Генуа, или ненатрапчивото величие на Сампдория и Дженоа

Влакът започва да лъкатуши между хълмовете, а реката отдолу прави гледката наистина като от приказките. Когато започвам да се чудя кое е това красиво място, аритметиката ми подсказва, че всъщност всеки момент ще се покаже гарата на Генуа. Винаги съм свързвал това място повече с морето, но красотата му е не по-малко в разхвърляните из хълмовете наоколо сгради. Както се казва в една книга, която бях чел отдавна, в Генуа човек се чуди къде изобщо намират място да подритват топката.

Градът на Колумб обаче е люлката на италианския футбол и това може да се усети още със слизането на гара „Пиаца дел Принчипе”, където текат усилени ремонти сякаш от мандат на Бойко Борисов. Първото нещо, което зървам обаче е знаме на Сампдория, веещо се гордо върху един строителен фургон до пероните. Това е футболният дух на Генуа – някакво доста особено и ненатрапчиво величие, без претенциите на големите от Торино, Милано или Рим, но с достатъчно поводи за гордост и славна история.

Още на гарата виждам първия футболен белег - знаме на Сампдория

В Генуа можете да се озовете, ако трябва да поемете нанякъде с круизен кораб или пък в почти всеки супермаркет, където се намира местната гордост – зеленото Песто Дженовезе. От местното пристанище тръгват почти всички круизни пътешествия в южните морета на Европа и също там завършват. Заради това едва ли е случайно, че тук футболът пуска корени доста рано. През 1893 г. англичаните основават единия от двата големи местни клуба в днешно време Дженоа, а знамето с червения кръст на свети Георги винаги е било част от неговата емблема. Четири години по-късно в Генуа се играе и първият футболен мач в Италия, като Дженоа среща сборен отбор на Торино. Може би е излишно да казваме, че Дженоа е и първият шампион на Италия през 1898 г. Франческо Кали от друг местен клуб, Андреа Дория, пък става първият капитан на националния отбор на Италия.

Стадионът не може да остане незабелязан

Стадион „Луиджи Ферарис”, където играят мачовете си Сампдория и Дженоа, се намира на около 15 минути път с автобус от гарата. В дните на мач има специални рейсове от гарата, а в останалите номер 34 ще ви свърши работа. С него можете да разгледате и част от града, докато стигнете до стадиона – той тръгва от гарата, минава покрай залива на пристанището, после почва да катери хълмовете към центъра и замъка „Д’Албертис”, а когато започне да се спуска към реката, няма как да не видите внушителния „Луиджи Ферарис” от лявата страна.

Още 5-6 минутки пеша и се озовавате пред него. За разлика от повечето стадиони в Италия около стадиона няма пространство и обширни паркинги, всичко е някак си сбутано между сградите, от чиито очукани прозорци висят знамена или на Сампдория, или на Дженоа. Буквално ти трябват няколко крачки, за да си на трибуните.

Попадаме първо от страната на Дженоа, където е истинско мъртвило. Може би и поради факта, че три дни по-рано тимът е загубил градското дерби срещу Сампдория с 1-3 и грижите около евентуално отпадане отново са надвиснали над клуба. Неговите фенове изглеждат свикнали с това, защото след Втората световна война Дженоа се движи като асансьор между дивизиите. Виж за техните дядовци първото отпадане през 1934 г. се приема като немислима трагедия. Три години по-късно, през 1937 г., купата на Италия се оказва последният значим трофей за клуба до ден днешен.

Дженоа е бил 9 пъти шампион, но последната титла е през 1924 г. До създаването на Серия А отборът е истинският господар на италианския футбол, а до стадиона има паметна плоча на доктор Джеймс Спенсли, един от основателите на клуба и легендарен негов вратар.

Макар че днес е далеч от славните си дни, Дженоа е специален клуб и това се дължи на верността на неговите фенове. Много подобни отбори, които са преживели годините на величието си в първата четвърт на XX век днес са изчезнали или се подвизават в аматьорските лиги на страните си. Дженоа обаче продължава да се радва на значителна подкрепа и солидно присъствие в италианския футбол.

Забележителен за клуба е сезонът 1990-91. Две години преди това с изключително млад и талантлив отбор Дженоа печели промоция в Серия А, а много бързо легендарният наставник Освалдо Баньоли поставя основите на солиден тим. В него конците дърпа в средата на терена италианският национал Стефано Еранио, напред в атака се подвизава чешката голова машина Томаш Скухрави, а третата голяма звезда е уругваецът Карлос Агилера. Дженоа изиграва страхотен сезон и печели четвъртото място, което би се приело като невероятен успех, ако по същото време местният съперник не изкарва 200 000 души по улиците на града, достигайки до единствената шампионска титла в историята си. Истински малшанс!

