Монако: Франция воюва от години с данъчните привилегии на местния футбол

Поредица: футболен туризъм

Притиснато от четири френски градчета и от Средиземно море, Княжество Монако е втората най-малка държава в света със своята територия от 3 квадратни километра, част от нея извоювана от водата. Това е едно от най-удивителните места, които можете да видите някога, а снимките и пощенските картички не могат да разкрият истинското му очарование. Монако, състоящо се от пет „квартала”, е дълго около 4 километра и широко между 350 метра и километър, а сградите сякаш са построени една върху друга, а под тях са издълбани и продължават да се дълбаят тунели. Яхтеното пристанище, площада пред казиното и този пред двореца са единствените широки места в държавата. Четвъртото е стадион „Луи II”, доскорошният неизменен домакин на мача за европейската суперкупа и дом на местния футболен клуб Монако.

Основан през 1924 г., Монако става професионален клуб чак след войната през 1948 г., а молбата да се присъедини към френската лига е приета без никаква съпротива същата година. По онова време никой не си дава сметка, че отборът от някакво незначително Княжество може да бъде заплаха за френските клубове. Почти веднага обаче новакът започва да харчи страхотни пари за играчи, включително чужденци, а дори по онова време Монако е своеобразен предшественик на правилото Босман: всички монегаски (местните жители) притежават и френски паспорти, а без дискриминация се привличат играчи от различни точки на света.

Монако влиза в елита през 1953 г. и бързо консолидира позициите си в Лига 1. Първите сезони, включително третото място през 1956 г. не създават илюзии, че отборът може да започне да се бори за титлата. Сезонът 1957-58 обаче променя това и то по съвпадение, след като няколко алжирци напускат основните конкуренти за титлата. Монако се оказва в битката за златото, но в крайна сметка отново завършва трети. Факт е обаче, че червено-белите вече са привлекли вниманието върху себе си. Особено след като е поставено началото и на европейските турнири няколко години по-рано.

Клубът отправя запитване към УЕФА по какъв начин може да се включи в турнира за КЕШ, но амбициите му бързо са охладени. Монако не може да бъде представител на собствената си държава и е възможно да спечели участие единствено през френската лига. Много по-сериозен е отзвукът във Франция, където един депутат от Прованс, мосю Тейсер, казва в парламента: „Недопустимо е да се смята, че чуждестранен клуб може да представлява Франция в състезание с подобна важно като европейската купа.”

Тейсер трябва да преглътне разочарованието си, след като през 1960 г. Монако печели купата на Франция и я отнася за първи път извън страната. На финала е победен Сент Етиен, а година по-късно монегаските вземат и титлата. Това вече означава участие в Европа, прието като огромна обида от французите и поставило начало на скритата война, която се води вече десетки години срещу Монако.

Причината за това е много проста. Княжеството е истински данъчен рай, включително за футболистите, които са примамени от високите възнаграждения и ниските отчисления за хазната. Пикът на тази война е достигнат през 2003 г., година преди Монако да стигне финал в Шампионската лига. Президентът на Марсилия Кристоф Буше, подкрепен от колегите си от Лион (Жан-Мишел Ола) и Ланс (Жерве Мартел) повеждат битка срещу данъчните „облекчения”, които ползва клубът от Княжеството. Те настояват на Монако да бъде отнета възможността да представлява Франция в европейските турнири или пък клубът да плаща специална такса за участие в първенството, за да бъде равнопоставен на френските клубове. Логиката им е проста. Ако Монако привлече чуждестранен футболист с чиста заплата от 1 милион евро, то разходите на клуба за този играч са 1.54 млн. евро. В идентичен случай разходите на френски клуб са 4.16 млн. евро. Войната всъщност започва, след като Мориентес избира да се присъедини към Монако за сметка на много по-добро брутно предложение от страна на Лион. Аргументите на Монако и неговия президент Пиер Свара обаче също имат тежест: „Ние наблюдавахме по същото време и Джоване Елбер, който обаче избра Лион, независимо от по-изгодното ни предложение. А освен това при нас преобладават френските футболисти за разлика от Марсилия, които играха мач срещу Аустрия Виена в квалификациите на Шампионска лига без нито един французин в състава си.”

Принц Албер и баща му Рение (вдясно)
 винаги са подкрепяли тима

Всъщност Монако се е възползвал през цялата си история от това облекчение, но едновременно с това в никакъв случай не е бил единствено в печелившата позиция. Той е финансиран почти изцяло от семейството на монарха Принц Рение, който обаче се възползва от правото си да наложи вето на продажбата на клуба на руския „Федкоминвест” през 2003 г., след разкритие на вестник „Льо Монд”, че компанията е всъщност витрина на организираната престъпност от Източна Европа. Така „Федкоминвест” остава само спонсор на клуба, а тогавашният престолонаследник Принц Албер създава инвестиционен фонд MFI, който позволява на клуба да се спаси от банкрут, благодарение на финансовите инжекции на местни бизнесмени.

Преди година и половина обаче Принц Албер (вече от позицията на монарх) не наложи вето, подобно на починалия си баща върху продажбата на 66.6% от клуба на руския олигарх Дмитрий Риболовлев, с чийто финанси и под ръководството на Клаудио Раниери отборът е на път да се завърне в елита. В крайна сметка е ясно, че клуб, чийто мачове се гледат от около 7000 души е трудно да бъде конкурентен в съвременния футбол единствено чрез издръжката, която му осигурява държавният глава.

От градините на двореца се вижда внушителния
за местните мащаби стадион на Монако

Тези 7000 души при капацитет от 18 000 на стадион „Луи II” показват, че е изключително лесно да гледате мач на тима. Стадионът се намира на 10 минути пеша от гарата, а ако ви мързи да се разходите, то можете да вземете и автобус. Интересното е, че границата с Франция минава точно зад сектора за гости, а тренировъчното игрище на Монако се намира на практика на чужда територия. Ако няма мач обаче няма какво да правите на стадиона, който иначе е повдигнат на 8 метра над земята и се намира на покрива на подземен паркинг.

Магазинът за сувенири е на улица „Грималди”, която може да бъде наречена „търговската” и заради това носи името на династията монарси, които управляват Княжеството от 1297 г. насам. Питам вътре продавача кой е според него новата голяма звезда на тима, след като сме си поговорили приятно за мачовете на Монако срещу български отбори – с Локомотив София в края на 70-те, създал една от легендите за Начко Михайлов, както и с ЦСКА на два пъти през 80-те, за да се стигне до последния сблъсък с „армейците” в Лига Европа през 2005 г. Човекът, разбира се, помни само най-скорошния двубой и се замисля по повод на звездата, след което посочва един от плакатите в магазина. „Ние винаги сме имали огромна традиция с играчите от Южна Америка. Аржентинецът Окампос е новата ни перла”, казва той. Като се започне от треньора Рубен Браво и се мине през играчи като Омар Пасториса (бъдещ треньор на Аржентина), Делио Онис или Рамон Диас, в Княжеството винаги са имали слабост към гаучосите.

Пред клубния магазин

Монако има няколко големи отбора в историята си, като в повечето от тях са играли впечатляващи чужденци. Винаги обаче монегаските са минали за отбора, който играе най-хубавия и техничен футбол във френската лига. Чак до идването на Арсен Венгер през 80-те години Монако показва лежерно отношение към европейския футбол и твърде често е леко препятствие за съперниците. Само два пъти в 10 случая дотогава отборът успява да прескочи първия кръг.

Монако е бил шампион 7 пъти, а общо пет са великите му отбори. Първият е на треньора Люксен Ледюк през 60-те, в който звезда на левия фланг е бъдещият наставник на Франция Мишел Идалго, привлечен от Реймс. Останалите значими играчи тогава са инсайдът Ивон Дюа и крилото Люксен Косу. Следва отборът, който в две поредни години (1977 и 1978) печели промоция в елита и титлата на Франция, а в състава му блестят аржентинеца Онис, плеймейкърът Жан Пти и крилото Кристиан Далже. Този тим се развива през 80-те с промотирането на Мануел Аморос, Бруно Белон, вратаря Жан-Люк Етори и Бернар Женжини, част от великия френски национален отбор на Платини през 80-те.

Идването на Арсен Венгер през 1987 г. обаче довежда до истинска революция. Звезда на тима е привлеченият от Тотнъм Глен Ходъл, а титлата през 1988 г. се смята за най-добрият сезон в историята на клуба по отношение на показания футбол. Върхът на седемте години на Венгер в клуба е класирането на финал за КНК през 1992 г., загубен от Вердер, но пък резултат от променения манталитет в Европа, който ще носи успехи по-нататък.

Следва отборът на Жан Тигана, който печели две титли и дава път на таланта на Тиери Анри във втората половина на 90-те, а последният голям отбор е този на Дидие Дешан, достигнал финал в Шампионската лига през 2004 г. с играчи като Патрис Евра, Фернандо Мориентес, Людовик Жюли и Дадо Пършо.

Дали пък Раниери в момента не поставя основата на шестия голям отбор? Само времето ще покаже, но пък поне условията (финанси и традиции) това да се случи са налице.

В Монако съм ходил няколко пъти и макар че имам чувството, че познавам цялата държа метър по метър, то всеки път може да се научи нещо ново. А за мен новото този път е, че футболът в Монако не е единствено местният футболен клуб. От няколко години страната има и национален отбор, на който обаче се гледа твърде предпазливо от семейството на Принц Албер и жителите, повечето от които са избягали от истерията на това място и са „емигрирали” в близкия френски град Ментон, за да го превърнат в новата перла на Лазурния бряг. Местната федерация отговаря на всички критерии за членство във ФИФА и УЕФА, но то е нежелано, за да не пречи на местния футболен клуб. От 35 000 жители на Монако, около 8000 са монегаски, а точно 63 са регистрираните местни футболисти. Една трета от тях представляват националния отбор, който тренира два пъти седмично на единствения друг терен – изкуствения „Стад Монегети”. Веднъж годишно националният отбор е допускан да ползва и „Луи II”, но в специален благотворителен мач под патронажа на Принц Албер. В една от последните години тимът е разбит от сборна формация на пилотите във Формула 1, подсилена от самия Албер.

