Атина: класическите клубове – част 1

Някога, във времето на визите и прохождащата демокрация, смятах Атина за прозорец към големия футбол. Местните отбори значително лесно достигаха до Шампионска лига, а пътуването до там беше възможност да се обере някоя трохичка от богатата трапеза на най-популярната игра. Тогава открих и големия контраст – дългото и изморително пътуване с автобус, при което слизаш почти изцеден в гръцката столица, и краткия път със самолет, сякаш си правиш един градски маршрут в София.

Заради това не се замислих и за секунда, когато трябваше да избирам между двата вида транспорт при това на една цена. Звучи абсурдно, но е така. Автобусът в двете посоки струва около 200 лева, но за същата сума можете да си осигурите и двупосочен билет с Aegean Airlines. Всъщност тази компания е страхотно решение за пътувания до Атина, както и островите в Гърция с условието да си вземете билета поне месец и половина до два по-рано.

Новото летище, построено за Олимпиадата през 2004 г., е впечатляващо, грандиозно, но и твърде отдалечено от града. Предимствата обаче не са малко, защото до старото в Глифада, напомнящо скромната софийска аерогара от миналото, се стигаше сред безкрайни задръствания, а в случая можете да избирате между метрото за 7 евро и експресните автобуси за 5 евро, които водят до важни точки в града. Ако ще продължите пътуването си до друго място, както беше в моя случай с Триполи, където трябваше да гледам Астерас – Тотнъм същия ден, експресният автобус е по-доброто решение.

Всъщност престоят в Атина се дължи на огромната загриженост от Тотнъм за феновете, че ще бъде трудно да намерят адекватна нощувка в Триполи, както и обратен транспорт към столицата след мача. Заради това нямам никакви колебания да използвам предложения от клуба безплатен автобус до площад „Омония”. В главата си вече имам план, според който ще се опитам да обиколя максимален брой местни клубове.

Дори и на теория това не е лесна задача. Според скорошни статистики около 300 000 души от петмилионното население на мегаполиса играе футбол, голяма част организирано в малки аматьорски клубове. Като добавим огромните размери на града и ограниченото време до полета в късния следобед, то със сигурност трябва да направя някаква класификация, която да следвам като задача, както и оптимален маршрут. В елита на гръцкия футбол са играли около 20 клуба от Атина и пристанището Пирея. В европейските турнири числото е наполовина. Всеизвестен факт е обаче това, че трите големи клуба на гръцкия футбол са от столицата: Олимпиакос, Панатинайкос и АЕК. Те са спечелили почти всички шампионски титли, като единствено солунските ПАОК и Арис, както и Лариса са стигали до най-престижния местен трофей. Ако към трите гранда добавим Паниониос, то това е класическата четворка клубове. Друг тип са „новите” – амбициозни отбори като Атромитос днес и Егалео в близкото минало, които са инвестирали солидно, стигнали са до някакви резултати в Европа и са построили нови и модерни стадиони. В това отношение Егалео е по-скоро трагичен пример, защото чудесният му стадион в момента се „наслаждава” на аматьорски футбол заради пропадането на тима в ниските дивизии. Трета категория са класическите отбори, които някога са били солидна част от елита, но днес са далеч от славните си дни, както и от първа дивизия. Такива са Аполон и Етникос Пирея. И последната група са класическите квартални клубчета, успели да запишат някой и друг сезон в елита, а някои и в Европа. Такъв например е Атинайкос, отбор от източната част на Атина, който е играл дори срещу Манчестър Юнайтед в турнирите.

В крайна сметка разумът надделява и решавам, че това ще е пътуването на четирите класически клуба, което значи няколко пъти да кръстосам Атина. Поставям си като задача да видя стадионите, да си направя снимки и да посетя клубните магазини.

Всъщност, когато казвам, че Атина в миналото е била прозорец към света на големия футбол, това до голяма степен е свързано и с футболните списания, които изкупувам и колекционирам от какви ли не точки по света. И до днес гръцката столица, за разлика от София, е място, от където можеш да се снабдиш с последните броеве на почти всяко голямо футболно издание в Европа. Специализирането магазинче за чужди вестници и списания се намира на площад „Омония”, едно от трите ключови места в Атина и съответно спирки на метрото. Другите две са „Синтагма”, където е парламентът и „Монастираки” с живописните улички с всевъзможни сувенири. На тези три точки трите линии на метрото се пресичат в своеобразен триъгълник и се правят смените.

Магазинът на Олимпиакос

Тук предприемам и първия брилянтен ход, който гарантира успеха на цялата мисия. Решавам да спестя време като посетя трите официални магазина на трите големи клуба, намиращи се в радиус 250 метра именно на „Монастираки”. Вляво от станцията по уличката е този на Олимпиакос. Вдясно, точно в отсрещната пряка е първо магазинът на Панатинайкос, а веднага след него зад ъгъла и третия – на АЕК.

Феншопът на Панатинайкос

В трите магазина всичко е като по калъп. Сякаш си има конкретни артикули, които е ясно, че се купуват масово и те са произведени в цветовете и с емблемите на клубовете. В този на Олимпиакос ме посрещат хладно и делнично, гледат ме кисело докато правя снимки. Определено не им е приятно, че използвам кредитна карта за разплащането. В третия магазин, този на АЕК, бабата на касата директно се нацупва, че плащам с карта, защото сумата не била значима. Явно парите кеш са важни за закъсалия финансово клуб, минал през ада на трета дивизия. Най-любезна е дамата зад щанда на Панатинайкос. Учудва се, когато вземам в ръце тежащата над 10 килограма юбилейна книга на клуба за 100-годишнината. „Няма смисъл да я вземате. Много е хубава, но едва ли разбирате гръцки”, казва ми тя. „Проблемът е, че имам само една раница и няма къде да я събера, иначе ми е достатъчно да имам цифрите и цялата фактология. Тях ще разбера”, отговарям аз. Питам я дали помни българския вратар Лафчис или Христо Колев, но очевидно не е била родена през 80-те или по-скоро тогава се е родила.

От „Монастираки” първата цел е Олимпиакос и неговият стадион „Караискакис”. Пътят е около половин час с М1, като целта е спирка „Фалиро”. „Фалиро” е името на квартала, където е основан Олимпиакос през 1925 г. Самият стадион е кръстен на героя от гръцката война за независимост Георгиос Караискакис. Олимпиакос пък е безспорният гранд на гръцкия футбол. Самият факт, че има 41 шампионски титли (16 дубъла), докато всички останали клубове са спечелили общо 37, казва почти всичко за превъзходството. Тридесет и шест процента от населението на Гърция или около два милиона и половина души са привърженици на „Легендата”, както наричат гранда от Пирея от 50-те години насам. Милиони са и феновете сред гръцката диаспора, а според световни проучавания със своите 96 000 членове, Олимпиакос е един от 10-те най-големи клуба в света като регистрирани привърженици, изпреварващ в класацията дори Реал Мадрид.

"Караискакис"

„Легендата” започва през 20-те години на XX век с братята Андрианопулос. Те са петима, като в един момент съставляват цялата нападателна линия на Олимпиакос, а по-късно всички са уважавани личности в живота на Гърция, част от тях и политици. Последният останал жив, 94-годишният Леонидас, запали факлата с олимпийския огън през 2004 г. по време на щафетата в Пирея. Първите фенове на Олимпиакос са от работническата класа в Пирея, но успехите през 50-те години му носят национална популярност.

Следващите трофеи се дължат най-вече на усилията на трима солидни президенти: Никос Гуландрис през 70-те и Сократис Кокалис в по-нови времена и корабният магнат Евангелос Маринакис, купил клуба през 2010 г. Между първия и втория е престоят на скандалния Коскотас, който стигна до затвора за финансови машинации. Именно по негово време – краят на 80-те до средата на 90-те години, е най-тежкият период за гранда от Пирея, който не успява да спечели титлата в продължение на 9 сезона. Самият период е известен като „Каменната ера”. Сегашният бос Маринакис също има противоречива репутация, а е и част от грандиозен скандал, свързан със съдийски поръчки и насърчаване на хулиганство, в което още няма повдигнати обвинения, независимо от публикуването на записи от телефонни разговори.

Иначе формулата на успеха за Олимпиакос е ясна. Солидни суми за трансфери, които доведоха на „Караискакис” звезди като Ривалдо, Джовани, Карембьо, Мелберг и т.н. през годините, кратки и напрегнати мандати на различни треньори и непрекъснати опити за европейска легитимация чрез Шампионска лига. В интерес на истината, въпреки смазващо превъзходство на Олимпиакос на вътрешната сцена в последните 20 години, то Панатинайкос си остава най-голямата марка на гръцкия футбол в европейските турнири.