Следващият сезон обаче е дебютен в Европа, а Дженоа уверено тръгва към финал в купата на УЕФА. На четвъртфиналите е разбит английският Ливърпул, като мачовете с англичаните са смятани от феновете за най-големият съвременен успех на клуба. Когато Дженоа отива на полуфинал, то може да се твърди, че градът е футболната столица на Европа, защото по същото време Сампдория се класира за първи и последен път на финал в Шампионската лига.

Магазинчето за сувенири на Дженоа не работи и заобикаляме стадиона към другия му край, където е Сампдория. Под това си име клубът е създаден през 1946 г. след поредното обединение на други два големи местни клуба – Сампиердаренезе и Андреа Дория, което този път е успешно. То е второ, след като същите клубове се опитват да се противопоставят през 20-те години на англофилите от Дженоа с друго обединение под името Доминанте, с което обаче изпадат още в първия си сезон.

Сампдория винаги ще заема специално място в сърцето ми заради онзи мач срещу Цървена Звезда на стадион „Народна Армия” през 1992 г., спечелен с 3-1 след истински рецитал на „Блучерчати” или „синьо-раираните”, както наричат тима в Италия. Може би съм бил истински късметлия да бъда очевидец на пика на Сампдория като клуб, мачът, в който отборът на Вуядин Бошков свали европейската корона от главата на Звезда и сам постави кандидатурата си за трона. А какъв отбор беше само: Палиука, Бонети, Виерховод, Лана, Бонети, Ломбардо, Пари, Катанец, Тониньо Серезо, Виали, Манчини...

Мантовани със звездите Манчини и Виали

Негов архитект до голяма степен бе петролният магнат Паоло Мантовани, който застава начело на Самп през 80-те. За разлика от много други благодетели, Мантовани не тръгва само с парите напред (които има в изобилие), а и с невероятна футболна ерудиция. Първият му голям трансфер е Роберто Манчини, който пристига през 1982 г. Две години по-късно сините цветове слага и младокът от Кремонезе Джанлука Виали, като двамата с настоящия треньор на Манчестър Сити ще се превърнат в един от най-великите голови дуети на италианския футбол. В тима пристигат от Острова Тревър Френсис и Греъм Сунес, а в защита като скала непробиваем е Пиетро Виерховод. Сампдория започва с една купа на Италия през 1985 г., която само засилва апетитите. Взет е Тониньо Серезо от Рома, а Вуядин Бошков вече има отбор, с който да преследва успехи и в Европа.

Сампдория стига финал за КНК през 1989 г., който губи от Барселона, но година по-късно горчилката е преглътната. Отборът на Мантовани триумфира в същия турнир след победа на финала в Гьотеборг над Андерлехт. Спомен от онзи мач виждам в магазина за сувенири, където две местни красавици редят коледната украса, естествено в синьо и бяло. Флагчето от финала с автографи на целия отбор е поставено точно до входа.

Мечтата на Мантовани обаче е най-големият европейски трофей и Сампдория остава буквално на една ръка разстояние. Бошков грижливо е добавил още двама важни футболисти след спечелването на титлата през 1991 г. – словенецът Сречко Катанец и плешивият магьосник Атилио Ломбардо. След великия си мач в София италианците са фаворити срещу Барселона на Христо Стоичков на „Уембли” и наистина изглеждат такива в мача преди бомбеният удар от фаул на Роналд Куман в продълженията да изпрати трофея за първи път в Каталуния.

Паоло Мантовани няма шанса да опита за втори път атака на трофея, защото умира през 1993 г., а начело на Сампдория застава синът му Енрико. Оттогава през отбора минават множество великолепни футболисти като Рууд Гулит, Дейвид Плат, Ариел Ортега, Антонио Касано или треньори като Свен-Горан Ериксон и Сезар Луис Меноти, но Самп никога не успява да се доближи до величието на отбора на Бошков.

Пред входа за журналисти на "Луидж Ферарис"

В магазина за сувенири се сблъсквам с така познатите ми шалове. В стремежа си да привлече фенове на своя страна преди мача със Звезда, хора от Сампдория бяха раздали пликчета с шал на тима в синьо с бяло, червено и черно райе и билет за мача на доста фенове на Левски и по този начин не само си осигуриха допълнителна подкрепа, но и дълги години по мачовете на „сините” можеха да се видят тези шалове, изключително модерни за времето си.

