1978: Историческият стил на Ливърпул

Поредица: финалите за КЕШ

През 1977 г. Ливърпул печели за първи път купата на европейските шампиони след един от най-хубавите финали в историята. Тогава „червените” стават третия британски клуб, стигнал до трофея след Селтик и Манчестър Юнайтед. Между онзи мач и финала с ФК Брюж година по-късно вече няма никакво съмнение, че Ливърпул се е превърнал в най-великия английски клуб.

Пътят на „червените” към славата започва през 1961-62 с постигнатата промоция в елита. До онзи момент Ливърпул никога не е играл в Европа, нито е печелил купата на Англия. Макар че пет пъти е шампион. Шестнадесет години по-късно отборът от Мърсисайд е добавил към сметката си още пет титли, за да ги закръгли на рекордните за онова време десет. Има две купи на Англия, две купи на УЕФА и, разбира се, купата на европейските шампиони. Плюс четири загубени финала и три втори места в първенството.

От позицията на днешния ден тази статистика не изглежда толкова значителна, но все пак могат да бъдат направени още няколко сравнения. За 15 сезона Ливърпул само веднъж завършва извън челната петица (7-ми) и играе 14 поредни години в европейските турнири. Ако приемем, че може да се потърсят подобни периоди в историята, когато един отбор се е задържал толкова време около върховете, то те не са толкова много. Великият отбор на Астон Вила от края на XIX век е на челните места около 10 години и то със съвсем различно количество мачове през сезона. Хъдърсфилд има 7 велики години през 20-те, а през 30-те Арсенал господства около 10 години. Уулвърхемптън е номер едно в Англия през 50-те за седем или максимум осем години, а Манчестър Юнайтед има 10 сезона в челото преди трагедията в Мюнхен. И това е всичко.

А когато Ливърпул става европейски шампион през 1977 г., капитанът Емлин Хюз е попитан какво остава да постигнат „червените”. „Да спечелим КЕШ за втори път, предполагам”, гласи отговорът му.

Днес защитата на трофея в Шампионска лига изглежда една от най-непосилните задачи, като още нито един отбор не е успял да го стори, откакто турнирът носи новото си престижно име (1993 г.). В онези времена нещата са били същите, макар че 70-те години са тези, в които доминират четири клуба (Аякс, Байерн, Ливърпул и Нотингам), които записват цели периоди с по три или две поредни купи. Но наистина да защитиш трофея си при всеки от тези отбори се оказва по-трудно, отколкото да го спечелиш за първи път и „червените” не правят изключение.

Отборът на Брюж

Чисто на хартия това би трябвало да е един от най-лесните финали. Две години по-рано Ливърпул е победил Брюж във финалите за купата на УЕФА и то след като белгийците буквално са творили чудеса докато стигнат до директната битка за трофея. Така е и сега, а отборът на Ернст Хапел е елиминирал от позицията на аутсайдер три финалиста в КЕШ през 70-те – Панатинайкос, Атлетико Мадрид и Ювентус. Отборът е не по-малко опитен и обигран от Ливърпул – на вратата е датчанинът Биргер Йенсен, доста стабилен страж, въпреки че британската преса по онова време го смята за несигурен. В центъра на защитата са австрийският национал Еди Кригер и бъдещият национален селекционер на Белгия Жорж Леекенс. Отдясно е капитанът Бастайнс, а вляво младокът Джино Маес. Жулиен Коолс, наричан „Маратонецът”, е моторът в средата на терена, където конците дърпа Рене Вандерейкен, част от големия национален тим на Белгия от края на 70-те и началото на 80-те. Даниел де Кубер оперира отдясно, а във финала наставника Хапел хвърля голямата бомба като пуска на терена унгарецът Лайош Ку, който преди този мач е играл само веднъж за Брюж и то за купата на Белгия. „Срещу английските отбори ни трябва играч, който да ги превъзхожда технически”, оправдава решението си австрийският треньор. В атака е ново попълнение за онова време – датчанинът Ян Сьоренсен, който така и не показва в мача почти нищо от отличната си техника, както и съименника му Симоен. Мачът пропуска легендата на белгийския футбол по онова време Раул Ламбер, футболист с над 500 мача за тима.

Ливърпул пък e добавил качество спрямо тима, спечелил трофея година по-рано, с привличането на двама фундаментални футболисти. Греъм Сунес пристига от Мидълзбро за 352 000 паунда през януари и се включва от полуфиналите с Борусия Мьонхенгалдбах, а голямата звезда е Кени Далглиш, който идва от Селтик срещу 440 000 паунда, колосална за времето си сума, за да смени любимеца на „Анфилд Роуд” Кевин Кигън. Това са двата важни детайла, с които машината за победи на мениджъра Боб Пейсли е сглобена. Точно преди финала питат Пейсли как се е задържал цели 21 години в Ливърпул, първо като играч, а след това преминавайки през всички стъпала на йерархията до мениджърския пост и той казва: „Просто не исках някой да развали всичко това, което градихме толкова време!”

Сунес (вдясно) идва от Мидълзбро
преди полуфинала с Борусия М

Вратарят Рей Клемънс идва от Скънторп през 1967 г. още при Шенкли и не оставя на никому ръкавиците оттогава. Неговата резерва е култовият вратар на Ковънтри от по-късните години Стив Огризович. В центъра на защитата е Томи Смит, един от ветераните на клуба, известен с твърдата си игра, който обаче е контузен и не може да участва на финала на „Уембли”. Неговият заместник Алън Хансен, по-късно известен коментатор, пък прави най-голямата грешка в мача и едва не помага за изравнителен гол на Брюж, като неговият партньор в отбрана Фил Томпсън чисти от голлинията. Вдясно е първият привлечен от Пейсли играч, след като поема поста – Фил Нийл, който идва от Нортхемптън. Отляво най-често е капитанът Емлин Хюз, който също е на „Анфилд” от 1967 г. Пред него е крилото Рей Кенеди, спечелил дубъл с Арсенал през 1970-71, преди да дойде при „червените”. На другия фланг е Джими Кейз, притежаващ невероятно мощен удар. В центъра играта градят Тери Макдермът и Сунес, а в атака е Кени Далглиш. Проблемите на Ливърпул преди мача са свързани не само с липсата на Смит, но и с травмата на бързака Стив Хейуей, който в крайна сметка остава на пейката за сметка на Дейвид Феърклъф, супер резервата, който вкарва сезон по-рано един знаменит победен гол срещу Сент Етиен, отворил пътя към първия трофей, а в следващата кампания записва 4 попадения в пет мача.

Мнозина определят самия мач като един от скучните в историята на финалите за КЕШ, но за мен той не е по-различен от много други, в които фаворитът е трябвало да вземе своето, но това се случва по много труден начин. Веднага в съзнанието ми идва сравнението с Милан – Бенфика през 1990 г., който също е в година на световно първенство и завършва със същия резултат – 1-0.

Ливърпул владее инициативата от първата минута до самия край, като само веднъж белгийците имат реално положение за гол при споменатата намеса на Фил Томпсън на голлинията в 80-ата минута. След мача Боб Пейсли дипломатично ще нарече Брюж „добре организиран в защита отбор”, но това, което наставникът на англичаните спестява, е, че планът на съперника е бил да се добере някак си до дузпи или да вкара при контраатака.

Второто трудно може да се случи, защото в отбрана Фил Томпсън е буквално вездесъщ. Той би могъл да е един от няколкото футболисти на Ливърпул, които спокойно могат да бъдат обявени за играч на мача и това не би било несправедливо. Другите са Тери Макдермът, преборил се за една безнадеждна топка на корнера, за да постави началото на положението за гола; Греъм Сунес, който по онова време трудно може да бъде оценен като легендарния играч на Ливърпул, в който ще се превърне по-късно, но в много моменти загатващ своята класа. И, разбира се, Кени Далглиш, голямата бъдеща легенда на клуба.

Кени Далглиш (в средата) ликува след гола си

За мен все пак номер едно в мача е именно Далглиш, защото шотландецът направи единственото, което трябваше на Ливърпул в мача. Той се пребори за една топка в наказателното поле, върна я към Сунес на границата. Сънародникът му не стреля отдалеч, както очакваха играчите на Брюж, а даде хитър двоен пас и Далглиш с лек прехвърлящ плонжа на Йенсен удар отдясно я изпрати в мрежата.

Голът на Далглиш

Голът на Кени Далглиш на видео

Ливърпул не изиграва в този финал на „Уембли” един от великите си мачове, но е този отбор, който познаваме в историята. Ако може да се говори за исторически стил на „червените”, то мачът с Брюж е един от десетките примери за него – няма смисъл нещата да се правят по сложен начин, след като има и по-прост. Това е философията на Ливърпул.

