Генуа, или ненатрапчивото величие на Сампдория и Дженоа

Влакът започва да лъкатуши между хълмовете, а реката отдолу прави гледката наистина като от приказките. Когато започвам да се чудя кое е това красиво място, аритметиката ми подсказва, че всъщност всеки момент ще се покаже гарата на Генуа. Винаги съм свързвал това място повече с морето, но красотата му е не по-малко в разхвърляните из хълмовете наоколо сгради. Както се казва в една книга, която бях чел отдавна, в Генуа човек се чуди къде изобщо намират място да подритват топката.

Градът на Колумб обаче е люлката на италианския футбол и това може да се усети още със слизането на гара „Пиаца дел Принчипе”, където текат усилени ремонти сякаш от мандат на Бойко Борисов. Първото нещо, което зървам обаче е знаме на Сампдория, веещо се гордо върху един строителен фургон до пероните. Това е футболният дух на Генуа – някакво доста особено и ненатрапчиво величие, без претенциите на големите от Торино, Милано или Рим, но с достатъчно поводи за гордост и славна история.

Още на гарата виждам първия футболен белег - знаме на Сампдория

В Генуа можете да се озовете, ако трябва да поемете нанякъде с круизен кораб или пък в почти всеки супермаркет, където се намира местната гордост – зеленото Песто Дженовезе. От местното пристанище тръгват почти всички круизни пътешествия в южните морета на Европа и също там завършват. Заради това едва ли е случайно, че тук футболът пуска корени доста рано. През 1893 г. англичаните основават единия от двата големи местни клуба в днешно време Дженоа, а знамето с червения кръст на свети Георги винаги е било част от неговата емблема. Четири години по-късно в Генуа се играе и първият футболен мач в Италия, като Дженоа среща сборен отбор на Торино. Може би е излишно да казваме, че Дженоа е и първият шампион на Италия през 1898 г. Франческо Кали от друг местен клуб, Андреа Дория, пък става първият капитан на националния отбор на Италия.

Стадионът не може да остане незабелязан

Стадион „Луиджи Ферарис”, където играят мачовете си Сампдория и Дженоа, се намира на около 15 минути път с автобус от гарата. В дните на мач има специални рейсове от гарата, а в останалите номер 34 ще ви свърши работа. С него можете да разгледате и част от града, докато стигнете до стадиона – той тръгва от гарата, минава покрай залива на пристанището, после почва да катери хълмовете към центъра и замъка „Д’Албертис”, а когато започне да се спуска към реката, няма как да не видите внушителния „Луиджи Ферарис” от лявата страна.

Още 5-6 минутки пеша и се озовавате пред него. За разлика от повечето стадиони в Италия около стадиона няма пространство и обширни паркинги, всичко е някак си сбутано между сградите, от чиито очукани прозорци висят знамена или на Сампдория, или на Дженоа. Буквално ти трябват няколко крачки, за да си на трибуните.

Попадаме първо от страната на Дженоа, където е истинско мъртвило. Може би и поради факта, че три дни по-рано тимът е загубил градското дерби срещу Сампдория с 1-3 и грижите около евентуално отпадане отново са надвиснали над клуба. Неговите фенове изглеждат свикнали с това, защото след Втората световна война Дженоа се движи като асансьор между дивизиите. Виж за техните дядовци първото отпадане през 1934 г. се приема като немислима трагедия. Три години по-късно, през 1937 г., купата на Италия се оказва последният значим трофей за клуба до ден днешен.

Дженоа е бил 9 пъти шампион, но последната титла е през 1924 г. До създаването на Серия А отборът е истинският господар на италианския футбол, а до стадиона има паметна плоча на доктор Джеймс Спенсли, един от основателите на клуба и легендарен негов вратар.

Макар че днес е далеч от славните си дни, Дженоа е специален клуб и това се дължи на верността на неговите фенове. Много подобни отбори, които са преживели годините на величието си в първата четвърт на XX век днес са изчезнали или се подвизават в аматьорските лиги на страните си. Дженоа обаче продължава да се радва на значителна подкрепа и солидно присъствие в италианския футбол.

Забележителен за клуба е сезонът 1990-91. Две години преди това с изключително млад и талантлив отбор Дженоа печели промоция в Серия А, а много бързо легендарният наставник Освалдо Баньоли поставя основите на солиден тим. В него конците дърпа в средата на терена италианският национал Стефано Еранио, напред в атака се подвизава чешката голова машина Томаш Скухрави, а третата голяма звезда е уругваецът Карлос Агилера. Дженоа изиграва страхотен сезон и печели четвъртото място, което би се приело като невероятен успех, ако по същото време местният съперник не изкарва 200 000 души по улиците на града, достигайки до единствената шампионска титла в историята си. Истински малшанс!

Следващият сезон обаче е дебютен в Европа, а Дженоа уверено тръгва към финал в купата на УЕФА. На четвъртфиналите е разбит английският Ливърпул, като мачовете с англичаните са смятани от феновете за най-големият съвременен успех на клуба. Когато Дженоа отива на полуфинал, то може да се твърди, че градът е футболната столица на Европа, защото по същото време Сампдория се класира за първи и последен път на финал в Шампионската лига.