Интересното е, че около стадиона буквално може да се потопиш в историята на двата клуба. Макар че дербито е ожесточено, има огромни подозрения, че огромен брой фенове ходят на домакинствата едновременно и на Сампдория, и на Дженоа. Преди няколко сезона дори кметицата на града беше опитала да обясни колко важно е Генуа да запази двата си тима в елита, след като Дженоа се яви в ролята на палача спуснал гилотината върху своя по-могъщ съсед и изпратил го в Серия Б, вероятно като дребна компенсация за вгорчената 1991 г.

Макар че за няколко часа в Генуа успявам да задоволя любопитството си около това съперничество, известно като „Дерби дела Лантерна” или „Дербито на фара” зная, че един ден ми се иска да се върна тук за самия мач. Джобовете ми са пълни със значки и сувенири, включително стари, които изнамирам из магазинчетата около стадиона и докато се качвам на Евростара за Рим чувствам една пълнота и щастие, която докосването до голямото и величествената история във футбола носи.

Ювентус: историята на една голяма любов

Форли е една малка гара, която би трябвало да има три коловоза. На третия обаче е доста спорно, че нещо изобщо се случва. Мъчих се да зърна някакви признаци за това в едно типично за италианските гари табло с хартиено разписание и наистина има някой и друг влак, който минава, спира или тръгва от там.

Форли обаче е гара, която живее на два коловоза. На единия спират влаковете за Болоня, а на отсрещния тези за Римини. Има и една дебела жълта линия, на няколко педи от края на перона, но с изключително важно предназначение. Защо ли? Ами най-голямата атракция на гара Форли са прелитащите там със скорост може би над 200 километра в час влакове. Доста по-често можете да чуете по уредбата, че трябва да застанете зад жълтата линия и да се пазите от преминаващия влак, отколкото, че там предстои да спре някоя композиция.

На гара Форли най-често прелитат бързи влакове

Освен какво означава „да те подминат като малка гара”, във Форли осъзнах и какво е това Ювентус в италианския футбол. Някак си дотогава ми убягваше точното сравнение. Трябваше обаче да видя „Ювентус Стейдиъм” и голямата футболна любов на Италия, за да разбера за какво става дума. А гара Форли по обратния маршрут просто ми даде определението.

Ювентус е като онези бързо преминаващи влакове, а за тези, които сме на перона можем да изберем точно между две неща. Или да се надяваме да сме вътре в този влак, или просто можем да стоим зад жълтата линия. Всичко останало е загуба на енергия.

Разстоянието между Форли и Торино се взема на два етапа. Регионално влакче за около час до Болоня, което спира на Имола, или мястото и причината да спра да гледам и харесвам Формула 1, защото там загина единственият пилот, който съм обожавал в този спорт - Аертон Сена. От Болоня вече ви трябва по-сериозен влак, а ако сте находчиви и действате от рано ще разберете, че Италия е перфектното съчетание на евтини и невероятно комфортни влакове. „Евростар” или единият от италианските му варианти „Фречароса” ни отвежда само за 2 часа и 19 евро до Торино. Като добавим към това 300 километра в час, които светват гордо на таблата във вагоните няколко пъти и неочаквания едночасов престой на гарата в Милано по абсолютно неясна за нас причина, но съпроводена с някаква суетня по перона и тичане на хора с носилка.

Първата работа в хотела е да се ориентирам с логистиката и придвижването, което в случая се оказва една доста деликатна задача. Не заради факта, че Ювентус е играл на четири  значителни стадиона в града, без да броим игрищата и поляните, които е ползвал до 1933 г. Тогава е построен „Стадио Мусолини”, прекръстен след войната на „Стадио Комунале”. След него идва направения за Мондиале 90 „Деле Алпи”, една от най-бездушните бетонни конструкции в историята на човечеството. След това „Стадио Олимпико”, издигнат на мястото на „Стадио Комунале” и най-накрая настоящето бижу „Ювентус Стейдиъм”, заел мястото на безсмисления Деле Алпи.

