Добре дошъл Газа!” Обиколката на Пол Гаскойн беше толкова вълнуваща и емоционално значима за мен, че няма как да не и посветя един самостоятелен текст.

Но това не бе краят на емоциите. За първи път видях една от най-оригиналните и известни хореографии в света. Преди всеки мач на Лацио един дресиран орел прави кратък полет около трибуните и накрая каца върху щита на емблемата на тима, за да и даде завършен вид с величествената си осанка.

И ако Мусолини не е успял да донесе имперско величие на Лацио, то една птица като че ли има значително по-голям успех.

Очаквайте: Пол Гаскойн – две срещи с „лудия”, един невъзможен трансфер и цяла една кариера

Генуа, или ненатрапчивото величие на Сампдория и Дженоа

Влакът започва да лъкатуши между хълмовете, а реката отдолу прави гледката наистина като от приказките. Когато започвам да се чудя кое е това красиво място, аритметиката ми подсказва, че всъщност всеки момент ще се покаже гарата на Генуа. Винаги съм свързвал това място повече с морето, но красотата му е не по-малко в разхвърляните из хълмовете наоколо сгради. Както се казва в една книга, която бях чел отдавна, в Генуа човек се чуди къде изобщо намират място да подритват топката.

Градът на Колумб обаче е люлката на италианския футбол и това може да се усети още със слизането на гара „Пиаца дел Принчипе”, където текат усилени ремонти сякаш от мандат на Бойко Борисов. Първото нещо, което зървам обаче е знаме на Сампдория, веещо се гордо върху един строителен фургон до пероните. Това е футболният дух на Генуа – някакво доста особено и ненатрапчиво величие, без претенциите на големите от Торино, Милано или Рим, но с достатъчно поводи за гордост и славна история.

Още на гарата виждам първия футболен белег - знаме на Сампдория

В Генуа можете да се озовете, ако трябва да поемете нанякъде с круизен кораб или пък в почти всеки супермаркет, където се намира местната гордост – зеленото Песто Дженовезе. От местното пристанище тръгват почти всички круизни пътешествия в южните морета на Европа и също там завършват. Заради това едва ли е случайно, че тук футболът пуска корени доста рано. През 1893 г. англичаните основават единия от двата големи местни клуба в днешно време Дженоа, а знамето с червения кръст на свети Георги винаги е било част от неговата емблема. Четири години по-късно в Генуа се играе и първият футболен мач в Италия, като Дженоа среща сборен отбор на Торино. Може би е излишно да казваме, че Дженоа е и първият шампион на Италия през 1898 г. Франческо Кали от друг местен клуб, Андреа Дория, пък става първият капитан на националния отбор на Италия.

Стадионът не може да остане незабелязан

Стадион „Луиджи Ферарис”, където играят мачовете си Сампдория и Дженоа, се намира на около 15 минути път с автобус от гарата. В дните на мач има специални рейсове от гарата, а в останалите номер 34 ще ви свърши работа. С него можете да разгледате и част от града, докато стигнете до стадиона – той тръгва от гарата, минава покрай залива на пристанището, после почва да катери хълмовете към центъра и замъка „Д’Албертис”, а когато започне да се спуска към реката, няма как да не видите внушителния „Луиджи Ферарис” от лявата страна.

Още 5-6 минутки пеша и се озовавате пред него. За разлика от повечето стадиони в Италия около стадиона няма пространство и обширни паркинги, всичко е някак си сбутано между сградите, от чиито очукани прозорци висят знамена или на Сампдория, или на Дженоа. Буквално ти трябват няколко крачки, за да си на трибуните.

Попадаме първо от страната на Дженоа, където е истинско мъртвило. Може би и поради факта, че три дни по-рано тимът е загубил градското дерби срещу Сампдория с 1-3 и грижите около евентуално отпадане отново са надвиснали над клуба. Неговите фенове изглеждат свикнали с това, защото след Втората световна война Дженоа се движи като асансьор между дивизиите. Виж за техните дядовци първото отпадане през 1934 г. се приема като немислима трагедия. Три години по-късно, през 1937 г., купата на Италия се оказва последният значим трофей за клуба до ден днешен.

Дженоа е бил 9 пъти шампион, но последната титла е през 1924 г. До създаването на Серия А отборът е истинският господар на италианския футбол, а до стадиона има паметна плоча на доктор Джеймс Спенсли, един от основателите на клуба и легендарен негов вратар.