Магазинчето за сувенири на Дженоа не работи и заобикаляме стадиона към другия му край, където е Сампдория. Под това си име клубът е създаден през 1946 г. след поредното обединение на други два големи местни клуба – Сампиердаренезе и Андреа Дория, което този път е успешно. То е второ, след като същите клубове се опитват да се противопоставят през 20-те години на англофилите от Дженоа с друго обединение под името Доминанте, с което обаче изпадат още в първия си сезон.

Сампдория винаги ще заема специално място в сърцето ми заради онзи мач срещу Цървена Звезда на стадион „Народна Армия” през 1992 г., спечелен с 3-1 след истински рецитал на „Блучерчати” или „синьо-раираните”, както наричат тима в Италия. Може би съм бил истински късметлия да бъда очевидец на пика на Сампдория като клуб, мачът, в който отборът на Вуядин Бошков свали европейската корона от главата на Звезда и сам постави кандидатурата си за трона. А какъв отбор беше само: Палиука, Бонети, Виерховод, Лана, Бонети, Ломбардо, Пари, Катанец, Тониньо Серезо, Виали, Манчини...

Мантовани със звездите Манчини и Виали

Негов архитект до голяма степен бе петролният магнат Паоло Мантовани, който застава начело на Самп през 80-те. За разлика от много други благодетели, Мантовани не тръгва само с парите напред (които има в изобилие), а и с невероятна футболна ерудиция. Първият му голям трансфер е Роберто Манчини, който пристига през 1982 г. Две години по-късно сините цветове слага и младокът от Кремонезе Джанлука Виали, като двамата с настоящия треньор на Манчестър Сити ще се превърнат в един от най-великите голови дуети на италианския футбол. В тима пристигат от Острова Тревър Френсис и Греъм Сунес, а в защита като скала непробиваем е Пиетро Виерховод. Сампдория започва с една купа на Италия през 1985 г., която само засилва апетитите. Взет е Тониньо Серезо от Рома, а Вуядин Бошков вече има отбор, с който да преследва успехи и в Европа.

Сампдория стига финал за КНК през 1989 г., който губи от Барселона, но година по-късно горчилката е преглътната. Отборът на Мантовани триумфира в същия турнир след победа на финала в Гьотеборг над Андерлехт. Спомен от онзи мач виждам в магазина за сувенири, където две местни красавици редят коледната украса, естествено в синьо и бяло. Флагчето от финала с автографи на целия отбор е поставено точно до входа.

Мечтата на Мантовани обаче е най-големият европейски трофей и Сампдория остава буквално на една ръка разстояние. Бошков грижливо е добавил още двама важни футболисти след спечелването на титлата през 1991 г. – словенецът Сречко Катанец и плешивият магьосник Атилио Ломбардо. След великия си мач в София италианците са фаворити срещу Барселона на Христо Стоичков на „Уембли” и наистина изглеждат такива в мача преди бомбеният удар от фаул на Роналд Куман в продълженията да изпрати трофея за първи път в Каталуния.

Паоло Мантовани няма шанса да опита за втори път атака на трофея, защото умира през 1993 г., а начело на Сампдория застава синът му Енрико. Оттогава през отбора минават множество великолепни футболисти като Рууд Гулит, Дейвид Плат, Ариел Ортега, Антонио Касано или треньори като Свен-Горан Ериксон и Сезар Луис Меноти, но Самп никога не успява да се доближи до величието на отбора на Бошков.

Пред входа за журналисти на "Луидж Ферарис"

В магазина за сувенири се сблъсквам с така познатите ми шалове. В стремежа си да привлече фенове на своя страна преди мача със Звезда, хора от Сампдория бяха раздали пликчета с шал на тима в синьо с бяло, червено и черно райе и билет за мача на доста фенове на Левски и по този начин не само си осигуриха допълнителна подкрепа, но и дълги години по мачовете на „сините” можеха да се видят тези шалове, изключително модерни за времето си.

Интересното е, че около стадиона буквално може да се потопиш в историята на двата клуба. Макар че дербито е ожесточено, има огромни подозрения, че огромен брой фенове ходят на домакинствата едновременно и на Сампдория, и на Дженоа. Преди няколко сезона дори кметицата на града беше опитала да обясни колко важно е Генуа да запази двата си тима в елита, след като Дженоа се яви в ролята на палача спуснал гилотината върху своя по-могъщ съсед и изпратил го в Серия Б, вероятно като дребна компенсация за вгорчената 1991 г.

Макар че за няколко часа в Генуа успявам да задоволя любопитството си около това съперничество, известно като „Дерби дела Лантерна” или „Дербито на фара” зная, че един ден ми се иска да се върна тук за самия мач. Джобовете ми са пълни със значки и сувенири, включително стари, които изнамирам из магазинчетата около стадиона и докато се качвам на Евростара за Рим чувствам една пълнота и щастие, която докосването до голямото и величествената история във футбола носи.