След финала Ернст Хапел коментира, че този Ливърпул е само сянка на отбора, който е победил неговия Брюж две години по-рано в купата на УЕФА. „И това какво точно им помага?”, отвръща капитанът на „червените” Емлин Хюз. Неговата усмивка, когато поема трофея от ръцете на президента на УЕФА Артемио Франки и танца по терена с Тери Макдермът са незабравимите спомени от финала заедно с деликатното „копване” на Кени Далглиш за гола.

Четири дни по-рано Ипсуич е победил фаворита Арсенал от ролята на аутсайдер в един от най-чудните финали за купата на Англия. В коментаторската кабина на Би Би Си гостува вратарят на Ливърпул Рей Клемънс, а в края Алън Пари го пита ще има ли сили Ливърпул да не допусне изненада като Арсенал и да защитата титлата си в Европа. „Само гледайте!”, казва Клемънс.

Това, което светът и Англия виждат на 10 май 1978 г. е как Ливърпул запазва в академичен стил мястото си сред най-великите клубове в историята.

Личният ми момент

Дейвид Феърклъф

Определено се вълнувах, докато вървях към хотела. Все пак Ливърпул беше властелинът на футбола по време на моето детство и винаги съм запазил особен респект към „червените”. Може би заради това най-много се наслаждавам на победите над този тим, които ми носи любимият Тотнъм, защото футболът ме е научил, че най-големите не заслужават омразата, която получават, а само уважение и респект. Особено, когато са част от детството.

Той ме чакаше в барчето на хотела. Типичен рижав англичанин, който веднага бива разпознат като такъв, но няма популярната физиономия на големите имена от футбола на Острова. Супер резервата Дейвид Феърклъф.

Звездата днес

Мой приятел беше организирал посещението му в рамките на няколко дни в България, където учудващо за него се радваше на огромен медиен интерес. Аз помагах, като асистирах за няколкото интервюта, които Дейвид даде и една пресконференция. Всичко това ми донесе удоволствието да прекарам доста време в неговата компания и, разбира се, в приказки за онзи Ливърпул. „Знаеш ли, всички ме свързват с гола срещу Сент Етиен, но за мен участието на финала срещу Брюж е най-важният ми момент”, каза ми тогава Феърклъф. „Бях само на 21 години и Боб Пейсли предпочете да започне с мен на върха вместо Стив Хейуей, а след това, когато Хейуей започна да загрява, всички очакваха да ме смени, но той извади Джими Кейз. Финал на „Уембли”, 90 минути на терена... Определено това е най-великият ми момент във футбола.”

На върха на атаката през първото полувреме и отляво през по-голяма част от второто, Дейвид Феърклъф нямаше шанса да се прояви като човека на решителния гол. Но срещу Брюж той бе просто част от великолепната машина на Ливърпул, направила „червените” кралете на Европа.

СТАТИСТИКА

Ливърпул – Клуб Брюж 1-0 (0-0)

Финал – „Уембли”Лондон; 10 май 1978 г.; Съдия – Чарлс Корвер (Хол)

1-0 Далглиш 64

Ливърпул: Клемънс – Нийл, Хансен, Томпсън, Хюз – Кейз (63 – Хейуей), Макдермът, Сунес, Кенеди – Далглиш, Феърклъф.

Треньор: Боб Пейсли

Брюж: Йенсен – Бастайнс, Кригер, Леекенс, Маес – Де Кубер, Куулс, Вандерейкен, Симоен – Ку, Сьоренсен

Треньор: Ернст Хапел

Играч на мача: Кени Далглиш (Ливърпул)

Програмата за мача: Самият факт, че говорим за една от програмите от финал на „Уембли”, показва, че е лесна за намиране, защото англичаните по традиция произвеждат големи тиражи заради много колекционери. Има и по-късна препечатка, като тя е отбелязана на задната корица отдолу. Спокойно можете да намерите тази програма за около 5 евро. Има богато представяне на двата тима с визитки и цветни снимки на играчите (това важи особено за Ливърпул). Снимата на „червените” е с отлично качество, а тази на Брюж е от полуфинала с Ювентус.

1987: Петата на Маджер и нещо повече

Поредица: финалите за Купата на европейските шампиони

Изминалата 2012 г. бе една от малкото в моя съзнателен живот, когато не гледах директно финала в Шампионска лига. Причината за този „необичаен” факт бе съвпадението на няколко събития. Първото е обективното и то е, че точно в деня на сблъсъка се намирах на едно от чудните места в света, където обаче човек е принуден да се върне повече от един век назад по отношение на комуникациите и досега с удобствата на модерния живот: Зографския манастир на полуостров Атон. Съвпадението с финала бе добре дошло за мен от морална гледна точка. От една страна почти винаги съм срещу Байерн, но от друга, ако подкрепях Челси в този мач, това щеше да означава, че искам любимият ми отбор Тотнъм да не играе в Шампионска лига. Самото натрупване на обстоятелства бе достатъчно драматично, за да предпочета близостта до духовното пред футбола, избор, който иначе трудно бих направил някога.

А и бях почти убеден, че Байерн ще спечели.

Когато на следващата сутрин тръгнах да търся името на победителя, съдбата избра това да се случи чрез полицейския патрул до българския манастир. Казвам ви честно, в мига, в който изстрелях въпроса „Челси или Байерн”, интуицията ми подсказа, че ще чуя името на англичаните. Ако тогава приех това за сензационно, то след като изгледах преди малко финала през 1987 г., направо ме озари прозрение, което намирам за историческо в моя живот. След днешния ден никога повече, в какъвто и да е финал в този турнир, няма да смятам Байерн за фаворит.

Байерн. Това са мъчениците, страдалците в историята на финалите на КЕШ. Колкото е нелепо да звучи това за отбор, който цели 4 пъти е триумфирал с този трофей и е изгубил още 5 финала.

Само тази статистика го прави един от великите отбори в историята на турнира. Ако обаче погледнем зад сухите цифри на тези 9 финала, ще видим, че баварците всъщност са единственият велик европейски отбор, който НИТО ВЕДНЪЖ не е бил убедителен в мача за трофея, както подобава на един велик отбор. С едно почти незначително изключение, което потвърждава правилото. През 1974 г. в първия си финал Байерн разбира Атлетико Мадрид в преиграването с 4-0, но чак след като едва отървава кожата си в първия мач. Следва истинска мъка и невероятно късметлийска победа над Лийдс година по-късно и не по-малко измъчен успех над Сент Етиен през 1976 г.

Шест години по-късно Байерн от позицията на фаворит е победен от Астон Вила, а през 1987 г. от още по-добра позиция отстъпва на Порто. За 1999 г. и обрата в последните секунди срещу Манчестър Юнайтед даже не трябва да се говори. Също и за късмета при дузпите срещу Валенсия година по-късно. Интер пък направо смачка баварците през 2010 г. За да дойде 2012 г. и пропуснатият шанс на собствения стадион. Това е накратко историята на великия Байерн на финали в най-важния турнир в света.

Героят Рабах Маджер с купата

Този срещу Порто трябва да бъде един от най-лесните в историята. Всички предпоставки са налице. Мачът се играе във Виена, почти на собствен терен за баварците. Немският език и близостта на Мюнхен правят така, че по трибуните превъзходството на червените е огромно. Порто разчита на подкрепата на едва 1600 запалянковци, а клубът е върнал останалите билети, които са купени също от фенове на Байерн.

Немците имат страхотен отбор – Жан-Мари Пфаф, белгийският вратар, който в полуфинала се е разделил с имиджа си на клоун и със серия спасявания е класирал почти сам тима на финала. Пред него изгонения в онзи мач с Реал либеро Клаус Аугенталер и беглецът от ГДР Норберт Нахтвай, успял да го замести успешно. Изгряващата звезда Лотар Матеус в средата на терена заедно с Анди Бреме и Михаел Румениге. Роланд Волфарт в атака, а до него и ветеранът Дитер Хьонес. Изобщо всички предпоставки за убедителен успех, допълнен и от традицията. От 1966 г. само два „латински” отбора са печелили трофея и те са Милан през 1969 г. и Ювентус през 1985 г.

В Байерн обаче има три проблема, които ще се окажат с решаващо значение от гледна точка на случилото се във Виена. Първият е, че треньорът Удо Латек вече е обявил оттеглянето си и това, че ще поеме директорския пост в Кьолн от следващия сезон. Днес това би изглеждало като незначителен факт, но в онези години Кьолн е отборът, който е големият местен конкурент на вътрешния фронт за Байерн. Явно е, че оттеглянето на Латек предизвиква напрежение. След мача треньорът в стил „Скандал в Байерн” ще обяви, че си тръгва доволен, защото повече няма да работи с играчи, които не изпълняват указанията му.