Макар че днес е далеч от славните си дни, Дженоа е специален клуб и това се дължи на верността на неговите фенове. Много подобни отбори, които са преживели годините на величието си в първата четвърт на XX век днес са изчезнали или се подвизават в аматьорските лиги на страните си. Дженоа обаче продължава да се радва на значителна подкрепа и солидно присъствие в италианския футбол.

Забележителен за клуба е сезонът 1990-91. Две години преди това с изключително млад и талантлив отбор Дженоа печели промоция в Серия А, а много бързо легендарният наставник Освалдо Баньоли поставя основите на солиден тим. В него конците дърпа в средата на терена италианският национал Стефано Еранио, напред в атака се подвизава чешката голова машина Томаш Скухрави, а третата голяма звезда е уругваецът Карлос Агилера. Дженоа изиграва страхотен сезон и печели четвъртото място, което би се приело като невероятен успех, ако по същото време местният съперник не изкарва 200 000 души по улиците на града, достигайки до единствената шампионска титла в историята си. Истински малшанс!

Следващият сезон обаче е дебютен в Европа, а Дженоа уверено тръгва към финал в купата на УЕФА. На четвъртфиналите е разбит английският Ливърпул, като мачовете с англичаните са смятани от феновете за най-големият съвременен успех на клуба. Когато Дженоа отива на полуфинал, то може да се твърди, че градът е футболната столица на Европа, защото по същото време Сампдория се класира за първи и последен път на финал в Шампионската лига.

Магазинчето за сувенири на Дженоа не работи и заобикаляме стадиона към другия му край, където е Сампдория. Под това си име клубът е създаден през 1946 г. след поредното обединение на други два големи местни клуба – Сампиердаренезе и Андреа Дория, което този път е успешно. То е второ, след като същите клубове се опитват да се противопоставят през 20-те години на англофилите от Дженоа с друго обединение под името Доминанте, с което обаче изпадат още в първия си сезон.

Сампдория винаги ще заема специално място в сърцето ми заради онзи мач срещу Цървена Звезда на стадион „Народна Армия” през 1992 г., спечелен с 3-1 след истински рецитал на „Блучерчати” или „синьо-раираните”, както наричат тима в Италия. Може би съм бил истински късметлия да бъда очевидец на пика на Сампдория като клуб, мачът, в който отборът на Вуядин Бошков свали европейската корона от главата на Звезда и сам постави кандидатурата си за трона. А какъв отбор беше само: Палиука, Бонети, Виерховод, Лана, Бонети, Ломбардо, Пари, Катанец, Тониньо Серезо, Виали, Манчини...

Мантовани със звездите Манчини и Виали

Негов архитект до голяма степен бе петролният магнат Паоло Мантовани, който застава начело на Самп през 80-те. За разлика от много други благодетели, Мантовани не тръгва само с парите напред (които има в изобилие), а и с невероятна футболна ерудиция. Първият му голям трансфер е Роберто Манчини, който пристига през 1982 г. Две години по-късно сините цветове слага и младокът от Кремонезе Джанлука Виали, като двамата с настоящия треньор на Манчестър Сити ще се превърнат в един от най-великите голови дуети на италианския футбол. В тима пристигат от Острова Тревър Френсис и Греъм Сунес, а в защита като скала непробиваем е Пиетро Виерховод. Сампдория започва с една купа на Италия през 1985 г., която само засилва апетитите. Взет е Тониньо Серезо от Рома, а Вуядин Бошков вече има отбор, с който да преследва успехи и в Европа.

Сампдория стига финал за КНК през 1989 г., който губи от Барселона, но година по-късно горчилката е преглътната. Отборът на Мантовани триумфира в същия турнир след победа на финала в Гьотеборг над Андерлехт. Спомен от онзи мач виждам в магазина за сувенири, където две местни красавици редят коледната украса, естествено в синьо и бяло. Флагчето от финала с автографи на целия отбор е поставено точно до входа.

Мечтата на Мантовани обаче е най-големият европейски трофей и Сампдория остава буквално на една ръка разстояние. Бошков грижливо е добавил още двама важни футболисти след спечелването на титлата през 1991 г. – словенецът Сречко Катанец и плешивият магьосник Атилио Ломбардо. След великия си мач в София италианците са фаворити срещу Барселона на Христо Стоичков на „Уембли” и наистина изглеждат такива в мача преди бомбеният удар от фаул на Роналд Куман в продълженията да изпрати трофея за първи път в Каталуния.

