1987: Петата на Маджер и нещо повече

Поредица: финалите за Купата на европейските шампиони

Изминалата 2012 г. бе една от малкото в моя съзнателен живот, когато не гледах директно финала в Шампионска лига. Причината за този „необичаен” факт бе съвпадението на няколко събития. Първото е обективното и то е, че точно в деня на сблъсъка се намирах на едно от чудните места в света, където обаче човек е принуден да се върне повече от един век назад по отношение на комуникациите и досега с удобствата на модерния живот: Зографския манастир на полуостров Атон. Съвпадението с финала бе добре дошло за мен от морална гледна точка. От една страна почти винаги съм срещу Байерн, но от друга, ако подкрепях Челси в този мач, това щеше да означава, че искам любимият ми отбор Тотнъм да не играе в Шампионска лига. Самото натрупване на обстоятелства бе достатъчно драматично, за да предпочета близостта до духовното пред футбола, избор, който иначе трудно бих направил някога.

А и бях почти убеден, че Байерн ще спечели.

Когато на следващата сутрин тръгнах да търся името на победителя, съдбата избра това да се случи чрез полицейския патрул до българския манастир. Казвам ви честно, в мига, в който изстрелях въпроса „Челси или Байерн”, интуицията ми подсказа, че ще чуя името на англичаните. Ако тогава приех това за сензационно, то след като изгледах преди малко финала през 1987 г., направо ме озари прозрение, което намирам за историческо в моя живот. След днешния ден никога повече, в какъвто и да е финал в този турнир, няма да смятам Байерн за фаворит.

Байерн. Това са мъчениците, страдалците в историята на финалите на КЕШ. Колкото е нелепо да звучи това за отбор, който цели 4 пъти е триумфирал с този трофей и е изгубил още 5 финала.

Само тази статистика го прави един от великите отбори в историята на турнира. Ако обаче погледнем зад сухите цифри на тези 9 финала, ще видим, че баварците всъщност са единственият велик европейски отбор, който НИТО ВЕДНЪЖ не е бил убедителен в мача за трофея, както подобава на един велик отбор. С едно почти незначително изключение, което потвърждава правилото. През 1974 г. в първия си финал Байерн разбира Атлетико Мадрид в преиграването с 4-0, но чак след като едва отървава кожата си в първия мач. Следва истинска мъка и невероятно късметлийска победа над Лийдс година по-късно и не по-малко измъчен успех над Сент Етиен през 1976 г.

Шест години по-късно Байерн от позицията на фаворит е победен от Астон Вила, а през 1987 г. от още по-добра позиция отстъпва на Порто. За 1999 г. и обрата в последните секунди срещу Манчестър Юнайтед даже не трябва да се говори. Също и за късмета при дузпите срещу Валенсия година по-късно. Интер пък направо смачка баварците през 2010 г. За да дойде 2012 г. и пропуснатият шанс на собствения стадион. Това е накратко историята на великия Байерн на финали в най-важния турнир в света.

Героят Рабах Маджер с купата

Този срещу Порто трябва да бъде един от най-лесните в историята. Всички предпоставки са налице. Мачът се играе във Виена, почти на собствен терен за баварците. Немският език и близостта на Мюнхен правят така, че по трибуните превъзходството на червените е огромно. Порто разчита на подкрепата на едва 1600 запалянковци, а клубът е върнал останалите билети, които са купени също от фенове на Байерн.

Немците имат страхотен отбор – Жан-Мари Пфаф, белгийският вратар, който в полуфинала се е разделил с имиджа си на клоун и със серия спасявания е класирал почти сам тима на финала. Пред него изгонения в онзи мач с Реал либеро Клаус Аугенталер и беглецът от ГДР Норберт Нахтвай, успял да го замести успешно. Изгряващата звезда Лотар Матеус в средата на терена заедно с Анди Бреме и Михаел Румениге. Роланд Волфарт в атака, а до него и ветеранът Дитер Хьонес. Изобщо всички предпоставки за убедителен успех, допълнен и от традицията. От 1966 г. само два „латински” отбора са печелили трофея и те са Милан през 1969 г. и Ювентус през 1985 г.