Стадион „Караискакис” се вижда отдясно с влизането на мотрисата на метростанцията. Веднага се разбира, че говорим за един от най-модерните стадиони в Европа, който заслужава мачове от Шампионска лига. През 2004 г. Олимпиакос се ангажира да го построи отново, след което общината му даде правото да го ползва до 2052 г. срещу ангажимента да внася 15% от приходите в хазната. Съоражението е вдигнато за рекордните 14 месеца, а цената му е 60 милиона евро. Атмосферата на мач е страховита, като не са никак малко гостуващите звезди, които след това са определили феновете на Олимпиакос като „най-добрите в света”. Червено-белите са побратимени с Цървена Звезда, а отскоро и със Спартак Москва, като наричат триадата „Православните братя”. Безспорните врагове са Панатинайкос, като там инцидентите са ежедневие около всеки мач. Съперничеството с АЕК е главно по спортни причини, а друг голям съперник е ПАОК заради враждата между столицата и Солун. Всъщност омразата с ПАОК води началото си от 60-те години, когато Олимпиакос отмъква символа и звезда на солунския тим Йоргос Кудас.

На един мач срещу АЕК през 1981 г., който Олимпиакос печели с 6-0, се случва най-голяма трагедия в клуба и гръцкия футбол изобщо. Публиката тръгва към централния сектор в края на мача, за да поздрави като герои играчите, но вратите са затворени и в създалия се хаос загиват 21 запалянковци, а десетки са ранени.

В моя план следва вечният съперник Панатинайкос, което значи обратен 30-минутен път с метрото до „Монастираки” и оттам смяна на линията с номер 3 за няколко спирки до „Амбелокипи”, където се намира зеленият гранд. Пътят от Пирея до „Монастираки” е най-приятната част от атинското метро изобщо, защото почти през цялото време мотрисата се движи над земята между спокойни и зелени кварталчета.

Още с излизането от станцията контрастът е огромен. Докато в Пирея е спокойно, тук кипи живот. Стадионът на Панатинайкос се намира на една от най-оживените улици, известна като „Леофорос” или „Булевардът”. Това донякъде има общо и с факта, че Панатинайкос винаги е смятан за отбор на висшата класа.

Днес обаче реалността е друга. Отборът е един от двата в Гърция, които са собственост на феновете на тима (другият е Арис) и се бори всекидневно за своето оцеляване. През 2012 г. Янис Вардиноянис, получил акциите 12 години по-рано от известния си чичо Йоргос, ги подарява на тръста на фенове „Панатинайкос Алианс”. Идеята на тръста, в който участват и част от играчите на тима, е всеки според възможностите си да подпомага годишно зелените, като общо се управляват придобитите акции. Членовете са над 8000, а сумата, която осигуряват годишно е около 2.5 милиона евро.

"Апостолос Николаидис"

Кризата принуди Панатинайкос да се откаже от проекта за строеж на супермодерния си стадион „Вотаникос Арена”, а освен това и от тези за разрушаването на стария си дом „Апостолос Николаидис”. Днес отборът играе на Олимпийския стадион в някои от мачовете, но за да пести средства използва и традиционния си дом.

Той изглежда днес поовехтял, но пък крие в себе си огромна слава, след като е бил подслон не само на зелените, но и на гръцкия национален отбор. Другите два гранда Олимпиакос и АЕК също са играли част от европейските си мачове тук.

Всъщност Европа е един от козовете на Панатинайкос в безкрайните сравнения с другия гранд Олимпиакос. Отборът е единственият гръцки, достигал финал в турнира за купата на шампионите. През 1971 г., воден от Ференц Пушкаш, Пао отстъпва на Аякс на „Уембли” с 0-2, като по онова време е аматьорски отбор. Звездата Антониос Антониадис завършва като голмайстор турнира, в който гръцкият тим елиминира Жьонес Еш, Слован, Евертън и Цървена звезда. Същата година Панатинайкос играе и за Междуконтиненталната купа, отстъпвайки в два мача на уругвайския Насионал.

Европейските подвизи продължават и през 80-те години, вече в ерата на петролния магнат Йоргос Вардиноянис, който не жали средства и привлича в отбора звезди като Хуан Рамон Роча и Велимир Заец, които заедно с местният любимец Димитрис Саравакос и бъдещия президент на Левски Томас Лафчис достигат до полуфинал за КЕШ срещу Ливърпул през 1984-85, където са елиминирани. Няколко години по-късно Панатинайкос е воден от Христо Бонев, а в състава му блести друга легенда на Локо Пловдив – Христо Колев.

Семейството на Вардиноянис не жали средства и Панатинайкос доминира в Гърция в началото на 90-те години, а през 1995-96 е на ръба да се класира на финал в Шампионска лига. Зелените побеждават Аякс с 1-0 като гости в полуфинала с поляка Кшищоф Важиха в състава (вечен голмайстор), но губят безславно с 0-3 на реванша.

Всъщност европейската история винаги е заемала специално място в сърцата на феновете на Панатинайкос. Неслучайно дори торбичките в магазина са с карта на Европа, на която са отбелязани славните мачове на тима.

Като изключим това, гордостта на Панатинайкос е фактът, че единствен е печелил шампионската титла, без да загуби нито един мач през сезона, а освен това държи и рекорда за резултат в „дербито на вечните съперници”, както е известен сблъсъкът с Олимпиакос – 8-2 през 1930 г.

Самият стадион има скромен магазин, а най-интересното място е „Тира 13”, или „Вход 13”, символът на агитката на тима. Беше предвидено само този вход да бъде запазен при планираното разрушаване на стадиона и в него да се помещава музеят на Панатинайкос, но явно още дълго феновете ще използват митичната трибуна. Зелените са известни с огньовете в същия цвят, които палят по време на големите мачове, както и винаги добрата хореография, а братските им запалянковци са тези на Рапид Виена и Рома.

Доста интересен спор е как се появява детелината върху емблемата на Панатинайкос, като се знае, че тя е предложена от атлета Михалис Папазоглу. Според най-популярната версия той е бил вдъхновен Били Шеринг, канадският атлет от ирландски произход, който побеждава на олимпийския маратон в Атина през 1906 г., облечен в бяла тениска с огромна зелена детелина на гърдите.

Магазинът на АЕК на
"Монастираки"

Третият голям клуб АЕК спестява време, свързано с посещение, защото няма стадион. През 2003 г. тогавашният президент на клуба Янис Границас решава да разруши стадион „Никос Гумас”, защото го смята за твърде стар и освен това сериозно пострадал от разрушителното земетресение в Атина. Четири години по-късно наследникът му и бивш играч на клуба Демис Николаидис обявява началото на проекта за строеж на „АЕК Арена”, петзвезден стадион отново в северозападните предградия с капацитет от 50 000 места, но финансовата криза отказва клуба от него. Чак през миналата година сегашният шеф Димитрис Мелисанидис представи поредния нов проект за стадион „Агия София”, който ще се намира на мястото на стария в квартал Неа Филаделфия. „Агия София” ще напомня по конструкция за стените на Константинопол, старата византийска столица, с която клубът е неразривно свързан.

АЕК основан от бегълци от Константинопол и Мала Азия през 1924 г. Повечето от тях са бивши футболисти от Пера Клуб, гръцки отбор от Истанбул, който съществува и днес под името Бейоглу и поддържа отлични връзки с АЕК. Съвсем естествено АЕК започва да трупа фенове от предградията на Атина, които се заселени с бегълци и изпреварва бързо по популярност другите подобни клубове Аполон и Паниониос. Тогава се заражда и враждата с Панатинайкос на база произход на феновете. Тези на АЕК са пришълци, докато зелените са кореняци. Мачът между двата тима си спечелва името „дербито на Атина”.

Няколко са златните поколения на АЕК, но най-впечатляващо е това от началото на 90-те години на Савевски, Батиста, Караянис, Александрис, Шабанаджович, Савидис и Димитриадис, което под ръководството на Душан Байевич печели три поредни шампионски титли (1992-94) и става първият гръцки отбор, класирал се в Шампионска лига. Байевич обаче решава да премине в Олимпиакос, което създава голямата вражда с този клуб, а босненецът губи статуса си на символ на жълто-черните. Това той ще усети на гърба си при завръщането си в клуба в началото на века, когато е посрещнат хладно, дори враждебно и не се задържа дълго. Той си тръгва през 2004 г. по време на мач срещу Ираклис в един доста драматичен сезон. По онова време президентът Хрисосмос Псомиадис заедно с бодигардовете си посяга на футболиста Демис Николаидис, който след това отива със свободен трансфер в Атлетико Мадрид. Николаидис е основал междувременно фенклуба „Еносис 1924”, който ще се превърне в доста влиятелен тръст на привържениците на АЕК. Проектът не се реализира напълно и тръстът така и не съумява да поеме контрол върху АЕК, но и до ден днешен има място в борда на директорите на клуба.