Не така обаче стоят нещата с разрешението да се участва в международни форуми. Отборът получава забрана да играе на VIVA World Cup, световно първенство за подобни държави, което през 2009 г. е на няколко десетки километра на крайбрежието на северна Италия. Причината е, че правителството на Монако забранява участието във форума, защото той е бил организиран неофициално от италианската сепаратистка партия Северна лига, която не се подкрепя от семейството на принца.

Подобни факти звучат екзотично, но чувството, с което човек напуска Монако е, че това е едно място, където всеки един детайл е добре преценен. И екзотиката няма как да е фактор.

Локомотивизитори

Когато слизах по познатите железни стълби от сектор В към залата за пресконференции след мача с Монтана ми стана някак си смешно. Не че беше забавно да виждам нещо средно между яд и обезверение на феновете по трибуните, колкото се сетих, че ситуацията много прилича на тази отпреди няколко месеца в Сараево. И там имаше един полуразрушен стадион с някакви навеси вместо ложи, а на терена - абсолютно безидеен Левски и после някакъв цирк. Смешното беше, че ситуацията се повтаряше и очаквах да видя Иво Тонев във вида, в който го видях в Сараево. Беше се отдалечил в един ъгъл и зърна в един момент, че се посъбраха български журналисти. След което придоби вид на тигър в клетка, започна да се разхожда нервно, а като се посъбраха всички, дойде, за да попадне в светлината на прожекторите и около микрофоните и да хвърли един-два стандартни лозунга след няколко безобидни въпроси от колеги. Тогава останах с впечатлението, че за този човек най-важното нещо е да бъде значим. Чак след това евентуално може да разбере къде е попаднал в една такава ситуация и какво всъщност се е случило.

По пътя реших, че не искам да гледам физиономията на Тонев, нито евентуално пиеската с тигъра в клетка и предпочетох да видя как Илиан Илиев, очаквано за всички, ще си подаде оставката. В крайна сметка Илиан е от Левски, а Тонев е в най-добрия случай от Локо София.

Решението си струваше. Макар че едва ли ще бъде оценено по достойнство от журналистите, които „вратареха” в двете посоки около входа на залата за пресконференции, разнасяха камери, телефони и микрофони и в крайна сметка не съумяха да създадат необходимата атмосфера за такова събитие, то това, което се случи, беше буквално историческо. И незабравимо. Само то осмисли 7-те лева за билет, които бях дал няколко часа по-рано.

Илиан е легенда на Левски. Казвам го абсолютно с ръка на сърцето, че е един от тримата най-добри футболисти, които съм гледал със синия екип през живота си. Важното и историческото е, че една легенда на Левски показа нагледно как осъзнава каква е отговорността да бъде част от синята харизма. В Левски не се работи за неустойки, заплати и договори, а преди всичко за слава. Още преди да каже, че си подава оставката, в очите на Илиан имаше сълзи. Почти съм сигурен, че избърса една, докато говореше. Илиан знае и сериозно си дава сметка къде се намира и ако не друго, то поне е готов да понесе отговорността за своите грешки.

Естествено, че той има своята вина. Тя се състои в това, че или е прекалено наивен, или е съучастник в това, което се случва с Левски в последната малко повече от година. То се нарича локомотивизиция или направо инквизиране на клуба от хора, които са попаднали там напълно случайно и чието присъствие не е и никога няма да бъде там, освен в чисто физическия му аспект.

Нека сега да кажем и истината за това, голяма част от която се спестява от медиите. А се спестява, защото в тези трудни времена можете да срещнете там каренца или спотове на определени компании. Например на Спортния тотализатор. Предполагам, че в подобна ситуация на повечето медии им е просто неудобно. А също така най-яростните апологети на Тонев са именно тези, които отдавна имат лоша слава, свързана с поръчките.

Собственик на Левски на книга е Тодор Батков. Той все още не е получил цената, на която е оценил своите акции. Тодор Батков обаче едва ли е извадил собствени средства в последната една година, с които да покрива някакви плащания в клуба, я за заплати, я за футболисти. Това е така, защото клубът има други реални собственици, които упорито техният наместник Иво Тонев отказва да назове и сигурно е прав за себе си. Приятелството му с тези собственици е единствената причина той да бъде на „Герена”, а не това, че той е показал някакви качества някъде другаде. Може би за Иво Тонев е добре да съществува такава „мъгла”, защото тя е това, което го прави значим. А мъглата включва предположения и циркулиращи слухове, че Левски на практика е на някой измежду бившия вече премиер Бойко Борисов, собствениците на Пещерска и хората от кръга Котараците. А които и да са те, сигурното е, че още не са влезли във владение, не са дали едни пари на Батков, дават едни други пари на Левски и изобщо са достатъчно сериозни хора. Което веднага е ясно послание към останалите в България. Вероятно това има предвид и Иво Тонев, когато казва, че въпреки нулевото равенство с Монтана, Левски ще е шампион, защото имало и други начини. Уви, единственият известен начин на феновете на Левски за това как отборът става шампион, е като победи съперниците си на терена.

А Левски е почти невероятно да стане шампион с игра като тази в Монтана или пък като показаното в гостуванията в Сараево, Разград, на ЦСКА или на Ботев Пловдив. Защо отборът е толкова слаб за собствените си стандарти е вече друг въпрос. Отговорът му може да се намери в спомените кога за последен път Левски е изглеждал толкова нелепо. По мои спомени, струва ми се, че е от едни години при Томас Лафчис, малко преди да се появи лъч светлина в тунела с идването на Вячеслав Грозни. Което пък предшестваше руските пари на Майкъл Чорни. Тогава имаше едни играчи като Попиванов, Йонко Неделчев и Варадев и изобщо беше страшно. Но тогава просто Томас Лафчис нямаше възможностите да се конкурира финансово или казано по-просто: в Левски нямаше пари.

Сега в Левски има достатъчно пари, а в трети пореден трансферен прозорец сините правят твърде амбициозна като финансови параметри селекция. Това означава само едно и то е, че в Левски парите се управляват ужасяващо лошо, след като не носят съответните резултати.

Няма да връщам много лентата назад, но ще ви дам само няколко красноречиви примери. Провалът на първия трансферен период на Иво Тонев беше Диамутен, а на втория Марсиньо, играчи дошли с фанфари и подарени без пари, а вероятно и след изплащането на обезщетения. Провалът на третия прозорец ще се казва Михелич, за когото чак след плащането на сума за наем се разбра, че всъщност играе на съвсем друг пост. Впрочем на друг пост играе и защитникът Ели, по всяка вероятност и Нуно Пинто, при когото не личат никакви защитни навици. Останалите подобни примери просто бодат очите. Например 6 месеца преди идването на Иво Тонев Левски взе втория голмайстора на втора холандска лига Сьорд Арс за 200 000 евро и то от един от водещите отбори Цволе, а преди месеци плати 300 000 евро за никому неизвестния Гари Родригес, записал няколко мача в Дордрехт. А какво ще кажете за стойността на трансфера на защитника Пламен Димов (роднини ли са с Тонев?), която е пари кеш и играч и вероятно може да бъде оценен на около 300 000 лева за футболист, не успял да запише до днес и 10 мача в елита.

А последно Милиев и Иво Иванов стават ли за Левски и след като единият се върна, не е ли моментът и другият да бъде поканен отново? Добавяме към това и селекцията буквално на килограм на български играчи, които най-често се оказват ненужни след като са станали национали и са изкарали малко над година в Левски (например Симеон Райков).

Ако това е добра работа на скаутското звено, здраве му кажи!

Къде е вината на Илиан Илиев? Според мен в две неща. Първото е, че или е твърде наивен и е оплетен от шефа си в някакви схеми. Или пък е съучастник в тях. Т.е. вземаме едни играчи с фантастични заплати и всякакви комисионни, бонуси и трансферни суми и разтоварваме добре мъгливия реален собственик на Левски. Вторият проблем е, че в това, което иска или е искал да направи Илиан Илиев, просто не е подбрал играчите с подходящия профил за Левски. Ако тези футболисти са чудесни за повечето други отбори в България и имат някакви качества, то за „Герена” им трябва много повече. Най-вече самочувствието, че си част от водещ отбор в България и трябва да си постоянно под напрежение. Оттук вероятно идва и най-голямата грешка на треньора: той някак не успя да покаже разликата в това да бъде начело на Берое и на Левски. Независимо че безспорно има представа къде е и притежава морал за този пост.

Накрая нека да обясня и какво е локомотивизиция.

Локомотив София е един невероятен клуб, към когото винаги съм изпитвал възхищение заради феновете и традициите. Напоследък - към гордостта и стоицизма, с които изтърпяват случващото се с любимия им отбор. Локомотив София има футболен президент, човек с амбиции в този спорт като Николай Гигов, който обаче измина целия път на разочарованието от българската действителност. За да си адекватен там, трябват много пари. А тези пари в родната джунгла са неразумно похарчени. И причината за това са хора като Иво Тонев. Искате доказателства?

Иво Тонев има важен баща. Самият той е бивш футболист със скромни качества. В Локомотив започва като момче за всичко. Урежда главно наемите на квартирите на играчите от провинцията. След това се издига до изпълнителен директор и започва да плаща лично премиите в съблекалнята. Очи в очи, за да е значим. Заради това трудно може да се намерят играчи от тогавашния Локомотив, които искрено да го уважават.

