Някои истини за Левски

Засърбяха ме ръцете да напиша нещо по спортно-техническите въпроси в Левски и това което се случва в момента, като все пак използвам опита, който съм придобил около представителството на Тръст „Синя България” в УС на Левски и съответно процесите, които съм видял и усетил, стъпките, които сме предприемали и т.н.

В последните дни имам някакво положително усещане, че някои неща ще се подобрят, защото се долавят скрити за общността тенденции на промяна в начина на работа. Това, което се вижда на терена е ужасно – Левски изглежда невероятно посредствено. Това е резултатът от политика, продължила няколко години. Просто Николай Митов и спортният директор Боримиров преминават в момента в етапа, в който беше Люпко Петрович в последните си два мача от миналия сезон. Помните, че загубихме от Берое и Славия с уникално безхарактерна игра, а отборът и Петрович бяха изпратени с освирквания. Мисля, че Митов и Боримиров са в същия етап, но той просто е по-дълъг. Те наследиха отбор, който е почти класиран в турнирите и трудно може да се пребори за титлата. Т.е. имат цялото време на света да наложат идеите си, да направят планове и рискът да се сгромолясат в рамките на сезона е много малък.

За да се разбере в детайли за какво иде реч ще почна по-отдалеч. Използвам първо лице и единствено число, но съм напълно сигурен, че хората в УС на тръста тогава, както и тези в НКП, които бяха ежедневно в тези процеси, са на същото мнение. Възпитано е обаче да не говоря от името на всички.

Някъде около година беше необходима, за да се усетят всички процеси. Основният е, че каквото и да се казва, каквото и да се говори, каквито и принципи да се слагат, винаги се стигаше до момент, в който се отваряше трансферният прозорец и тогава наставаше огромна превъзбуда. Дали увеличаваме бюджета, дали го намаляваме, дали някой обещава да даде пари, дали се поставят условия или не – винаги имаше една тенденция и тя е да се появяват някакви играчи, които никой не познава и подписват с Левски при някакви условия. Трябват ни играчи на пет поста, намират се такива, независимо дали са първи, трети или пети избор на треньора. След десетина мача вече се вижда, че повечето от тях не стават за Левски и започват планове как да се освободят и кога. Трябва да си сляп, за да не го видиш и включиш. Перфектно работеща система, която търгува с неуспеха на Левски и която обогатява посредствени футболисти без особени качества и техните агенти. Не искам да си помисля, че е обогатявала и хора в Левски, защото схемата във футбола е ясна на всички – има играчи, които връщат пари от заплатата си на определени хора, осигурили им трансфера или мястото на терена. Не го и изключвам обаче, защото виждам, че се случват странни неща. Например твърде много журналисти знаят, че Гикиевич иска да говори нещо по повод как са се случвали нещата в Левски, но никой не се изкушава да се обади и да направи интервю, съответно да направи голямо разкритие. А толкова журналисти ми го подхвърлят и чакат да видят сеир. Съжалявам, аз съм журналист, но тръстът не е моя трибуна, нито има вестник, нито има радио. Ние се опитваме да променим нещата в Левски на база съществуващата информация и това, което видим.

В подобна среда тръстът е имал само един подход и той е да предприема някакви ходове на ниво УС, които да се опитат да разбият този порочен кръг. С разговори не стана – всеки беше съгласен, че това не може да продължава и този трансферен прозорец е за последно. Заради това вкарахме едни поправки в устава на Левски (Пепи Шекеров ги направи) като първи ход, който да спре това. Всеки път, когато поставяхме въпроса на УС около механизма на трансферите, ставаше скандал, тръшкане, заклинания от типа „Ама нямаме ли си доверие?” или „То така не може да се работи!”. И търсехме компромисно решение. Какво обаче искаше тръста? Спазване на процедура. Кой е предложил трансфера, кой скаут е гледал играча, има ли доклад, има ли съгласие на финансовия директор по параметрите, има ли съгласие на треньора и спортния директор? Ако има всичко – трансферът минава. Когато един скаут сбърка с 50 футболисти, чао. Когато един треньор сбърка с 20 футболисти, чао. Когато финансовият директор нанесе щети с 20 футболисти , чао. Казвам го условно. Защо е факт, че по времето на Иво Тонев в Левски има около 70 неуспешни трансфера за 4 години и нито един отговорен. Сори, Иво Тонев не става за нищо, щом не може да овладее този процес. И ако в Локо София е „допустимо”, това е Левски.

Замислете се сега как се появи внушението, че „феновете се бъркат в селекцията”. Каза ли го някой в прав текст? Например Гонзо. Или Стойчо Стоев. Или някой ръководител. Или някой от УС. НИКОЙ. Появи се обаче като внушение в определени медии, собственост на Пеевски, както и в радиото, което е близо до ръководството. Там винаги се изказват ръководителите, рядко има критики, но за сметка на това винаги има реклами на фирми на шефовете на Левски или такива, в които те са били директори. Не казвам, че има връзка между тези неща, защото си е престъпление, а не обвинение и се преследва от Наказателния кодекс, макар че се практикува от много журналисти в България, без да има възмездие. Нарича се търговия с влияние. Не искам да си помисля, че някой търгува с влияние на гърба на Левски, въпреки че остават подобни усещания.

Та след като спазването на устава е проблем и се правят внушения през медиите, избрахме друг подход. Ясно е, че се трупа „история” и ако се стигне до фалит на Левски, както при ЦСКА, тук ще има такива, които ще платят. Защото тогава като акционер тръстът ще потърси сметка. Кой е нарушил устава, има ли подписи под решения, изисквани от устава от представителите на тръста или НКП? Няма. Така, че тези, които са прескачали правилата трябва много да се надяват нищо да не се случи с Левски.