Самият Николаидис пък се завръща бързо в АЕК като спасител начело на консорциум от бизнесмени през 2004 г. и поема контрол върху клуба. Той назначава като спортен директор бившата звезда на клуба Илия Ивич и привлича за треньор Фернандо Сантош, като обещава да върне старата слава на АЕК. Резултатът от това е, че 17 000 фенове си купуват сезонни билети и на практика спасяват финансово клуба, който през 2006-07 отново влиза в Шампионска лига. Жълто-черните обаче бързо натрупват нови дългове от 35 милиона евро, които довеждат и до неминуемия край. В края на сезона 2012-13 отборът изпада за първи път в историята си, а феновете спират последния мач срещу Пантракикос, като гонят разгневени играчите по терена. Месец по-късно е решено, че АЕК ще се откаже от професионалния си статут и ще изпадне автоматически в трета дивизия, с което да се спаси от невъзможната задлъжнялост.

Днес клубът се бори за промоция в елита и по всяка вероятност в края на сезона ще се завърне там отново, възстановен и готов да върне голямата си слава. Интересното е, че той нито за момент не загуби огромната подкрепа на феновете си. Те са много близки с привържениците на италианския Ливорно и френския Марсилия, а доста силни връзки имат и с два турски клуб. Единият е споменатият Бейоглу, а вторият е Фенербахче. Причините са две. Първата е легендарният турски футболист от гръцки произход Лефтер Кючукандонядис, който играе през 60-те години във Фенербахче, а след това и в АЕК. Лефтер е първият етнически грък, играл за националния отбор на Гърция, което пък на свой ред през 50-те години привлича гръцката диаспора в Истанбул и Мала Азия в редовете на феновете на „фенерите” заради този факт. Втората причина е подкрепата, която феновете на Фенербахче оказаха на АЕК миналата година. Тогава на един от мачовете те вдигнаха плакат „АЕК, дръж се!”

От своя страна пък АЕК влиза в историята през 1999 г., когато по идея на бившия президент Димитрис Мелисанидис отборът нарушава ембаргото срещу Сърбия и отива да играе мач в Белград срещу Партизан по време на бомбардировките на НАТО. Двубоят продължава 60 минути и при резултат 1-1 е прекъснат от публиката на Партизан, която слиза на терена, за да прегръща играчите на двата отбора.

Магазинът на Паниониос

Класическият емигрантски клуб в Атина обаче се казва Паниониос и може би поради тази причина феновете му мразят АЕК, защото смятат, че им „отнема” тази привилегия. Паниониос е основан през 1890 г. в днешния Измир, тогава носещ името Смирна. През 1922 г., след като Гърция губи войната с Турция, Паниониос се мести в Атина и по-точно в предградието Неа Смирна. Това е клубът, който донася в Гърция спортовете баскетбол и волейбол.  Успехите му във футбола са скромни: два пъти е втори в първенството, два пъти печели купата на страната. През 80-те години Паниониос създава тримата големи нападатели на гръцкия футбол от онова време, които подсилват трите атински гранда: Димитрис Саравакос (Панатинайкос), Томас Маврос (АЕК) и Никос Анастопулос (Олимпиакос). Като изключим два зрелищни трансфера преди няколко години на уругвайците Алваро Рекоба и Фабиан Естояноф, Паниониос се бори с в последните години с финансови проблеми и трудно удържа мястото си в елита, в който е пропуснал само два сезона от над стогодишната си история.

Паниониос тренира зад мен

Стадионът му „Неа Смирни” се намира в една от най-красивите и баровски части на Атина, каквато е едноименният квартал. До там се стига с метрото (линия 2), като се слиза на спирка „Неос Космос”. От нея с трамвай 4 или 5 се спускате за няколко спирки по живописни хълмове, а до стадиона се стига по тиха уличка с красиви къщи. Самото съоражение определено е доста старо и вехто, но носи класически дух. Феншопът впечатлява с разнообразие от сувенири, като определено бие всеки магазин на български клуб. До него се намира кафенето на членовете на клуба, в което възрастни мъже играят по цял ден табла.

Членовете на Паниониос играят табла по цял ден в клуба

Наоколо има снимки и трофеи, а през кафенето се стига и до самия терен. Използвам този шанс и се промъквам, като хващам тренировката на първия отбор. Това веднага предизвиква вълнения и към мен се втурва сервитьора, който започва да ми подвиква, че не е редно да притеснявам играчите. „Но пък заповядайте на мача с Калони, ще бъде интересен”, казва той и остава учуден, че зная името на съперника, който идва от остров Лесбос.

Паниониос завършва обиколката на класическите клубове. Изпитвам известно съжаление, че не съм успял да прескоча до Атромитос, но си обещавам при следващото идване в Атина да обиколя именно новите и малките квартални отбори. Поне съм се убедил с годините, че Атина е достъпен прозорец към големия футбол.

ПСВ Айндховен създаде съвременния футбол

Един директор на клуба е в основата на днешната комерсиална концепция за най-популярната игра

Айндховен е един модерен, но същевременно твърде обикновен град в индустриалната южна част на Холандия. В него има точно две неща: една от най-големите и традиционни компании в света „Филипс”, където работи всеки пети жител. Второто е ПСВ Айндховен, футболният клуб, създаден и финансиран от „Филипс”. Ако трябва да измислим и трето, то е най-развиващото се летище в Холандия, което е осигурило и евтиният и бърз достъп от София до Ниската земя. Ако сте находчиви можете да стигнете там за около 150 лева в двете посоки с „Уизеър”.

Едно от първите впечатляващи неща, които ще забележите от прозорците на „космическия” автобус, който за около 15 минути ви отвежда от аерогарата до центъра на града, е „Филипс Стадион”. До разширението на „Де Кайп” в Ротердам и построяването на „Амстердам Арена” в столицата той е най-известният холандски стадион. И до днес претендира, че притежава най-доброто осветление в света, а една от ранните му екстри са газови отоплители на покрива, които гарантират, че можете да гледате комфортно мачове дори и в най-студените дни. Всичко това се дължи на „Филипс”.

Стадион "Филипс" впечатлява веднага като влезете в центъра на града

Всъщност концернът дълго време е практически незаинтересован от съдбата на своя клуб, като буквално отбива номера с неговото финансиране. Нещата се променят в началото на 80-те години и причините са две. Първата е, че треньорът Кейс Райверс пристига през 1972 г. от Твенте и полага основните на отбора, който ще разбие двуполюсния модел на Аякс и Фейенорд. С невероятния вратар Ян ван Беверен и легендарният голмайстор Вили ван дер Куйлен, Райверс има основата. Към нея добавя близнаците Рене и Вили Ван де Керкхоф, които взема със себе си от Твенте и шведския нападател Ралф Едстрьом от Отвидаберг. Този тим вече притежава световна класа. Макар да няма финеса на Аякс от годините на тоталния футбол, ПСВ от 70-те е труден за побеждаване, като само малшансът и Сент Етиен (два пъти) го лишават от това да играе финал за КЕШ. Все пак през 1978 г. е спечелен първият европейски трофей. ПСВ Айндховен взема купата на УЕФА след незабравими мачове с изненадващия френски финалист Бастия.

Кейс Плугсма

Именно този трофей, както и появилата се иновация с реклами на футболните фланелки в началото на 80-те години стимулират „Филипс” да погледне по-сериозно на възможността да увеличава своята популярност и чрез футболния си клуб. През 1979 г. в клуба е назначен нов директор в лицето на Кейс Плугсма, като половината от заплатата му се плаща директно от „Филипс”.

Малцина са наясно, че в една немалка част концепцията на съвременния футбол, свързана с Шампионската лига, парите от реклама, телевизии и корпоративни връзки се дължат именно на Плугсма и ПСВ Айндховен. Още от първите си дни в клуба Плугсма си дава сметка за няколко важни неща. Първото е, че ПСВ Айндховен трудно може да бъде магнетичен клуб за големите футболисти, каквито са Амстердам и Ротердам. „Ние можем да направим отлична юношеска школа, но за да успеем, трябва да купуваме най-добрите играчи на Аякс и Фейенорд и то с пари”, казва той в едно от интервютата си през 80-те години. И го прави. Най-добрият пример е привличането на Рууд Гулит от Фейенорд, по онова време смятан за най-големия талант в холандския футбол. Гулит не се задържа дълго в отбора на „Филипс” и през 1987 г. е продаден за 5,4 милиона паунда на Милан. За Плугсма остава поредният голям извод, който ще намери прекрасно потвърждение в бъдещето. Дори и да вземеш с пари най-големите имена, това не ти гарантира успеха, защото клубната лоялност ще девалвира все повече като понятие в следващите десетилетия. Гулит например е продаден, след като започва да изразява недоволството си от рекламни ангажименти, свързани с „Филипс”. Плугсма си дава сметка, че във футбола на бъдещето играчите ще се интересуват много повече от парите, отколкото от честта да браниш цветовете на даден клуб, а изкушенията, които ще предлагат латинските страни и Англия са несравними. Така се ражда концепцията, която ПСВ прилага успешно и до ден днешен. Той инвестира в таланти с големи качества и ги продава в момента, в който усети, че те са достигнали максималната си стойност като трансферна цена и като морал в клуба. Това е причината от ПСВ Айндховен да тръгне пътя към световния футбол за такива като Рууд Гулит, Роналд Куман, Ромарио, Роналдо, Джика Попеску, Яп Стам и Рууд ван Нистелрой. (Какво, по дяволите, са правили такива като Ромарио и Роналдо в такъв скучен град, е трудно да се обясни.)