В Байерн обаче има три проблема, които ще се окажат с решаващо значение от гледна точка на случилото се във Виена. Първият е, че треньорът Удо Латек вече е обявил оттеглянето си и това, че ще поеме директорския пост в Кьолн от следващия сезон. Днес това би изглеждало като незначителен факт, но в онези години Кьолн е отборът, който е големият местен конкурент на вътрешния фронт за Байерн. Явно е, че оттеглянето на Латек предизвиква напрежение. След мача треньорът в стил „Скандал в Байерн” ще обяви, че си тръгва доволен, защото повече няма да работи с играчи, които не изпълняват указанията му.

Другите два проблема са свързани с отсъствието на основни футболисти. Без Клаус Аугенталер защитата съвсем не е стабилна и можем само да гадаем дали някога щеше да има петичката на Маджер в този мач, ако Ауге беше на терена. Вторият важен липсващ играч е Роланд Волфарт, който е контузен. Без него най-острият футболист на Байерн във финала е талантливото ляво крило Лудвиг Кьогъл, който освен, че вкарва гола за немците, прави няколко свойствени пробива и също толкова симулации, включително една за дузпа, подмината от съдията. Без Волфарт, основен нападател по онова време, Байерн просто разчита на божията помощ, за да вкара гол.

Тази помощ се явява в лицето на белгийския съдия Алексис Поне. Чак сега си давам сметка за един детайл от този мач и то след като прочетох доста интересни неща около назначението на белгиеца за финала. Всъщност то е жест от УЕФА, защото кариерата му е пред своя край, а от позицията на днешния ден вече знаем, че Поне е една от най-важните фигури в съдийството в последните 20 години. Назначението му е жест, защото белгиецът прави скандален сезон по същото време. Първо гони несправедливо двама играчи на Рейнджърс срещу Борусия Мьонхенгладбах, а след това записва срамен инцидент, като показва червен картон на невинен играч в мач от купата на Белгия.

Помощта му към Байерн е в един дребен детайл, който обаче обръща всичко. Немците печелят тъч отляво и Магаляеш застава на метър пред линията, докато Плюглер отива да вземе топката. Поне се приближава до португалеца и му казва да се махне оттам, защото няма право да застава толкова близо. Това е невярно. Магаляеш няма право единствено да подскача и ръкомаха, като по този начин пречи на изпълнението на тъча. Тогава халфът на Порто се връща с гръб към наказателното поле, а Пфлюглер хвърля тъча. Магаляеш скача нескопосано, за да играе с топката и само я насочва към главата на Кьогл, който я изпраща в мрежата за 1-0.

Всичко тръгва по плана на Байерн. Удо Латек признава, че идеята му е била отборът да вкара гол до 30-ата минута и да обърка португалците. Това не само не се случва, но през второто полувреме Байерн се оттегля да пази преднината си и Порто поема инициатива, а след това стига и до един от най-заслужените обрати в историята на финалите.

Португалците може и да са аутсайдери преди мача, но в никакъв случай не са случаен отбор. Три години по-рано те играят един страхотен финал срещу Ювентус в КНК, който губят с 1-2 и след онзи мач се развиват изключително много като отбор. За онова време те са интернационален състав – полският национал Млинарчик пази на вратата им, двамата бразилци Селсо и Жуари се възползват от това, че имат двойно гражданство. Алжирецът Рабах Маджер пък е звезда от световното първенство. Добавяме носителя на Златната обувка Фернандо Гомеш, който не играе в мача, защото счупва крак на тренировка. Перлата пък е Паоло Футре младата надежда на португалския футбол. И най-вече изключителният тактик Артур Жорже на треньорския пост.

Мустакатият наставник прави ключовата смяна на полувремето, като пуска Жуари на мястото на Куим. Той заедно с Маджер и Футре създават няколко магически момента, а алжирецът прави два пропуска – един с удар от границите на наказателното поле, след като Соуса буквално развинтва Винкълхофер на левия фланг, а след това и пред самата голлиния след пробив на Жуари.

