Големите дербита: Цървена звезда – Партизан

Някога тези два отбора всяваха страх сред съперниците си в Европа. Партизан участва в първия мач в историята на купата на европейските шампиони срещу Спортинг, а през 1966 г. губи финал в турнира от Реал Мадрид с 1-2. Цървена звезда достига до двубоя за трофея през 1991 г., но мачът в Бари срещу Марсилия става най-големият символ в историята му. Звезда, воден от Люпко Петрович, играе великолепен футбол по пътя към финала и елиминира Грасхопърс, Рейнджърс, Динамо Дрезден и Байерн, но с ултра дефанзивна тактика в последния двубой в крайна сметка печели заветния трофей. Разпадането на бивша Югославия и началото на войната там не позволяват на този страхотен тим на Звезда със Савичевич, Просинчески, Михайлович, Белодедич, Найдоски, Панчев и останалите да доразвият потенциала на този тим.

Днес дербито изглежда далеч като качество от славните времена на Драгослав Шекуларац в Звезда или Степан Бобек в Партизан, но все още е смятано за един от най-свирепите сблъсъци на Балканите, а и в цяла Европа. „Може да сте виждали много, но този мач е номер едно”, убеден е един от феновете на Звезда, с когото се заговаряме пред стадиона преди мача.

Пътят от София до Белград се взема за около пет часа с едно спиране за храна. Оказва се, че от България пътуват около стотина души, а сърбите на границата са изненадани, че има такъв интерес към този мач от наша страна. По пътя е спокойно, срещаме само един автобус  с пътуващи за мача фенове, но пък и отчитаме това, че може би самите ние сме тръгнали по-рано.

Двата големи сръбски клуба са едни от малкото в света, чието съперничество освен всичко друго минава и през съседство на двата стадиона. Старият „ЮНА” и сегашен „Партизан”, както и малко по-големият от него „Цървена Звезда” или „Маракана” са на няколкостотин метра един от друг, вляво от магистралата, чрез която влизате в Белград от България и в един от баровските квартали на сръбската столица, разположен на хълм. Паралелите не са особено много: Ливърпул и Евертън се разделят от „Стенли Парк”, Дънди Юнайтед и ФК Дънди са един срещу друг на два ъгъла на едно кръстовище, стадионите на Нотингам и Нотс Каунти са разделени само от река Трент. Има и други подобни случаи, но като че ли тези са едни от най-емблематичните.

Полицията е отцепила пътя към стадиона и около него вече започва да личи, че има мач. Всичко обаче изглежда много спокойно, а и такова ще остане през целия мач и след края му. Паркираме до стадиона на Партизан, който изглежда ужасно овехтял, което впрочем важи и за този на Звезда. „Гробарите” имат предимство преди този мач в класирането, а и така е в последните години. Те като че ли по-добре успяха да се адаптират към новите реалности след войната и разпадането на Югославия. Клубът строи модерна база с помощта на „Филипс” по договора за продажбата на Матея Кежман преди години, но това не личи по нищо. Партизан е бил два пъти и в Шампионска лига, този сезон също е в групите на Лига Европа. При черно-белите се е запазила военната дисциплина, а бившият армейски тим не познава дълбоките кризи.

Същото изобщо не важи за Цървена Звезда. Там като че ли треньорските рокади са ежедневие, а отборът все не може да достигне някаква адекватно за старата си слава ниво. Голям проблем е, че Звезда не е успявал досега да се класира за групите в Шампионска лига, но е факт, че този клуб е запазил огромния си потенциал като количество на феновете. Червено-белите са най-популярният и обичан отбор в Сърбия, а твърденията са, че броят на запалянковците му по света е около 10 милиона. Доста добра база за отбор, основан след Втората световна война, като клуб на Белградския университет.

Звездашите са кръстили гордо стадиона си „Маракана”, а точно срещу него се намира къщата на Аркан и неговата вдовица – певицата Цеца Величкович. Аркан е набирал своите четници именно от агитката на Цървена звезда и винаги е имал огромно влияние сред запалянковците на тима. Той обаче никога не е допуснат да се разпорежда в самия клуб и това е причината да насочи вниманието и инвестициите си към Обилич, който печели титлата през 1998 г. Това е обаче един насилен и малко безцелен триумф, независимо че е единственият от 1989 г., при който друг клуб извън големите два, е успявал да триумфира с титлата. Последният преди Обилич е Войводина начело с Люпко Петрович.

Контрастът между палата на Аркан и „Маракана” е огромен. Славният стадион прилича на бетонно чудовище от соца, в което трудно може да има живот. Навсякъде наоколо се вижда логото на „Газпром”, но руската компания съвсем не е изсипала златен дъжд върху клуба. Нещо повече – финансовата криза в момента е ужасяваща, играчите не са получавали пари от месеци, а светлина не се вижда. Основният източник на приходи трансферите също е със съмнителна перспектива. След Неманя Видич Звезда няма впечатляващи продажби.