Ето това е локомотивизиция – инквизиране на славните традиции на Локомотив. Или това, от което се спасиха в Надежда, но се натресоха в Левски.

Милан са кралете на Шампионска лига

Без никакво съмнение Милано е една от футболните столици на света. Нещо повече – ако искате да гледате футбол от най-високо ниво, „Сан Сиро” е една от задължителните, а и най-достъпни дестинации. Отборът, който най-често осигурява това, се казва Милан.

Няма да е пресилено, ако се каже, че Милан са кралете на Шампионска лига. Всъщност този отбор и най-вече емблематичният му президент Силвио Берлускони са причината Шампионска лига да съществува, а клубовете да стигнат до днешната си комерсиална концепция. Макар и отричан от мнозина, Берлускони променя не само Милан, но и футбола, след като поема „червено-черните” през 1986 г. Много преди това клубът е имал репутация, която най-лесно може да се обобщи с думите: купува най-добрите и атакува с тях. Берлускони стъпва върху тази концепция, за да я доразвие с целия и блясък и да превърне Милан в един от двата най-успешни клуба в Европа що се отнася до успехите в турнирите на континента.

Телевизионният бизнес на Берлускони и Милан са двата фактора, които са в основата на неговата забележителна политическа кариера, но в не по-малко степен точно те правят и революцията в европейския футбол. Идеите на президента за европейска лига с големите клубове, мачове по телевизията и страхотен футбол, а оттам и финансови приходи, притискат УЕФА да направи реформата в най-популярното си състезание и да му даде лъскавото име Шампионска лига. Милан допринася със своя спиращ дъха футбол на Саки и Капело, а след това и на много от наследниците им. Мнозина пък смятат, че това, което „росонерите” правят в края на 80-те и началото на 90-те години, е нещо, което футболът едва ли ще види отново.

Разстоянието от София до Милано се взема на два етапа. Първият е самолетът на „Уизеър”, който прелита от столицата ни до Бергамо за около час и 50 минути. Ако сте находчиви и действате отрано можете да си купите билет за между 30 и 50 лева в едната посока. Като добавим евтините билети – от 12 до 30 евро за най-високите места, то да гледаш Милан е една от най-добрите сделки във футболния туризъм, а самият клуб гарантира поне една голяма възможност всеки сезон. В Бергамо вземате автобус за 9 евро в двете посоки, който ви стоварва на гарата „Стационе Чентрале”. Препоръчително е да си намерите хотел там, защото е добра отправна точка за целия град, както и за стадиона, а по-ниските цени в далечните райони могат да имат ужасяваща „цена”.

Сан Сиро с известните си кули

Стадионът е лесно достъпен с метрото, но от спирка „Лото” имате около половин час пеша, стига да не искате да се натъпчете в някой от преминаващите автобуси, които ще скъсят, но не с много разстоянието до стадиона. Там ви посрещат безкрайни сергии със сувенири, напитки и храна, а за колекционерите на програми има два безплатни вестника. „Оригиналният” е „Сан Сиро”, който играе ролята на програма за мачовете.

Милан е клубът, който построява стадиона, а Интер идва тук чак след Втората световна война. През 1979 г. обаче той получава името Джузепе Меаца след смъртта на легендата на Интер. Имайте предвид, че е твърде популярно да се използва името „Сан Сиро”, когато на него домакинства Милан и това на Меаца, когато Интер има мач там.

Двата клуба имат много общо помежду си, освен това, че делят един стадион. През 1908 г. отцепници от Милан, които не са съгласни с английското влияние в клуба създават Интер, а днес твърде често двата клуба си разменят играчи. Определено Милан – Интер е едно от най-кротките градски дербита в Европа. Феновете на двата тима не са географски разпределени в града, а твърде често е семействата да са поделени в любовта си към черно-синьото и червено-черното.

Пиеро Пирели

Самият Милан е основан от англичанина Алфред Едуардс през 1899 г. в Американския бар в града. През 1926 г. с парите на друг посетител на този бар, магнатът на автомобилните гуми Пиеро Пирели е построен „Сан Сиро” в западния край на града. Английските корени на Милан обаче в никакъв случай не го правят фаворит на фашисткия режим на Мусолини и истинският възход на клуба започва след войната. Първите чуждестранни звезди на тима са шведите Гунар Грен, Гунар Нордал и Нилс Лидхолд, формирали  триото Гре-Но-Ли, което помага на тима да се върне в сред лидерите в Италия. Между 1948 г. и 1966 г. само в един сезон Милан не успява да финишира сред първите три тима.

Успехите в европейските турнири идват с привличането на други две чужди звезди – уругваецът Хуан Скиафино и бразилецът Жозе Алтафини. След като губи финала за КЕШ с 2-3 от Реал Мадрид след продължения през 1958 г., пет години по-късно Милан взема първия си трофей в турнира, като бие Бенфика на „Уембли” след страхотен мач на Алтафини. В онзи отбор блестят Джани Ривера, една от иконите на клуба, Чезаре Малдини и Джовани Трапатони, който по-късно ще се превърне в един от най-великите италиански треньори.

С наставника Нерео Роко на пейката и още две чужи звезди – шведът Курт Хамрин и немецът Карл-Хайнц Шнелингер, Милан има нов силен период в края на 60-те години, когато печели веднъж титлата, още два европейски трофея и два пъти Междуконтиненталната купа. КНК през 1973 г. е последният значим трофей (с Ривера в състава), а края на 70-те слага началото на проблемите на Милан.

Президентът Феличе Коломбо е обвинен през 1978-79 в уговарянето на мачове и Милан е изхвърлен от Серия А. Интересното е, че Милан е замесен и в страхотен скандал преди мачовете с Левски от турнира за купата на УЕФА, като подкупва шотландските съдии, но европейската федерация санкционира само реферите, а не и тима, както ще се случи нееднократно години по-късно при подобни случаи.

Бедите продължават и при новия президент Джуси Фарина, който бяга в ЮАР заради неплатени данъци, но всичко това разчиства пътя на Берлускони, който през 1986 г. купува клуба. Милан е детската любов на бившия певец по круизните кораби, а инвестициите му са насочени в няколко посоки. Една от тях е базата „Миланело”, смятана днес вероятно най-добрата в света.

Берлускони променя не само Милан, но и футбола

Не са малко скептиците, когато Берлускони решава да повери треньорския пост на почти неизвестния треньор от Парма Ариго Саки. Това обаче се оказва най-мъдрият му ход. Саки прави истинска революция като привлича холандците Марко Ван Бастен и Рууд Гулит, вторият за рекордна за времето си трансферна сума. Към тях година по-късно се прибавя още едно лале – Франк Рийкард. Те, заедно с италианците Франко Барези, Паоло Малдини и Роберто Донадони правят Милан на практика непобедим. Заслугата на Саки е в няколко важни тактически иновации – Милан започва да пресира съперниците си в тяхната половина и атакува играча с топката, вместо да се брани. Резултатът от това е, че „росонерите” мачкат наред в първенството и Европа, като печелят купата на шампионите в две поредни години през 1989 и 1990 г. Полуфиналът с Реал Мадрид при първата титла, който те печелят с 5-0 пък остава един от най-великите мачове в историята на футбола.

Саки поема националния отбор на Италия през 1991 г., а Милан извършва невероятна глупост в един мач с Марсилия от КЕШ, като напуска терена няколко минута преди края, след като осветлението изгасва. Резултатът е, че французите печелят служебно, а италианският тим е наказан да не играе в Европа за една година.

Наследникът на Саки е Фабио Капело, някогашна звезда на Ювентус, който изгражда на практика нов отбор. Неговата безспорна звезда е черногорецът Деян Савичевич, а най-великият мач е финалът в Атина срещу Барселона през 1994 г., в който „червено-черните” изнасят истински рецитал и разгромяват Стоичков и компания с 4-0. Още две титли са добавени през новия век, а с екипа на Милан блестят играчи като Шевченко, Леонардо, Патрик Клуйверт, Оливер Бирхоф, Роналдиньо, Златан Ибрахимович...

Чувството, че си на специално място те обзема веднага щом стъпиш на трибуните. Успях да гледам един мач и в Курва Суд, или южната трибуна, където сядат феновете на тима. Първият етаж е известен като „Клетката на лъва” и там по всеобщо мнение сядат едни от най-опасните тифози в Италия. Честно казано обаче Милан не впечатлява като публика, колкото отбори като Ювентус, Наполи, Интер или двата римски клуба. „Росонерите” се появяват на терена под звуците на „Sweеt Child Of Mine” на Гънс, а химнът не е толкова запомнящ се, колкото тези на Юве и Интер. Естествено хореографията за големите мачове е впечатляваща, а указанията какво да прави всеки зрител са дълги и напоителни и се разпространяват на листовки на всяка седалка.

Хубав спомен от "Сан Сиро" - след гола на
Питър Крауч срещу Милан

Интересно поне за мен беше да гледам реакциите на феновете преди мача с Барселона от Шампионска лига. Продажбите на Тиаго Силва и Ибрахимович през лятото бяха приети от мнозина като предателство именно на философията на клуба да купува, а не да продава най-добрите на пазара. Усещането на феновете беше, че Милан е големият аутсайдер, скандиранията бяха предимно злобни и насочени към контузения нападател на Интер Диего Милито („Диего Милито, ти подскачаш с нас”), а головете за победата с 2-0 бяха приети като истинска сензация.

И все пак това бе една от онези вечери, в които си даваш сметка за максимата, че формата е временна, а класата – вечна. Каквото и да се случва, сигурното е, че Милан още дълго ще бъде най-великият отбор, откакто съществува Шампионска лига. Той просто е символът на най-голямото клубно състезание.

Виж Барселона...