Другите два проблема са свързани с отсъствието на основни футболисти. Без Клаус Аугенталер защитата съвсем не е стабилна и можем само да гадаем дали някога щеше да има петичката на Маджер в този мач, ако Ауге беше на терена. Вторият важен липсващ играч е Роланд Волфарт, който е контузен. Без него най-острият футболист на Байерн във финала е талантливото ляво крило Лудвиг Кьогъл, който освен, че вкарва гола за немците, прави няколко свойствени пробива и също толкова симулации, включително една за дузпа, подмината от съдията. Без Волфарт, основен нападател по онова време, Байерн просто разчита на божията помощ, за да вкара гол.

Тази помощ се явява в лицето на белгийския съдия Алексис Поне. Чак сега си давам сметка за един детайл от този мач и то след като прочетох доста интересни неща около назначението на белгиеца за финала. Всъщност то е жест от УЕФА, защото кариерата му е пред своя край, а от позицията на днешния ден вече знаем, че Поне е една от най-важните фигури в съдийството в последните 20 години. Назначението му е жест, защото белгиецът прави скандален сезон по същото време. Първо гони несправедливо двама играчи на Рейнджърс срещу Борусия Мьонхенгладбах, а след това записва срамен инцидент, като показва червен картон на невинен играч в мач от купата на Белгия.

Помощта му към Байерн е в един дребен детайл, който обаче обръща всичко. Немците печелят тъч отляво и Магаляеш застава на метър пред линията, докато Плюглер отива да вземе топката. Поне се приближава до португалеца и му казва да се махне оттам, защото няма право да застава толкова близо. Това е невярно. Магаляеш няма право единствено да подскача и ръкомаха, като по този начин пречи на изпълнението на тъча. Тогава халфът на Порто се връща с гръб към наказателното поле, а Пфлюглер хвърля тъча. Магаляеш скача нескопосано, за да играе с топката и само я насочва към главата на Кьогл, който я изпраща в мрежата за 1-0.

Всичко тръгва по плана на Байерн. Удо Латек признава, че идеята му е била отборът да вкара гол до 30-ата минута и да обърка португалците. Това не само не се случва, но през второто полувреме Байерн се оттегля да пази преднината си и Порто поема инициатива, а след това стига и до един от най-заслужените обрати в историята на финалите.

Португалците може и да са аутсайдери преди мача, но в никакъв случай не са случаен отбор. Три години по-рано те играят един страхотен финал срещу Ювентус в КНК, който губят с 1-2 и след онзи мач се развиват изключително много като отбор. За онова време те са интернационален състав – полският национал Млинарчик пази на вратата им, двамата бразилци Селсо и Жуари се възползват от това, че имат двойно гражданство. Алжирецът Рабах Маджер пък е звезда от световното първенство. Добавяме носителя на Златната обувка Фернандо Гомеш, който не играе в мача, защото счупва крак на тренировка. Перлата пък е Паоло Футре младата надежда на португалския футбол. И най-вече изключителният тактик Артур Жорже на треньорския пост.

Мустакатият наставник прави ключовата смяна на полувремето, като пуска Жуари на мястото на Куим. Той заедно с Маджер и Футре създават няколко магически момента, а алжирецът прави два пропуска – един с удар от границите на наказателното поле, след като Соуса буквално развинтва Винкълхофер на левия фланг, а след това и пред самата голлиния след пробив на Жуари.

За да дойде 77-ата минута, създала легендарния момент от този финал. Жуари си разменя двоен пас с другата резерва Фраско, нахлува отдясно в наказателното поле и пуска топката успоредно на голлинията над шпагата на Пфлюглер и покрай плонжа на Пфаф. Тя отива към Маджер, който се забавя за миг, за да се хвърли притичалият Флик в другата част на вратата и с пета я насочва в противоположния на играча на Байерн ъгъл. Един от най-великите голове в историята на финалите, да не кажа и нещо повече.
ГОЛЪТ НА МАДЖЕР

При изпълнението на този трик Маджер се контузва и докато тече ответната атака на Байерн, камерата показва как лекарите замразяват именно десния му крак. Веднага след влизането си на терена алжирецът на практика решава мача, като след пробив отляво прехвърля топката към Жуари и бразилецът я засича неспасяемо в мрежата (на снимката).

Порто съвсем не се оттегля в глуха защита до края. Дори напротив – Артур Жорже продължава да разчита на трима нападатели в стремежа си да реши всичко с нов гол на контра. Байерн? Никаква идея за обрат, отборът си остава с гола на Кьогл, една симулация за дузпа на същия играч и един удар отдалеч след фаул на Лотар Матеус.

Порто получава купата на терена, която Жоао Пинто буквално грабва от ръцете на президента на УЕФА Жак Жорж и веднага понася към феновете на тима, следван от всичките си съотборници. В бързината те забравят да вземат златните си медали.

Самият финал за мен е един от най-хубавите в историята, а що се отнася до това кой е номер едно на терена, важността на мига безспорно определя Рабах Маджер като голямата и решителна фигура. Иначе си заслужава да се отбележат изявите на още двама от „драконите” – в средата на терена Антонио Соуса е близо до определението „изключителен” и ако Порто беше спечелил по някакъв друг начин, освен с магията на Маджер, то той щеше да е играчът на мача. И, разбира се, Паоло Футре. Скоро след това Футре ще премине в огромен трансфер в Атлетико Мадрид, но във Виена тормози непрекъснато с бързината и финтовете си играчите на Байерн. Всъщност в този финал Футре напомня за един друг познайник на Байерн от финалите – Доминик Рощо с фланелката на Сент Етиен през 1976 г. – и като визия, и като игра.

И още едно интересно съвпадение. До онзи мач Байерн има спечелени 13 големи трофея. Номер 13 (Жуари) е този, който решава мача в полза на Порто.

Исторически този двубой е важен с две неща. Порто връща латинския футбол на сцената. И най-вече посяга към господството на Бенфика в Португалия и от онзи ден нататък прави необходимото, за да се превърне, ако не в най-големия, то поне в най-успешния португалски клуб в последния четвърт век.

СТАТИСТИКА

Порто – Байерн 2-1 (0-1)

Финал – „Пратер”/Виена; 27 май 1987 г.; Съдия – Алексис Поне (Белгия)

0-1 Кьогл 25; 1-1 Маджер 77; 2-1 Жуари 79

Порто: Млинарчик – Жоао Пинто, Едуардо Луиш, Селсо, Инасио (66 – Фраско) – Жайме Магаляеш, Маджер, Соуса, Куим (46 – Жуари), Андре – Футре

Треньор: Артур Жорже

Байерн: Пфаф – Винкълхофер, Едер, Нахтвай, Пфлюглер – Бреме, Матеус, Флик (81 – Лунде), М. Румениге – Хьонес, Кьогл

Треньор: Удо Латек

Играч на мача: Рабах Маджер

Програмата за мача: В три поредни години УЕФА пуска сходни програми със силует на футболист на корицата на фона на цветовете на знамето на страна-домакин – в този случай Австрия. Тази е втората и е много лесна за намиране. Интересното е, че в нея няма и дума на английски, а е двуезична на немски и португалски. Основният текст, включително представянето на отборите, е на немски. Снимките на двата тима са черно-бели, а звезди на Байерн според нея са Пфаф и Матеус и съответно контузения Фернандо Гомеш и Паоло Футре на Порто.

1968: Бебетата на Бъзби станаха мъже

Поредица: финалите за Купата на европейските шампиони

Една от големите ми страсти във футбола е турнирът за Купата на европейските шампиони, или както е известен днес – Шампионска лига. Освен историята му, която проучвам и следя в дребни детайли, правя и няколко колекции. Огромна гордост за мен е това, че имам на видео всички финали в турнира от създаването му до днес, а също така колекционирам и програмите от тези финали, както и всякакви печатни и снимкови материали, свързани с тях.

Този текст е началото на една идея, която от много време се върти в главата ми. Иска ми се в сравнително къс отрязък от време да изгледам всички финали и от дистанцията на времето, макар и запознат с много легенди и детайли, да споделя това, което съм видял. Това ще е поредица за тези, които наистина обичат футбола и искрено се надявам да им донесе наслада. Приятно четене!

Не съм сигурен дали това е късмет или малшанс, но срещнах за първи път Сър Боби Чарлтън в същия ден, в който срещнах за първи път и Пеле. Беше на едно медийно събитие на „Мастъркард” в Лондон, а няколкото разменени думи с Краля, както и репортерския ми бележник, в който той ми написа автограф, пускайки шеговитият въпрос дали се казвам Васил или Бразил, е една от най-големите ми реликви.

Боби Чарлтън седеше с някакво аристократично достойнство отстрани и контактът с него изглеждаше някак си по-лесен, не бих искал да използвам думата по-периферен. Все пак на няколко метра встрани виждах как хора с побелели коси буквално трепереха от вълнение заради присъствието на Пеле.