Интересното е, че концепцията на Плугсма за стойността на футболистите се оказва работеща още в първия си сезон. Само година след продажбата на Гулит, отборът печели Купата на европейските шампиони, след като е заложил на лоялни футболисти като вратаря Ван Брьокелен, халфа Бари ван Аерле, железния защитник Роналд Куман, взетия от Аякс плеймейкър Жералд Ваненбург и дошлия пак оттам макар и през Италия Вим Кифт. Те са допълнени от железните датчани Иван Нилсен, Ян Хайнце, Сьорен Лерби и Франк Арнесен. Всъщност идеята на Плугсма е, че най-добрите футболисти от Холандия, Белгия и Дания биха могли в най-голяма степен да изповядват ценностите и морала на ПСВ.

ПСВ с КЕШ през 1988 г.

„Да спечелим европейската купа две години, след като „Филипс” се обвърза с нови и по-сериозни ангажименти към клуба, беше изключителен успех не само за компанията, но и за ПСВ”, признава Плугсма. „Трофеят е важен, но не беше най-важното нещо.”

Най-важното нещо е, че в деня на финала в Щутгарт срещу Бенфика Плугсма сяда на масата с колегите си от Милан Силвио Берлускони и Реал Мадрид Рамон Мендоса и тримата начертават плана на бъдещата Шампионска лига. Предложението на Мендоса е турнирът да започва с 8 групи по 4 отбора и така всеки да има гарантирани 6 мача. „Истината е, че националните шампионати се доминират от 3-4 клуба. Останалите нямат нито пари, нито амбиции”, казва тогава шефът на ПСВ Айндховен.

Той започва да работи в още няколко посоки. Една от тях е да обедини европейските клубове, които са свързани с големи корпорации подобно на ПСВ. Възниква идеята за турнир в Торино през 1989 г., в който да участват четири такива клуба: ПСВ, Ювентус (ФИАТ), ИФК Гьотеборг (Волво) и Андерлехт (Женерал Банк), а след това към тях да се присъединят Леверкузен (Байер) и Расинг Париж (Матра). Това е предшественикът на днешната мощна структура на най-големите клубове, която командва европейския футбол.

Гулит е страхотен трансфер за ПСВ, но не се
 задържа дълго там

Плугсма стига и по-далеч, като смята, че трансферите на футболисти трябва да са свързани по някакъв начин с интересите на корпорациите зад тях. Той например е готов да продаде Роналд Куман, само ако „ФИАТ” подпише договор, че в автомобилите, които произвежда за в бъдеще ще монтира радио на „Филипс”. По-късно с подобен контракт е привлечен Матея Кежман от Партизан Белград, като „Филипс” поставя осветлението на клубния стадион в сръбската столица.

Плугсма е и човекът, който вдъхновява „Скай” и Рупърт Мърдок с концепцията, че ще дойде ден, в който мачовете ще се предават непрекъснато по различни свободни и платени канали и с нетърпение чака да промени ситуацията в холандския футбол, когато изтече договора на NOS през 1990 г.

Неговата е идеята, че големите клубове трябва да играят 70-80 мача годишно, за да си гарантират финансови постъпления, а първият подобен мач е през август 1988 г. между ПСВ Айндховен и Милан. „Да, ние ще трябва да правим турнета в Америка и Азия, откъдето да купуваме футболисти и да печелим пари”, казва пророчески той през 80-те години. И веднага след това се противопоставя по същия начин на правилото на чужденците: „Не може да има бъдеще за футбола с ограничението за брой на чуждестранните играчи.” Делото „Босман” след 7 години ще покаже колко прав е бил той.

Звучи ви невъзможно, но в София идва отбор, на когото футболът до голяма степен дърлжи днешния си вид.

Защо Левски не може да направи добър трансфер?

Левски отхвърли двама футболисти от Тотнъм, което звучи стряскащо, но е единственото разумно решение за всеки адекватен футболен клуб. Ключовата дума тук обаче не е разумно, а адекватен, защото е спорно дали Левски функционира точно по този начин.

Какво се оказва след пет мача от новия сезон, от които само един спечелен или една треньорска рокада? Левски е привлякъл трима нови футболисти през лятото, а разходите по тях надхвърлят 1 милион лева. Едновременно с това се оказва, че „сините” имат нужда от поне петима нови класни играчи, а искат да се освободят също така от поне четирима от сегашните. По стечение на обстоятелствата единият от излишните е и един от новите (Лопес).

Как би трябвало да прави селекция един адекватен футболен клуб и какво прави Левски? Адекватният клуб има добре работеща скаутска мрежа. Тя наблюдава и набелязва играчи на различни постове, предлага такива на треньорите и клубът планира тяхното привличане. Такъв играч е Кевин Бру. Левски се опитва да го привлече от една година насам, а скаутите са го гледали четири пъти. След като се е стигнало до неговото привличане и е инвестирана трансферна сума от 250 000 евро, както и 15 000 евро месечна заплата плюс бонуси, значи докладът за него на скаутското звено е бил положителен. Кевин Бру трябва да е решаващ играч, който да вдигне класата на отбора. Какви са неговите решаващи намеси в първите пет мача се видя добре. Те със сигурност не са в това, че е пробягал най-много разстояние от всичките си съотборници, както усложливо го промотираха пред верни медии от синия клуб. Защото ФК Левски не се готви за участие в Бостънския маратон, а трябва да играе футбол. Това значи, че един решаващ играч на поста халф трябва да отнема топки и да подава, да прави асистенции, а защо не и да вкарва голове. Бягането е важно, но не е единственият критерий.

Приемаме, че друго от новите попадения Цветан Генков няма нужда от скаутване, защото качествата му са добре известни на всеки треньор от средна ръка в България, който е водил професионален отбор. Бразилецът Лопес се появи отнякъде, предложен от мениджъри, защото договорът му е украинския Волин изтича и има добри препоръки. Ето това е потенциално най-голямата грешка, която може да допусне Левски и която бе правена многократно в последните почти две години, откакто в клуба бе командирован Иво Тонев.

Левски търси играчи, те се предлагат на килограм от мениджъри по чужди препоръки, гледат се на пожар дискове и клипове и накрая се избора. Най-често с вкарването на, нека така го наречем, „лични симпатии”. Левски на практика не скаутва своите нови играчи, защото ги взема в последния момент и по препоръки. Никой не може да опровергае това, нито пък да обясни как и защо от „Герена” извадиха колосална сума за португалския дърводелец Жоао Силва.

Ако приемем, че в 27 привлечени играчи по времето и със санкцията на Иво Тонев има поне трима, които стават, то проблемът пред Наско Сираков и треньора Славиша Йоканович е как поставени в ситуация да гасят пожар, да не направят така, че тези петима, които им трябват да не бъдат като въпросните 24 от споменатите 27.

А това само по себе си означава, че селекцията на Левски и на въпросните петима важни играчи ще се прави на хазартен принцип. Тоест ще се предложат едни 30-40 имена от различни мениджъри и Сираков и Йоканович (умишлено пропускам фактора „Тонев”) трябва да изберат тези, които според тях крият най-малко рискове и едновременно с това биха могли да свършат най-добра работа. При това положение дали един харесва примерно Дейвид Бентли, а друг не го харесва – няма никакво значение. Малко вероятно е в Левски да намерят по-добър вариант, много вероятно е да сбъркат, когото и да изберат.

Губи ли ви се нещо? Липсва само едно. В адекватните клубове в такъв момент се намесва скаутското звено. То изважда по няколко предложения на всеки пост на играчи, които са били наблюдавани в последната година или две. Вадят се предложения и от юношеските отбори.

В Левски очевидно това не се случва, защото ако се случваше, щеше да има бързи и добри решения. Истината е, че Левски няма скаутска система (въпреки претенциите си), нито работеща школа. Това е причината да се изреждат толкова съмнителни чужденци през отбора и в джобовете на комисионери да потъват толкова средства. Всъщност в трансферни експерименти и провали Левски профука една от планирането трибуни на новия си стадион.