Всички справочници и насоки казват едно. Пътува се с метро, едно малко, скромно и модерно влакче по единствената все още линия на местния метрополитен, а след това се влиза в голямата игра. На една от спирките трябва да ни чака и отведе на стадиона нещо, отбелязано като задраскана с напречна черта деветка. Ориентираме се по черно-белите шалчета, които не са много в мрака на спирката,а трамвайните линии и малката (макар и задраскана) цифра ме карат да предположа, че става дума за трамвай.

Няколко мотриси с незадраскана деветка спират и си тръгват, ватманите говорят на забързан (или нормален за останалите) италиански нещо с тифозите и си тръгват, а това че хората остават на спирката ме кара да затворя веднага картата, търсейки някакъв алтернативен маршрут. Явно не е добра идея, макар че през главата ми минава и мисълта дали тези останалите на спирката някога все пак са ходили на мач на Юве или най-общо казано са гости на Торино, подобно на нас.

Накрая идва задрасканата деветка и е посрещната от викове „Юве, Юве”, но ни отминава все едно сме на перона на гара Форли. След десетина минути идва нова, която се оказва автобус и вече сме ние.

Новото бижу на Ювентус - модерният му стадион отвън

Пътуването е около половин час с безкрайни светофари, престроявания и завои и в този момент аз благодаря на разума си, че не търсих алтернатива. Транспортът, както ще установим след мача, е един от най-големите проблеми, свързани с мачовете на Ювентус.

Виковете като в транс „Юве, Юве”, както и някакви презрителни подхвърляния към Интер от сорта на „Кои бяхте точно вие” (Милан дори не ги и споменаха през цялото време) ни напомнят, че сме в запалянковски автобус, а когато се появяват светлините на стадиона вълнението у околните нараства в очевидна превъзбуда.

Шофьорът сякаш търси място на някакъв паркинг, защото буквално обикаля целия стадион, късайки нервите на всички. Най-забавно е пред централния вход, където има наредени като в грозд от двете страни вероятно около 2-3 хиляди човека или толкова колкото отиват на мач на Локо София за около два сезона. Ясно е, че чакат автобуса на Ювентус.

Вадим уникален късмет, защото търсейки нашия вход, който е там, където трябва да се намира агитката на Челси, се оказваме точно сред тези хора, които чакат един специален автобус. А още по-голям шанс е това, че той се показва след воя на няколко полицейски сирени и преминава покрай нас. Моментът е, меко казано, вълнуващ, това са първите признаци на това, което ни очаква вътре. Първите тръпки на усещането за една голяма любов.

Иначе Ювентус е направил наистина нещо впечатляващо. Половината стадион е заграден с търговски и развлекателен център във формата на полукръг от трибуна на спортно съоражение и е превърнал марката си в индустрия.

Намираме и нашия сектор за гости, плътно заграден от карабинери, а когато се доближаваме следва само острият въпрос „Челси?” и след утвърдителния отговор се оказваме зад гърба на охраняващите и в началото на серия проверки. Проверки, които обаче имат смисъл, не те унижават, не ти прибират чадърите, не се гаврят с теб, но са достатъчно респектиращи, за да знаеш, че нямаш право на грешка. Гостите, воглаве с автобусите си, са скрити зад специална стена и нямат почти никакъв досег с домакините. На тях обаче се предоставя кетъринг, включително бира, защото вече всеки добре е разбрал строгостта на закона.

Стадионът отвътре е страхотен, личи си, че е нов. Невероятно озвучаване, адски много пространство за всеки зрител и най-важното е, че от което и да е място на стадиона (бях го прочел, но се и убедих) теренът изглежда на една ръка разстояние. Ако се вживееш в играта може да останеш с чувството, че аха да дръпнеш Пирло при изпълнението на корнер.

Важният момент започва около пет минути преди излизането на отборите. При Ювентус това е изпълняван преди всеки мач ритуал, но за мен носи нещо магическо. Това са едни пет минути, в които разбирам, че Старата госпожа е най-големият клуб в Италия. Можете да го видите в Youtube, ако потърсите съчетанието на Ювентус, обявяване на състави и химн, по възможност на италиански. Това, което аз видях и усетих е на този линк от въпросния ритуал по-долу, като съветът ми е да пъхнете в ушите си слушалки, да усилите звука на максимално поносимо за ушите ви. Само така имате някакъв шанс да изпитате около 10% от качването на адреналина при мен в онзи момент.

http://www.youtube.com/watch?v=_omnVpQbfHQ

Това не е просто хореография, а отдаденост към идеята

В онзи момент забравих тоновете информация, с която се бях подготвил и която съм събирал в главата си години наред. И с която първоначално възнамерявах да ви залея.