Около три часа преди мача около стадиона има достатъчно хора. Трескаво се търсят билети, което е учудващо, защото такива има на касите. Така и не разбирам от какви точно билети се нуждаят навиячите, които ме питат непрекъснато дали продавам. Две сувенирни шатри предлагат скромни фенски артикули като фланелки, шалове и шапки, оказва се, че Звезда има и програма за мача, което в България се прави само от Левски. Голямата недомислица обаче е в това, че големият феншоп се намира в самия стадион и трябва да си влязъл веднъж, за да си купиш нещо. Ние пробиваме може би само заради това, че сме чужденци.

Вътре нивото е далеч от мега магазините на големите клубове, но превъзхожда колосално това на българските. Е, сърбите не отдават значение на такива подробности като например, че няма значка с емблемата на клуба и доволно обясняват, че е „разпродадена”. Във всеки голям клуб от съвременния футбол това би било немислимо, но в Сърбия все още е сериозно наследството от социализма. Иначе прави впечатление една огромна монография, посветена на финала в Бари със страшно много снимки и хубавата цена от 40 лева. Единствената друга книга в магазина е за треньорската професия и автор, разбира се, е Люпко Петрович.

Когато излизаме от магазина вече се свечерява и искаме да хвърлим поглед на трибуните, които още се празни. Тук все пак се е играл един финал за КЕШ през 1973 г., когато Аякс оформя хеттрика си от европейски титли срещу Ювентус. Програмата от този мач пък е смятана за една от най-редките и ценните за колекционерите. Виждал съм само една да се продава на търг в Ebay и крайната и цена беше 1800 паунда.

Другото голямо събитие, което е видял този стадион, е европейското през 1976 г. и фамозната дузпа на Паненка на финала, донесла титлата за Чехословакия. Легендата на пражкия Бохемианс е предшественикът и „учителят” на това, което стори Пирло срещу англичаните това лято.

Стадионът изглежда като с кръпки. Насреща е трибуната, на която със седалки е изписано името на „Газпром”, а тя е доста по-ниска от официалната, където се намирам. Отляво сядат делиите, както наричат феновете на Звезда, а отдясно под таблото ще са гробарите.

Времето до мача се изнизва, а аз търся пред стадиона познати лица. Бившият треньор на Локо София Окука минава забързан. Човекът прави чудеса в Китай и явно живее в тамошния динамичен ритъм и когато си е у дома. След него виждаме Ратко Достанич.

За него няма как да не отделя няколко думи, защото е мой много добър приятел и откровено му симпатизирам. Винаги ще остане загадка защо не успя в Левски, а си мисля, че този човек с познанията си заслужаваше и много по-солидна кариера. Като изключим Люпко Петрович, който просто за българския футбол е това, което е Робърт де Ниро за киното и изобщо е фигура от планетарен мащаб, за мен Достанич е човекът, с когото ми е било най-интересно да си говоря за футбол. Определено разбира и може да обясни в детайли почти всичко, може би му липсва само твърдост в характера. Не зная доколко е легенда, но съм чул, че в Левски дълго време се се мотали тетрадките с неговите тренировки.

Горе на трибуната за журналисти цари истински хаос. Има стотици хора, липсва всякаква организация, всеки сяда, където намери за добре. Чак след мача откривам как работи безжичния интернет, пресаташето го няма, няма ги и традиционните акредитации, а само ни отмятат в някакъв списък. Никой не си и помисля да провери багажа ми, камо ли да се опитва да реди мъдри мисли в тази посока, както го стори някакъв полицай няколко дни по-рано на изключително „опасния” мач България – Украйна.

Това, което ми липсва е загрявката на двата тима. Явно тя се осъществява някъде долу под земята, откъдето те излизат.

Очакванията ми са за чудо от илюминации и ефекти, но то не се случва. Делиите правят няколкоминутна заря и палят дежурните факли, но определено отстъпват колосално примерно на ПАОК. Отсреща феновете на Партизан копират именно ПАОК. Облечени са предимно в черно, пазят силите си с фойервеките и доста стройно залагат на вокалното присъствие. Странно е, но те са разделени на две част, като помежду им има тежковъоражена жандармерия. Има някакъв конфликт между две от фракциите, а по време на мача те дори ще се замерят с факли помежду си. Когато питаме за какво става въпрос, около нас просто махват с ръка. „Дълга история.”

Мачът започва, а Партизан определено е по-добрият отбор и бързо повежда, а след това го прави отново, след като Звезда изравнява. В този момент за мен откривам един играч за бъдещето: Лазар Маркович. Чел съм, че го искат няколко от водещите тимове в Англия, но честно казано това ми изглеждаше като сръбски мениджърски блъф.