Подходът, който избрахме е да разбие порочната система отвътре. Когато Иво Тонев предложи да сменим Стойчо Стоев след 0-0 със Славия на „Овча Купел”, ние с НКП отложихме това решение. По две причини. Първото е, за да натрупаме фактология и да видим къде е точният проблем. Второто е, защото Левски не беше класиран за евротурнирите, което беше целта, поставена на Стоев. Ако Левски не се класира, кой носи отговорност с тази смяна, след като е видно, че Стоев може да изпълни целта?

Събеседванията показаха едно. Има трансферна въртележка, но няма отговорен за нея. Треньорът не иска играчи, които са били четвърти-пети избор, но не може да ги спре. Директорът също не може да ги спре и сякаш това се случва от самосебе си. Тонев призна, че е направил само един трансфер (на Адениджи). Но нямаше и той вина според думите си. Всъщност подходите са два. Има отбори (Порто), където шефът прави трансферите и всичко и носи отговорност. Ако Тонев искаше да прави трансфери, да каже, че той ги прави и да носи отговорност еднолично. Ама хем остава едно такова усещане, защото ври и кипи в тях, хем не е отговорен, а говорим за над 70 трансферни провала.

В крайна сметка се убедихме, че не можем да подкрепим оставането на Стоев, защото той няма силите да спре порочния кръг. Тренира си отбора, работи с материала, който има и винаги има обяснение, като приема и доста лековато провалите. След класирането на теория (беше преди Пирин, просто някои хора са зле с математиката), поставихме въпроса. Тогава изведнъж се оказа, че никой освен Тръста и НКП не си спомня този въпрос и „Стоев е най-малкото зло”. Тъй като обаче ние не желаем злото на Левски, било то и най-малкото, а само доброто, поискахме обсъждане на треньорския въпрос. Общото мнение бе, че най-добрият (нарочно не казвам единствен, макар че е така) е Мъри Стоилов, но той има договор. Тогава се предприеха и постъпките с този договор, за който сега има спор между Мъри и клуба и за който тогавашния протоколчик и сегашен изпълнителен директор или каквато е там Диана Иванова се прави на ударена. Тъй като Мъри беше зает и не можеше да се преговаря с него, трябваше временен вариант, който да постави отлична основа до момента, в който може да преговаряме с Мъри. Така се появи Люпко Петрович.

Тук минавам по същество вече за интересната част. Люпко ми е приятел, винаги много почтен към професията си човек. Заема се с работата от първата секунда и му трябва няколко дни за да направи пълен план. Още след първата тренировка ми каза, че има твърде много работа и положението е страшно, но ще се оправи. Набеляза за изгонване Менголо, бил влияел зле на другите двама играчи от Африка, а Люпко първо към тях се ориентира, за да види какво и как могат. Познаваше нравите на африканците от работата в Руанда. Пътьом видя и младите, част от които искаха да си ходят, говори с всеки от тях. „Най-важното е да се отстрани гнилото, но тук е твърде много и ще стане на етапи.” В мачовете с Берое и Славия си направи сметката, гледайки Славия хареса и Пиргов. Без пари, сигурен беше обаче, че ще свърши добра работа. За три месеца го направи национал. Тук обаче Люпко някъде е усетил, че ще е трудно. Например му дават играч от Холандия, от последния в класирането, който е получил почти 100 гола и играчът е централен защитник. „Той ще е толкова утрепан психически, че няма да е решение. Иначе грамотен футболист, но това не значи качества”. Това казва всичко. Защото показва как се правеше селекцията. Грамотен футболист и добро момче, поливал е цветята всеки ден в класната стая. Това, че е допуснал стотина гола за един сезон няма особено значение.

Люпко бързо видя, че сам трябва да се оправя, стегна си някакво отборче в кратката подготовка и за една бройка не отстрани Марибор, който уж трябваше да ни разбие. След това тарикати като Венци Христов си събраха багажа. Появиха се други тарикати обаче, пак през главата на Люпко. До края на август нямаше нов собственик, имаше някаква разхвърляна отговорност между Желязков и Пелето за трансферите и така и не се разбра кой какво е направил, освен, че се направиха трансфери, които коставаха на Левски почти 2 милиона лева в първата година.

Не искам в никакъв случай да подчертавам класата на Люпко, макар че треньорът е най-важен. Сигурен съм обаче, че в момента, в който в Левски се работи по правилата, тогава ще се усетят резултатите. И имам усещането, че това започва да се случва. Няма иначе никакво обяснение защо Левски не успява, а всеки друг отбор стяга по-добри селекции за по-малко пари (вижте Ботев!). Когато треньорът има идея какво иска да направи, подберат играчите с директора и двамата са финансово отговорни към клуба, който е в тежко положение, нещата ще се случат. Поне засега като действия и анонси в Левски няма да дойдат някакви неясно откъде появили се анонимници, а се търсят явно играчи, които познават българското първенство, не са скъпи и са на постове, където имаме проблеми. Ето това се опита да направи Люпко, но не успя. Това според мен опитват Митов и Боримиров. Не искам да влизам в хипотези, но усещането ми е, че ако миналото лято Боримиров беше директор на Левски, а Люпко треньор, то Левски щеше да е шампион сега.
Митов и Боримиров трябва да отстраняват гнилото. А то е вече повече от миналия сезон. И не става дума само за играчи. Става дума за дисбаланс. Той влияе на мотивация, на бъдещи договори. Заради това основни играчи си тръгват. Защото има резерви, които вземат от 3 до 6 пъти повече от тях. Няма критерии. Това значи разрушен баланс и много гнило. Ами Левски пропада именно заради този дисбаланс в момента. Естествено, че треньорът няма да разчита на играчи, които си тръгват. Но и няма какво да направи, защото има стегнат бюджет. Естествено, че играчите са прави, защото в Левски е имало години наред странни критерии на селекция и възнаграждание. А когато някой опита да сложи ред, става враг.