И все пак за протокола. Истинската история на Ювентус не започва, когато отборът се сдобива с легендарните си екипи в черно-бяло, закупени от английския Нотс Каунти. Нейното начало е, когато начело застава фамилията Аниели, по съвместителство собственик на един от другите големи символи на град Торино – автомобилните заводи ФИАТ. Това се случва през 20-те години, а до ден днешен Ювентус с тяхното финансово могъщество, но най-вече с любовта (и заради нея) на 7 милиона тифози се превръща в най-успешния италиански клуб. Той е единственият, който слага три звезди на екипите си в чест на 30-те титли, а и поставя началото на тази традиция със звездата, отброяваща всеки 10 шампионски трофея, в световен мащаб. Ювентус е и първият клуб спечелил трите европейски трофея, когато завоюява КЕШ през 1985 г. в кървавата баня на „Хейзел”, където смъртта си намират преди мача десетки негови фенове.

Да играеш за Ювентус се превръща едновременно в привилегия и задължение. Всеки футболист получава ФИАТ при подписване на договора си, както и има гарантирана доживотна работа в автомобилния концерн или клуба. За сметка на това обаче има строги изисквания не само към качествата му, но и към житейското поведение. До Павел Недвед, един от големите в историята на клуба, не се толерира носенето на дълга коса. Ритуалното обрязване на косата на „италианеца” Мауро Каморанези след спечелването на световната титла от скуадрата през 2006 г. според някои е свързано именно с това.

Но да се върна на хореографията, както мнозина биха определили по елементарен начин онзи момент. Още тогава ми хрумна идеята да пусна една малка провокация към приятелите ми от Милан и Интер на стената ми във Фейсбук с искрените думи, че Ювентус е най-големият клуб в Италия и останалите му дишат прахта. Провокацията успя, защото насреща получих очакваното. Обичан от 7 милиона италианци, Ювентус е мразен от всички останали. Никой обаче не е безразличен към него.

Естествено лесно е да мразиш най-силния. Също толкова лесно е да потърсиш неговите грехове, да напомниш за грандиозния скандал с Моджи, купените мачове, отнетата титла и изгнанието в Серия Б. Трудно е обаче да обясниш при всичко това любовта на онези 7 милиона и малката част от тях, които бяха на „Ювентус Стейдиъм” в онази вечер. Тя за мен е онова нещо, което прави Юве един от много специалните клубове.

Известен факт е, че тифозите на Ювентус не са концентрирани само в Торино, където напротив, значително по-популярен е Торино. Тифозите на Юве са разпръснати из цялата страна и главно на юг, откъдето идват първите работници във ФИАТ, които обикват Ювентус и предават тази любов на семействата си. Заради това и отборът често е домакинствал в други градове и единствен в света се радва на подобна подкрепа извън собствения си стадион. Просто една млада държава като Италия е имала нужда от подобен символ, който е имала и достатъчно време да обикне.

Ювентус не са титлите и купите, славните победи и паденията, Моджи и корупцията, не са дори Платини или Дел Пиеро. Ювентус е уникалната симбиоза между фенове и клуб. Неслучайно този химн, за който стана дума по-горе се казва „Юве – историята на една голяма любов”. Чисто технически той се спира именно на припева, който се изпълнява от феновете. „Юве, историята на една голяма любов/бялото, което прегръща черното/всички ние, които стоим зад теб/заведи ни, където пожелаеш”.

Юве е нещо по-различно, от всичко, което съм видял във футбола

В момента, когато преживяваш всичко на живо разбираш и разликата между това, което виждаш и останалото, на което си бил свидетел на останалите места. Песента има специален текст, а публиката не изпълнява просто една хореография, а тя показва своята любов и преданост. Тя показва, че е Ювентус и винаги ще бъде част от него.

Всичко е сякаш създадено от някакъв божествен хореограф, на наоколо буквално се крещи за любов. Представяте ли си например каква преданост изразява някакво рап изпълнение, което напоследък въртят на „Герена” като някакъв нов химн по случай 100-годишнината на Левски!?! Просто комична история, далеч от истинските стойности във футбола, да не говорим, че не съм чул някой да си затананика цялата работа, камо ли да разгърне глас.

В самия мач виждаш и друго измерение. Един жест на Пирло е достатъчен, за да вдигне публиката. Тогава си давам и сметка за истинското значение на това да си специален футболист в този клуб или какво точно искаше да каже Алесандро дел Пиеро с прощалното си писмо до феновете на 30 юни, когато изтече и последният му ден от договора с Ювентус.