Може би през целия си живот съм свързвал Боби Чарлтън с катастрофата в Мюнхен през 1958 г., където той е от малцината оцелели, за да спечели след това световната титла с Англия през 1966 г. и купата на европейските шампиони с Манчестър Юнайтед две години по-късно. Някак си без много прилагателни той е бил негласният символ и легенда на английския футбол, но като че ли други са били тези, които историята е натрапвала в съзнанието ми с великолепните си качества или уникалното си джентълменство. Например Джордж Бест, Джими Грийвс или пък Боби Мур. Точно както онзи ден със Сър Боби и Пеле на няколко метра от него като магнит на вниманието на околните.

С такива мисли и желанието да разбера кой е точно Боби Чарлтън и какво е представлявал той като футболист седнах пред телевизора за финала на КЕШ през 1968 г. За да открия много повече от това.

За мениджъра на Манчестър Юнайтед Сър Мат Бъзби този трофей е мечта, която той преследва 11 години – от първото участие на Юнайтед в турнира до онзи 29 май 1968 г., когато в храма на английския футбол „Уембли” тя става реалност. Може би няма друга история в турнира като тази на Бъзби. В битката за купата той вижда всичко – съграждането на един страхотен отбор и неговата смърт в останките от самолета, който се разбива на летището в Мюнхен след четвъртфинала срещу Цървена Звезда при второто му участие. Или пък след като разбива Бенфика през 1966 г. мечтата му отново се изпълзва в Белград, където Юнайтед е елиминиран на полуфинал от Партизан.

Бъзби, който преди това е споделил искрено, че трагедията в Мюнхен е единственият момент, в който той се е чувствал загубен, отчаян и победен, може би за миг си помисля, че купата на шампионите ще си остане само мечта. „Не се притеснявай, ние така или иначе ще спечелим този трофей”, казва му с почти синовна обич Пат Креранд, великолепен полузащитник на тима, след като Юнайтед тъкмо е отпаднал от Партизан. Ако не друго Бъзби е сигурен, че е направил от своята мечта мисия на всички в клуба. И когато по драматичен начин отборът му обръща Реал Мадрид след две години в полуфинала, едва ли има някакви съмнение, че моментът е този.

Манчестър Юнайтед е огромен фаворит в двубоя по няколко причини. Първата е споменът от сблъсъците с Бенфика през 1966 г., когато англичаните не оставят никакви шансове на съперника си и го разгромяват с 5-1 в Лисабон. Освен това Англия е страната настоящ световен шампион, а и финалът е на „Уембли”. Пресата нарича този мач третият най-велик сблъсък на легендарния стадион след финала за ФА Къп през 1953 г., когато блести Стенли Матюс и последният двубой от световното през 1966 г., което коронясва англичаните за първи и последен засега път като шампиони на планетата. Почти целият „Уембли” е пълен с фенове на Юнайтед, а да бъде спечелен този трофей се превръща в национална кауза. Бенфика пък не е същият съперник, какъвто би бил в началото на десетилетието. Това е пети финал за „орлите” в турнира за 8 години, но основните им футболисти са прехвърлили 30-те и са далеч от най-добрите си дни.

В същото време Юнайтед има отбор, в който няма слаби постове. Вратар е Алекс Степни. На двата фланга на отбраната са коравите ирландци Шей Бренан и Тони Дън. В центъра командва един от оцелелите заедно с Боби Чарлтън при катастрофата в Мюнхен – Бил Фоулкс, а негов партньор е друга скала – Дейвид Садлър. Печално известният грубиян Ноби Стайлс разбива играта в средата на терена и се грижи персонално за звездата на съперника (в този случай Еузебио). Помага му Пат Креранд, който освен това участва и в изграждането на атаката заедно с Боби Чарлтън. На дясното крило е любимецът на публиката Джордж Бест, а от другата страна е Джон Астън, чийто баща е шеф на академията на клуба. Център нападател е Денис Лоу, купен от Торино за 115 000 паунда. Лоу обаче лекува контузия в коляното и на терена за финала ще се появи едно момче, което същия ден празнува 19-ия си рожден ден и чието име е било почти неизвестно година по-рано – Брайън Кид.

Брайън Кид (вляво) празнува 19-ия си рожден ден в деня на финала

За самия мач оценките са доста противоречиви. Английските медии го определят като далеч от най-доброто, на което е бил способен Юнайтед, по-скоро като логичен триумф на един дълго и внимателно изграждан отбор. Не бих могъл да се съглася, защото не съм гледал Юнайтед в онези години, а и защото онзи мач е част от традицията на този клуб а играе бърз и нападателен футбол, наложена от Мат Бъзби и продължена великолепно от другия велик мениджър в историята му – Алекс Фъргюсън.

Юнайтед овладя инициативата още с първия съдийски сигнал и може би до последните 15 минути изглеждаше като отборът, който ще вкара гол и ще спечели мача. Джордж Бест започна страхотно и буквално тормозеше Круз от Бенфика, който беше невероятно груб, като ако мачът бе днес, то португалецът нямаше да завърши пълните 90 минути. Дори и това да не е един от големите мачове на Бест, то определено той е бил гениален футболист, което личи от почти всяко негово докосване. Ако има българин, който съм гледал и се доближава до Бест, то това е Искренов.

Джордж Бест крещи след втория гол във вратата на Бенфика

Бест пък може и да не прави най-добрия си мач, но за мен откритие срещу Бенфика е Джон Астън. Той няма репутацията на една от най-големите звезди на Юнайтед, но в онзи мач е безспорно най-силният футболист на терена. Неговата скорост и финт буквално направиха десния бек на Бенфика Адолфо безпомощен в много моменти.

Това, което липсваше на Юнайтед беше голът, макар че почти половината отбор имаше шанс да се разпише. И когато другите не успяха, това стори Боби Чарлтън, за да покаже защо е бил най-важният играч на тима в онези години. До гола си той не блестеше с нищо – пестеливо, но сигурно разпределяше топките в средата най-вече към Бест и Астън и се опитваше да създаде положения. В 53-ата минута обаче той посрещна с глава едно центриране на Дейвид Садлър отляво и изпрати топката в мрежата. Интересен факт, който съм научил е, че това е първият гол на Чарлтън с глава за почти 10 години, а след мача го питат интуитивно ли е действал при гола или е имал план. „Когато удрям топката с глава, правят точно това”, казва той.

Интересното е, че играта на Бенфика не върви особено в мача и все пак има моменти, в които личи, че португалците са голям отбор. Най-важната фигура е Еузебио, който с почти всяко отиграване създава нещо средно между респект и паника сред англичаните. Еузебио има обаче един голям проблем в мача и той се нарича Ноби Стайлс. Сърцатият халф на Юнайтед буквално не му дава да диша, а двамата играят изключително твърдо един срещу друг. Любопитното е, че има инцидент, в който Еузебио, очевидно изнервен, прави груб фаул, напълно достоен за червен картон.

Другият важен играч на Бенфика Марио Колуна е с контузия в този мач, а това неминуемо връща спомените към финала с Милан (отново на „Уембли”) през 1963 г., когато неговата ранна травма решава нещата в полза на италианците. Колуна е буквално като танк – тръгне ли веднъж е трудно да бъде спрян, но в интерес на истината англичаните се справят с него много добре. Третият важен играч е центъра-нападателят Торес, истинска върлина в атака, който обаче губи битката си с Бил Фоулкс. И все пак едно негово сваляне с глава 15 минути преди края към Граса води до изравнителен гол. До последната минута Бенфика е тимът, който диктува всичко на терена, а именно тогава се случва и един от великите моменти в историята на този турнир. Алекс Степни прави буквално магическо спасяване след удар на Еузебио отблизо, когато всички на стадиона за миг виждат как Бенфика печели мача. Първата реакция на Еузебио е да отиде до вратаря и да му ръкопляска за спасяването!

„Още 10 минути и те щяха да спечелят”, признава Ноби Стайлс след мача.

Юнайтед оцелява, а в продълженията буквално сгазва своя съперник. Бест най-накрая бележи, след като е изведен от Кид с глава и заобикаля вратаря Енрике. Интересното е, че той изпуска абсолютно идентично положение по-рано в мача. „А сега вземете товаааааа”, крещи той като обезумял след като извежда отбора си напред. След него идва ред на Кид да отпразнува рождения си ден подобаващо – той посреща с глава корнер, изпълнен от Чарлтън, Енрике спасява, но Кид е безпощаден при добавката. Чарлтън добавя още едно попадения след пробив на Брайън Кид, който се превръща в един от героите.

Това е първият трофей за Англия в турнира. Целият стадион скандира името на Мат Бъзби, а великият треньор е подканен от тима да се качи до кралската ложа, за да получи трофея. Той отказва и предпочита да остане на терена. Все пак знае, че всеки ден в следващите 12 месеца може да гледа и докосва мечтата си отблизо в своя опит.

Той обаче не се възползва дори от това. Видял мечтата си осъществена, Бъзби се оттегля 8 месеца след победния финал. Неговите бебета вече са станали мъже, а душите на Дънкан Едуардс и останалите сигурно са намерили покой.