Паоло Мантовани няма шанса да опита за втори път атака на трофея, защото умира през 1993 г., а начело на Сампдория застава синът му Енрико. Оттогава през отбора минават множество великолепни футболисти като Рууд Гулит, Дейвид Плат, Ариел Ортега, Антонио Касано или треньори като Свен-Горан Ериксон и Сезар Луис Меноти, но Самп никога не успява да се доближи до величието на отбора на Бошков.

Пред входа за журналисти на "Луидж Ферарис"

В магазина за сувенири се сблъсквам с така познатите ми шалове. В стремежа си да привлече фенове на своя страна преди мача със Звезда, хора от Сампдория бяха раздали пликчета с шал на тима в синьо с бяло, червено и черно райе и билет за мача на доста фенове на Левски и по този начин не само си осигуриха допълнителна подкрепа, но и дълги години по мачовете на „сините” можеха да се видят тези шалове, изключително модерни за времето си.

Интересното е, че около стадиона буквално може да се потопиш в историята на двата клуба. Макар че дербито е ожесточено, има огромни подозрения, че огромен брой фенове ходят на домакинствата едновременно и на Сампдория, и на Дженоа. Преди няколко сезона дори кметицата на града беше опитала да обясни колко важно е Генуа да запази двата си тима в елита, след като Дженоа се яви в ролята на палача спуснал гилотината върху своя по-могъщ съсед и изпратил го в Серия Б, вероятно като дребна компенсация за вгорчената 1991 г.

Макар че за няколко часа в Генуа успявам да задоволя любопитството си около това съперничество, известно като „Дерби дела Лантерна” или „Дербито на фара” зная, че един ден ми се иска да се върна тук за самия мач. Джобовете ми са пълни със значки и сувенири, включително стари, които изнамирам из магазинчетата около стадиона и докато се качвам на Евростара за Рим чувствам една пълнота и щастие, която докосването до голямото и величествената история във футбола носи.

Ювентус: историята на една голяма любов

Форли е една малка гара, която би трябвало да има три коловоза. На третия обаче е доста спорно, че нещо изобщо се случва. Мъчих се да зърна някакви признаци за това в едно типично за италианските гари табло с хартиено разписание и наистина има някой и друг влак, който минава, спира или тръгва от там.

Форли обаче е гара, която живее на два коловоза. На единия спират влаковете за Болоня, а на отсрещния тези за Римини. Има и една дебела жълта линия, на няколко педи от края на перона, но с изключително важно предназначение. Защо ли? Ами най-голямата атракция на гара Форли са прелитащите там със скорост може би над 200 километра в час влакове. Доста по-често можете да чуете по уредбата, че трябва да застанете зад жълтата линия и да се пазите от преминаващия влак, отколкото, че там предстои да спре някоя композиция.

На гара Форли най-често прелитат бързи влакове

Освен какво означава „да те подминат като малка гара”, във Форли осъзнах и какво е това Ювентус в италианския футбол. Някак си дотогава ми убягваше точното сравнение. Трябваше обаче да видя „Ювентус Стейдиъм” и голямата футболна любов на Италия, за да разбера за какво става дума. А гара Форли по обратния маршрут просто ми даде определението.

Ювентус е като онези бързо преминаващи влакове, а за тези, които сме на перона можем да изберем точно между две неща. Или да се надяваме да сме вътре в този влак, или просто можем да стоим зад жълтата линия. Всичко останало е загуба на енергия.

Разстоянието между Форли и Торино се взема на два етапа. Регионално влакче за около час до Болоня, което спира на Имола, или мястото и причината да спра да гледам и харесвам Формула 1, защото там загина единственият пилот, който съм обожавал в този спорт - Аертон Сена. От Болоня вече ви трябва по-сериозен влак, а ако сте находчиви и действате от рано ще разберете, че Италия е перфектното съчетание на евтини и невероятно комфортни влакове. „Евростар” или единият от италианските му варианти „Фречароса” ни отвежда само за 2 часа и 19 евро до Торино. Като добавим към това 300 километра в час, които светват гордо на таблата във вагоните няколко пъти и неочаквания едночасов престой на гарата в Милано по абсолютно неясна за нас причина, но съпроводена с някаква суетня по перона и тичане на хора с носилка.

Първата работа в хотела е да се ориентирам с логистиката и придвижването, което в случая се оказва една доста деликатна задача. Не заради факта, че Ювентус е играл на четири  значителни стадиона в града, без да броим игрищата и поляните, които е ползвал до 1933 г. Тогава е построен „Стадио Мусолини”, прекръстен след войната на „Стадио Комунале”. След него идва направения за Мондиале 90 „Деле Алпи”, една от най-бездушните бетонни конструкции в историята на човечеството. След това „Стадио Олимпико”, издигнат на мястото на „Стадио Комунале” и най-накрая настоящето бижу „Ювентус Стейдиъм”, заел мястото на безсмисления Деле Алпи.