Така че това дали Сираков или Йоканович ще одобрят един или друг трансфер – няма никакво значение. Няма и никаква гаранция, че ще се справят с това, което всички очакват от тях. Сръбският треньор вероятно е открил, че ситуацията в тима е значителна по-тежка от най-кошмарните му представи – лоша подготовка и катастрофална кондиция, нисък морал и конфликти, почти никакъв материал за качествена работа. Сираков пък не показва, че има идея как да промени ситуацията. Засега всичко са само общи приказки и провал след провал.

Йоканович вече е един от нас

"Не мога да помоля феновете да дойдат на стадиона, защото отборът играе добре. Това просто не е истина. Не мога да ги помоля да дойдат на стадиона, защото аз съм станал треньор и съм провел една тренировка. Това е нахално. Но мога да ги помоля да дойдат, защото това е техният отбор."

Тези думи на Славиша Йоканович в средата на първата му пресконференция като треньор на Левски обезоръжиха и последните скептици около това какво прави той на „Герена”. Мнозина от другите, които се впечатлиха от безупречния му вид, пък се наредиха в редицата от негови фенове, която не е никак малка. Без да натрапва себе си, името или идеите си, Славиша Йоканович отправи съвсем ясни послания към сините фенове.  Той не е в София, за да вземе едни пари и да запише поредния раздел от своята биография. Йоканович знае какво значи славата в големите отбори. Той няма да тича към нея през Левски и България. Финансово осигурен е, заплатата му тук няма да е решаваща, но пък това не значи, че няма да си свърши работата. И ако досега нещата са се получавали, няма никаква гаранция, че първият път, когато това няма да се случи, ще бъде точно Левски. Ето заради това договорът му е за една година, но отношението му е като за цял живот.

Впечатленията ми от Славиша Йоканович до този момент са изненадващо безупречни. През 2001 г. трябваше да направя интервю с него преди мача между Левски и Челси. Неговият бивш съотборник и огромен приятел Любомир Воркапич ми даде телефона с инструкциите да му кажа неговото име. Йоканович вдигна веднага (нещо трудно за играч от Челси), а името „Ворка” беше като онзи легендарен пас на финала за купата на Югославия между Звезда и Партизан, след който Славиша с глава изравни за 2-2 и донесе трофея на „гробарите”. Абсолютно внимание, обмислени отговори и накрая въпрос дали съм доволен от интервюто. Още тогава си помислих, че той е човек изключително лоялен към приятелите си и към това, което е преживял.

Колеги пък са ми разказвали как целият отбор на Челси го е чакал 30 минути в автобуса след тренировката на „Герена”, защото той е давал интервю на българските журналисти и изобщо не е бил припрян или нервен, а е показал това, което се очаква от него и най-вече уважение.

Звездата на Славиша Йоканович изгрява в края на 80-те години. Той е част от легендарния отбор на Войводина под ръководството на Люпко Петрович, който печели сензационно титлата. Пътищата на играчи и треньори от онзи тим се разделят, главно между Звезда и Партизан, но общото е, че повечето от тях остават в историята. Йоканович отива при „гробарите” със своя приятел Воркапич, а другата голяма звезда на „черно-белите” по онова време е Предраг Миятович.

Съвсем естествено поема към чужбина, като се присъединява към сръбско-хърватската колония в Овиедо, по онова време сензация в испанската лига. Освен него в тима блестят Роберт Просинчеки, Никола Йеркан и Янко Янкович. От там пътят му е към Тенерифе, където всъщност е най-силният му период в кариерата. Ако потърсите в Youtube със сигурност ще попаднете веднага на легендарните му три гола в един мач срещу Барселона – два от дузпа, а последният с глава.

Кариерата му в Испания завършва с един феноменален сезон в Ла Коруня през 1999-00. Тогава той прави страхотен дует с Мауро Силва в халфовата линия, а резултатът от него е първа титла в историята на галисийския тим и съвсем естествено трансфер в английския Челси, където изкарва последните два сезона на топ ниво в кариерата си на футболисти. Към нея могат да се добавят участия на едно световно (1998 г.) и едно европейско първенство (2000 г.).

Съвсем логично идва и началото на треньорската му кариера. „Неговият” Партизан го кани да замени Мирослав Джукич през 2007 г., след като Джукич е решил да поеме националния тим на Сърбия. За мнозина това е рискован ход, но пък резултатите са фантастични. Два дубъла в двата си сезона начело на Партизан, като с втория Йоканович влиза в историята на клуба като първия треньор, защитил успешно трофеите си с „гробарите”. Нещо повече, Славиша Йоканович поставя началото на тоталната доминация на Партизан в сръбския футбол, която продължава и до днес.

През 2009 г. Йоканович напуска Партизан, като формалният повод е отпадането на тима от Апоел Никозия в квалификациите за Шампионска лига, но истинската причина е неразбирателството с президента на Драган Джурич. Истината е, че през цялото време Партизан му дължи и пари, за които Йоканович поставя въпрос чак след напускането си.

Иначе той е отговорен човек към резултатите. Почти легендарен е случаят с отказаната награда за треньор на годината в Сърбия, защото по негова преценка Партизан не се е представил достойно в групите на Лига Европа.

За тайландската му авантюра с Муангтонг има разнопосочни мнения, но е факт, че той свършва перфектно работата си през 15-те месеца там. Печели титлата, без да загуби нито един мач, а феновете буквално го обожават. На изпращане група от тях пеят на сръбски запалянковски песни на Партизан, които разчувстват изключително много Славиша. „Когато си на 10 000 километра от Сърбия, някакви хора излизат пред теб на улицата, за да изпеят песен на твоя език, просто трябва да се отпуснеш, да бъдеш позитивен и да се насладиш на пролетта”, пише Йоканович по този повод в „Туитър”.

Интересното е, че той не къса връзките с клубовете, където е бил, а гледа да ги поддържа и задълбочава. Така например през май и юни се вълнуваше в социалната мрежа дали неговите Овиедо и Тенерифе ще се преборят за промоция. В друг случай благодареше на случаен човек, че е първият фен на Челси, който го следва в „Туитър”. За Партизан дори няма смисъл да се говори. Славиша си тръгва оттам с уникално вълнуващо писмо до феновете, които го боготворят.

Заради това елегантният и скъп костюм, както и учтивото поведение на първата му пресконференция не бива да се тълкуват като заиграване с публиката на сините.

Готините пичове се отличават от обикновените опортюнисти по много неща. Йоканович можеше да дойде и да започне с обяснения как Левски е най-големият клуб в България, а феновете му са най-великите. Да ни омайва със стогодишния юбилей, победите и титлите и детските мечти, които със сигурност са включвали и престоят му на „Герена”. Той обаче не го направи. Човекът каза, че са работили и други сърби преди него тук, не е преценил, че трябва да говори с тях какво е Левски, но помни, че когато са говорили за Левски, у тях явно е останало едно готино чувство от работата тук. А да ти остане едно готино чувство не става с лозунги, декларации и клетви, а с почтена работа и отношение. Всъщност и неговата цел трябва да бъде такава - да му остане готиното чувство, както то да остане и в нас след неговата работа. Ето това е най-голямата тайна на живота и само пичовете я разгадават.

Или ако перефразирам самия Йоканович: когато човек със страхотно име и репутация във футбола дойде и ни накара да разберем какво е това уважение към институцията Левски и треньорската професия, не ни остава нищо друго освен да отидем на стадиона, да се отпуснем, да бъдем позитивни и да се насладим на това, че вече (а и завинаги) той е един от нас.

Футбол в земята на свободата

ФУТБОЛЕН ТУРИЗЪМ: САН МАРИНО 

„Оставям ви по-свободни от всички човеци.”

Думите са на каменоделецът от Далмация Марино и са произнесени на смъртния му одър, след като през 301 г. е поставил началото на една от най-чудните държави в света, която и до ден днешен носи неговото име, придружено със „свети”. Марино бяга от Римини в издигащата се наблизо планина Титано и създава комуна в земите, подарени му от една богата християнка от крайбрежието. Още от онзи момент, чак до днес, жителите на Сан Марино имат една голяма цел и тя е да развиват своята уникална демокрация, както и да довеждат свободата до съвършенство.

Сан Марино е оценен от самия Наполеон, който през 1797 г. казва, че това е уникален модел, който трябва да бъде съхранен от човечеството и Франция първа в света признава тази държава като независима. По-късно Гарибалди, който намира спасение от австрийските войски в планината Титано, обещава, че Сан Марино няма да бъде присъединяван към Италия и ще остане свободна и независима държава.