СТАТИСТИКА

Манчестър Юнайтед – Бенфика 4-1 (0-0, 1-1) след прод.

Финал – „Уембли”/Лондон; 29 май 1968 г.; Съдия – Кончето ло Бело (Италия)

1-0 Чарлтън 53; 1-1 Граса 75; 2-1 Бест 93; 3-1 Кид 94; 4-1 Чарлтън 99

Манчестър Ю: Степни – Бренан, Фоулкс, Садлър, Дън – Креранд, Чарлтън, Стайлс – Бест, Кид, Астън

Треньор: Мат Бъзби

Бенфика: Енрике – Адолфо, Умберто, Жасинто, Круз – Граса, Колуна, Жозе Аугусто – Торес, Еузебио, Симоеш

Треньор: Ото Глория

Играч на мача: Джон Астън (на снимката)

Програмата за мача: Тя е една от най-лесните за намиране и съответно най-евтини за годините си. Освен оригинала съществува и второ издание от 1997 г., като то е отбелязано като такова на задната корица. Интересното е, че се търгува и програмата, направена предварително за евентуалното преиграване, ако Манчестър Юнайтед не бе спечелил в продълженията.

Меси е този, който заслужава „Златната топка”!

                                                                      

Няма как да не започна с две важни уточнения, които касаят личните пристрастия. Първото е, че симпатизирам на Реал Мадрид в сблъсъците му с Барселона, т.е. няма как да съм заслепен по какъвто и да е начин от някакви клубни сантименти, свързани с Лео Меси.

Второто, но значително по-важно нещо е, че от един юнски ден през 1994 г. и град Бостън до голяма степен съм променил ценностната си система за футбола, играчите и това кое е велико и кое обикновено. Тогава ми се случи вероятно едно от най-важните събития в живота ми. Имах невероятния късмет да гледам Диего Марадона на живо, при това в неговия последен мач за националния отбор на Аржентина. И то изобщо не в най-силните му години.

До онзи мач имах доста противоречиво отношение към Марадона и неговото място в световния футбол. То до голяма степен бе повлияно от прочетеното в медиите и скандалите, които съпътстваха аржентинския гений. Като изключим изявите му с Аржентина на световните първенства, по онова време нямаше много шансове да гледаш мач с Марадона дори по телевизията. Ако това, че е употребявал допинг, ме отблъскваше, то след като веднъж го видях на терена, разбрах какво точно е имал предвид покойният тв коментатор Николай Колев по повод една анкета в „Меридиан Мач”, която провеждахме между българските журналисти за футболист на година в света. Мичмана винаги слагаше на първо място Марадона и казваше: „Докато той играе и един официален мач на година, той ще е най-добрият футболист в света, защото е съвсем различен.”

С две ръце се подписвам по тези думи и твърдя, че Марадона е извън всякакви класации за какъвто и да е период от време. Той нямаше днешния късмет на Меси, защото „Златната топка” по отнова време се даваше само на европейски играчи. Тоест през 1986 г. например най-добър футболист „в света” е Игор Беланов, а не великият Диего.

Но нека сега се върна на Лео Меси. Отклоненията бяха, за да покажа, че се мъча да гледам максимално безпристрастно и едновременно с това съм изключително чувствителен към чистия футболен талант. От онзи ден в Бостън се взирам да намеря новия Марадона и не съм успял. Но ако някой се доближава до него, то този някой е единствено Лео Меси.

Вероятно мнозина биха определили 2012 като неособено зрелищна за футбола. Но това не е така. Годината ни предложи достатъчно вълнуващи и забележителни моменти, а освен това излъчи цяла плеяда от играчи, които „заслужено” в друга подобна година биха спечелили „Златната топка”.

Изброявам ги набързо, без да ги класирам по значимост.

Безспорно Иниеста, който бе архитектът на европейската титла на Испания. Самият факт, че „червените фурии” спечелиха трето поредно голямо първенство, в което участват, е без аналогия в историята на футбола.

Кристиано Роналдо пък вкара достатъчен брой голове, за да неутрализира той и Реал Мадрид ефекта „Меси” в Барселона. Роналдо направи и изключително европейско първенство, макар и с по-скромен отбор като възможности от испанците. Той обаче бе играчът с най-голямо влияние върху своя тим на Евро 2012.

Колосално бе и стореното от Дидие Дрогба. Реално Дрогба постави венеца на своята велика кариера в Челси със спечелената европейска титла, гола си на финала и победната дузпа след това.

Сходни могат да бъдат аргументите, свързани с Андреа Пирло. Освен, че изведе Ювентус до титлата след толкова дълго чакане, той направи и страхотно европейско, а дузпата срещу Англия беше черешката върху тортата.

За Фалкао и головете му за Атлетико Мадрид и националния отбор на Колумбия е малък всеки комплимент. Нападателят бе на висота в почти всеки мач, който имаше решаващо значение.

Не бих подминал дори един Златан Ибрахимович, чийто гол със задна ножица срещу Англия бе един от великите моменти във футбола и някак си ни накара да си припомним, че миналата година е единствената от доста назад, в които той не е ставал шампион с клуба си. Но пък и Златан трудно ще вземе „Златната топка” с непопулярен национален отбор като Швеция.

Къде в цялата работа е Лионел Меси и какво направи през 2012-та?

Ами вкара невъобразимо количество голове. Той просто бележеше през цялото време, в почти всеки мач. А целта на футбола са головете. Постижението на Меси чисто от статистическа гледна точка е невероятно, макар че едва ли ще успее да премине кота 100.

Според мен Меси е този, който категорично прави Барселона офанзивен отбор. Безкрайните пасове на крак и владеене на топката могат да бъдат приети и като дефанзивен подход (това впрочем го е измислил Лобановски, а не на „Камп Ноу”), ако го няма гениалния аржентинец, който да завършва атаките. Без Меси Барса ще е добър, но в никакъв случай не и феноменален отбор.

Меси направи всичко това, като разби един от големите митове във футбола, свързани с това колко натоварени са играчите. Ами той искаше да играе във всеки мач – за купи, първенства, турнири, контроли и т.н. Изигра уникално количество мачове, вкара в тях маса голове.

Справи се дори с друга легенда – че не е полезен за националния си отбор. Хеттрик срещу Бразилия обаче е напълно равностоен като постижение минимум на полуфинал на европейско първенство. Опитайте се да намерите статистика за това колко играчи в историята на футбола са го постигали.

И сега: зная къде бихте ме контрирали, защото не са малко тези, на които името Меси им е омръзнало, когато става дума за „най-добрия футболист”. Ще кажете, че във футбола важни са спечелените трофеи, а какво е направил Лео през годината? Къде е той, къде е Иниеста, Кристиано Роналдо, Пирло, Дрогба, Фалкао и т.н?

Вярно е, че не е спечелил нищо. Но това все пак е индивидуална награда. Колективните такива са трофеите – Евро 2012, Шампионска лига, Лига Европа, първенствата... А това, че при такава година, абсолютно без аналог за който и да е футболист в историята като индивидуално представяне на терена, Барселона не е спечелил нищо, е въпрос до голяма степен и на шанс.

Лео Меси направи най-силния си сезон и няма никакво значение колко пъти е триумфирал със „Златната топка”. Ако тогава е заслужавал тогава, защо да не заслужава и сега? И най-важното: аз лично гледам с удоволствие всеки негов мач, защото може би чак след време ще оценим напълно на какъв феномен сме били съвременници.

Газа: „Лудия” докосна дъгата

Вечерта на „Олимпико” обещаваше да бъде много спокойна. Вярно е, че имаше някаква въпросителна около това дали Тотнъм няма да падне от Лацио и да се окаже в ситуация на почти отпаднал в групите на Лига Европа, както се случи сезон по-рано. Но някак този сценарий ми изглеждаше неособено вероятен или поне го нямаше напрежението от другите гостувания в Европа.

Може би това, че бяхме преодолели охраната на стадиона и безкрайните проверки без никакви усложнения, независимо че носихме на гръб целия си бит от седмицата в Италия, натъпкан в раниците. Макар че предстоеше пътуване цяла нощ до Болоня с влак, някак си „Олимпико”, футболът... Всичко това носи едно спокойствие, защото все пак предстои да нахраниш душата си.

С колегата Желю Станков си взехме бири (точно така!), избрахме си спокойни места на трибуните, за да не дразним излишно лациалите, ако Тотнъм ги подкара на терена и зачакахме. Беше полупразно и общо взето приличаше на един от много мачове в Лига Европа, които няма да трогнат цялото човечество.

Бяхме подценили обаче най-важния момент. Това щеше да бъде вечерта на Пол Гаскойн. Вярно е, че на вестниците, които бяха оставени на пачки край стадиона и които са нещо като програмата за мача, имаше снимка на хилещия се Газа от 90-те години с екипа на Лацио, но все пак това е логично и очаквано. Все пак той е връзката между Лацио и Тотнъм, най-малкото чисто формално.