Всички справочници и насоки казват едно. Пътува се с метро, едно малко, скромно и модерно влакче по единствената все още линия на местния метрополитен, а след това се влиза в голямата игра. На една от спирките трябва да ни чака и отведе на стадиона нещо, отбелязано като задраскана с напречна черта деветка. Ориентираме се по черно-белите шалчета, които не са много в мрака на спирката,а трамвайните линии и малката (макар и задраскана) цифра ме карат да предположа, че става дума за трамвай.

Няколко мотриси с незадраскана деветка спират и си тръгват, ватманите говорят на забързан (или нормален за останалите) италиански нещо с тифозите и си тръгват, а това че хората остават на спирката ме кара да затворя веднага картата, търсейки някакъв алтернативен маршрут. Явно не е добра идея, макар че през главата ми минава и мисълта дали тези останалите на спирката някога все пак са ходили на мач на Юве или най-общо казано са гости на Торино, подобно на нас.

Накрая идва задрасканата деветка и е посрещната от викове „Юве, Юве”, но ни отминава все едно сме на перона на гара Форли. След десетина минути идва нова, която се оказва автобус и вече сме ние.

Новото бижу на Ювентус - модерният му стадион отвън

Пътуването е около половин час с безкрайни светофари, престроявания и завои и в този момент аз благодаря на разума си, че не търсих алтернатива. Транспортът, както ще установим след мача, е един от най-големите проблеми, свързани с мачовете на Ювентус.

Виковете като в транс „Юве, Юве”, както и някакви презрителни подхвърляния към Интер от сорта на „Кои бяхте точно вие” (Милан дори не ги и споменаха през цялото време) ни напомнят, че сме в запалянковски автобус, а когато се появяват светлините на стадиона вълнението у околните нараства в очевидна превъзбуда.

Шофьорът сякаш търси място на някакъв паркинг, защото буквално обикаля целия стадион, късайки нервите на всички. Най-забавно е пред централния вход, където има наредени като в грозд от двете страни вероятно около 2-3 хиляди човека или толкова колкото отиват на мач на Локо София за около два сезона. Ясно е, че чакат автобуса на Ювентус.

Вадим уникален късмет, защото търсейки нашия вход, който е там, където трябва да се намира агитката на Челси, се оказваме точно сред тези хора, които чакат един специален автобус. А още по-голям шанс е това, че той се показва след воя на няколко полицейски сирени и преминава покрай нас. Моментът е, меко казано, вълнуващ, това са първите признаци на това, което ни очаква вътре. Първите тръпки на усещането за една голяма любов.

Иначе Ювентус е направил наистина нещо впечатляващо. Половината стадион е заграден с търговски и развлекателен център във формата на полукръг от трибуна на спортно съоражение и е превърнал марката си в индустрия.

Намираме и нашия сектор за гости, плътно заграден от карабинери, а когато се доближаваме следва само острият въпрос „Челси?” и след утвърдителния отговор се оказваме зад гърба на охраняващите и в началото на серия проверки. Проверки, които обаче имат смисъл, не те унижават, не ти прибират чадърите, не се гаврят с теб, но са достатъчно респектиращи, за да знаеш, че нямаш право на грешка. Гостите, воглаве с автобусите си, са скрити зад специална стена и нямат почти никакъв досег с домакините. На тях обаче се предоставя кетъринг, включително бира, защото вече всеки добре е разбрал строгостта на закона.

Стадионът отвътре е страхотен, личи си, че е нов. Невероятно озвучаване, адски много пространство за всеки зрител и най-важното е, че от което и да е място на стадиона (бях го прочел, но се и убедих) теренът изглежда на една ръка разстояние. Ако се вживееш в играта може да останеш с чувството, че аха да дръпнеш Пирло при изпълнението на корнер.

Важният момент започва около пет минути преди излизането на отборите. При Ювентус това е изпълняван преди всеки мач ритуал, но за мен носи нещо магическо. Това са едни пет минути, в които разбирам, че Старата госпожа е най-големият клуб в Италия. Можете да го видите в Youtube, ако потърсите съчетанието на Ювентус, обявяване на състави и химн, по възможност на италиански. Това, което аз видях и усетих е на този линк от въпросния ритуал по-долу, като съветът ми е да пъхнете в ушите си слушалки, да усилите звука на максимално поносимо за ушите ви. Само така имате някакъв шанс да изпитате около 10% от качването на адреналина при мен в онзи момент.

http://www.youtube.com/watch?v=_omnVpQbfHQ

Това не е просто хореография, а отдаденост към идеята

В онзи момент забравих тоновете информация, с която се бях подготвил и която съм събирал в главата си години наред. И с която първоначално възнамерявах да ви залея.