Маркович обаче е уникална класа за 18-те си години. Започва на лявото крило, разминава като на шега по няколко футболисти на съперника, а при един от тези пробиви пропуска и да реши мача с трети гол във вратата на домакините и окончателно да ги прекърши. Едно връщане на топката в терена с пета, след като тя изглежда сигурно излязла в тъч, кара дори звездашите да замлъкнат. Лазар Маркович си подава отлично топката със старото куче Саша Илич, а всички останали на терена в черно-бели раета изглеждат като добре смазана машина.

Включително Иван Иванов. Нашият не направи мача на живота си, което е естествено при получените три гола, но все пак има солидно присъствие. Питам колегата до мен за него, без да му казвам, че съм от България, макар и той да го предполага. „Не само аз смятам, че той е най-добрият чужденец в историята на Партизан”, казва той. Чудя се дали не се бъзика нещо или просто прави традиционните за сърбите четки и му подхвърлям името Клео. „Ооо, забрави. Беше за кратко, вкара голове и това е. Диара е по-добър от него и само той може да конкурира Иванов.” Диара е онзи, който се чудеше дълго време дали да дойде в Левски и накрая избра Анталия.

В логиката на този журналист има... логика. То и колко чужденци са играли в Партизан, че да звучи фрапираща оценката за Иван?

При Звезда поне първото полувреме нещата изглеждат почти трагични. Ясно е, че домакините трудно ще вкарат гол от някаква дълго градена атака. По-скоро някак си могат да излъжат своя съперник, което правят с изравнителното първо попадение, но реалистично погледнато мачът изглежда загубен поне на полувремето.

Делиите са опънали преди мача огромен транспарант. „Знаеш ли как се създават шампиони?” гласи горната част над главите им. „Просто излизаш на терена, когато е най-тежко и побеждаваш”, пише отдолу. Те го прибират на почивката.

Второто полувреме обаче носи истинско чудо. Звезда излиза и обръща мача до 3-2. Да е имало някакво надиграване, не е имало. Да е имало някакъв уникален футбол от домакините – не. Ако обаче говорим за дух и характер, това е едно от най-великите преобразявания, които изобщо съм виждал на живо. Сякаш Сале Янкович просто им е припомнил какво е пишело на плаката и че в крайна сметка футболът освен за пари, както е днес, е игра и за слава, както винаги е било.

Стадионът е в абсолютен транс, тресе се и пее. Аз си давам сметка колко отдавна не съм гледал подобен мач в България. Не ми става тъжно или нещо такова, защото просто винаги съм търсил начин да отида и да намеря истинския футбол, каквото и да ми коства това като жертви.

Но видяното в Белград е просто подчертаването с дебела линия на една от фундаменталните разлики на техния и нашия футбол. Имам чувството, че при нас футболният живот е нещо безцелно, освен разбира се да разпределя някакви финансови потоци. Обощението го прави моят колега Желю Станков. „Добре, че Илиян Илиев и Стойчо Младенов не бяха треньори на двата отбора в този мач. Горката публика.”

Всъщност основното нещо да играеш футбол е да го правиш за тези, които го гледат. Всеки компромис с това бързо се превръща в лъжа и тя е разликата между 45 000 на белградското дерби и 15 000 на софийското. Оттук насетне всичко се нарежда по естествен начин, все едно някаква свръхестествена сила дърпа конците. Утре „дечкото” Лазар Маркович ще отиде в някой голям клуб за минимум 10 милиона евро, а Карачанаков или Гаджев ще отидат най-много в „Найт Флайт”. Всяка грешка на 18-годишния хлапак ще бъде лесно простена от публиката на Партизан, защото той беше готов да остави на терена сърцето си, а тези в синьо и червено тук в сходна ситуация само ще ни дразнят, защото не им пука за нас като фенове.

Не ми се иска да съм нихилист, но разликата между нас и буквално обрулената от войни и бедност Сърбия е от земята до небето във футбола. Най-дребният детайл само: и двата белградски гранда играят с трима защитници, което е последният писък във футбола, след като треньорът на Наполи Валтер Мацари буквално направи революция с тази си идея в последните два сезона и доказа как тя може да проработи. В България го прави само – ха познайте кой! Херо, разбира се, и Черноморец. То не че в А група има други треньори, които са показали, че могат да следят футбола, да мислят, да внасят идеи, да опитват, да градят.

Не ми се влиза в повече детайли като това например какво се случва с т.нар. „разбивачи” в средата на терена и дори сърбите, които винаги са били символ на здравата защита и подсигуряваното, сега се мъчат да бъдат в крак с останалия свят и идеите на Биелса и Гуардиола.

Мачът завършва, а първата ми мисъл е, че съм уникален късметлия. Не мога да правя чак толкова дълбоки оценки, но съм сигурен, че този мач ще го наредят сред най-добрите дербита между Звезда и Партизан поне в последните 20 години. Навън е толкова спокойно, но и ведро като след спектакъл. Малко изглежда като доброто от времето на соца, когато футболът беше на всички нас.

Белград е едно от местата, където можем да се сетим, че футболът е жив и съм сигурен, че следващия път тези 100 човека, които прекосиха Калотина ще са повече.