Не мога да скрия, че една от мечтите ми в последните няколко години, бе да гледам наживо точно този отбор на Барселона. Звучи кощунствено при положение, че симпатиите ми в „Ел Класико” са изцяло и винаги ще бъдат на страната на Реал, но пък някак си не мога да отдавам само на случайността всичко, което съм прочел и чул за отбора на каталунците. Това единодушно възхищение създаде съвсем логичното ми подозрение, че Барселона на живо е нещо изключително и незабравимо. Плюс Лионел Меси.

Всички билети за Милан - Барса са продадени

А към подобни подозрения съм свикнал да се отнасям най-сериозно от 1994 г. Тогава нищо неподозиращ отидох на един стадион в околностите на Бостън след 100-километрово препускане с такси и видях Диего Марадона. Онзи момент промени изцяло отношението ми към футбола и най-вече към значението на таланта в него.

Но нека започна по същество.

Миналия сезон изпуснах Барселона на „Сан Сиро”. Причината беше съвсем прозаична. Бях решил, че ще си намеря билет на черно пред стадиона. Това, което подцених е, че с подобни идеи натам се бяха отправили десетки (да не кажа стотици) хора, а минимумът, който бяха готови да предложат, беше 400 евро. Продавачи обаче така и не видях.

Заради това се отнесох малко скептично към отворилата се нова възможност, още повече в елиминации, но в крайна сметка нещата се подредиха по най-благоприятния начин и драма нямаше. Приятели, които са фенове на Милан, са бяха погрижили за билетите, което съчета в едно два прекрасни момента: отидох да се насладя като неутрален зрител на това, което ще покажат Меси и Барселона, а преживях и емоцията да победиш този тим в агитката на Милан.

Може би това, което ще напиша в следващите редове ще учуди мнозина, защото, особено в България, сме свикнали да оценяваме футбола по резултатите. Освен това, пак предимно в родните ширини, изпитваме една, меко казано, липса на толерантност, съчетана с откровено варварско отношение към най-големите. Някакъв необясним садистичен кеф от техните трудни моменти. И то не защото в тези моменти те стават обикновени като нас, а защото ние вероятно надценяваме нашата обикновеност. И така:

БАРСЕЛОНА Е НАЙ-ДОБРИЯТ ОТБОР В СВЕТА В МОМЕНТА.

Не бих казал нещо по-силно, защото звучи нелепо да го правя, когато съм го гледал при загубата от Милан. Защото в крайна сметка добрите отбори са (почти) непобедими. Но пък категорично мога да кажа, че този  Барселона (не „тази”, както неграмотно пишат някои журналисти) е отбор с историческа значимост за футбола. Такъв, какъвто е бил Уругвай през 20-те, Бразилия през 60-те, Аякс в началото на 70-те, Милан в края на 80-те. Барселона е нещо съвсем различно от това, което сте гледали и в никакъв случай не може да бъде оценен на телевизора. Да видиш Барселона на живо е нещо задължително за всеки, който има самочувствието да твърди, че познава футбола и може да го коментира. След като аз имах тази привилегия, напълно си обяснявам защо футболни авторитети по списания, вестници, телевизионни студия и т.н. са повече от респектирани от този отбор и всичките им прогнози са свързани с това, че най-логичното е той да спечели.

Преди този мач гледах каталунците срещу Левски на „Васил Левски” в Шампионска лига. Макар че тогава те бяха впечатляващи, а и действащи европейски шампиони, разликата между онзи тим и сегашния (на Гуардиола) е колосална. Легендите гласят, че преди да поеме треньорския пост Гуардиола е прекарал часове наред в приятелски разговори с Марсело Биелса, аржентинският треньор, който направи чудото с Атлетик Билбао през миналия сезон.

Биелса е смятан за човека, създал стила на игра, доведен до съвършенство от Барселона и националния отбор на Испания. Неговата философия е изградена върху това, че най-важният елемент във футбола е притежанието на топката. Той започва да налага тази философия през 90-те години в Нюелс Олд Бойс и изглежда като един наивник, макар че резултатите му го довеждат до поста национален селекционер на Аржентина.

За някои е спорно дали притежанието на топката е офанзивна или дефанзивна стратегия, защото е факт, че един отбор няма как да получи гол, ако притежава топката. Идеите си Биелса развива на базата на друга една философия – тази на украинеца Валерий Лобановски. Разликата е, че аржентинецът е опитва да „елиминира” излишните постове на терена, т.е. тези, които нямат значение в градивен план, защото, за да развие добре идеята си с притежанието на топката, то трябва да има числено превъзходство във всяка зона на терена.

Това прави и Гуардиола с Барса. Крайният резултат е, че Барселона се различава от всички онези перфектно подредени като по конец отбори, които дисциплинирано покриват всички пространства по терена. Синьо-червените имат един многочислен блок от футболисти, които си подават топката на крак с едно докосване и могат да правят това до безкрайност. И, вярвайте ми, това наистина няма как да се види в пълния му блясък по телевизията.

Ако трябва да го обясня с цифри, Барселона упорито е налагал схемата 4-3-3 през години, но днес, когато владее топката, този тим използва нещо като 3-7-0. Излишният човек е централният нападател, защото в много по-голяма степен Барса се нуждае от човек в средата на терена, който да си подава топката до безкрайност с другите, а един от всичките седем в крайна сметка е много вероятно да се озове в голова ситуация. Нещо повече, макар че е смело, бих прогнозирал, че следващата стъпка е 2-8-0, ако се намери друг вратар. Не, че Виктор Валдес е лош, но може би ви прави впечатление, че в последните два сезона вратарите от новата вълна започнаха да играят много често с крака, а при всички случаи ще се намерят „луди” треньори, които ще опитат да направят универсални и играчите на този пост.

Другият важен момент, който разбрах на „Сан Сиро”, е защо всъщност се случва така, че този отбор може и да губи, както се случи срещу Челси в полуфинала в Шампионска лига, както се случи и в същата вечер. Барселона е отбор, който излиза на терена само с една мисъл и тя е, че трябва да се надиграва. Не можете да очаквате Меси и компания да си правят тънка сметка за изгоден резултат. Дали у дома, дали навън, Барселона има еднакъв подход и той е изграден точно върху самочувствието, че винаги може да вкара един гол повече от съперника. Звучи твърде романтично, но е самата истина.

Така беше и срещу Милан. Гостите поеха контрола от първата минута, но сякаш „нехаеха” за защитата и чакаха своя гол. Росонерите направиха две положения, но резултатът остана нула на нула. И след като Барса не вкара, беше ясно, че ще дойде моментът, в който Милан ще има ново положение за гол и този път може би ще се възползва. Това е. Всеки един що-годе грамотен отбор на добро ниво за Европа има силите да направи 4-5 положения на мач срещу отбора на Тито Вилянова и ако е добре организиран в отбрана (а Милан безспорно е) може да разчита дори да спечели. Така го направи Селтик, по същия начин близо бе и Спартак Москва, а пък тактически виртуоз като Жозе Мауриньо тепърва ще има успехи с отборите си срещу този „любим” съперник.

Интересното е, че Барселона няма друга тактика, освен доведената до съвършенство с безкрайните пасове и ако попадне в трудна ситуация стига до почти пълна безидейност как да обърне даден мач. При 2-0 за Милан гостите направо видяха елиминацията в очите, защото трябваше да мислят вече не как да вкарат, а как да не си тръгна с три чисти гола пасив. Точно тогава създадоха и впечатлението, че са надиграни и безпомощни. Уви във футбола има не само романтика, но и грозна реалност и каквото и самочувствие да имаш, трябва да се съобразяваш и с нея.

Ще кажете „Защо тогава Барселона е най-силният отбор в света?” Много е просто. Този отбор не може да бъде надигран, може да бъде излъган, като се използва неговият абсолютно романтичен подход към футбола. Всъщност има само един мач, за който мога да кажа, че Барселона е бил смачкан и това е онзи мач в Милано срещу Интер в Шампионска лига, спечелен от тима на Мауриньо с 3-1. И няколко опита на мускули от Реал на същия треньор, макар и завършили с победи. Победен - да, но надигран – не.

Другият много силен аргумент е, че Барселона няма нужда да участва в бясната надпревара за най-актуалните имена на трансферния пазар. В състава на каталунците място не може да намери всеки играч. Един Гарет Бейл например ще бъде абсолютен титуляр навсякъде, но на „Камп Ноу” е твърде вероятно да изглежда неадекватен. За да си част от тази философия, трябва да имаш специфични качества. Такива играчи трудно се намират, а по-лесно е да се създадат.

Лично аз не се наемам да прогнозирам кога точно този тим ще бъде изчерпан. Историята показва, че един отбор с плавна подмяна на играчите може да се задържи на върха около 10 години. Това време в съвременния футбол е значително скъсено, като може да се предполага, че на Барселона му остават максимум 3-4 години при добро стечение на обстоятелствата.

Това, в което обаче съм сигурен е, че ще оценим на какво сме били очевидци, чак когато сегашния Барса на Гуардиола отиде в историята.

Историята на световните първенства: откъс

Няколко седмици нямах много възможности да пиша в блога и то в рубриката за финалите в КЕШ и Шампионска лига, която смятам да поддържам през цялата 2013 г. Това е така, защото поставих началото на амбициозен проект, който с помощта на няколко приятели журналисти се надявам да завърша навреме за световното първенство през 2014 г. То ще е последното за дълго време от "романтичен" вид - най-великата футболна държава Бразилия ще е домакин преди да започне въртележката на домакините с много пари - Русия, Катар и т.н. И си мисля, че наистина ще има истински и неподправен интерес към това световно, който пък заслужава да бъде задоволен и с наистина качествени неща за четене! Предлагам ви първия текст от тази книга. Това е само скелет, който тепърва ще бъде допълван от детайли, на които ще попадна в огромното количество литература, което смятам да прехвърля по пътя.