В Ювентус не можеш да се озовеш просто така, не можеш да пребиваваш на шега, без да бъдеш изхвърлен от системата, а още по-малко може да си тръгнеш и случайно. Нали помните Мишел Платини и как кариерата му приключи твърде рано. Съпругата му свидетелства, че след „Хейзел”, където сред жертвите е негов приятел от Франция, той никога повече не е същият човек и футболист.

И наистина си мисля за Бербатов и това, което се случи през лятото. Митко има невероятни качества, вероятно нито един българин не е притежавал толкова голям футболен талант, но на него ще липсва винаги онзи малък детайл, който би го изравнил с такива като Гунди или Ицо Стоичков. При него битът надделя над сърцето за разлика от споменатите двама, Платини, Дел Пиеро или Недвед... Ювентус щеше да изпрати Бербатов в едно съвсем различно измерение.

Няма да ви казвам колко пъти от онази вечер съм слушал химна на Юве. Нямам и представа дали някога отново ще се озова в Торино. Все пак покрай цялата суетня не успях да видя плащеницата на Христос, която е гордостта на града и магнит за туристите. Но пък усетих любовта, която струи от един от божествените клубове в света.

ВАСИЛ КОЛЕВ

Юве, история на една голяма любов

Подобно на герои, ние имаме раирани сърца

Заведи ни където искаш със това, което правиш

И когато стигнем, това ще бъде историята за всички нас

Само тези, които сме с теб, те правят отборът, който си.

Юве, историята на една голяма любов

Бялото прегръща черното

Ние всички стоим зад теб

Заведи ни където искаш, ние сме карнавала по трибуните

Подобно на прегръдка, но и много повече

Всяка нова страница за теб ще бъде историята за всички нас

Само тези, които сме с теб, те правят отборът, който си.

Юве, историята на една голяма любов

Бялото прегръща черното

Ние всички стоим зад теб

Юве, това е нашата история

И когато мачът започне

Започва и мечтата

Очаквайте: Футболните страсти на Генуа

Ил Гранде Торино: Те останаха шампиони завинаги

Суперга е тих и невероятно обагрен в цветовете на есента хълм, който се издига край Торино. Няма как да не го забележиш от града, независимо че точно отсреща се издигат заснежените върхове на величествените Алпи.

Първото, което виждаш, хвърляйки поглед към Суперга, е базиликата. Жълтият и цвят контрастира с преобладаващото тъмнозелено на планината. Изкачването към хълма започва от бреговете на По и ако някога Суперга е бил малко селце, то днес може да се каже, че е един от баровските райони на и без това изтънчено аристократичния Торино.

От 1884 година насам жителите и гостите на Торино изкачват хълма с атрактивна зъбчата железница. Отгоре гледат града с острата кула „Моле Антониела”, превърната днес в музей на киното, а когато няма обичайната за района мъгла или смог, това, което се вижда, е наистина невероятно. В други случаи си личат единствено извивките на реката. Горите наоколо пък предлагат съкровището на Пиемонт – белият трюфел, който се събира през октомври и ноември.

Зъбчатата железница, която води към Суперга

Когато се озовавам през вратите на зъбчатата железница, която трябва да ме изкачи на около 650 метра височина до базиликата, изпитвам някаква смесица от вълнението на прекрасното изживяване и респекта и тъгата от това, което е направило Суперга световноизвестен. Така се чувствах и в музея на Манчестър Юнайтед преди години, когато гледах оцелелите и събрани вещи на „бебетата на Бъзби”, загинали при самолетната катастрофа в Мюнхен. От една страна беше съчувствието, но то се преливаше в някакво невероятно уважение, че трагедията е само част от една невероятно славна история като тази на „червените дяволи”.

Оказва се, че железницата не работи единствено във вторник и денят е точно вторник. Слава Богу, малко преди това съм купил карта на града и в плетеницата успявам да зърна, че до базиликата се изкачва градски автобус. Номер 79, който в София има нерадостната съдба да обикаля периферни райони с раздрънканите си стари икаруси, тук е малко и стилно рейсче, което на всеки час пъпли по пътя нагоре. Има и спирки, а веселата група ученици, която се качва заедно с нас се оказва, че не се е насочила към катедралата. Децата слизат едно след друго на спирките, всяка от която „покрива” 2-3 баровски къщи и се прибират у дома след училище.