Дали обаче Митов и Боримиров ще се справят, това е друг въпрос. Ще се види в Европа, както и през новия сезон. Засега за мен е важно, че се скъсва с порочната схема от времето на Тонев.

Сега няколко думи и за Спас Русев, защото в крайна сметка той е този, който трябва да задвижи нещата по правилен начин. Има няколко факта. Първият е, че достатъчно ясно показа, че се е озовал в Левски покрай сделката с „Виваком”. И че Левски не му е първата грижа и едва ли ще стане сериозна грижа, докато не се впише във „Виваком”. Към него имам няколко претенции като привърженик на Левски, макар и да проявявам разбирането, че се е озовал в огромна тиня, която лично съм усетил.

Първата е, че не е честен с привържениците на Левски. Знае за проблемите и процесите, но именно чакането по сделката с „Виваком” го кара да е предпазлив и да не казва нещата с истинските им имена. Казва, че е имало проблеми преди, но не казва нещата докрай, защото тези, които са спускали парашутистите са го помолили и него да се заеме с Левски. Факт е, че поне през някакви механизми осигури някакво финансиране и сезонът беше завършен. Липсата на честност е една от сериозните причини да няма доверие към него и стадионът да е празен.

Второто е, че той пропиля един сезон. Дали не се е ориентирал, дали не се е случило бързо, но той имаше оставена прилична основа – треньор и отбор, който е стегнат, за да се бори за титлата. Не направи нищо, за да спре негативните процеси навреме, изгуби треньор, който можеше да реформира отбора и да му помогне да реформира клуба през това време на спокойствие. Когато реши да поправи грешката си, вече сезонът беше пропилян, а е очевидно, че не знаеше и какво е точно решението.

Третото е, че прави твърде много компромиси. Със стари к..., нов бардак не се прави. Колкото пъти направи компромис с това, толкова пъти си изпати. Спас Русев беше никой преди да се озове в Левски, Може би успешен бизнесмен, но никой не знаеше името му и не се вълнуваше от него. Сега благодарение на Левски е един от най-известните хора в държавата. Това значи, че всяка грешка му нанася толкова вреди върху имиджа, които не може да получи с десетки лоши сделки. Именно заради това трябва да разбере, че Левски е неговата витрина и не може да е безотговорен. Не може да си „говори” с висшестоящи хора в държавата, подхвърляйки акциите на Левски като на битпазар. Впрочем, ако не промени това поведение и не се осъзнае, очаквам да продължат цирковете с хвърлянето на тези акции, след като очевидно скоро няма да го впишат във „Виваком”.

Четвъртото е, че не може да си вярва, че може да подчини и използва организациите на левскари. Мнозина преди него не успяха, колкото и усилия да положиха да очернят тези сдружения. Винаги една организирана в името на Левски група ще избере привържениците на Левски, а не него. Той трябва да намери път към обикновения привърженик и да го убеди да вървят заедно в една посока. Друг няма да му свърши тази работа, нито му е длъжен, каквито и маневри да предприема.

Футболните градове: Варшава

Този път кацането не е никак приятно. Облаци, облаци и пак облаци чак до няколко десетки метра над пистата. Силният дъжд пък не е никак добра новина ден преди финала в Лига Европа, който ще се играе във Варшава, столицата на Полша.

Европейското първенство преди три години е променило изцяло интериора на полския футбол, като в страната са се появили няколко чисто нови и красиви стадиони. Един от тях е националният във Варшава, където трябва да се срещнат Севиля и Днипро. Някогашният район с почти рухналия стадион „Джиешечолечия” и битпазара наоколо е напълно облагороден и е получил пет звезди от УЕФА, а с това и правото да домакинства на подобни събития.

С над 300 полета на ден летище „Шопен”, откъдето стартира пътуването ми, е достатъчно натоварено, а повечето самолети са с дестинация „Лондон”. В този ден обаче от всяка точка буквално прииждат фенове на Севиля. Тук там се забелязват и малко украинци, но превъзходството на испанците е огромно. Всъщност украинците явно използват друг вид транспорт, в което ще се уверя на следващия ден при вида на десетките паркирани автобуси около стадиона.

Да се стигне от летището до центъра има два начина. Единият е с влак, който тръгва на 20 минути, а вторият е с автобус 175, една от най-популярните линии във Варшава. Автобусът ви завежда за около половин час до Двореца на културата, но аз имам друга цел и тя е апартаментът, който съм наел. Всъщност апартаментите са най-добрата оферта за нощувка във Варшава, като можете да получите страхотен лукс за около 30 евро на вечер. Плановете ми да гледам мач още същата вечер се объркват от дъжда. Движението определено е хаотично, а един изпуснат автобус тотално променя всичко. Стадионът на Полония Варшава трябва да се намира на около 30 минути от апартамента. Отборът пък играе същата вечер един от важните си мачове за оцеляване в четвърта дивизия срещу Виелун.