Мондиал 1930, група А

Тук се случват почти всички „първи” неща

Сняг, примесен с дъжд. Колкото и странно да звучи, но това е бил декорът на първия мач в историята на световните първенства. Два мача поставят началото на битката за първата световна купа. На 13 юни 1930 година в 15 часа уругвайско време на стадиона на единия от местните грандове Пенярол „Покитос” един срещу друг се изправят отборите на Франция и Мексико. Обстановката е съвсем делова. Няма тържественост, нито пък церемония по откриването. Тя е предвидена за 18 юни, когато ще бъде открит новият стадион „Сентенарио” с мача на домакините срещу Перу. Дата е избрана неслучайно – в този ден се чества стогодишнината от обявяването на независимостта на страната.

Около хиляда зрители на „Покитос” се събират за този първи двубой, а доста повече предпочитат да видят мача САЩ – Белгия по същото време. Французите са значително по-спокойни и само дългото презокеанско пътуване и умората от него, докато мексиканците чувстват нервност. Техният отбор има опит от Олимпиадата в Амстердам 2 години по-рано, макар и там да е записал две лесни поражения от Испания и Чили. Трима от футболистите са играли в тези мачове, а лидер е 33-годишният капитан Рафаел Гарса Гутиерес, известен с прозвището „Рекорд”. Седем от останалите дебютират за тима, а наставникът Хуан Луке де Сералонга, циганин по произход, се опитва да ги надъха за битка с патриотични призиви. Той дори ги кара да изпеят мексиканския химн, нещо, което не е по силите им, защото повече от тях са абсолютно неграмотни. „Спокойно момчета, това е само футбол, не сте дошли, за да воювате!”, обръща се към тях наетия от тима уругвайски масажист, не издържайки пред това, което вижда.

Люксен Лоран

Мексиканците съвсем логично започват сковано и французите се ориентират доста бързо в обстановката. Те са значително по-подготвени тактически, като избират според очевидци необичайната за онова време схема 4-3-3. „Петлите” обаче бързо разбират, че съперникът им няма с какво да ги изненада и започват да редят атака след атака през обърканата му зашита. Деветнадесет минути са необходими, за да падне първият гол, който е отбелязан от Люксен Лоран с удар от наказателното поле след пас на Либерати от десния фланг.

Това е първото попадение в историята на първенствата, макар че то е признато за такова чак в края на 80-те години на миналия век. Около това дали на този мач или на двубоя Белгия – САЩ е паднало първото попадения, няма недвусмислен отговор, защото по онова време не са се водили подробни протоколи. И все пак ФИФА се произнася окончателно в полза на гола на Лоран, което го прави моментално медийна звезда. Спокойният старец започва да бъде навестяван често от журналисти в дома си в Безансон, където умира чак през 2005 година. „Изобщо не съм си мислил по онова време, че голът ми е исторически”, казва той в едно от многото си интервюта. “Нашият вратар Тепо намери с дълъг пас Либерати на крилото и той центрира към мен. Центриранията са винаги били най-опасното оръжие във футбола. Топката ми дойде удобно и с волле я изпратих в мрежата”, спомня си още Лоран.

Мексиканците са очевидно изнервени след попадението и седем минути по-късно техният нападател „Ничо” Мехия се сблъсква с френския вратар Алексис Тепо, опитвайки се да догони пас на Иларио Лопес в наказателното поле. Резултатът от това е, че Тепо не може да продължи мача и е сменен на вратата от защитника Огюстен Шантрел, тъй като по онова време смени не са разрешени. Шантрел се справя великолепно, като до почивката Франция нанизва още два гола и на практика мачът е решен. Мексико стига до почетно попадение през второто полувреме, но получава още един гол и „петлите” се оттеглят с убедителна победа с 4-1.

„Отидохме в един местен, извинете ме за израза, бордей, където се забавлявахме по случай победата с шампанско и жени”, откровеничи авторът на първия гол Лоран.

Отборът на Франция

Този гуляй идва малко рано за французите, които са смятани от всички за единственият европейски отбор, който е в състояние да се намеси в битката за трофея. Реално обаче те губят шансовете си още във втория мач в групата, който идва два дни по-късно и е един от най-скандалните в турнира. Съперник е Аржентина, основният конкурент на Уругвай за титлата, а между двата тима вече се е създало много повече от съперничество или направо казано откровена вражда. Абсолютен факт е, че Аржентина и Уругвай са приблизително равни по сила, като двата тима решават помежду си съдбата на олимпийското злато две години по-рано. Тогава триумфира Уругвай, но е спорно, както пишат украинците Талиновский и Франков в пространната си история на световните първенства, дали фантастичното нападение и великолепната халфова линия на Уругвай са по-силни от великолепното нападение и фантастичната халфова линия на Аржентина.

Мачът с Франция е стартът за Аржентина в турнира, но и едновременно с това е ясно, че победата в него почти сигурно ще изпрати отбора на полуфинал. Двубоят е на „Парке Сентрал”, където присъстващите 3000 зрители, почти всички уругвайци, неистово подкрепят Франция и освиркват аржентинците при всяко тяхно отиграва, създавайки ужасна обстановка.

Аржентинците не се страхуват, а дори напротив. Враждебното отношение още повече ги мотивира. „Бяхме чували за страховития Монти, централният защитник”, спомня си французинът Лоран. „Казваха ни, че трябва да го ядосаме, за да го изкараме от равновесие, но се случи точно обратното.”

Лоран е прекият потърпевш, след като още в самото начало получава зверски ритник от Монти при едно единоборство и на практика остава фигурант до края на мача, защото му е трудно да се предвижва по терена, камо ли да отиграва. За сметка на това обаче вратарят Тепо е великолепен и остава малко шансове на аржентинците за гол. И все пак в 81-ата минута южноамериканците стигат до попадение. Луис Монти изпълнява свободен удар, докато „петлите” още строят стената си, а вратарят Тепо не успява да види добре топката и тя спира в мрежата му.

Луис Монти

Оттук насетне на сцената излиза бразилският съдия Жилберто Алмейда Рего, една от скандалните фигури на първия шампионат. Няколко минути след гола французите правят опасна атака чрез Ланжие към вратата на Босио и тогава Рего дава край на мача, при положение, че минутата е 84-та. Като по сигнал към него се затичват играчите на Франция и двамата помощници, които впрочем са треньори на други отбори – Улисес Сауседо от Боливия и румънецът Константин Радулеску. След консултации с тях Рего казва, че мачът трябва да се играе и тук вече идва мястото на митовете и легендите около този инцидент. Според някои двубоя се подновява веднага и единственото прегрешение на Рего е, че спира потенциална голова атака на Франция. Според други реферът успява да върне играчите на двата тима от под душовете и шестте минути се доиграват след пауза от половин час. Факт е обаче, че в тях европейците не успяват да стигнат до нищо и Аржентина записва победа с 1-0, вероятно най-важната в групата.

Публиката е буквално озверяла, а от емоциите и напрежението аржентинецът Роберто Черо получава нервен шок и е приет в болница. Той не успява да запише нито една минута повече на първенството и то при положение, че е от опитните играчи на Аржентина – шампион на Копа Америка през 1929 г. и сребърен медалист на Олимпиадата година по-рано. Аржентинците пък подават официална жалба заради поведението на публиката, но мачът с Франция е само загрявка за това, което ги чака по-нататък в турнира.

"Сентенарио" е открит чак на шестия ден от първенството

Ден по-късно Чили стартира на същия стадион участието си в първенството, а мачът с Мексико, спечелен с 3-0 създава няколко спорни момента. Според някои историци в него пада първият автогол в историята на световните първенства, макар че според протоколите на ФИФА това се случва чак на световното първенство през 1938 година. Факт е обаче, че световната федерация ревизира становището си и обяви официално, че първият автогол все пак е паднал в този двубой.

Безспорни са двата гола на чилиеца Карлос Видал, но твърде неясно е дали те са първият и вторият или първият и третият. Видал открива резултата още в 4-ата минута, когато според мексиканците съдията от Белгия Анри Кристоф не вижда игра с ръка на Карлос Шнебергер. Що се отнася до автогола на мексиканеца Мануел Росас, според ФИФА той е автор на второто попадение в двубоя. В 51-ата минута на мача централният нападател на Чили Едуардо Вилялобос отправя силен удар по посока на вратата, топката рикошира в главата на Росас и спира в мрежата.

Мексиканците са недоволни от белгийските съдии Кристоф и помощникът му Лангенюс. Според тях Кристоф непрекъснато е свирил нарушения в полза на Чили, а Лангенюс ги е обиждал. Истината обаче е, че мексиканците отново са превъзбудени както в мача с Франция, често преминават границите на коректната игра, а в защитата им цари пълен хаос.

След първият гол и автогол, група А влиза в историята и с първата спасена дузпа, която е в мача между Чили и Франция, спечелен с 1-0 от южноамериканците. Вратарят записал името си в историята е французина Тепо, който отразява удар от бялата точка на Гилермо Сааведра (според други източници на Карлос Видал). Това обаче се оказва недостатъчно, защото неговите съотборници са изключително беззъби в атака, може би заради липсата на контузените нападатели Люксен Лоран и Андре Машино. Техните заместници Делмер и Вейнан не могат да застрашат вратаря на Чили Кортес, а причина за това вероятно е и добрата защита на съперника. Четиримата отзад играят заедно и в клуба си Коло Коло. В 65-ата минута Гилермо Субиабре вкарва единствения гол в мача, който означава, че последният мач срещу Аржентина ще е директен финал за Чили в групата.