Магазинчето за цигари и сувенири в Суперга

Точно преди да изкачи хълма и когато достига площадчето на Суперга с една овехтяла къща, където се продават списания и тютюн и затвореното кой знае кога ресторантче, представляващи социалния живот на това място, автобусчето прави остър ляв завой и след стотина метра виждаме отблизо базиликата.

Авторът през базиликата на хълма

Всичко е потънало в тишина, а аз започвам да търся с поглед някакви следи от катастрофата. Само след няколко часа, когато впечатленията са улегнали и съм посъбрал информация си давам сметка, че детайлите всъщност са ужасно безсмислени.

На 4 май 1949 г. над Торино е валял проливен дъжд, а небето е било оловносиво с ниски облаци. Няколко минути след 17 часа паникьосан човек влиза в онова вехто магазинче за цигари и вестници и търси телефон. Гората наоколо е в пламъци, след като се е чул ужасен тътен. Един самолет се е забил в задната част на базиликата, всичко наоколо е в пламъци, дим, разхвърляни тела и разпилени куфари и чанти.

Самолетът на Торино се е разбил в задната част на базиликата

Ужасната новина обикаля светкавично Италия. Оцелели няма, а смъртта си е намерил целият отбор на Торино, големият шампион в калчото, където играе почти целият национален отбор на „адзурите”. Свидетели на онзи ден казват, че шикозните магазини в центъра затворили, работата в заводите на ФИАТ, които дават основния поминък на града, спира. Същото се случва и в парламента в Рим. Вестниците започват трескаво да печатат извънредни издания, а едно от челните заглавия гласи: „Италия плаче за своите шампиони. Шампиони завинаги.”

Ужасът е сковаващ, а най-голямата легенда на Торино Виторио Поцо трябва да разпознава телата на жертвите. Поцо, треньор на световните шампиони от Италия през 1934 и 1938 г., работи по същото време като журналист. Той няма никакви трудности да идентифицира изгорелите тела на своите момчета, след като само две години по-рано е селектирал 10 от тях като титуляри в последния си мач начело на Италия. По-късно Поцо ще опише в спомените си, че гледайки картината на мястото на трагедията, е оприличил случилото се на група млади и уплашени войници, които излизат масово от окопите си, знаейки, че ги дебне сигурна смърт.

Самата катастрофа вече години наред е обгърната в мистерия. И най-вече фактите, които я предшестват.

Торино отива да играе бенефисен мач в Лисабон за Франсиско Ферейра, футболист, който е приятел с голямата звезда на тима Валентино Мацола. На връщане самолетът трябва да кацне на летището на Милано „Малпенса”, където чака клубният автобус. Защо обаче пилотът се насочва към дъждовния и облачен Торино остава въпрос, който не е намерил отговор повече от половин век.

Иначе случилото се е обяснено лесно. Самолетът навлиза в гръмотевична буря, видимостта е слаба и трябва да се снижи и изведнъж, когато вече е твърде късно, отпред изниква базиликата. Двадесет години по-късно компанията „Боинг” ще създаде специална абревиатура за този тип инциденти. CFIT означава контролиран от пилота полет, който неочаквано се сблъсква със земя, вода, планина или преграда. Това е и най-честата причина за самолетните катастрофи в историята на човечеството според статистиките.

На погребението на загиналите футболисти, треньори, журналисти и екипаж се стичат милиони. Това е точката в историята на един от най-великите отбори в историята на футбола, а само можем да предполагаме колко различна щеше да бъде тя, ако тази трагедия не се беше случила. Но пък тя създава най-митичната част от историята на Торино.

Самият клуб е създаден през 1906 година след обединението на Интернационале Торино и Торинезе. Двата тима са участвали в първите три финала от първенството на Италия, а Торинезе е и първият футболен клуб в Италия изобщо, основан от Едоардо Босио, който се завръща от Лондон през 1887-ма с футболна топка в багажа си. За възхода на Торино обаче основна заслуга имат двама души. Първият от тях е треньорът Виторио Поцо, който дълги години води „виненочервените” и дори когато е ангажиран в националния отбор на Италия дърпа конците зад сцената на стадион „Филаделфия”, където играе Торино. В негова помощ са парите на милионера земеделец Феручо Ново.

Първата титла е спечелена през 1928 г., а година по-рано Торино е бил отново победител, но тя е отнета заради Ювентус. Градският съперник твърди, че шефовете на Торино са подкупили защитника на Юве Луиджи Алеманди и федерацията отнема златните медали.