За да дойде 77-ата минута, създала легендарния момент от този финал. Жуари си разменя двоен пас с другата резерва Фраско, нахлува отдясно в наказателното поле и пуска топката успоредно на голлинията над шпагата на Пфлюглер и покрай плонжа на Пфаф. Тя отива към Маджер, който се забавя за миг, за да се хвърли притичалият Флик в другата част на вратата и с пета я насочва в противоположния на играча на Байерн ъгъл. Един от най-великите голове в историята на финалите, да не кажа и нещо повече.
ГОЛЪТ НА МАДЖЕР

При изпълнението на този трик Маджер се контузва и докато тече ответната атака на Байерн, камерата показва как лекарите замразяват именно десния му крак. Веднага след влизането си на терена алжирецът на практика решава мача, като след пробив отляво прехвърля топката към Жуари и бразилецът я засича неспасяемо в мрежата (на снимката).

Порто съвсем не се оттегля в глуха защита до края. Дори напротив – Артур Жорже продължава да разчита на трима нападатели в стремежа си да реши всичко с нов гол на контра. Байерн? Никаква идея за обрат, отборът си остава с гола на Кьогл, една симулация за дузпа на същия играч и един удар отдалеч след фаул на Лотар Матеус.

Порто получава купата на терена, която Жоао Пинто буквално грабва от ръцете на президента на УЕФА Жак Жорж и веднага понася към феновете на тима, следван от всичките си съотборници. В бързината те забравят да вземат златните си медали.

Самият финал за мен е един от най-хубавите в историята, а що се отнася до това кой е номер едно на терена, важността на мига безспорно определя Рабах Маджер като голямата и решителна фигура. Иначе си заслужава да се отбележат изявите на още двама от „драконите” – в средата на терена Антонио Соуса е близо до определението „изключителен” и ако Порто беше спечелил по някакъв друг начин, освен с магията на Маджер, то той щеше да е играчът на мача. И, разбира се, Паоло Футре. Скоро след това Футре ще премине в огромен трансфер в Атлетико Мадрид, но във Виена тормози непрекъснато с бързината и финтовете си играчите на Байерн. Всъщност в този финал Футре напомня за един друг познайник на Байерн от финалите – Доминик Рощо с фланелката на Сент Етиен през 1976 г. – и като визия, и като игра.

И още едно интересно съвпадение. До онзи мач Байерн има спечелени 13 големи трофея. Номер 13 (Жуари) е този, който решава мача в полза на Порто.

Исторически този двубой е важен с две неща. Порто връща латинския футбол на сцената. И най-вече посяга към господството на Бенфика в Португалия и от онзи ден нататък прави необходимото, за да се превърне, ако не в най-големия, то поне в най-успешния португалски клуб в последния четвърт век.

СТАТИСТИКА

Порто – Байерн 2-1 (0-1)

Финал – „Пратер”/Виена; 27 май 1987 г.; Съдия – Алексис Поне (Белгия)

0-1 Кьогл 25; 1-1 Маджер 77; 2-1 Жуари 79

Порто: Млинарчик – Жоао Пинто, Едуардо Луиш, Селсо, Инасио (66 – Фраско) – Жайме Магаляеш, Маджер, Соуса, Куим (46 – Жуари), Андре – Футре

Треньор: Артур Жорже

Байерн: Пфаф – Винкълхофер, Едер, Нахтвай, Пфлюглер – Бреме, Матеус, Флик (81 – Лунде), М. Румениге – Хьонес, Кьогл

Треньор: Удо Латек

Играч на мача: Рабах Маджер

Програмата за мача: В три поредни години УЕФА пуска сходни програми със силует на футболист на корицата на фона на цветовете на знамето на страна-домакин – в този случай Австрия. Тази е втората и е много лесна за намиране. Интересното е, че в нея няма и дума на английски, а е двуезична на немски и португалски. Основният текст, включително представянето на отборите, е на немски. Снимките на двата тима са черно-бели, а звезди на Байерн според нея са Пфаф и Матеус и съответно контузения Фернандо Гомеш и Паоло Футре на Порто.