Мачът между Чили и Франция е на „Сентенарио”, който е открит ден по-рано и е безпощадно експлоатиран от организаторите. Двадесет минути след двубоя между Чили и Франция, на терена излизат Аржентина и Мексико за един от най-зрелищните и едновременно с това спорни мачове на първенството, а оркестърът свири химните на двете държави по време на импровизираната загрявка. Това води до поредния почти комичен инцидент с тима на Мексико, надъхван с патриотизма на своя треньор Де Сералонго. Чувайки химна си, мексиканците буквално застинали по местата си и не могли да се подготвят за първия съдийски сигнал на боливиеца Улисес Сауседо.

Сауседо се превръща в главен герой в мача с трите отсъдени дузпи, от които е вкарана само една. Според някои историци дузпите са били пет или дори шест, но проучване на Международната федерация по футболна история и статистика доказва категорично, че наказателните удари са три. Това, както и още няколко спорни решения са причина той да бъде гонен след мача от зрителите и да се спаси от стадиона с бягство. Едва ли е необходимо да се казва, че публиката отново откровено симпатизира на мексиканците, надявайки се Аржентина да не успее да прескочи групата.

Аржентинците са недоволни от показаното в мача срещу Франция и започват мача срещу Мексико с осем промени. Седем от тях са тактически, а последната е принудителна. Капитанът на тима Мануел Ферейра е студент и точно в деня на мача има изпит. Той е освободен, завръща се в родината с кораб, а за последния мач в групата срещу Чили се присъединява отново към тима си с диплома на нотариус в джоба. Сред другите промени в тима лични името на Гилермо Стабиле, който заема мястото на хоспитализирания Черо. „Ел Филтадор”, както наричат Стабиле, ще оправдае влизането си в състава с първия хеттрик в историята на световните първенства. Или поне е смятан официално за такъв до 2006 година.

Аржентинците започват вихрено, като за 20 минути решават всичко в мача, вкарвайки три гола (два от тях са на Стабиле). Тогава съдията Сауседо дава първата си дузпа, като интересното е, че всичките три в мача са за игра с ръка. Вратарят на Мексико Бонфильо отбива топката след удар на Франсиско Варальо и тя рикошира в ръката на защитника Гутиерес.

Интересното е, че по онова време няма нарисувана точка за изпълнение на дузпа. Указанията към арбитрите са наказателните удари да се изпълняват от 14 крачки и Сауседо, който е и треньор на Боливия спазва буквално това указание. Проблемът е, че той е истинска върлина и съответно крачките му са много широки. Така и трите дузпи в мача се изпълняват почти от границата на наказателното поле. Фернандо Патерностер пропуска за аржентинците, като интересното е, че стреля слабо в ръцете на вратаря. Това мнозина отчитат като резултат от джентълменската традиция по онова време. Когато изпълнителят на дузпата е смятал, че съдията е допускал грешка, обикновено той джентълменски е подхождал несериозно към удара.

Малко по-късно мексиканците също получават дузпа за игра с ръка на Алберто Кивидини, която Мануел Росас вкарва. Третият наказателен удар е пак за Мексико, но при резултат 5-1 в 72-ата минута, като топката се удря в ръката на Хосе Дела Торе при меле в наказателното поле. Съдията Сауседо връща изпълнението толкова назад, че ударът на Мануел Росас този път не е достатъчно силен и вратарят Босио избира топката. Росас обаче притичва и с втори удар я изпраща в мрежата. Скоро мексиканците вкарват и трети гол, а след това „Моко” Лопес улучва гредата, но интрига в мача реално няма. Мексико напуска турнира с три поражения, а разстроеният треньор Луке де Сералонго напуска и никога не се завръща в родината си.

Гилермо Стабиле

Последният мач между Аржентина и Чили трябва да определи кой от отборите ще отиде на полуфинал, но интрига в него почти липсва. Гилермо Стабиле прави резултата 2-0 за Аржентина в първите 15 минути, а след това на терена започват да преобладават грубостите и баталните сцени. Белгийският съдия Лангенюс обаче е твърде добронамерен и оставя отборите в пълен състав. Луис Монти на няколко пъти удря съперник, а в края на първото полувреме при 2-1 за Аржентина настава масово сбиване. Резултатът от грубостите е, че един от най-добрите аржентински футболисти, десният инсайд Франсиско Варальо, получава контузия, която не му позволява да играе в полуфинала срещу САЩ.

След почивката Аржентина вкарва още едно попадение, след като двете крила Карлос Пеучеле и Марио Еваристо правят серия атаки, а освен това изработват гола, вкара от последния.

1978: Историческият стил на Ливърпул

Поредица: финалите за КЕШ

През 1977 г. Ливърпул печели за първи път купата на европейските шампиони след един от най-хубавите финали в историята. Тогава „червените” стават третия британски клуб, стигнал до трофея след Селтик и Манчестър Юнайтед. Между онзи мач и финала с ФК Брюж година по-късно вече няма никакво съмнение, че Ливърпул се е превърнал в най-великия английски клуб.

Пътят на „червените” към славата започва през 1961-62 с постигнатата промоция в елита. До онзи момент Ливърпул никога не е играл в Европа, нито е печелил купата на Англия. Макар че пет пъти е шампион. Шестнадесет години по-късно отборът от Мърсисайд е добавил към сметката си още пет титли, за да ги закръгли на рекордните за онова време десет. Има две купи на Англия, две купи на УЕФА и, разбира се, купата на европейските шампиони. Плюс четири загубени финала и три втори места в първенството.

От позицията на днешния ден тази статистика не изглежда толкова значителна, но все пак могат да бъдат направени още няколко сравнения. За 15 сезона Ливърпул само веднъж завършва извън челната петица (7-ми) и играе 14 поредни години в европейските турнири. Ако приемем, че може да се потърсят подобни периоди в историята, когато един отбор се е задържал толкова време около върховете, то те не са толкова много. Великият отбор на Астон Вила от края на XIX век е на челните места около 10 години и то със съвсем различно количество мачове през сезона. Хъдърсфилд има 7 велики години през 20-те, а през 30-те Арсенал господства около 10 години. Уулвърхемптън е номер едно в Англия през 50-те за седем или максимум осем години, а Манчестър Юнайтед има 10 сезона в челото преди трагедията в Мюнхен. И това е всичко.

А когато Ливърпул става европейски шампион през 1977 г., капитанът Емлин Хюз е попитан какво остава да постигнат „червените”. „Да спечелим КЕШ за втори път, предполагам”, гласи отговорът му.

Днес защитата на трофея в Шампионска лига изглежда една от най-непосилните задачи, като още нито един отбор не е успял да го стори, откакто турнирът носи новото си престижно име (1993 г.). В онези времена нещата са били същите, макар че 70-те години са тези, в които доминират четири клуба (Аякс, Байерн, Ливърпул и Нотингам), които записват цели периоди с по три или две поредни купи. Но наистина да защитиш трофея си при всеки от тези отбори се оказва по-трудно, отколкото да го спечелиш за първи път и „червените” не правят изключение.

Отборът на Брюж

Чисто на хартия това би трябвало да е един от най-лесните финали. Две години по-рано Ливърпул е победил Брюж във финалите за купата на УЕФА и то след като белгийците буквално са творили чудеса докато стигнат до директната битка за трофея. Така е и сега, а отборът на Ернст Хапел е елиминирал от позицията на аутсайдер три финалиста в КЕШ през 70-те – Панатинайкос, Атлетико Мадрид и Ювентус. Отборът е не по-малко опитен и обигран от Ливърпул – на вратата е датчанинът Биргер Йенсен, доста стабилен страж, въпреки че британската преса по онова време го смята за несигурен. В центъра на защитата са австрийският национал Еди Кригер и бъдещият национален селекционер на Белгия Жорж Леекенс. Отдясно е капитанът Бастайнс, а вляво младокът Джино Маес. Жулиен Коолс, наричан „Маратонецът”, е моторът в средата на терена, където конците дърпа Рене Вандерейкен, част от големия национален тим на Белгия от края на 70-те и началото на 80-те. Даниел де Кубер оперира отдясно, а във финала наставника Хапел хвърля голямата бомба като пуска на терена унгарецът Лайош Ку, който преди този мач е играл само веднъж за Брюж и то за купата на Белгия. „Срещу английските отбори ни трябва играч, който да ги превъзхожда технически”, оправдава решението си австрийският треньор. В атака е ново попълнение за онова време – датчанинът Ян Сьоренсен, който така и не показва в мача почти нищо от отличната си техника, както и съименника му Симоен. Мачът пропуска легендата на белгийския футбол по онова време Раул Ламбер, футболист с над 500 мача за тима.

Ливърпул пък e добавил качество спрямо тима, спечелил трофея година по-рано, с привличането на двама фундаментални футболисти. Греъм Сунес пристига от Мидълзбро за 352 000 паунда през януари и се включва от полуфиналите с Борусия Мьонхенгалдбах, а голямата звезда е Кени Далглиш, който идва от Селтик срещу 440 000 паунда, колосална за времето си сума, за да смени любимеца на „Анфилд Роуд” Кевин Кигън. Това са двата важни детайла, с които машината за победи на мениджъра Боб Пейсли е сглобена. Точно преди финала питат Пейсли как се е задържал цели 21 години в Ливърпул, първо като играч, а след това преминавайки през всички стъпала на йерархията до мениджърския пост и той казва: „Просто не исках някой да развали всичко това, което градихме толкова време!”