Гледам непрекъснато часовника, но каквито и сметки да си правя, те се провалят с гръм и трясък, след като се налага да чакам около 20 минути собствениците на апартамента, които се борят със задръстванията в полската столица. Отказвам се с мисълта, че на следващия ден все пак ми предстои голям мач, какъвто е финалът в Лига Европа и гладът за футбол на живо ще бъде заситен подобаващо. Тъкмо съм се настанил удобно и чертая планове за обиколката на варшавските клубове, когато научавам, че и мачът на Полония е бил отложен с един час, защото автобусът на гостите не е успял да стигне навреме до стадиона. Научавам го, но на полувремето.

Варшава е столица на Полша, но трудно би могла да бъде наречена центъра на футбола в страната. По-скоро такъв е областта Силезия, където са базирани много от историческите клубове в страната като Гурник Забже или Рух Хожув. С този факт Полша е една от уникалните държави в Европа, като местният футбол е „разпръснат” из цялата страна, а може да се каже, че в това отношение прилича на Франция и Париж.

Столичният град е на практика „собственост” на един клуб – Легия, а само още три са играли някога в елита. Два от тях вече не съществуват (Гвардия и Варшавянка), а третият е на командно дишане в четвърта дивизия – Полония Варшава.

За Варшавянка напомня
само едно знаме до
клубния офис

Моята обиколка ще стартира от двата несъществуващи, които се намират на около 20 минути пеша от апартамента в Мокотув в двете противоположни посоки. Следващият ден също е студен, но поне няма дъжд, който да развали напълно обиколката и вървенето пеш.

Варшавянка се намира точно да парка Мокотув, а дотам от центъра се стига с трамвай 4. Клубът е основан през 1921 г. от две от най-известните фамилии в града Люксембург и Лот, като вторите са сред създателите и на Полония Варшава. Съвсем естествено Варшавянка започва с футбол, а през 1927 г. вече е част от елита, в който остава до началото на Втората световна война. След нея Варшавянка е напълно неконкурентен, а през 1971 г. футболната му секция е закрита. Днес най-известен е хандбалният отбор, но може да се каже, че по отношение на останалите спортове това е един от големите клубове във Варшава. Естествено там, където са клубните офиси няма и след от футбол. Едно знаме с емблемата, която е черно „W” над щит с черно-бяло рае указва, че тук е мястото. Веднага се забелязва, че Варшавянка е обърнал офисите си в конферентен център с множество стаи за спортна медицина, а до тях има и плувен басейн. Някогашният футболен стадион е зад сградите и доскоро е бил напълно запустял. Сега са се появили няколко маломерни терена с изкуствена настилка, където тренират и играят аматьори.

Трябва да се върна обратно до апартамента и да тръгна в обратна посока покрай малък парк. Прави ми впечатление, че зад оградата, макар и в сърцето на града, се намират елементарни дървени къщички с градинки и на всичкото отгоре изглеждат обитаеми. Това е някакъв странен оазис, който прилича на комуна, а скоро след това „Гугъл” ще ми помогне да науча историята му. Това късче земя носи името ROD, или нещо като малки семейни бунгала, своеобразно село в града. Това е традиция, започнала през 20-те години на миналия век, изкривена е съвсем естествено от комунистическия режим, но е останала жива и до днес.

Покрай този РОД, носещ името „Одинца” на улицата, по която се движа, се стига почти до стадиона на Гвардия Варшава, някогашният тим на полската милиция. Основан през 1948 г. Гвардия е първият участник от Полша в Купата на европейските шампиони през 1955-56. Интересното е обаче, че Гвардия записва цели две участия в КЕШ... без нито веднъж да е шампион. Отборът има една купа на Полша през 1954 г. и едно второ място в първенството през 1957 г. Най-известният футболист е полският национал от 80-те години Дариуш Дзекановски, който игра и за шотландския Селтик.

Когато достигам до главния вход на стадион „Рацлавичка” виждам всъщност, че около железните врати има навита ръждясала верига с още по-ръждясал катинар. До тях са типични соц постройки и една почти разпаднала се огромна емблема на Гвардия. Самият стадион е по-навътре, но няма как да се стигне без незаконно проникване в района. Мястото изглежда мрачно, каквато е и славата на самия клуб. Тъй като хората във Варшава никога не успяват да заобичат Гвардия, местните милиционерски шефове намират доста интересен начин за увеличаване на посещаемостта. Легендата разказва, че при първия подобен случай целият отбор на Гвардия е бил потресен, след като излиза на терена и вижда препълнени трибуни, от които ехти мощното „Гвардия, Гвардия”. Оказва се, че там местата са заели затворници, доведени насила от милиционерите и инструктирани какво да скандират. Това е бил доста използван похват за десетината европейски мачове на тима.

Виждайки, че правя снимки, местен човек се приближава и започва да ми обяснява на английски: „Гвардия не съществува вече и на никого няма да липсва. Всичко приключи преди няколко години.”

Отново се връщам по почти правите улици, за да се запозная и със съществуващата част на варшавския футбол. Самият град изглежда адски зелен и с ниско строителство, може би заради факта, че е бил на практика напълно унищожен през Втората световна война и след това строен отново.

На стадиона на Полония

До Полония Варшава се стига с метро или трамвай от центъра. Много удачно е да се насочите и пеш от Старе място на север и ще стигнете за около 15 минути. Другият вариант е трамвай номер 4 до спирка Мурановска или с метрото до спирка Гданск. Полония е бил най-популярният варшавски клуб до Втората световна война, а след нея се превръща и в първия от столицата, който печели шампионската титла (1946 г.). Клубът по това време става собственост на местните железници и определено е в немилост, сравнен с щедро обгрижвания Легия. След падането на режима Полония успява да открадне спонсора на Легия „Кодак” и с негова помощ и треньорския талант на някогашния национал Дариуш Вдовчик започва да възвръща позициите си сред елита. В края на 90-те в Полония изгрява звездата на може би най-известния чужденец в местната лига, нигериецът Емануел Олисадебе, който взема полския паспорт и става първия тъмнокож в националния тим на „Дружина Полска”. С неговата бързина и голове Полония стига до втора титла в историята си през 2000 г. и мачове с Панатинайкос за влизане в Шампионската лига, които губи. Към гръцката столица заминава и самият Олисадебе.