В началото на 40-те обаче Поцо започва, макар и зад сцената да гради големия отбор на Торо. Той убеждава Ново да купи двама нападатели от Венеция – Ецио Лоик и Валентино Мацола. Двамата се разбират със завързани очи, а връзката им е толкова силна може би и поради факта, че са родени на една и съща дата – 26 януари 1919 г. Лоик и Мацола са с основни заслуги Торино да спечели купата още в първият им сезон с виненочервения екип (1940-41), а две години по-късно и титлата.

Валентино Мацола

Любопитен факт е, че в онези години Ювентус е клубът, който има огромни заслуги за създаването на най-големия отбор в историята на вечния си съперник. Помолени от Поцо, семейство Аниели, които са собственици едновременно на Ювентус и ФИАТ, осигуряват работа на всички играчи на Торино в автомобилните заводи и по този начин ги спасяват от мобилизация. Жестът на Ювентус води до това, че Торино за няколко години заема неговото място като безспорен лидер на италианския футбол. Торино печели три последователни титли през 1946, 1947 и 1948 г., а в пет сезона вкарва невероятните 483 гола! През 1949 г. Торино води в първенството преди катастрофата, а след нея доиграва оставащите 4 мача с юношески си отбор. В знак на уважение съперниците Дженоа, Палермо, Сампдория и Фиорентина пускат в тези мачове своите юношески отбори и Торо печели четвъртата си поредна титла, която е и предпоследна в историята му досега.

Много може да се каже и за самия отбор. Неговата звезда Валентино Мацола е смятан от мнозина за най-великия футболист в историята на италианския футбол. Синът му Сандро, който по онова време гони топките на „Филаделфия” ще стане прочутата легенда на Интер. Торино е гръбнакът на националния отбор и мнозина историци смятат, че именно трагедията на Суперга е причината скуадрата да запише силно участие на световно първенство чак през 1970 г. Дали това е така е спорно, но е факт, че потресени от трагедията, играчите на Италия отказват да пътуват със самолет за световното в Бразилия през 1950 г. и след двуседмичен круиз с кораб и преживели морска болест, отпадат още в първия мач от Швеция, независимо че са текущия световен първенец в онзи момент.

Треньор на тима е унгарският евреин Егри Ербщайн. Той е прогонен от Мусолини, докато води тима преди войната и се завръща да довърши делото си след нейния край. Ербщайн, който е един от загиналите на Суперга, е смятан за един от най-добрите треньори в Италия и света по онова време.

В тази трагедия има и късметлии. Един от тях е унгарската звезда Ласло Кубала, който трябва да играе за Торино в бенефиса като гост. Неговият син обаче се разболява преди мача и Кубала остава при семейството си, което го спасява от сигурна смърт и му позволява да стане един от великите играчи във футбола.

Торино никога не успява да се възстанови от случилото се на хълма край града, като печели още една титла през 1976 г. с блестящите нападатели Паоло Пуличи и Франческо Грациани и преживява още една трагедия. През 1967 г. дни преди дербито срещу Ювентус звездата на тогавашния тим Джиджи Мерони е сгазен от кола на една от централните градски улици „Ре Умберто”. Торино пък отказва предложението на Ювентус да му преотстъпи футболист за предстоящия градски сблъсък, който да замени Мерони.

Джиджи Мерони, бохем в живота и огромен талант загива на една от централните улици в Торино

На тръгване от Суперга се спускаме пеша към площадчето и влизаме в магазинчето за цигари, откъдето вероятно е тръгнала новината за катастрофата. Малко преди това съм видял един надпис на базиликата, който води към кралската гробница. Там по традиция се погребват кралете и принцесите на савойската династия, управлявала дълги години Италия. Снимам с фотоапарата този надпис, защото в главата ми се е настанила мисълта, че явно Суперга винаги е бил гробница за крале. Включително футболни.

Моят спомен от Суперга: три пощенски картички на Ил Гранде Торино

В магазинчето си купувам няколко картички с базиликата, портрети на играчите, снимка на отбора на Торино от 40-те и един нарисуван самолет, който се забива в хълма. Вървейки надолу по криволичещия асфалтов път вече си давам сметка, че „Ил Гранде” Торино, както са наричали онзи отбор остава в онзи дъждовен и мрачен ден шампион завинаги.

Очаквайте в следващия текст: Ювентус е големият символ на футбола в Италия