И все пак за протокола. Истинската история на Ювентус не започва, когато отборът се сдобива с легендарните си екипи в черно-бяло, закупени от английския Нотс Каунти. Нейното начало е, когато начело застава фамилията Аниели, по съвместителство собственик на един от другите големи символи на град Торино – автомобилните заводи ФИАТ. Това се случва през 20-те години, а до ден днешен Ювентус с тяхното финансово могъщество, но най-вече с любовта (и заради нея) на 7 милиона тифози се превръща в най-успешния италиански клуб. Той е единственият, който слага три звезди на екипите си в чест на 30-те титли, а и поставя началото на тази традиция със звездата, отброяваща всеки 10 шампионски трофея, в световен мащаб. Ювентус е и първият клуб спечелил трите европейски трофея, когато завоюява КЕШ през 1985 г. в кървавата баня на „Хейзел”, където смъртта си намират преди мача десетки негови фенове.

Да играеш за Ювентус се превръща едновременно в привилегия и задължение. Всеки футболист получава ФИАТ при подписване на договора си, както и има гарантирана доживотна работа в автомобилния концерн или клуба. За сметка на това обаче има строги изисквания не само към качествата му, но и към житейското поведение. До Павел Недвед, един от големите в историята на клуба, не се толерира носенето на дълга коса. Ритуалното обрязване на косата на „италианеца” Мауро Каморанези след спечелването на световната титла от скуадрата през 2006 г. според някои е свързано именно с това.

Но да се върна на хореографията, както мнозина биха определили по елементарен начин онзи момент. Още тогава ми хрумна идеята да пусна една малка провокация към приятелите ми от Милан и Интер на стената ми във Фейсбук с искрените думи, че Ювентус е най-големият клуб в Италия и останалите му дишат прахта. Провокацията успя, защото насреща получих очакваното. Обичан от 7 милиона италианци, Ювентус е мразен от всички останали. Никой обаче не е безразличен към него.

Естествено лесно е да мразиш най-силния. Също толкова лесно е да потърсиш неговите грехове, да напомниш за грандиозния скандал с Моджи, купените мачове, отнетата титла и изгнанието в Серия Б. Трудно е обаче да обясниш при всичко това любовта на онези 7 милиона и малката част от тях, които бяха на „Ювентус Стейдиъм” в онази вечер. Тя за мен е онова нещо, което прави Юве един от много специалните клубове.

Известен факт е, че тифозите на Ювентус не са концентрирани само в Торино, където напротив, значително по-популярен е Торино. Тифозите на Юве са разпръснати из цялата страна и главно на юг, откъдето идват първите работници във ФИАТ, които обикват Ювентус и предават тази любов на семействата си. Заради това и отборът често е домакинствал в други градове и единствен в света се радва на подобна подкрепа извън собствения си стадион. Просто една млада държава като Италия е имала нужда от подобен символ, който е имала и достатъчно време да обикне.

Ювентус не са титлите и купите, славните победи и паденията, Моджи и корупцията, не са дори Платини или Дел Пиеро. Ювентус е уникалната симбиоза между фенове и клуб. Неслучайно този химн, за който стана дума по-горе се казва „Юве – историята на една голяма любов”. Чисто технически той се спира именно на припева, който се изпълнява от феновете. „Юве, историята на една голяма любов/бялото, което прегръща черното/всички ние, които стоим зад теб/заведи ни, където пожелаеш”.

Юве е нещо по-различно, от всичко, което съм видял във футбола

В момента, когато преживяваш всичко на живо разбираш и разликата между това, което виждаш и останалото, на което си бил свидетел на останалите места. Песента има специален текст, а публиката не изпълнява просто една хореография, а тя показва своята любов и преданост. Тя показва, че е Ювентус и винаги ще бъде част от него.

Всичко е сякаш създадено от някакъв божествен хореограф, на наоколо буквално се крещи за любов. Представяте ли си например каква преданост изразява някакво рап изпълнение, което напоследък въртят на „Герена” като някакъв нов химн по случай 100-годишнината на Левски!?! Просто комична история, далеч от истинските стойности във футбола, да не говорим, че не съм чул някой да си затананика цялата работа, камо ли да разгърне глас.