Следва отпадане и ново завръщане в елита след обединение с тима на Гроклин. През 2013 г. обаче Полония изпада във финансова несъстоятелност и въпреки усилията на феновете си да бъде спасен чрез създадения тръст отива в пета дивизия. Именно с шефа на тръста Крис имам среща на стадиона, за да ме разведе наоколо. Той обаче закъснява и аз решавам да действам сам. Влизам безпрепятствено до главната трибуна, която единствена функционира по време на мачовете. Когато започвам да правя снимки, една от вратите се отваря и към мен се насочва с усмивка някакъв човек: „Спокойно, спокойно. Правете снимки, безплатно е. Аз съм от общината, която е собственик на стадиона и ми е казано да бъда нещо като гид, ако има желаещи да видят стадиона”, информира ме той. Разказва ми, че ситуацията между феновете е напрегната, след като Полония е спечелил промоция в четвърта дивизия още в първия сезон, но очевидно не може да се справи през втория и да премине още едно ниво нагоре. Питам дали има сувенирен магазин и той ми отговаря утвърдително. Магазинът се оказва стая номер 13 по коридора, а вътре са пръснати из различни кашони фланелки и шалове. Там е и шампионската титла от 2000 г., която явно чака по-добри времена. Вече се е появил и Крис, който успява да ме убеди да си купя специална значка на невъзможна цена. Направени са само 100 броя от известен бижутер, а всички средства отиват в тръста на Полония. Така аз се сдобивам с една от последните останали, сертифицирана и със специален номер, в моя случай – 13. Записват името ми в специална книга. Всъщност не става ясно за какво точно ще се използват средствата, защото Крис ми обяснява за напрежението между феновете. „Ултрасите превзеха Полония и за тях мачовете по селата са рай, защото безчинстват”, казва той. „Това отблъсква останалите и се появи идеята да се прави нов клуб. Естествено, че той няма да бъде Полония, но ще носи философията на Полония.” Каква е тя? „Когато в града има един фаворизиран от всички клуб, винаги се ражда съпротива. Ние сме по-„така”, не сме част от масовката на Легия и обичаме истинския футбол и алтернативата на Легия.” Тоест, доколкото разбирам важното е да се създаде антипод на Легия.

Статуята на Казимеж Дейна пред стадиона на Легия

Легия обаче наистина е друга планета. Веднага се сещам за Ференцварош в Будапеща, но във Варшава просто няма същата конкуренция. Легия е клубът на армията, като дори и през 90-те години, след падането на режима, снимки на генералите още са висели из коридорите на стадиона, а някогашните военни са се разпореждали със съдбата му. Легия е реално най-популярния клуб в страната, но все още не е най-успешният. Срещу 14 титли за Гурник Забже и 13 за Рух Хожув, Легия официално има 10, макар че в клуба смятат, че трофеите са 11. Спорната купа е тази от 1993 г., която е отнета от полската федерация заради уговаряне на последния мач, който тимът печели с 6-0. Настоятелността в това отношение е огромна, като клубът произвежда цяла линия от фен артикули от специална серия „93”, която заема почетно място в магазина.

Самият стадион „Легия”, или както гласи спонсорското му име „Пепси Арена”, се намира почти на брега на река Висла, близо до една от големите пътни артерии в града – булевард „Черняковска”. Първото, което виждате е голяма статуя на Казимеж Дейна, най-великият футболист в историята на клуба. С Дейна в средата на терена и Роберт Гадоха по крилото, Легия печели титлите през 1969 и 1970 г., а също така играе и полуфинал за КЕШ. В този период се създава и култът към този тим във Варшава. Дейна и Гадоха продължават кариерите си на Запад, като през съответно Манчестър Сити и Нант се оказват в Америка и тамошната лига НАСЛ. Дейна обаче губи живота си при автомобилна катастрофа през 1989 г. на едва 41-годишна възраст.

През 1996 г. Легия достига четвъртфинал в Шампионска лига, а пет години по-рано е играл на полуфинал в КНК. Европа обаче си остава Обетована земя оттогава, като през миналия сезон Легия изпусна шанса да се промъкне до групите в Шампионска лига, независимо че елиминира Селтик на терена. Заради нередовен футболист обаче последва служебна загуба, която накара феновете на тима да опънат огромен транспарант „УЕФА – мафия” на трибуните още за следващия мач в Лига Европа. Всъщност нелепите загуби са запазена марка на Легия, като най-известният случай е през сезона 1996-97. Кръг преди края в пряк сблъсък за титлата Легия води на Видзев с 2-0 почти до края, но допуска три гола в последните четири минути, а с това и златото.

Легия не успя да се добере и до домашния финал в Лига Европа, за който съм дошъл в града. Мачът е отсреща, точно през реката. Самият национален стадион изглежда като червено-бял таралеж и се вижда отлично от хълмчето на Старе място, където са базирани феновете на Севиля и Днипро преди мача. Украинците са по-малко, а предния ден съм видял реклама по сайтовете, че в местното посолство се дават свободно билети срещу показването на украински паспорт. Очевидно е, че Днипро е подкрепян не само от свои фенове, но и такива на други украински отбори, явно предвкусващи или представящи си физиономията на Путин при тяхна победа.