За това как функционира демокрацията в Сан Марино може да се пише много и ще бъде страшно актуално и интересно точно в този момент, когато България иска да се изтръгне от хватката на мафията и олигархическите обръчи. Най-интересното е, че начело на държавата са двама капитан регенти, които се излъчват от парламента и мандатът им е за 6 месеца. Те встъпват в длъжност на 1 април и 1 октомври всяка година, а в първата неделя след това гражданите внасят своите петиции, които трябва да бъдат разгледани за 6 месеца. Всеки капитан регент може да се кандидатира отново след 3 години и то само, след като специална комисия оценява работата му по петициите, внесени от населението и я определи като добра. Решенията се вземат с единодушие от двамата капитан регенти, като всеки има право да наложи вето върху избора на другия.

Сан Марино вече е достъпна и лесна дестинация от България. Самолетът те отвежда до Болоня за час и половина. Оттам има още толкова до перлата на Адриатическото крайбрежие Римини. Римини е отправната точка за туристите към най-малката независима държава в света. Всеки ден в двете посоки се движат автобуси, които за час и 4.50 евро вземат разстоянието. По-голяма част от пътуването до върха на Монте Титано преминава на територията на Сан Марино, така че можете да разгледате почти цялата държава. Всъщност трудно е да разберете кога сте навлезли в територията и, защото единственият белег е табелата „Добре дошли в земята на свободата”.

В Сан Марино туристите ходят заради трите  кули на върха, стария град и пазаруването. Това е едно от най-добрите места в света, където можете да си купите евтино качествени кожени изделия, алкохол, часовници, бижута и аксесоари, антични оръжия. Може би поради тази причина не е изненадващо, че футболът не е сред приоритетите на местните и страната е на практика най-слабата в това отношение в Европа. Местните отбори отпадат без изключение още срещу първите съперници, които срещнат в европейските турнири, а националният отбор често търпи шокиращо големи загуби.

Самата идея да отидеш до Сан Марино, за да разбереш каква е работата с местния футбол звучи като нещо средно между наивност и ексцентризъм. И все пак решавам, че трябва да опитам късмета си.

Бар Феровия е щабът на Тре Пене

Още в София започвам да търся и набелязвам цели. Най-големият стадион не е интересен, защото няма мач. Или по-скоро е бил предният ден, а някак си не ми е много по вкуса да се срещам с „Ордата на злото” от Сараево, за която мога да изхабя тонове мастило след преживявания преди година в Босна. Националният стадион е в Серавале, което е второто градче след границата. Градчетата в страната са точно девет и носят името „замъци”.

Поглеждам в един атлас кой е столичният тим и за късмет той се оказва и шампион на страната. Името му е Тре Пене или „Трите кули”. Оказва се, че има уебсайт, откъдето вземам адреса и го пускам в Гугъл. На картата се появява име на улица и такова на бар. Явно седалището е там.

Ако гледаш картата, нещата изглеждат лесни. Съвсем друга работа обаче е, ако трябва да се справиш на терен. Реално трябва да прекося само две улици от точката, където ме стоварва автобуса, но проблемът е, че в столицата Сан Марино улиците не са точно хоризонтално разположени, а по-скоро вертикално. За да прекося тези две улици трябва всъщност да използвам система от асансьори в скалите.

„Бар Феровия” е съвсем наблизо и още отдалеч се вижда клубната емблема, разположена до един неонов надпис. Той е типично място, където местните мързеливо пият кафе или поне създава подобно впечатление. Минавам покрай трима на една маса навън и влизам вътре, като от вратата неколцината посетители хвърлят око върху непознатия. Виждам няколко шала, закачени на бара, а на стената отсреща са снимки в рамки на отборите от различни години. Вадя фотоапарата и това вече шашардисва местните.

Трофеите на Тре Пене

В главата ми обаче се върти въпросът „Къде, по дяволите, е офисът на клуба”. Такъв няма, а има една съседна зала, която се оказва и доста интересна. Вътре има билярдна маса, около която играят дядовци. После разбирам, че там е федерацията по билярд на Сан Марино, а това трябва да е националният отбор. Някак скрити остават лавиците, които са окичени с трофеи. Не е трудно веднага да намеря с поглед шампионската купа от последния сезон, а когато моля един от посетителите да ме снима, това вече е много сериозна причина играта да приключи и всички да оставят щеките.

Казвам, че съм журналист и се интересувам от Тре Пене и те буквално полудяват, като ме питат дали съм арменец, защото им предстои мач с шампиона на Армения. Отпадането на националния белег като причина за интереса ми вече ги превъзбужда до крайност. Един посочва към масата навън и казва, че там е президентът. „Фабрицио, ела бързо!”, друг тича към него.

С президента Фабрицио

Фабрицио идва и започва да се извинява, че английският му е лош, но веднага назначава преводач. Води ме при купите и показва гордостта им – шампионският трофей. Кани ме на мача с Ширак, нищо, че са паднали с 0-3. Междувременно ръкомаха и дава указания към един от другите посетители, който се появява след малко с шал на отбора и ми го подарява.

Започват да ми обясняват структурата на футбола в Сан Марино. Практически всеки от деветте  замъка си има по един основен отбор, само Фиорентино има два – Тре Фиори, който е най-успешният местен тим, и Монтевито. Така че на практика не може да се говори за местни дербита. Тре Пене няма местен съперник, до някаква степен такъв е Мурата, отбор, който се намира в съседство и е между два замъка, но никой не ги „брои за живи”. Всъщност не е точно така, защото Мурата беше най-силният местен отбор преди години, а там играеше бразилецът Алдаир. Нещо повече, преди едно участие в квалификациите в Шампионска лига Мурата искаха да ангажират самия Ромарио, но той нещо не се трогна от тази работа.

Местните отбори са полупрофесионални. Освен собствените играчи имат и някой и друг чужденец. Главно италианци на ниво трета дивизия. Любопитно ми е колко пари получават. „Най-скъпоплатен е Кардини, взема 1200 евро, но трябва да доработва. С тези пари е до никъде”, обяснява Фабрицио.

Самото първенство протича по доста странна система, която е без аналог в Европа. Има редовен сезон, в който отборите са разделени в две групи, но играят срещу всички останали не само в своята група, но и в другата. Тези, които се класират за плейофите започват да играят помежду си. Този, който загуби два пъти - отпада.

Направих някакъв опит да преброя стадионите в държавата, за което има чудесна възможност от върха на някоя от двете кули на планината и видях три по-големи. Оказва се, че има общо девет, тоест всеки замък има стадион. По-важните мачове, най-вече международните, се играят в Серавале. Освен местните отбори има и един Сан Марино Калчо, който в момента е в трета дивизия на италианската лига и няма особено високи амбиции.

Форца Тре Пене!

Интересното е, че футбол от Сан Марино може да се гледа по телевизията доста често. Местната телевизия излъчва всички международни мачове и доста картина от първенството. Гледа се свободно на сателита, както и на сайта си. Това е и големият ми късмет.

Няколко дни след посещението в „Бар Феровия”, откъдето си тръгнах като убеден тифозо на Тре Пене, гледах реванша с Ширак. Няма да повярвате, но Тре Пене спечели с 1-0 по уникално куриозен начин. Арменците си вкараха автогол без положение пред вратата си, а след това Валентини извърши чудеса в рамката на Тре Пене. С последния съдийски сигнал мернах Фабрицио. Този път с костюм той тичаше и прегръщаше футболистите по терена, сякаш току-що са спечелили трофей. Всъщност естествената радост и забавление от най-великата игра са нещо нормално в страна, на чийто етикет пише „свобода”.

Левски чака тъжен вековен юбилей

Иво Тонев се превърна в най-големият футболен некадърник в България след като постави бъдещето на сините на карта

Сензационният край на първенството за Левски означава много повече от пропуснатата титла. В мача със Славия беше заложено на картата бъдещето на клуба. Не физическото съществуване, а това как най-популярният български клуб ще посрещне своя 100-годишен юбилей. След като Левски претърпя най-големия спортен, морален и финансов провал в своята история, спокойно може да се каже, че предстоят изключително тежки времена за сините фенове.

ВИНОВНИКЪТ

И тъй като всеки провал има причина и съответно виновник, хубавото е те да се посочват веднага, без шикалкавене и словесни маневри, на които се нагледахме в медиите, включително след мача със Славия. Тогава журналистите се лигавеха около директора на сините Иво Тонев, пропускаха сякаш нарочно неудобните въпроси и чакаха сякаш той да ги насочва в коловоза на избраната от него стратегия. Той си тръгва от Левски и това изглежда нормално на фона на пропуснатата титла. Само дето не го обявиха и за голям мъжкар.

Истината е, че Иво Тонев е изключителен некадърник във футбола, което в крайна сметка е съдбата на всеки „парашутист”. Може би звучи силно, а и не обичам негативните определения, но два факта и множество нюанси доказват това. Най-големият провал в историята на Левски и най-голямото профукване на пари в българския футбол (Локомотив София) са до голяма степен негова заслуга.