Сунес (вдясно) идва от Мидълзбро
преди полуфинала с Борусия М

Вратарят Рей Клемънс идва от Скънторп през 1967 г. още при Шенкли и не оставя на никому ръкавиците оттогава. Неговата резерва е култовият вратар на Ковънтри от по-късните години Стив Огризович. В центъра на защитата е Томи Смит, един от ветераните на клуба, известен с твърдата си игра, който обаче е контузен и не може да участва на финала на „Уембли”. Неговият заместник Алън Хансен, по-късно известен коментатор, пък прави най-голямата грешка в мача и едва не помага за изравнителен гол на Брюж, като неговият партньор в отбрана Фил Томпсън чисти от голлинията. Вдясно е първият привлечен от Пейсли играч, след като поема поста – Фил Нийл, който идва от Нортхемптън. Отляво най-често е капитанът Емлин Хюз, който също е на „Анфилд” от 1967 г. Пред него е крилото Рей Кенеди, спечелил дубъл с Арсенал през 1970-71, преди да дойде при „червените”. На другия фланг е Джими Кейз, притежаващ невероятно мощен удар. В центъра играта градят Тери Макдермът и Сунес, а в атака е Кени Далглиш. Проблемите на Ливърпул преди мача са свързани не само с липсата на Смит, но и с травмата на бързака Стив Хейуей, който в крайна сметка остава на пейката за сметка на Дейвид Феърклъф, супер резервата, който вкарва сезон по-рано един знаменит победен гол срещу Сент Етиен, отворил пътя към първия трофей, а в следващата кампания записва 4 попадения в пет мача.

Мнозина определят самия мач като един от скучните в историята на финалите за КЕШ, но за мен той не е по-различен от много други, в които фаворитът е трябвало да вземе своето, но това се случва по много труден начин. Веднага в съзнанието ми идва сравнението с Милан – Бенфика през 1990 г., който също е в година на световно първенство и завършва със същия резултат – 1-0.

Ливърпул владее инициативата от първата минута до самия край, като само веднъж белгийците имат реално положение за гол при споменатата намеса на Фил Томпсън на голлинията в 80-ата минута. След мача Боб Пейсли дипломатично ще нарече Брюж „добре организиран в защита отбор”, но това, което наставникът на англичаните спестява, е, че планът на съперника е бил да се добере някак си до дузпи или да вкара при контраатака.

Второто трудно може да се случи, защото в отбрана Фил Томпсън е буквално вездесъщ. Той би могъл да е един от няколкото футболисти на Ливърпул, които спокойно могат да бъдат обявени за играч на мача и това не би било несправедливо. Другите са Тери Макдермът, преборил се за една безнадеждна топка на корнера, за да постави началото на положението за гола; Греъм Сунес, който по онова време трудно може да бъде оценен като легендарния играч на Ливърпул, в който ще се превърне по-късно, но в много моменти загатващ своята класа. И, разбира се, Кени Далглиш, голямата бъдеща легенда на клуба.

Кени Далглиш (в средата) ликува след гола си

За мен все пак номер едно в мача е именно Далглиш, защото шотландецът направи единственото, което трябваше на Ливърпул в мача. Той се пребори за една топка в наказателното поле, върна я към Сунес на границата. Сънародникът му не стреля отдалеч, както очакваха играчите на Брюж, а даде хитър двоен пас и Далглиш с лек прехвърлящ плонжа на Йенсен удар отдясно я изпрати в мрежата.

Голът на Далглиш

Голът на Кени Далглиш на видео

Ливърпул не изиграва в този финал на „Уембли” един от великите си мачове, но е този отбор, който познаваме в историята. Ако може да се говори за исторически стил на „червените”, то мачът с Брюж е един от десетките примери за него – няма смисъл нещата да се правят по сложен начин, след като има и по-прост. Това е философията на Ливърпул.

След финала Ернст Хапел коментира, че този Ливърпул е само сянка на отбора, който е победил неговия Брюж две години по-рано в купата на УЕФА. „И това какво точно им помага?”, отвръща капитанът на „червените” Емлин Хюз. Неговата усмивка, когато поема трофея от ръцете на президента на УЕФА Артемио Франки и танца по терена с Тери Макдермът са незабравимите спомени от финала заедно с деликатното „копване” на Кени Далглиш за гола.

Четири дни по-рано Ипсуич е победил фаворита Арсенал от ролята на аутсайдер в един от най-чудните финали за купата на Англия. В коментаторската кабина на Би Би Си гостува вратарят на Ливърпул Рей Клемънс, а в края Алън Пари го пита ще има ли сили Ливърпул да не допусне изненада като Арсенал и да защитата титлата си в Европа. „Само гледайте!”, казва Клемънс.

Това, което светът и Англия виждат на 10 май 1978 г. е как Ливърпул запазва в академичен стил мястото си сред най-великите клубове в историята.

Личният ми момент

Дейвид Феърклъф

Определено се вълнувах, докато вървях към хотела. Все пак Ливърпул беше властелинът на футбола по време на моето детство и винаги съм запазил особен респект към „червените”. Може би заради това най-много се наслаждавам на победите над този тим, които ми носи любимият Тотнъм, защото футболът ме е научил, че най-големите не заслужават омразата, която получават, а само уважение и респект. Особено, когато са част от детството.

Той ме чакаше в барчето на хотела. Типичен рижав англичанин, който веднага бива разпознат като такъв, но няма популярната физиономия на големите имена от футбола на Острова. Супер резервата Дейвид Феърклъф.

Звездата днес

Мой приятел беше организирал посещението му в рамките на няколко дни в България, където учудващо за него се радваше на огромен медиен интерес. Аз помагах, като асистирах за няколкото интервюта, които Дейвид даде и една пресконференция. Всичко това ми донесе удоволствието да прекарам доста време в неговата компания и, разбира се, в приказки за онзи Ливърпул. „Знаеш ли, всички ме свързват с гола срещу Сент Етиен, но за мен участието на финала срещу Брюж е най-важният ми момент”, каза ми тогава Феърклъф. „Бях само на 21 години и Боб Пейсли предпочете да започне с мен на върха вместо Стив Хейуей, а след това, когато Хейуей започна да загрява, всички очакваха да ме смени, но той извади Джими Кейз. Финал на „Уембли”, 90 минути на терена... Определено това е най-великият ми момент във футбола.”

На върха на атаката през първото полувреме и отляво през по-голяма част от второто, Дейвид Феърклъф нямаше шанса да се прояви като човека на решителния гол. Но срещу Брюж той бе просто част от великолепната машина на Ливърпул, направила „червените” кралете на Европа.

СТАТИСТИКА

Ливърпул – Клуб Брюж 1-0 (0-0)

Финал – „Уембли”Лондон; 10 май 1978 г.; Съдия – Чарлс Корвер (Хол)

1-0 Далглиш 64

Ливърпул: Клемънс – Нийл, Хансен, Томпсън, Хюз – Кейз (63 – Хейуей), Макдермът, Сунес, Кенеди – Далглиш, Феърклъф.

Треньор: Боб Пейсли

Брюж: Йенсен – Бастайнс, Кригер, Леекенс, Маес – Де Кубер, Куулс, Вандерейкен, Симоен – Ку, Сьоренсен

Треньор: Ернст Хапел

Играч на мача: Кени Далглиш (Ливърпул)

Програмата за мача: Самият факт, че говорим за една от програмите от финал на „Уембли”, показва, че е лесна за намиране, защото англичаните по традиция произвеждат големи тиражи заради много колекционери. Има и по-късна препечатка, като тя е отбелязана на задната корица отдолу. Спокойно можете да намерите тази програма за около 5 евро. Има богато представяне на двата тима с визитки и цветни снимки на играчите (това важи особено за Ливърпул). Снимата на „червените” е с отлично качество, а тази на Брюж е от полуфинала с Ювентус.

1987: Петата на Маджер и нещо повече

Поредица: финалите за Купата на европейските шампиони

Изминалата 2012 г. бе една от малкото в моя съзнателен живот, когато не гледах директно финала в Шампионска лига. Причината за този „необичаен” факт бе съвпадението на няколко събития. Първото е обективното и то е, че точно в деня на сблъсъка се намирах на едно от чудните места в света, където обаче човек е принуден да се върне повече от един век назад по отношение на комуникациите и досега с удобствата на модерния живот: Зографския манастир на полуостров Атон. Съвпадението с финала бе добре дошло за мен от морална гледна точка. От една страна почти винаги съм срещу Байерн, но от друга, ако подкрепях Челси в този мач, това щеше да означава, че искам любимият ми отбор Тотнъм да не играе в Шампионска лига. Самото натрупване на обстоятелства бе достатъчно драматично, за да предпочета близостта до духовното пред футбола, избор, който иначе трудно бих направил някога.

А и бях почти убеден, че Байерн ще спечели.

Когато на следващата сутрин тръгнах да търся името на победителя, съдбата избра това да се случи чрез полицейския патрул до българския манастир. Казвам ви честно, в мига, в който изстрелях въпроса „Челси или Байерн”, интуицията ми подсказа, че ще чуя името на англичаните. Ако тогава приех това за сензационно, то след като изгледах преди малко финала през 1987 г., направо ме озари прозрение, което намирам за историческо в моя живот. След днешния ден никога повече, в какъвто и да е финал в този турнир, няма да смятам Байерн за фаворит.

Байерн. Това са мъчениците, страдалците в историята на финалите на КЕШ. Колкото е нелепо да звучи това за отбор, който цели 4 пъти е триумфирал с този трофей и е изгубил още 5 финала.

Само тази статистика го прави един от великите отбори в историята на турнира. Ако обаче погледнем зад сухите цифри на тези 9 финала, ще видим, че баварците всъщност са единственият велик европейски отбор, който НИТО ВЕДНЪЖ не е бил убедителен в мача за трофея, както подобава на един велик отбор. С едно почти незначително изключение, което потвърждава правилото. През 1974 г. в първия си финал Байерн разбира Атлетико Мадрид в преиграването с 4-0, но чак след като едва отървава кожата си в първия мач. Следва истинска мъка и невероятно късметлийска победа над Лийдс година по-късно и не по-малко измъчен успех над Сент Етиен през 1976 г.