Мачът е един от най-интересните финали в последните години, а определено на трибуните се смесва клубната поддръжка за Днипро и националната кауза на Украйна във войната. А на особена почит се радва вратарят Бойко, който идва след мача до привържениците, обгърнат с украинското знаме и хванал за ръка малкия си син. Той вдига победоносно ръка, сякаш Днипро е победителят във финала, докато от трибуните се чува „Слава на героите, слава на Украйна!”

Още един епизод, в който футболът е много повече от футбол.

Пътешествието ми завършва с обиколка из книжарниците. Поляците са едни от най-добрите по отношение на футболната литература, а една местна енциклопедична поредица има легендарна слава по света. Става дума за вече над 50 книжки, спонсорирани от японския гигант „Фуджи” в различни области – големите полски клубове, различните първенства и турнири по света, великите футболисти, както и годишници. Всичко това излиза от началото на 90-те години, а английското списание „Уърлд Сокър” го нарежда сред 10-те най-добри книги за футбол, издавани някога.

Поляците са изключително педантични към фактологията и доста запалени по футболната история. Това е гаранция, че футболът в Полша винаги ще бъде жив и е въпрос на време да се появи следващият Левандовски.

Футболните градове: Будапеща

Шофьорът на автобуса от София до Будапеща припряно взема последните метри преди да остави пътниците и да продължи по маршрута си нататък. Това, което изведнъж се показва пред очите ми, са зелените светлини на „Групама Арена”, новият супермодерен стадион на Ференцварош. Осветен отвсякъде и с кацнала пред него скулптура на разперил крила орел, това е стадионът, който поне в този момент прави разликата между Ференцварош, най-големият и популярен унгарски клуб, и всички останали.

Да се добереш до Будапеща към днешна дата не е никак лесно. Фалитът на унгарската авиокомпания „Малев” през 2012 г. заради дългове от 270 милиона долара, сложи точка на най-лесния и бърз път – по въздуха. „България Еър” също не проявява интерес към тази дестинация, а нискотарифната „Уизеър” доста бързо се отказа от полетите между българската и унгарската столица заради липсата на сериозен интерес. Така полетите с прекачване и автобусите се оказват най-бързия начин за пътуване до Будапеща, а има вариант и със самолет до Виена и оттам за още 3 часа с автобус или влак.

Изборът ми пада върху автобусите на „Арда Тур” заради удобното разписание, но те се оказват и най-евтини. Цената е 45 лева в една посока, ако ги закупиш онлайн, което е почти без пари. Макар че туристически агенти се опитват да ме убедят, че правя грешка с тази компания и трябва да предпочета някой от по-утвърдените брандове (на двойна цена), в края на пътуването няма от какво да се оплача. Автобусите са пълни наполовина, което позволява комфортно пътуване по човек на две седалки. Това компенсира донякъде малкото пространство. Има монитор на всяка седалка, можеш да гледаш филми или българска телевизия през цялото време.

В чисто футболно отношение Будапеща е от най-интересните за туриста градове. Най-популярната игра се появява тук в края на XIX век и е пренесена от англичаните, а загубата с 0-5 от Австрия през 1901 г. в парка „Пратер” е смятана за първия международен мач на континента (без Великобритания), макар че двете страни са били част по онова време от една империя. Десетки квартални клубове са играли през годините в елита на Унгария, като в това отношение Будапеща може да бъде смятан за един от най-футболните градове в света. Цели шест от съвременните клубове плюс БТК (Будапещи Торна Клуб) са печелили шампионската титла, като интересното е, че всички те се намират от страната на Пеща, докато Буда се е отчел с доста скромно присъствие. Тамошният III. Керулети все пак има в актива си купата на Унгария.

Решавам, че ще съсредоточа усилията си върху обиколка на шестте големи шампионски клуба (Ференцварош, МТК, Уйпещ, Хонвед, Вашаш и Чепел), които, с изключение на последния, са имали и забележително присъствие и в европейския футбол.

Стадион "Ференц Пушкаш"

Изборът на маршрут е сравнително лесен. Уйпещ, Вашаш, Ференцварош и Хонвед се намират на практика около линията на метрото M3 или синята линия. МТК е разделен от Ференцварош от парка Неплигет, което са 10 минути с трамвай и също на толкова от националния стадион „Ференц Пушкаш”, известен някога като „Непстадион” (Народен стадион). Този стадион, побрал 104 000 души за мача Вашаш – Рапид Виена през 1956 г., винаги е бил един от най-големите в Европа, макар че никога не е домакинствал финал в Шампионска лига или някогашната Купа на европейските шампиони. За сметка на това на 23 май 1954 г. тук се играе един от най-великите мачове в историята на футбола, в който Унгария разгромява Англия със 7-1. Това и до днес е най-унизителната загуба на създателите на футбола.

До стадиона се стига лесно. Намира се на едноименната спирка на червената линия на метрото М2 и на няколко спирки от центъра.

Стадионът изглежда впечатляващо, но пък унгарците са амбициозни и искат да строят на мястото му ново съоражение. То трябваше да бъде започнато миналата година и строежът да приключи през следващата, но спорове около цената, изпълнението и финансирането все още спират проекта.

Стадион "Нандор Хидегкути"

От „Непстадион” започва и обиколката ми. Първата спирка е МТК, някогашният екзекутор на ЦСКА в европейските турнири. Качвам се на трамвай 1 за две спирки. Стадионът носи името на един от великите футболисти на МТК Нандор Хидегкути, а така е кръстена и трамвайната спирка, така че няма шанс да се объркате. Първото впечатление обаче е, че нещо липсва и това е самият стадион. Всъщност той е разрушен, за да бъде построен отново, като се очаква да отвори врати през лятото на 2016 г. Дотогава МТК играе из цяла Будапеща, като през 2015-16 ще бъде приютен на стадиона на Вашаш в северната част на Пеща.