В един момент обаче стадионът и особено сектора на Лацио, като че ли се напълниха от само себе си. Разпънаха и транспарант: „Лъвско сърце, вироглав човек, чист талант, истински мъж. Все още наш герой. Добре дошъл отново, Газа!” (на снимката)

Газа се появи от тунела и мога да кажа, че след това имах едни от най-вълнуващите 10 минути, които съм преживявал покрай футбола. Гаскойн обиколи стадиона, спираше се непрекъснато и махаше, видимо се вълнуваше. Всички бяха на крака, ръкопляскаха, скандираха името му. След това той се насочи и към феновете на Тотнъм, откъдето се чу като в един глас: “Hero, hero, hero!” (англ. - Герой, герой, герой!).

Гаскойн винаги е бил един от любимите ми футболисти. Може би поради факта, че беше звездата на любимите ми Тотнъм и Англия точно когато бях в гимназията. Имах десетки негови снимки, изрязани от списания, плакати и картички. Все още пазя и неговия автограф. 

Сълзите му след изгубения полуфинал от Германия с дузпи на световното първенство през 1990 година са картина, която винаги ще помня, защото онази вече имаше сълзи и в моите очи пред телевизора у дома.

Изчел съм почти всичко, което някога е излизало и ми е попадало пред очите. Зная какви ли не детайли, но честно казано трябваше да преживея тези 10 минути на „Олимпико”, за да си дам сметка какво всъщност означава Пол Гаскойн за футбола, да навържа много от драматичните факти в неговата кариера и всъщност да осъзная, как именно тази му обиколка на стадиона беше единственият и най-голям смисъл феновете на Лацио и Тотнъм да са там. Емоцията, която е много по-важна от изражението на който и да е резултат във футбола. Спомените и в крайна сметка уникалното чувство от това, че си бил очевидец на Пол Гаскойн във футбола.

Газа винаги е имал особено място с два момента в моята работа като футболен журналист.

Първата ми командировка в „Меридиан Мач” зад граница и изобщо първото ми излизане в чужбина бяха през 1993 г. С група колеги пътувахме до Измир, за да гледаме мача Турция – Англия. Естествено Англия с Пол Гаскойн, даже Англия на Пол Гаскойн.

Сутринта преди мача се озовахме пред хотел „Хилтън”, където бяха англичаните. Естествено аз се интересувах главно от това да видя Газа, като си бях приготвил картичка от „Онз Мондиал” за автограф и се бях въоражил с фотоапарат, който бях взел назаем и бях спестявал пари специално за филмчета „Кодак”, за да направя възможно най-хубави и многобройни снимки от събитието. Пред входа на хотела бяха Пол Инс и Лий Шарп, с които веднага се снимахме.

Късметът бе, че започнаха да излизат и останалите, а наоколо се появи кордон полицаи с автомати в ръка и ние се оказахме в него заедно с играчите. Тръгнахме с тях на разходка по нещо като крайбрежна алея и аз веднага фиксирах Газа, който вървеше  и разпалено разговаряше с някого (май Стюрът Пиърс). Приближих се до него и учтиво го попитах дали е удобно да се снимаме и да ми даде автограф. Той само ме изгледа под вежди, нищо не каза и продължи напред, като сякаш още по-силно започна да жестикулира, докато обясняваше нещо и се кискаше. Аз кротко вървях след него, докато в един момент цялата група направи кръгом и тръгна обратно към хотела. Сякаш за секунда се озовах очи в очи с Гаскойн. Той погледна и тръгна рязко към мен, след което взе фотоапарата от ръцете ми. Първата ми мисъл бе, че ще го хвърли в морето, все пак бях чел какво ли не за лудостта му.

Газа обаче се насочи към един от полицаите и му връчи фотоапарата. След което ми тегли такава прегръдка, все едно сме стари приятели от кръчмите в Нюкасъл и поне веднъж сме се напивали под звуците на „Мъглата над река Тайн”. А пусна и в действие ухилената си физиономия, която бях виждал във вестниците, след което започна да дава указания на полицая да снима. Онзи толкова се стресна дали да държи фотоапарата или автомата и в крайна сметка след промиването на филма се оказа, че ни е снимал от раменете надолу.

Гаскойн се разписа на картичката и ми каза: „Благодаря!”.

Беше много специален спомен за мен. Хем луд до степен да плаши, хем уникален пич. Някак си за минути си създадох мнението, че той е достатъчно луд, за да направи неочакваното, но и достатъчно сериозен в отношението си към всеки. Може би заради това се отнесох сериозно и към една идея на Локомотив Пловдив да го покани в отбора си, дошла от мой приятел. Много хора се смеят на написаното във вестниците тогава и по-специално в “Меридиан Мач”, но мога да потвърдя, че Локомотив наистина го искаше, а мен ме помолиха да говоря с неговия бизнес съветник Мел Стийн дали Газа би бил заинтересован от такова предизвикателство и човекът отсреща каза: „Да, защо не? Там има купон, нали?” Защо и как не се получиха нещата не зная и не бих могъл да зная, но със сигурност Газа научи тогава за Локомотив Пловдив.

Всъщност той винаги е бил човек, който е знаел как да грабне шанса, да се раздаде за него и независимо какъв е крайният резултат, хората (феновете) да бъдат убедени, че той е направил най-доброто за да се получат нещата както трябва. Това обяснява и любовта на хората онази вечер на „Олимпико”.

Трансферът му от Тотнъм в Лацио през 1991 г. е онзи ключов момент, който печели завинаги любовта на двете агитки. Газа е първият футболист, за когото тогавашният президент на Лацио Серджо Краньоти хвърля много пари с идеята, че може с този трансфер да изстреля отбора сред най-добрите в Италия. По същото време Гаскойн е в центъра на общественото внимание с репутацията на артист, който не се интересува много от режима и е изключително непредвидим, което поставя под съмнение това дали изобщо може да постигне нещо във футбола. Пеле дори го съветва да се ожени преди да замине за Рим. Искате доказателство за дивотията му? Финалът за купата на Англия през 1991 г. Тотнъм – Нотингам, който трябва да е последният му мач за „шпорите” преди да замине за Рим с фантастичната заплата от 1,5 милион паунда на година. Вместо да се свръх внимателен Газа започва мача като обезумял с идеята, че трябва на всяка цена да вземе трофея в последното си появяване за Тотнъм.

И цената се оказва жестока. Той прави два поредни шпагата, като този срещу Гари Чарлс в 16-ата минута му донася ужасяваща контузия в коляното, която се оказва решаваща по-късно той да не направи никога кариерата, очаквана от него. Като по чудо Газа не е изгонен от терена, а Нотингам повежда в резултата след фаула. Нашият човек е сменен, а благодарение на неговата резерва Наим, Тотнъм обръща мача и печели купата. Лацио естествено отлага подписа си под договора, защото не е ясно дали Гаскойн изобщо не се възстанови и кога, като налага условия да проведе лечение в Рим.

Ужасяващият шпагат срещу Гари Чарлс

Фаулът на "Уембли "срещу Гари Чарлс на ВИДЕО!

Късметът е, че начело на „орлите” е великият Дино Дзоф, който изключително точно обяснява ситуацията. „Аз исках той да играе за нас още в първия сезон, но в крайна сметка той показа, че е истински професионалист и даде всичко от себе си за отбора си в последния си мач. С такова отношение ние ще постигнем това, заради което го взимаме. Ние искаме Гаскойн такъв, какъвто е, защото само така ще донесе ентусиазмът, от който имаме нужда”, казва Дзоф пред „Уърлд Сокър” месеци след травмата.

Газа също знае за какво става дума. „В Италия един човек не може да реши всичко, но ето – Лацио има 19 равенства през миналия сезон. С мен 10 или 12 от тях щяха да са победи, което значи отборът да е в битката за титлата”, добавя със самочувствие той. И е прав. Един човек не може да донесе сам титлата, но един специален футболист стига, за да промени съдбата на един клуб. Както го правят Мишел Платини с Ювентус, Пребен Елкяер с Верона, Рууд Гулит с Милан и най-вече Диего Марадона с Наполи.

А той е имал самочувствие още от малък. Когато учителят му в средното училище му казва, че един на всеки 1000 пробива в професионалния футбол и не е лошо да наблегне на книгите, Газа невъзмутимо отвръща: „Да, зная. И този един ще бъда аз, сър!”

Страхотният му талант и заразим ентусиазъм са видими още от малък, когато подритва топката по улицата пред скромния семеен апартамент в Гейтсхед. На случайните минувачи, които спират, за да го гледат, той подвиква: „Правя го като Джордж Бест, нали?” По-късно обаче е разочарован от героя на детството си, след като двамата влизат в пререкание по повод коментар на Бест за качествата на Гаскойн. И Газа никога не говори за него.