Шест години по-късно Байерн от позицията на фаворит е победен от Астон Вила, а през 1987 г. от още по-добра позиция отстъпва на Порто. За 1999 г. и обрата в последните секунди срещу Манчестър Юнайтед даже не трябва да се говори. Също и за късмета при дузпите срещу Валенсия година по-късно. Интер пък направо смачка баварците през 2010 г. За да дойде 2012 г. и пропуснатият шанс на собствения стадион. Това е накратко историята на великия Байерн на финали в най-важния турнир в света.

Героят Рабах Маджер с купата

Този срещу Порто трябва да бъде един от най-лесните в историята. Всички предпоставки са налице. Мачът се играе във Виена, почти на собствен терен за баварците. Немският език и близостта на Мюнхен правят така, че по трибуните превъзходството на червените е огромно. Порто разчита на подкрепата на едва 1600 запалянковци, а клубът е върнал останалите билети, които са купени също от фенове на Байерн.

Немците имат страхотен отбор – Жан-Мари Пфаф, белгийският вратар, който в полуфинала се е разделил с имиджа си на клоун и със серия спасявания е класирал почти сам тима на финала. Пред него изгонения в онзи мач с Реал либеро Клаус Аугенталер и беглецът от ГДР Норберт Нахтвай, успял да го замести успешно. Изгряващата звезда Лотар Матеус в средата на терена заедно с Анди Бреме и Михаел Румениге. Роланд Волфарт в атака, а до него и ветеранът Дитер Хьонес. Изобщо всички предпоставки за убедителен успех, допълнен и от традицията. От 1966 г. само два „латински” отбора са печелили трофея и те са Милан през 1969 г. и Ювентус през 1985 г.

В Байерн обаче има три проблема, които ще се окажат с решаващо значение от гледна точка на случилото се във Виена. Първият е, че треньорът Удо Латек вече е обявил оттеглянето си и това, че ще поеме директорския пост в Кьолн от следващия сезон. Днес това би изглеждало като незначителен факт, но в онези години Кьолн е отборът, който е големият местен конкурент на вътрешния фронт за Байерн. Явно е, че оттеглянето на Латек предизвиква напрежение. След мача треньорът в стил „Скандал в Байерн” ще обяви, че си тръгва доволен, защото повече няма да работи с играчи, които не изпълняват указанията му.

Другите два проблема са свързани с отсъствието на основни футболисти. Без Клаус Аугенталер защитата съвсем не е стабилна и можем само да гадаем дали някога щеше да има петичката на Маджер в този мач, ако Ауге беше на терена. Вторият важен липсващ играч е Роланд Волфарт, който е контузен. Без него най-острият футболист на Байерн във финала е талантливото ляво крило Лудвиг Кьогъл, който освен, че вкарва гола за немците, прави няколко свойствени пробива и също толкова симулации, включително една за дузпа, подмината от съдията. Без Волфарт, основен нападател по онова време, Байерн просто разчита на божията помощ, за да вкара гол.

Тази помощ се явява в лицето на белгийския съдия Алексис Поне. Чак сега си давам сметка за един детайл от този мач и то след като прочетох доста интересни неща около назначението на белгиеца за финала. Всъщност то е жест от УЕФА, защото кариерата му е пред своя край, а от позицията на днешния ден вече знаем, че Поне е една от най-важните фигури в съдийството в последните 20 години. Назначението му е жест, защото белгиецът прави скандален сезон по същото време. Първо гони несправедливо двама играчи на Рейнджърс срещу Борусия Мьонхенгладбах, а след това записва срамен инцидент, като показва червен картон на невинен играч в мач от купата на Белгия.

Помощта му към Байерн е в един дребен детайл, който обаче обръща всичко. Немците печелят тъч отляво и Магаляеш застава на метър пред линията, докато Плюглер отива да вземе топката. Поне се приближава до португалеца и му казва да се махне оттам, защото няма право да застава толкова близо. Това е невярно. Магаляеш няма право единствено да подскача и ръкомаха, като по този начин пречи на изпълнението на тъча. Тогава халфът на Порто се връща с гръб към наказателното поле, а Пфлюглер хвърля тъча. Магаляеш скача нескопосано, за да играе с топката и само я насочва към главата на Кьогл, който я изпраща в мрежата за 1-0.

Всичко тръгва по плана на Байерн. Удо Латек признава, че идеята му е била отборът да вкара гол до 30-ата минута и да обърка португалците. Това не само не се случва, но през второто полувреме Байерн се оттегля да пази преднината си и Порто поема инициатива, а след това стига и до един от най-заслужените обрати в историята на финалите.

Португалците може и да са аутсайдери преди мача, но в никакъв случай не са случаен отбор. Три години по-рано те играят един страхотен финал срещу Ювентус в КНК, който губят с 1-2 и след онзи мач се развиват изключително много като отбор. За онова време те са интернационален състав – полският национал Млинарчик пази на вратата им, двамата бразилци Селсо и Жуари се възползват от това, че имат двойно гражданство. Алжирецът Рабах Маджер пък е звезда от световното първенство. Добавяме носителя на Златната обувка Фернандо Гомеш, който не играе в мача, защото счупва крак на тренировка. Перлата пък е Паоло Футре младата надежда на португалския футбол. И най-вече изключителният тактик Артур Жорже на треньорския пост.

Мустакатият наставник прави ключовата смяна на полувремето, като пуска Жуари на мястото на Куим. Той заедно с Маджер и Футре създават няколко магически момента, а алжирецът прави два пропуска – един с удар от границите на наказателното поле, след като Соуса буквално развинтва Винкълхофер на левия фланг, а след това и пред самата голлиния след пробив на Жуари.

За да дойде 77-ата минута, създала легендарния момент от този финал. Жуари си разменя двоен пас с другата резерва Фраско, нахлува отдясно в наказателното поле и пуска топката успоредно на голлинията над шпагата на Пфлюглер и покрай плонжа на Пфаф. Тя отива към Маджер, който се забавя за миг, за да се хвърли притичалият Флик в другата част на вратата и с пета я насочва в противоположния на играча на Байерн ъгъл. Един от най-великите голове в историята на финалите, да не кажа и нещо повече.
ГОЛЪТ НА МАДЖЕР

При изпълнението на този трик Маджер се контузва и докато тече ответната атака на Байерн, камерата показва как лекарите замразяват именно десния му крак. Веднага след влизането си на терена алжирецът на практика решава мача, като след пробив отляво прехвърля топката към Жуари и бразилецът я засича неспасяемо в мрежата (на снимката).

Порто съвсем не се оттегля в глуха защита до края. Дори напротив – Артур Жорже продължава да разчита на трима нападатели в стремежа си да реши всичко с нов гол на контра. Байерн? Никаква идея за обрат, отборът си остава с гола на Кьогл, една симулация за дузпа на същия играч и един удар отдалеч след фаул на Лотар Матеус.

Порто получава купата на терена, която Жоао Пинто буквално грабва от ръцете на президента на УЕФА Жак Жорж и веднага понася към феновете на тима, следван от всичките си съотборници. В бързината те забравят да вземат златните си медали.

Самият финал за мен е един от най-хубавите в историята, а що се отнася до това кой е номер едно на терена, важността на мига безспорно определя Рабах Маджер като голямата и решителна фигура. Иначе си заслужава да се отбележат изявите на още двама от „драконите” – в средата на терена Антонио Соуса е близо до определението „изключителен” и ако Порто беше спечелил по някакъв друг начин, освен с магията на Маджер, то той щеше да е играчът на мача. И, разбира се, Паоло Футре. Скоро след това Футре ще премине в огромен трансфер в Атлетико Мадрид, но във Виена тормози непрекъснато с бързината и финтовете си играчите на Байерн. Всъщност в този финал Футре напомня за един друг познайник на Байерн от финалите – Доминик Рощо с фланелката на Сент Етиен през 1976 г. – и като визия, и като игра.

И още едно интересно съвпадение. До онзи мач Байерн има спечелени 13 големи трофея. Номер 13 (Жуари) е този, който решава мача в полза на Порто.

Исторически този двубой е важен с две неща. Порто връща латинския футбол на сцената. И най-вече посяга към господството на Бенфика в Португалия и от онзи ден нататък прави необходимото, за да се превърне, ако не в най-големия, то поне в най-успешния португалски клуб в последния четвърт век.

СТАТИСТИКА

Порто – Байерн 2-1 (0-1)

Финал – „Пратер”/Виена; 27 май 1987 г.; Съдия – Алексис Поне (Белгия)

0-1 Кьогл 25; 1-1 Маджер 77; 2-1 Жуари 79

Порто: Млинарчик – Жоао Пинто, Едуардо Луиш, Селсо, Инасио (66 – Фраско) – Жайме Магаляеш, Маджер, Соуса, Куим (46 – Жуари), Андре – Футре

Треньор: Артур Жорже

Байерн: Пфаф – Винкълхофер, Едер, Нахтвай, Пфлюглер – Бреме, Матеус, Флик (81 – Лунде), М. Румениге – Хьонес, Кьогл

Треньор: Удо Латек

Играч на мача: Рабах Маджер

Програмата за мача: В три поредни години УЕФА пуска сходни програми със силует на футболист на корицата на фона на цветовете на знамето на страна-домакин – в този случай Австрия. Тази е втората и е много лесна за намиране. Интересното е, че в нея няма и дума на английски, а е двуезична на немски и португалски. Основният текст, включително представянето на отборите, е на немски. Снимките на двата тима са черно-бели, а звезди на Байерн според нея са Пфаф и Матеус и съответно контузения Фернандо Гомеш и Паоло Футре на Порто.