Старият стадион на МТК беше доста емблематичен. Неговата главна трибуна е била арена на снимките на култовия филм „Бягство към победата”, дублирайки парижкия „Коломб”. На този стадион е унгарският дебют в КЕШ. През 1955 г. МТК разбива Андерлехт с 6-3, а Петер Палоташ вкарва първия хеттрик в турнира.

МТК винаги е бил смятан за еврейски клуб. Сред основателите им има неколцина еврейски аристократи, а множество играчи с подобен произход са обличали фланелката му през 30-те и 40-те. Част от тях изчезват по време на Втората световна война, но реално това изчерпва всички еврейски връзки в МТК.

В началото на века този клуб е минавал за един от най-силните в Европа, а между 1903 и 1929 г. заедно с Ференцварош печелят абсолютно всички титли в първенството на Унгария. И до днес двата клуба чисто статистически са най-успешните в страната. Отборът на МТК от онова време е създаден от английския треньор Джими Хоган, един от пионерите на европейския футбол. Стилът на игра с къси пасове е в основата на успешните национални отбори на Унгария, а великият тим от 50-те години също има дълбока връзка с МТК, независимо че е създаден на основната на друг столичен клуб – Хонвед.

Треньорът на МТК Мартон Букови е този, който измисля системата 4-2-4, копирана от Густав Шебеш в националния тим, а Нандор Хидегкути, Михали Лантош и Йожеф Закариаш са част от звездите на онзи велик отбор. Хидегкути вкарва три гола при победата над Англия с 6-3 на „Уембли” през 1953 г. През 1963 г. МТК играе финал за КНК, който губи от португалския Спортинг, но пък става първият унгарски тим, стигнал до подобен мач.

След установяването на комунистическия режим МТК е превзет от тайната полиция AVH и тук се появява нов нюанс на съперничеството с Ференцварош. Съседите, които се намират през парка „Неплигет” са с дясна ориентация, а около техния стадион са и събитията през 1956 г. МТК обаче никога не е привличал голям брой публика и заради това мачът Ференцварош – Уйпещ постепенно се превръща в най-ожесточеното градско дерби.

Вехтата трибуна на БКВ Ельоре

Друг интересен факт е, че феновете на МТК обикновено пият преди мач на съседния стадион, където играе БКВ Ельоре. Това е железничарски клуб и игрището му е разделено от МТК само от една малка улица с трамвайни релси. В бара на БКВ Ельоре пък са накачени флагчета на всякакви железничарски отбори, включително на Локомотив (София). Самият стадион е доста вехт, особено главната трибуна, но всичко останало е добре поддържано. Желанието ми да направя няколко снимки обаче не предизвиква радост в охраната. „Ами не е добре да се снима, малък клуб сме, не сме интересни и може да ми направят проблем”, казва ми човекът, който се грижи за сигурността. Изглежда обаче доста несигурен в това, но поне английският му е приличен.

Отново се насочвам към трамвай 1, който точно за още няколко спирки ще ме отведе до бижуто – новият стадион на Ференцварош. Не е необходимо много време, за да разбере човек, че с „Групама Арена” и всичко наоколо Ференцварош още дълго ще бъде недостижим за останалите клубове в Будапеща. Това е клубът не само на IX район в столицата, нещо, което се вижда в емблемата му, но и на цяла Унгария. Районът наоколо е бил известен с немското име Францщад, откъдето идва и прякора на тима „Фради”. Преди Втората световна война в състава блестят Имре Шлосер и Гьорги Шароши, а връзките с фашистката пария на Кръстосаните стрели ще носи проблеми на Ференцварош след установяването на комунистическия режим.

Клубът губи позициите си чак до 60-те години, когато талантливият състав, начело с Флориан Алберт печели единствения европейски трофей за страната – купата на Панаирните градове през 1965 г. Статуя на Алберт има пред главната трибуна на стадиона, точно пред излъскания феншоп. Зелено-белите цветове и орелът създават доста голяма прилика с Лудогорец, но едва ли Разград е нейният първоизточник. По-скоро ми се струва, че в лицето на Ференцварош, клубът на Кирил Домусчиев има доста добър „шаблон”, върху който да се развива в различни аспекти, особено маркетинг.

Феншопът е на нивото на най-добрите европейски образци, като вътре има всичко до солети и бира с марката на „Фради”. Дори и шахтите по алеите наоколо са с дизайна на клубната емблема.

Освен тима от 1965 г., Ференцварош има още едно успешно поколение, като с Тибор Нилаши в състава стига финал в КНК през 1975 г. През 90-те години идва времето на халфовете Липчей и Листеш, класирали „орлите” в Шампионска лига за първи и засега единствен път. Онова участие обаче се запомня главно с расистките скандирания и инциденти в домакинския мач срещу Аякс, откогато Ференцварош е доста проблематичен клуб за УЕФА.

През 2008 г. отборът изпада във втора дивизия заради финансови проблеми, а за кратко е собственост и на президента на Шефилд Юнайтед Кевин Маккейб. През 2011 г. неговото място след скандал заема Габор Кубатов, депутат от партията на премиера Виктор Орбан. Всъщност Кубатов е печално известен в Унгария с това, че за цялата си парламентарна кариера от 2006 г. насам има само едно изказване от трибуната.