С училищния си тим Брайтън Авеню Джуниърс има един проблем и той е, че не спечелва нито една купа, а именно тогава Газа започва да плаче след провалите. Вече е набелязан от скаути на големите клубове около Гейтсхед – Мидълзбро и Нюкасъл, които са впечатлени от хлапака, който е толкова ентусиазиран, че изпълнява всичко в мачовете – освен свободни удари и корнери, дори тъчове или аутове. Интересното е, че първите му проби пропадат. Боби Робсън, който по-късно ще бъде един от най-големите почитатели на таланта му като треньор на Англия, не го харесва по време на проби в Ипсуич и го отпраща.

В крайна сметка Нюкасъл го взема с договор за чирак, но животът като такъв се разминава с представите му за професионалния футбол. Да почиства бутонки, съблекалните, баните и душове е нещо, което по никакъв начин няма допирателна с ленивия му нрав, а наставникът на юношите на Нюкасъл Колин Сугет определено не харесва Газа, защото е привърженик на коцепцията за отборната игра. И когато в Нюкасъл идва новият мениджър Джеки Чарлтън, Сугет дава мнението си, че младият Гаскойн трябва да бъде освободен.

Един от скаутите на Нюкасъл Джо Харви, бивш капитан и мениджър на тима, обаче решава, че трябва да се намеси с мнение за „проблемното дете” и казва на Чарлтън: „Ако го изгониш, Джак, ще се лишиш от най-големия талант, който имаме и вероятно някога сме имали.”

С уникалния си усет наставникът, който по-късно ще стане истинска легенда с националния тим на Ирландия, решава да даде шанс на Газа, но с тежки условия. Младокът трябва да свали 6 килограма само за три седмици, като през това време ще трябва да яде в ресторанта на Нюкасъл всеки ден за сметка на клуба, вместо обичайните хамбургери и пържени картофи.

Газа се справя и когато е решил, че никога няма да му бъде предложен договор, той получава шанса да дебютира за Нюкасъл като резерва в един мач с Куинс Парк точно 40 дни преди да навърши 18 години. Останалото, както казват, е история...

Трансферът в Лацио му дава възможност да купи наведнъж и веднага всичките 16 апартамента в Гейтсхед, в които семейството и той самият са живели под наем. Но поставя всичко това под въпрос само защото за него футболът е игра за слава и той не може да си позволи да отбива номера в последния си мач за Тотнъм. За Лацио изиграва 43 мача за 3 сезона, в които вкарва едва 6 гола, а после играе в Рейнджърс, Мидълзбро, Евертън, Бърнли, в Китай и Бостън Юнайтед.

Не спечелва почти нищо значимо след онази купа на Англия с Тотнъм. Шампион е все пак с Рейнджърс, където отива точно заради това, приятелството си с мениджъра Уолтър Смит, започнало по време на една ваканция във Флорида, както и заради изкушението да притежава къща с частно езеро за риболов.

Газа със Серджо Краньоти по време на обиколката на "Олимпико"

Но навсякъде Газа винаги е бил шампион на сърцата, защото е давал най-доброто от себе си дори и в дреболиите като тази да се снима с един фен, който е пътувал заради него стотици километри. И да направи всичко по един наистина незабравим начин.

Това си мислех онази вечер на „Олимпико”, когато той мина долу на пистата – поостарял, но ентусиазиран и щастлив. Може би и Газа тогава си беше дал сметка, че е много специален и е от онези избрани, които са имали късмета в живота си да докоснат дъгата.

Лацио: полетът на орела и любовта на Мусолини

Пътуването с влак между Генуа и Рим е едно от най-красивите в Италия. За няколко часа прекосявате скалистото крайбрежие на Лигурия, красивата морска част на Тоскана със селските градини и винарските замъци по околните хълмове, както и множество маслинови плантации. Отдясно ще видите остров Елба, а после навлизате в областта Лацио, за да почувствате тръпката, която са усещали римските войници, прибирайки се у дома след безкрайните военни походи.

Няма как да усетите имперското величие на Рим, когато влакът ви остави на гара Термини, но са достатъчни хиляда крачки, в която и да е посока от там, за да разберете защо този град е по-специален от всички други в света. Няма друго място на планетата, което по толкова невероятен начин е смесило в себе си белезите на различни епохи с цялото им монументално величие. Казват, че за да се види Рим ти трябва поне седмица. Това е изумителна туристическа спекулация. За да усетиш какво е Рим може да ти стигне и един ден. И едновременно с това един цял живот може да не е достатъчен за това.

Това ми бе трети път в Рим и почти имах самочувствието, че зная перфектно за какво става дума. Бързо мога да направя маршрут „Рим в 2 дни”, като подбирам за първия Колизеума, хълма Палатино, пазарите на Траян, Пиаца Венеция, река Тибър и вечеря в еврейския квартал, където са най-добрите ресторанти в италианската столица. Избягвате този, който е препоръчан в „Уикитравъл” като най-добрия и избирате някой от съседните. Така е гарантирано, че ще имате една чудна вечер с вино и римска кухня на прилична цена. Хиляда крачки след вечеря до фонтана „Ди Треви” и испанските стъпала. За втория ден остава Ватикана, където се оказва, че е денят за аудиенция при папата (не че това променя програмата), замъка „Сант Анджело” и Пиаца Навона, последното е единственото място, което съм пропуснал предните два пъти.

Миди или шкембе по римски и бяло вино - класика в еврейския квартал на Рим

В така сбитата програма хем виждаш всичко важно, хем остава достатъчно време за основната мисия в Рим: мачът Лацио – Тотнъм.

За разлика от имперското си величие иначе, Рим има или доскоро е имал по-скоро туристическо и фестивално значение във футбола. „Стадио Олимпико” е бил домакин на няколко значителни финала в историята на футбола, същото важи и за „ПНФ”, където Италия печели първата си световна титла през 1934 г. под одобрителния поглед на Бенито Мусолини. Неговото име пък е преплетено твърде много с историята на отбора, за който ще стане дума в този текст. Рома и Лацио пък не са имали и нямат почти никакво значение за световния футбол или поне съпоставимо с това на грандовете от севера като Ювентус, Интер или Милан.

Още при настаняването в хотела, една твърде жизнена италианска баба на рецепцията (веднага получава името баба Джулия) ни пита по каква работа сме в Рим и когато чува думата „футбол”, следва една от най-вълнуващите тиради от възрастна жена, които съм чувал в живота си. „Освен, ако не сте фенове на Тотнъм (Тотенхам, както го произнасят там – б.а.), вие няма да спите в този хотел”, казва баба Джулия. „Думата Лацио не се споменава тук, защото носи болести и нещастие. Племенникът ми е от Лацио, но той не е добре с главата така или иначе”, казва тя на пресекулки и когато я успокояваме, че сме от Тотенхам, следва отдаване на спомени и философски прозрения на тема „Защо Рома е нещо, равностойно на нейния живот”. Опитвам се да проверя общата и култура във футбола, калкулирайки къде е тънката струна. Името Бруно Конти буквално я взривява и е причина да ни изпрати до стаята, а след това да предложи да ни съдейства за билетите за мача и дори да прояви самоинициатива да ги организира. Все пак когато Конти чупеше кръстовете на италианските защитници в началото на 80-те, баба Джулия е била в златните си години на жена. Останалите екстри от уважението ни към Конти и добрата оценка за неговия сюблимен талант са карта на града с означение добри ресторанти, издействани намаления в няколко от тях и денонощна готовност за съдействие.

Вземането на билети за този мач чисто на теория не трябва да е трудна задача. С 82 000 места малко са мачовете, които могат да напълнят „Олимпико”. Това е само теорията обаче.

В Италия има доста строг режим на поименни билети, които се вземат по определен начин във всеки клуб. За този мач има опцията интернет, която не харесвам заради факта, че трябва да седнем в агитката на Лацио, както и един магазин „Лацио Пойнт” в центъра, на стотина метра от гара Термини. Всъщност районът между Термини и църквата Санта Мария Маджоре е районът, който трябва да посетите, ако търсите футболни сувенири. Освен магазините на Лацио и Рома, там има и достатъчно други с артикули на отборите от цяла Италия.

Магазинът на Лацио обаче се оказва затворен в 10:30 ч. сутринта. Веднага решаваме, че баба Джулия ще трябва да свърши работата, но точно тогава съдбата ни изпраща една от типичните картини, свързани с Лацио. Срещу нас по тротоара се засилва мустакат мъж на достолепна възраст в готварска престилка, очевидно излязъл от някоя от околните пицарии. Следва порой от думи на италиански, серия гримаси към нас, потропвания по очевидно затворената врата на „Лацио Пойнт”, някоя и друга псувня, прозрението, че всъщност „тези мързеливци пият кафе, вместо да продават билети за мача”. Мъжът дори нахлува ядосан в най-близкото кафене сякаш търси някого по физиономия, връща се при нас и ядосано обяснява, че всеки момент трябва да дойдат, след което пресича тротоара и се изгубва в пицарията, от която е излязъл. Направо усещаме, че човекът се ядосва на перспективата двама вероятни лациали от България да останат без билети.