В самия мач виждаш и друго измерение. Един жест на Пирло е достатъчен, за да вдигне публиката. Тогава си давам и сметка за истинското значение на това да си специален футболист в този клуб или какво точно искаше да каже Алесандро дел Пиеро с прощалното си писмо до феновете на 30 юни, когато изтече и последният му ден от договора с Ювентус.

В Ювентус не можеш да се озовеш просто така, не можеш да пребиваваш на шега, без да бъдеш изхвърлен от системата, а още по-малко може да си тръгнеш и случайно. Нали помните Мишел Платини и как кариерата му приключи твърде рано. Съпругата му свидетелства, че след „Хейзел”, където сред жертвите е негов приятел от Франция, той никога повече не е същият човек и футболист.

И наистина си мисля за Бербатов и това, което се случи през лятото. Митко има невероятни качества, вероятно нито един българин не е притежавал толкова голям футболен талант, но на него ще липсва винаги онзи малък детайл, който би го изравнил с такива като Гунди или Ицо Стоичков. При него битът надделя над сърцето за разлика от споменатите двама, Платини, Дел Пиеро или Недвед... Ювентус щеше да изпрати Бербатов в едно съвсем различно измерение.

Няма да ви казвам колко пъти от онази вечер съм слушал химна на Юве. Нямам и представа дали някога отново ще се озова в Торино. Все пак покрай цялата суетня не успях да видя плащеницата на Христос, която е гордостта на града и магнит за туристите. Но пък усетих любовта, която струи от един от божествените клубове в света.

ВАСИЛ КОЛЕВ

Юве, история на една голяма любов

Подобно на герои, ние имаме раирани сърца

Заведи ни където искаш със това, което правиш

И когато стигнем, това ще бъде историята за всички нас

Само тези, които сме с теб, те правят отборът, който си.

Юве, историята на една голяма любов

Бялото прегръща черното

Ние всички стоим зад теб

Заведи ни където искаш, ние сме карнавала по трибуните

Подобно на прегръдка, но и много повече

Всяка нова страница за теб ще бъде историята за всички нас

Само тези, които сме с теб, те правят отборът, който си.

Юве, историята на една голяма любов

Бялото прегръща черното

Ние всички стоим зад теб

Юве, това е нашата история

И когато мачът започне

Започва и мечтата

Очаквайте: Футболните страсти на Генуа

Ил Гранде Торино: Те останаха шампиони завинаги

Суперга е тих и невероятно обагрен в цветовете на есента хълм, който се издига край Торино. Няма как да не го забележиш от града, независимо че точно отсреща се издигат заснежените върхове на величествените Алпи.

Първото, което виждаш, хвърляйки поглед към Суперга, е базиликата. Жълтият и цвят контрастира с преобладаващото тъмнозелено на планината. Изкачването към хълма започва от бреговете на По и ако някога Суперга е бил малко селце, то днес може да се каже, че е един от баровските райони на и без това изтънчено аристократичния Торино.

От 1884 година насам жителите и гостите на Торино изкачват хълма с атрактивна зъбчата железница. Отгоре гледат града с острата кула „Моле Антониела”, превърната днес в музей на киното, а когато няма обичайната за района мъгла или смог, това, което се вижда, е наистина невероятно. В други случаи си личат единствено извивките на реката. Горите наоколо пък предлагат съкровището на Пиемонт – белият трюфел, който се събира през октомври и ноември.

Зъбчатата железница, която води към Суперга

Когато се озовавам през вратите на зъбчатата железница, която трябва да ме изкачи на около 650 метра височина до базиликата, изпитвам някаква смесица от вълнението на прекрасното изживяване и респекта и тъгата от това, което е направило Суперга световноизвестен. Така се чувствах и в музея на Манчестър Юнайтед преди години, когато гледах оцелелите и събрани вещи на „бебетата на Бъзби”, загинали при самолетната катастрофа в Мюнхен. От една страна беше съчувствието, но то се преливаше в някакво невероятно уважение, че трагедията е само част от една невероятно славна история като тази на „червените дяволи”.

Оказва се, че железницата не работи единствено във вторник и денят е точно вторник. Слава Богу, малко преди това съм купил карта на града и в плетеницата успявам да зърна, че до базиликата се изкачва градски автобус. Номер 79, който в София има нерадостната съдба да обикаля периферни райони с раздрънканите си стари икаруси, тук е малко и стилно рейсче, което на всеки час пъпли по пътя нагоре. Има и спирки, а веселата група ученици, която се качва заедно с нас се оказва, че не се е насочила към катедралата. Децата слизат едно след друго на спирките, всяка от която „покрива” 2-3 баровски къщи и се прибират у дома след училище.