Иво Тонев бе изпратен в Левски от мистични инвеститори, чийто имена той така и не разкри за година и половина. Истината е, че реши да наложи собствен модел на управление, не броеше за жив притежателя на акциите Тодор Батков и всъщност приложи схемата, която съсипа Локомотив. Тонев и дружинката му донесоха по груби сметки щети на „инвеститорите” от около 5-6 милиона евро. Тези пари не отидоха в инфраструктурни проекти като стадион, игрища, школа, а бяха „пръднати” в привличането на 24 футболисти за години и половина, техните заплати и комисионни за агентите им. За същия период на треньорския пост се изредиха пет имена, а нито един млад футболист не бе наложен в първия тим. Крайният резултат от това е, че Левски разполага с отбор, в който нито един от играчите няма потенциала да стане по-добър във времето и съответно това силно ограничава възможностите пред тима. Този Левски никога няма да спечели нищо съществено и това не се дължи на малшанс, а на способностите му, които може да развие като отбор.

Ако някой твърди обратното, може да ме поправи, но за година и половина Левски спечели два-три решителни мача, само едно важно гостуване (Литекс), класира се с мъка и жест от страна на Черноморец за европейските турнири, провали се в последния си мач за титлата у дома срещу отбор, когото обикновено побеждава с лекота и записа едни от най-невзрачните си мачове в Европа срещу Сараево.

Това е спортното изражение на ситуацията. Не бива да забравяме и грандиозният проект за стадиона, който, ако се сгромоляса, ще повлече със себе си и Левски като клуб. Мнозина може би имат къса памет, но само преди няколко месеца Тонев ни представи проекта за строеж със съответните срокове и приблизителни цени. Според този проект догодина през май Левски трябваше да има готови два сектора от стадиона си. Някак си тихомълком обаче се получи така, че днес всички говорят за Сектор А и нищо повече. Онези картинки, които гледахте на бижуто край Сухата река, можете спокойно да ги забравите за дълго време. Левски има заделени пари за Сектор А и Иво Тонев ще остане по волята на „инвеститорите”, за да съблюдава как се изразходват те. Това е.

И за да не се спестява истината за това как си тръгва Иво Тонев от Левски, ще кажа и нея. Той не си тръгва по собствена воля. Неговите ски са намазани от няколко месеца насам, горе-долу от времето, когато стана ясно, че ГЕРБ много трудно ще управлява България и съответно присъствието на инвеститорите на „Герена” е много неясно. Мачът със Славия беше последен за него при всички положения и това се знаеше от всички в Левски, но никой не го казваше на глас.

СПОРТНИЯТ ПРОВАЛ

Границите на спортния провал бяха горе-долу очертани по-горе. Левски се превърна в една безсмислена въртележка за футболисти със скъпи договори и почти никакви качества. Най-малкият проблем е, че сините не са печелили титлата в четири поредни сезона. Истината е, че от 2007 г., когато завърши участието им в Шампионска лига, в Левски не могат да изградят или поне да поставят здрави основни на нов успешен отбор. Има само две малки изключения, които са по-скоро моментни проблясъци – тимът на Емил Велев и Боримиров, който спечели титлата и няколко месеца под ръководството на Ясен Петров и с головете на Гара Дембеле.

Най-големият провал обаче се случи през този сезон и тук основната вина е на Илиан Илиев. Макар и легенда на Левски, Илиан изглеждаше като чуждо тяло на „Герена”. Той беше винаги намусен, занимаваше се основно с журналистите и медийните атаки към него, сякаш винаги усещаше, че е в дъното на някакъв огромен заговор. Много от детайлите в неговата работа ще останат скрити заради омертата, която винаги е непоклатима в българския футбол, но истината може да се намери само в две посоки – той или бе вкаран в някакви схеми от шефовете си, свързани с безкрайната въртележка на играчи или просто няма профил за треньор на отбор от ранга на Левски, където се изисква много повече от това да имаш един подреден добре отбор в отбрана и чудесна контраатака. Тази схема работи чудесно в Берое, но няма как да пасне на Левски.

На фона на Илиан Илиев Николай Митов изглежда като някакво откритие от планетарен мащаб, а това не е така. Митов направи едно нещо и то е, че върна настроението в отбора и феновете, но това не е чудо, а е задължение на всеки треньор. И все пак Митов даде някакви надежди за развитие в треньорската професия, а в тежките времена, които предстоят, може да се окаже и логичният избор за този пост.

Споменатите 24 футболисти са причина от „Герена” моментално да си тръгва главният скаут Дончо Донев и неговото екипче, които засега се ослушват като прасета в теменужки. Или да получат светкавичен шут от новия стар машинист. Когато от 24 футболисти не става нито един, това не е просто провал, нито некадърност. Това е измама.

ФИНАНСОВИЯТ ПРОВАЛ

Разликата от това да се класираш или не в Шампионска лига е около 1,5 – 2 милиона евро за отбор като Левски. Това може би представлява около 30-40% от бюджета на клуба, а във времена на финансова стагнация е вероятно да бъде и около половината. Тези пари изчезнаха с ремито на Славия, а сигурно щяха да бъдат жизненоважни за формирането на новия бюджет на клуба.

При Иво Тонев Левски се доближи и надхвърли в много случай най-добрите си години като финансова мощ. Сравнението, че във времето, когато постигна най-големите си успехи в Европа при Мъри Стоилов, Левски не е имал толкова високоплатени футболисти, казва почти всичко. Тази мощ обаче не можа да бъде канализирана, работеше се на парче, успехите бяха приети за някакво лесно техническо движение в бъдещето, а стратегията какво ще се прави при провал, не бе заложена. Истината е, че в Левски просто бяха усвоени и похарчени някакви пари, които някакъв инвеститор взе, че извади.

МОРАЛНИЯТ ПРОВАЛ

Това е най-деликатното парче от пъзела.

Абсолютен факт е, че Иво Тонев създаде лош имидж на Левски в последната година и половина и така и не успя да намери път към сърцето на феновете, които да го приемат като един от тях. Запалянковците не харесват и Тодор Батков, но никога не се е създавало впечатление, че адвокатът е външно тяло за клуба. Добър, лош, ботевист, комунист, мустакат и т.н. – той си е бил един от нашите, макар че почти никой не го харесва.

Схеми, директиви, съдии, продажни съперници – за това се говореше в Левски по времето на Тонев. Качеството на футбола остана на заден план, а това, че сините загубиха титлата в последния мач и се видя, че в него играха честно, в никакъв случай не изтрива останалото.

Неоспорим факт е, че Тонев отврати много от феновете на отбора, защото не показа адекватно поведение, свързано с историята, традициите и ценностите на Левски. По-скоро той надуваше мускули с кухи фрази за величието на Левски, но само за да лъска собственото си его чрез позицията си в клуба.

Моралният провал е и в това, че нито един юноша не получи шанс за доказване. Това къса генетични връзки в клуба и тук основната вина е на страхливите треньори.

И не на последно място, но един важен детайл. Помните как си тръгна Илиан Илиев и неговият екип. Тогава Иво Тонев смутолеви нещо, че ще предложи на помощник-треньора и рожба на клуба Здравко Здравков пост в клуба и че бившият вратар трябва да отговори до няколко дни. След като Здравков не е на работа в Левски в момента, това просто значи, че създадената от Тонев работна среда не достатъчно неморална, след като не изкушава генетично свързаните с нея да видят бъдещето си там.

БЪДЕЩЕТО

Всеки един спортен резултат не е проблем за повечето клубове, най-малкото заради историческите им традиции. Всеки един неуспех може лесно да бъде преодолян в игра като футбола, която има удивителното свойство непрекъснато да се възпроизвежда.

В съвременната действителност обаче има една особеност. Всеки неуспех се преодолява лесно, когато са налице няколко важни фактора: солидна основа като отбор, солидни финансови възможности или солидни ресурси в дълбочина (юношеска школа). Левски в този момент няма нито едно от трите.

Отборът е силно ограничен като възможности, парите свършиха някъде около бунтовете срещу високите цени на тока, а не се вижда и начин, по който за кратко време играчите да бъдат подменени с таланти, идващи отдолу.

Ако не сте го разбрали вече, не само Иво Тонев си тръгна от Левски в събота. С него се изнизаха и мистичните инвеститори. Тяхното тихо напускане бе логично след изборните резултати от 12 май. Самото тяхно присъствие в Левски беше странно. Дали заради натиск от управляващите и лично от Бойко Борисов, дали самият той нямаше дейно участие, това ще си остане загадка. Факт е, че спуснатият Иво Тонев винаги ставаше нервен при въпроси за това откъде идват парите и никога не отговори на тях., Това подсказва всичко, че Левски разчиташе на някакво нестабилно и временно благоденствие.