Картината е типична за Лацио по няколко причини. Първата от тях е, че феновете на „небесносините” са хора с дясна политическа ориентация, главно от северните предградия на Рим, една невероятно зелена част на италианската столица. Те са предприемачи, бизнесмени, собственици на пицарии и друг дребен и среден бизнес. Тези на Рома са леви и са предимно в центъра. Заради това туристът в Рим остава с впечатлението, че в града преобладават „вълците”, а не „орлите”.

В крайна сметка след 30 минути човекът от „Лацио Пойнт” се появява и на запитването за билети единствената въпросителна от негова страна е дали сме англичани. Иска ни личните карти и по 40 евро (5 евро е таксата за неговия магазин) и казва, че имаме резервация. Дали ще получим билети зависи от Лацио, като можем да минем следобед, за да си ги вземем евентуално.

Всъщност системата с билетите в Италия е изключително ефективна и не е необходимо никой да разлепва ксерокс копия по стените на тези, които имат забрана. Просто хората като Боримиров (доскоро) няма как да си купят билет, нито след това да го трансферират или пък да влязат с чужд на стадиона, след като трябва да се показва и лична карта. Най-общо може и друг човек да ти вземе билет на негово име, а след това имаш опция да го прехвърлиш на свое в сайта на клуба. Ако имаш забрана, което и да е действие от изброените няма как да се случи.

А Лацио има наистина проблемна публика. Инцидентите във всяко римско дерби са ежедневие, а именно оттам агитките на Левски и ЦСКА копират подхода и поведението си в сблъсъка на София. Първо в Лацио започват да се събират пари от публиката за хореография, но 30-40 години преди това да се случи при нашите грандове. Там тръгва и войната с транспаранти, а само там, освен в България, медиите се занимават след мача с това кой какво е показал и какъв транспарант е вдигнал на трибуните.

Паоло ди Канио на една от най-известните си снимки

Когато пък става дума за Лацио, мнозина вероятно се сещат за фашисткия поздрав на Паоло ди Канио след един гол, снимка, създала му орела на герой на северната трибуна. А Лацио има твърде топла връзка с режима на Мусолини.

Започвам директно с отговор на най-важния въпрос. Да, Мусолини е бил от Лацио, при това твърде запален почитател и е водил децата си на всеки мач на „орлите”.

Центърът на италианския фашизъм е бил Рим. Мусолини пък е искал да върне имперския вид на града и е полагал солидни усилия по отношения на пропагандата, като голяма част от нея е заемал футболът. В онези години Лацио играе на стадион „Рондинела”, точно в подножието на хълма Паироли, където и днес е територия на хард фенове на тима. Наблизо се намирал „Стадио Национале”, или мястото на което Мусолини изгражда стадион „Партита Национале Фашиста” или „ПНФ”. През 1928 г. именно там Италия среща Унгария и това е първият мач на „адзурите” на юг от Болоня. Шест години по-късно „ПНФ” е арената на финала на световното, а от три години там вече играе Лацио.

Бенито Мусолини - фен на Лацио и "помощник" на Рома

Интересното е, че Лацио няма никаква пряка полза от това, че Мусолини е фен на тима, дори напротив. Като изключим това, че в Лацио пристига героят от световното през 1938 г. Силвио Пиола, Рома е отборът, който на практика се ползва с протекциите на фашистите. През 1941-42 „вълците” се оказват лидери в класирането, нещо, което не се е случвало до момента в решителен период на нито един от римските отбори. За пропагандата на Мусолини е много важно скудетото да остане в столицата и то е решено в римското дерби през януари. Странни реферски решения и невероятен автогол на Лацио в последната минута помагат на Рома да стигне до титлата, което звучи направо невероятно на фона на днешния антагонизъм между двата отбора.

Лацио трябва да чака до 70-те години за своя първи шампионски триумф.  Дотогава „орлите” се радват единствено на култовите фигури в тима си, най-голямата от които е Джорджо Киналя. Той е висок италиански централен нападател, израснал в Уелс, който пристига в Лацио от Суонси през 1969 г. Киналя е невероятно интелигентен и почти безразсъдно смел. Той се хвърля с главата си там, където италианците не поставят ръцете и краката си и това го прави идол на феновете. По негово време треньор е аржентинецът Хуан Карлос Лоренцо, водил известните „костотрошачи” от Естудиантес в края на 60-те. Лоренцо е невероятен мотиватор, за който единствено значение има победата, постигната по какъвто и да е начин. За да надъха тима си след един мач с Арсенал той предизвиква сбиване между тях в римския ресторант „Л’Аугастеа”, след който е поломено почти цялото зведение. Именно този инцидент втвърдява подкрепата към Лацио според историците и „Курва Норд” започва да се пълни за мачовете.

Джорджо Киналя - идолът на Лацио си отидеот този свят през 2012 г.

Киналя преминава в Космос (Ню Йорк) на Пеле, но не му е лесно да си тръгне. Той дълго стои блокиран на летище „Фиумичино” от недоволните фенове, нещо, което по-късно ще се случи с друг любимец на феновете Джузепе Синьори при слуха, че може да бъде продаден в Парма.

Лудите глави пък винаги са били част от тима. През 90-те години там отива Пол Гаскойн, но преди това в Лацио играе Лучано Ре Чекони. Младият нападател е застрелян в бижутерски магазин, след като решава да си направи шега и да инсценира обир през 1977 г.

При всичко това тръгвам със напрегнати очаквания към стадиона, още повече, че трябва да подкрепям Тотнъм сред чужди, което няма да е като на „Джузепе Меаца” или „Сантяго Бернабеу”. Но все пак съм бил и на „Тумба” в Солун, макар и в не толкова важен за „шпорите” мач.

Пътят до стадиона е труден и това е един от недостатъците на „Олимпико”. До там просто няма удобен транспорт. Имате две опции – метро и трамвай или метро и автобус, като второто е по-добрият вариант. В зависимост от задръстванията трябва да си предвидите средно около час от центъра.

Около стадиона няма такова богатство на сергии със сувенири и хотдог, всичко е някак по стегнато и не толкова зрелищно, както е в Милано и Рим. Режимът на достъп обаче е значително по-затегнат. Проверката на билети, лични карти и багаж е на няколко места, но пък има и предпоставки. Няколко часа по-рано феновете на Лацио са нападнали англичани в центъра (фашисти срещу евреи по запалянковските разбирания) и полицията е нащрек. Питат ни няколко пъти дали сме от Тотнъм и Лацио, но нахалната лъжа „неутрали” върши работа. Проверката изглежда респектираща, но реално само питат има ли бутилки в раниците и не се задълбочават да тършуват или да се гаврят с теб, както често правят на стадионите в България.

Самият „Олимпико” бързо влиза в класацията ми на най-добрите стадиони в света и причината не е огромният му капацитет или нещо значимо по трибуните. Просто има уникално много пространство, както индивидуално между местата, така и наоколо. Можеш да излезеш много бързо и лесно, както до тоалетните, така и да подишаш въздух пред стадиона. Тоест няма го традиционното, че когато веднъж си влязъл, трябва да стоиш в рамките на стадиона до края.

"Олимпико" е един от любимите ми стадиони в света

Подозрението ми, че стадионът ще остане полупразен не се оправдава. Просто публиката влиза половин час преди мача и точно навреме за два ритуала – един специален и един обичаен. Специалният е, че Лацио – Тотнъм е мач, в който има един велик футболист, свързващ двата тима и той се казва Пол Гаскойн. Честно казано не се сещам за друга двойка отбори с един герой, който едновременно може да предизвика само искрено възхищение и любов, без завист за това къде и кога е бил по-значим и без някой да се трогне особено, че всъщност предстои съперничество с някакъв немалък залог на терена след малко.

Газа се появи, а „Курва Норд” веднага вдигна своя транспарант. „Лъвско сърце, вироглав човек, чист талант, истински мъж. Все още герой за нас. Добре дошъл Газа!” Обиколката на Пол Гаскойн беше толкова вълнуваща и емоционално значима за мен, че няма как да не и посветя един самостоятелен текст.

Но това не бе краят на емоциите. За първи път видях една от най-оригиналните и известни хореографии в света. Преди всеки мач на Лацио един дресиран орел прави кратък полет около трибуните и накрая каца върху щита на емблемата на тима, за да и даде завършен вид с величествената си осанка.

И ако Мусолини не е успял да донесе имперско величие на Лацио, то една птица като че ли има значително по-голям успех.

Очаквайте: Пол Гаскойн – две срещи с „лудия”, един невъзможен трансфер и цяла една кариера