Магазинчето за цигари и сувенири в Суперга

Точно преди да изкачи хълма и когато достига площадчето на Суперга с една овехтяла къща, където се продават списания и тютюн и затвореното кой знае кога ресторантче, представляващи социалния живот на това място, автобусчето прави остър ляв завой и след стотина метра виждаме отблизо базиликата.

Авторът през базиликата на хълма

Всичко е потънало в тишина, а аз започвам да търся с поглед някакви следи от катастрофата. Само след няколко часа, когато впечатленията са улегнали и съм посъбрал информация си давам сметка, че детайлите всъщност са ужасно безсмислени.

На 4 май 1949 г. над Торино е валял проливен дъжд, а небето е било оловносиво с ниски облаци. Няколко минути след 17 часа паникьосан човек влиза в онова вехто магазинче за цигари и вестници и търси телефон. Гората наоколо е в пламъци, след като се е чул ужасен тътен. Един самолет се е забил в задната част на базиликата, всичко наоколо е в пламъци, дим, разхвърляни тела и разпилени куфари и чанти.

Самолетът на Торино се е разбил в задната част на базиликата

Ужасната новина обикаля светкавично Италия. Оцелели няма, а смъртта си е намерил целият отбор на Торино, големият шампион в калчото, където играе почти целият национален отбор на „адзурите”. Свидетели на онзи ден казват, че шикозните магазини в центъра затворили, работата в заводите на ФИАТ, които дават основния поминък на града, спира. Същото се случва и в парламента в Рим. Вестниците започват трескаво да печатат извънредни издания, а едно от челните заглавия гласи: „Италия плаче за своите шампиони. Шампиони завинаги.”

Ужасът е сковаващ, а най-голямата легенда на Торино Виторио Поцо трябва да разпознава телата на жертвите. Поцо, треньор на световните шампиони от Италия през 1934 и 1938 г., работи по същото време като журналист. Той няма никакви трудности да идентифицира изгорелите тела на своите момчета, след като само две години по-рано е селектирал 10 от тях като титуляри в последния си мач начело на Италия. По-късно Поцо ще опише в спомените си, че гледайки картината на мястото на трагедията, е оприличил случилото се на група млади и уплашени войници, които излизат масово от окопите си, знаейки, че ги дебне сигурна смърт.

Самата катастрофа вече години наред е обгърната в мистерия. И най-вече фактите, които я предшестват.

Торино отива да играе бенефисен мач в Лисабон за Франсиско Ферейра, футболист, който е приятел с голямата звезда на тима Валентино Мацола. На връщане самолетът трябва да кацне на летището на Милано „Малпенса”, където чака клубният автобус. Защо обаче пилотът се насочва към дъждовния и облачен Торино остава въпрос, който не е намерил отговор повече от половин век.

Иначе случилото се е обяснено лесно. Самолетът навлиза в гръмотевична буря, видимостта е слаба и трябва да се снижи и изведнъж, когато вече е твърде късно, отпред изниква базиликата. Двадесет години по-късно компанията „Боинг” ще създаде специална абревиатура за този тип инциденти. CFIT означава контролиран от пилота полет, който неочаквано се сблъсква със земя, вода, планина или преграда. Това е и най-честата причина за самолетните катастрофи в историята на човечеството според статистиките.

На погребението на загиналите футболисти, треньори, журналисти и екипаж се стичат милиони. Това е точката в историята на един от най-великите отбори в историята на футбола, а само можем да предполагаме колко различна щеше да бъде тя, ако тази трагедия не се беше случила. Но пък тя създава най-митичната част от историята на Торино.

Самият клуб е създаден през 1906 година след обединението на Интернационале Торино и Торинезе. Двата тима са участвали в първите три финала от първенството на Италия, а Торинезе е и първият футболен клуб в Италия изобщо, основан от Едоардо Босио, който се завръща от Лондон през 1887-ма с футболна топка в багажа си. За възхода на Торино обаче основна заслуга имат двама души. Първият от тях е треньорът Виторио Поцо, който дълги години води „виненочервените” и дори когато е ангажиран в националния отбор на Италия дърпа конците зад сцената на стадион „Филаделфия”, където играе Торино. В негова помощ са парите на милионера земеделец Феручо Ново.