Спокойно мога да прогнозирам, че Левски няма да чуе победни фанфари за своя 100-годишен юбилей. Сега първите задачи са отборът да се освободи от безсмисленото бреме на ненужни и високоплатени чужденци, да предприеме рестрикции в бюджета и някак си да организира евтинка селекция. Ако не се случи някакво чудо, Левски скоро няма да бъде в битката за титлата. Не искам да стигам и по-далеч, но според мен хората от „Титан” могат да се видят като ангели (защото все пак хората вадят доста пари) на фона на това, което предстои на „Герена”. Сега ще се види и кои са истинските левскари. И сред легендите, и в клуба, и сред феновете. Легендите, които гледат само заплата и феновете, които присъстват само на победите, не са капитал.

МАШИНИСТЪТ

От неделя сутринта Тодор Батков е в позицията на машинист и може спокойно да си кара влака. Той не успя за година и половина да получи парите за акциите си и те си останаха в него, след като инвеститорите и техният парашутист се изнизаха от „Герена”.

Той никога не наруши омертата и не каза какво се случва в Левски, но това е разбираемо. В последните 3-4 години много бизнесмени като него бяха притиснати до стената, някои видяха как изглежда и арестантската килия. Удивителното е, че Батков оцеля, а може би по този начин спаси и Левски.

Има много неща, за които той може да бъде обвиняван през годините, основното е недалновидност. Факт е обаче, че Батков не е материалният виновник за това, което се случва в Левски, а в най-лошия случай има само някаква морална вина. Той е ръководил Левски спрямо възможностите си, но никога не го е довел до катастрофално положение. Сега обаче ще му се наложи да покаже наистина талант, за да го изведе именно оттам.

Държавата трябва да си върне Левски и ЦСКА

Унгария вече прави това за своите големи клубове

Победата на Левски срещу Лудогорец през уикенда, както и спечелването на купата на България от Берое три дни по-рано постави на грамофона изтърканата плоча за държавната намеса във футбола. Всъщност тя бе изкривена в идеята за Директивата, а естествено на медиите не достигна и все още няма капацитет и познания, за да се стигне до осъзнаването, че държавата е единственият възможен спасител на българския футбол, а сегашните хаотични и повече интуитивни ходове с подпомагането на няколко клуба, може да се превърне в национална стратегия.

Безспорно държавното рамо за футбола бе идея на бившия премиер Бойко Борисов. За аргументите, с които го е направил, може да се гадае в няколко посоки. Първата е, че самият той е футболен запалянко и е имал съвсем чисти помисли. Втората и малко по-вероятна е, че това е популистки ход с цел да трупа бъдещи избиратели сред феновете. Третата е, че този ход му е бил подсказан от някого на базата на специфична информация.

Според мен истината е, че аргументите са по малко от трите посоки с преобладаваща трета. Всъщност това е нещото, което под различна форма се случва в няколко държави от Източна Европа, които са част от ЕС. Най-голямо внимание заслужава унгарският модел, защото той е най-близо до това, което може би трябва да се направи в България и за което определено не достигна управленски капацитет на Борисов и неговият екип. В крайна сметка главно с голия ентусиазъм на премиера, вероятно с натиск върху „приятелски” фирми, но без абсолютно никаква дългосрочна стратегия, се изляха едни пари, които футболът бързо „флъшна” в канализацията.

Евро 2012 бе събитието, което катализира определени процеси във футбола на Източна Европа, които ще донесат резултати в дългосрочен план. Полша и Украйна се сдобиха с 8 реконструирани или направо построени стадиона, включително два национални, които не отстъпват на нито една друга страна в Европа като лукс и удобства. Други като Румъния дадоха старт на единични проекти, като националния стадион в Букурещ, който вече домакинства финал в Лига Европа.

Факт е, че тези нови стадиони създадоха ярък контраст със старите социалистически съоражения, потънали в разруха и повлекли след себе си големи футболни клубове във всички държави от тази част на Европа. Философията, че модерният стадион води след себе си качествения футбол, защото е осигурил условията за зрелище, е стара концепция, но най-накрая и в бившите соцлагер стигнаха до нея, след като минаха през неизбежния период на новобогаташите-меценати.

Ако концепцията за новите стадиони може да изравни преживяванията на феновете като комфорт и сигурност с тези от Западна Европа, то това в никакъв случай не е достатъчно, за да направи клубовете конкурентни на големите от континента. А това създава и логичният парадокс: трябва ли да държавата да инвестира в частни дружества, защото е безспорно, че Легия Варшава е облагодетелстван например спрямо столичния си съсед Полония?

Този парадокс беше решен без никакви колебания в Унгария, особено след като става въпрос за национален или чисто партиен популистки интерес. Страната не се е класирала за световно първенство от 1986 г., след като до онова време минаваше за една от водещите в света по отношение на футбола. Там стартира мащабна реконструкция на националния стадион „Ференц Пушкаш” (или както бе известен – „Неп”). Той ще има капацитет от 65 000 места и ще бъде готов през 2017 г. Следващата година пък ще бъде завършен новият стадион на най-големия местен клуб Ференцварош – „Флориан Алберт” с 22 000 места, но с невероятни удобства за зрителите. Например всеки ще може да вижда повторение на головете в реално време на мобилния си телефон, а достъпът, че е с магнитни карти, подобно на „Амстердам Арена”. Също през 2014 г. трябва да е готов и новият стадион на Дебрецен, също категоризиран с 4 звезди по изискванията на УЕФА.

Дотук добре. По-интересният факт обаче е, че държавата откупи Ференцварош от „Еспланейд Риъл Истейт”, компанията на бившия директор на Шефилд Юнайтед Кевин Маккейб. За шеф на Ференцварош пък бе назначен партийният лидер на управляваща партия Фидес – Габор Кубатов.

Революцията продължи в малко селце Фелчут, западно от Будапеща, което и родно място на сегашния премиер Виктор Орбан. Именно премиерът създаде във Фелчут футболната академия, също носеща името на най-голямата унгарска легенда Ференц Пушкаш. Академията е свързана с друг клуб, финансиран от партията Фидес и е на практика негов дублиращ отбор – Видеотон, шампионът от 2011 г. Академията започна вече да създава млади звезди, като най-обещаващото име е на 22-годишното крило на националния тим Адам Гюрчо.

Безспорно е, че дясна политическа формация като Фидес си прави добре сметката за предстоящите догодина парламентарни избори, в които има засега предимство пред социолозите. А все пак то може да нарасне точно преди вота, когато ще бъдат готови стадионите на най-популярният тим Ференцварош и на Дебрецен, където пък Фидес има най-много избиратели. Едновременно с това обаче беше приет закон за данъчни облекчения на тези, които инвестират в стадиони и спортни съоражения и Унгария започна да се пълни с игрища и тренировъчни бази. Като следствие – в момента националния тим е на най-високото място в ранглистата на ФИФА (33-то), откакто тя бе създадена през 1992 г.

И сега да се върнем на България. Преходът ясно показа, че може да има успешни модели на частни клубове (Литекс), но пък и грандиозни провали при традиционни сили (ЦСКА, Ботев Пловдив, Локомотив Пловдив). Истината е, че дори и големите български клубове не могат да поддържат постоянно добро и стабилно ниво, защото издръжката им не е по силите дори на много богати техни собственици.

Според мен държавата трябва да направи всичко възможно за да придобие обратно най-големите си марки Левски и ЦСКА, защото цената, поставена от техните собственици е непосилна за мнозина, но не и за самата държава. Оттук насетне трябва да развие някогашния ведомствен принцип на финансиране в няколко насоки – директен минимален бюджет за високи резултати, създаване на инфраструктура, включително модерни стадиони, както и огромна инвестиция в юношески академии. Самостоятелността на клубовете и съответно по-доброто им състояние спрямо конкурента ще зависи от трупането на членска маса, спортните резултати (наградни фондове) и разбира се посещаемостта, рекламата и продажбата на клубни артикули. Т.е. ето ви основата и стабилността, а вече от вас зависи кой колко ще е успешен.

Левски и ЦСКА са от национален интерес и заради това държавата трябва да има интерес от чисто социална гледна точка. Този интерес обаче в никакъв случай не означава край на малките проекти, финансирани от меценати. Дори напротив – ще сложи ред и ще обезсмисли мутренските напъни и краткосрочната спекула.

А освен това ако приватизацията на клубовете беше бърза и в някои случаи съмнителна, държавата не бива да си позволява да подари даром на такива като Батков/Пещерска и Титан огромната материална база, която има или която ще финансира под някаква форма за в бъдеще.

Не е ли време да се замислим върху това?