Първата титла е спечелена през 1928 г., а година по-рано Торино е бил отново победител, но тя е отнета заради Ювентус. Градският съперник твърди, че шефовете на Торино са подкупили защитника на Юве Луиджи Алеманди и федерацията отнема златните медали.

В началото на 40-те обаче Поцо започва, макар и зад сцената да гради големия отбор на Торо. Той убеждава Ново да купи двама нападатели от Венеция – Ецио Лоик и Валентино Мацола. Двамата се разбират със завързани очи, а връзката им е толкова силна може би и поради факта, че са родени на една и съща дата – 26 януари 1919 г. Лоик и Мацола са с основни заслуги Торино да спечели купата още в първият им сезон с виненочервения екип (1940-41), а две години по-късно и титлата.

Валентино Мацола

Любопитен факт е, че в онези години Ювентус е клубът, който има огромни заслуги за създаването на най-големия отбор в историята на вечния си съперник. Помолени от Поцо, семейство Аниели, които са собственици едновременно на Ювентус и ФИАТ, осигуряват работа на всички играчи на Торино в автомобилните заводи и по този начин ги спасяват от мобилизация. Жестът на Ювентус води до това, че Торино за няколко години заема неговото място като безспорен лидер на италианския футбол. Торино печели три последователни титли през 1946, 1947 и 1948 г., а в пет сезона вкарва невероятните 483 гола! През 1949 г. Торино води в първенството преди катастрофата, а след нея доиграва оставащите 4 мача с юношески си отбор. В знак на уважение съперниците Дженоа, Палермо, Сампдория и Фиорентина пускат в тези мачове своите юношески отбори и Торо печели четвъртата си поредна титла, която е и предпоследна в историята му досега.

Много може да се каже и за самия отбор. Неговата звезда Валентино Мацола е смятан от мнозина за най-великия футболист в историята на италианския футбол. Синът му Сандро, който по онова време гони топките на „Филаделфия” ще стане прочутата легенда на Интер. Торино е гръбнакът на националния отбор и мнозина историци смятат, че именно трагедията на Суперга е причината скуадрата да запише силно участие на световно първенство чак през 1970 г. Дали това е така е спорно, но е факт, че потресени от трагедията, играчите на Италия отказват да пътуват със самолет за световното в Бразилия през 1950 г. и след двуседмичен круиз с кораб и преживели морска болест, отпадат още в първия мач от Швеция, независимо че са текущия световен първенец в онзи момент.

Треньор на тима е унгарският евреин Егри Ербщайн. Той е прогонен от Мусолини, докато води тима преди войната и се завръща да довърши делото си след нейния край. Ербщайн, който е един от загиналите на Суперга, е смятан за един от най-добрите треньори в Италия и света по онова време.

В тази трагедия има и късметлии. Един от тях е унгарската звезда Ласло Кубала, който трябва да играе за Торино в бенефиса като гост. Неговият син обаче се разболява преди мача и Кубала остава при семейството си, което го спасява от сигурна смърт и му позволява да стане един от великите играчи във футбола.

Торино никога не успява да се възстанови от случилото се на хълма край града, като печели още една титла през 1976 г. с блестящите нападатели Паоло Пуличи и Франческо Грациани и преживява още една трагедия. През 1967 г. дни преди дербито срещу Ювентус звездата на тогавашния тим Джиджи Мерони е сгазен от кола на една от централните градски улици „Ре Умберто”. Торино пък отказва предложението на Ювентус да му преотстъпи футболист за предстоящия градски сблъсък, който да замени Мерони.

Джиджи Мерони, бохем в живота и огромен талант загива на една от централните улици в Торино

На тръгване от Суперга се спускаме пеша към площадчето и влизаме в магазинчето за цигари, откъдето вероятно е тръгнала новината за катастрофата. Малко преди това съм видял един надпис на базиликата, който води към кралската гробница. Там по традиция се погребват кралете и принцесите на савойската династия, управлявала дълги години Италия. Снимам с фотоапарата този надпис, защото в главата ми се е настанила мисълта, че явно Суперга винаги е бил гробница за крале. Включително футболни.

Моят спомен от Суперга: три пощенски картички на Ил Гранде Торино

В магазинчето си купувам няколко картички с базиликата, портрети на играчите, снимка на отбора на Торино от 40-те и един нарисуван самолет, който се забива в хълма. Вървейки надолу по криволичещия асфалтов път вече си давам сметка, че „Ил Гранде” Торино, както са наричали онзи отбор остава в онзи дъждовен и мрачен ден шампион завинаги.

Очаквайте в следващия текст: Ювентус е големият символ на футбола в Италия