Ференцварош е лесно достъпен, защото до него стига линия 3 на метрото. От спирка „Неплигет”, където се намира и централната автогара, има две опции за продължаване на футболната обиколка на столицата. На югоизток и няколко спирки е Хонвед, а на север са други два клуба – Уйпещ и Вашаш. Решавам да продължа с Уйпещ, големият местен враг на Ференцварош.

Уйпещ се намира накрая на линия М3, но до стадиона ви трябва и автобус. Предпочитам по-близката до Дунава спирка „Уйпещ-Варошкапу”. Оттам имате няколко опции с автобус (104, 122, 204), но трябва да сте доста внимателни с посоките, защото спирките от двете страни на метростанцията са доста объркани. В квартала на Уйпещ обаче винаги върши работа споменаването на името на стадиона „Ференц Суса”, до който стигате за десетина минути. „Златната ера” на Уйпещ, по онова време известен като Дожа Уйпещ, са 70-те години. 

"Ференц Суса"

Между 1969 и 1979 г. със звездите Ференц Бене и Андраш Торочик, „виолетовите” печелят общо девет титли, а преди това, година след трофея на Ференцварош, играят неуспешен финал за Панаирната купа срещу Нюкасъл. Уйпещ се гордее с това, че е изпадал само веднъж от елита и е там в общо 102 поредни сезона, едно от най-добрите постижения в света.

Последната от 20-те титли на Уйпещ обаче е през 1998 г., а година по-късно клубът се сдобива с модерния си за времето стадион за 13 500 зрители. Днес обаче „Ференц Суса” изглежда доста позападнал. 

Клубният магазин отдавна е затворил врати, феновете са организирали някакъв свой, който обаче работи по време на мач. На рецепцията вдигат рамене на въпроса къде мога да се сдобия със сувенири на тима и ме насочват към някакъв магазин на една от централните улици „Ваци ут”, където има такива на всички отбори от столицата.

Две спирки в обратна посока с метрото ме делят от стадиона на Вашаш. Слиза се на „Форгач утца” и оттам по улицата със същото име срещу метростанцията има точно 10 минути пеша. Районът около стадион „Рудолф Иловски” е пълен с текстилни фабрики, а феновете му са главно от работническата класа. Стадионът носи името на най-големия треньор в историята на клуба. Благодарение на унгареца от полски произход, Вашаш доминира местния футбол през първата половина на 60-те години, когато е и един от най-силните отбори в Европа. Звезди от онзи период са Калман Месоли и Янош Фаркаш.

"Рудолф Иловски"

Стадионът на Вашаш удивително прилича на този на Славия в София, макар и доста позападнал. В северната част е административната сграда, пред която има статуя на животно от неясен вид. Изненадващото е, че в една стаичка е разположен и клубния магазин, доста добър факт за отбор от втора дивизия. Вашаш е извън елита вече няколко сезона, но през следващия ще играе отново там, след като спечели първенството на втора дивизия.

От Вашаш отново се насочвам към линия 3 на метрото, която трябва да ме заведе до Хонвед, някогашният клуб на армията и Ференц Пушкаш. Пътуването е около половин час. Повечето указания са да се слезе на последната спирка „Кобаня Кишпещ”, един от основните транспортни възли на унгарската столица и мястото, откъдето тръгва автобусът за летището. От „Кобаня Кишпещ” се хваща рейс номер 93 за 10 минути до „Йожеф Божик стадион”, но това определено не е добър ход, защото тази автобусна линия се движи през половин час. Предната спирка на метрото „Хатар ут” е доста по-удобна, а оттам трамвай 42 води точно до стадиона и пътят също е 10 минути.

Стадион "Йожеф Божик"

Хонвед е клубът, който всички свързват с непобедимите унгарци от 50-те години. Пушкаш и Божик са местните звезди от някогашния Кишпещ, а към тях са привлечени Кочиш, Цибор, Будаи, Лорант и вратаря Грошич. Реално тези седмината са основата на националния тим на Густав Шебеш, който стига до финал на световното през 1954 г., загубен нещастно от Германия.

Интересното е, че Хонвед е отборът, който на практика е причината за създаването на европейските турнири. След като е победен от Уулвърхемптън в приятелски мач през декември 1954 г. с 3-2, избухва спор между английските и френските медии за това кой е най-силният тим в Европа и така се ражда идеята на парижкия „Екип” за турнира на шампионите.

През 1956 г. Хонвед се класира за второто му издание и трябва да гостува на Атлетик Билбао. Унгарците падат с 2-3, но междувременно избухва унгарската революция и отборът решава да не се завръща в страната си. Реваншът трябва да се играе в Брюксел, а на вратата пази Цибор, защото Хонвед няма друг вратар освен контузения Грошич. Двубоят завършва 3-3 и Хонвед отпада, но започва турнета по света. Мексико предлага на целия тим политически убежище и включване в местната лига, но ФИФА се намесва и забранява на играчите да се състезават под името Хонвед. След турне в Бразилия и завръщане в Европа, неколцина, между които и Божик, се завръщат в Унгария, а Пушкаш, Кочиш и Цибор емигрират в Испания. Макар че Ференц Пушкаш е безспорната легенда на унгарския футбол, връзките му с Хонвед не са от най-добрите, като той почти винаги отказва в интервютата си да говори за този клуб.

След падането на комунистическия режим Хонвед връща старото си име Кишпещ, но изпада в трета дивизия. През 2004 г. Кишпещ Хонвед фалира и основаният отново клуб се връща към традиционното название, с което са постигнати най-големите успехи.

Самият стадион се намира на доста тихо място, като това лято трябва да бъде съборен и построен отново. Феновете не са кой знае колко много и поради тази причина феншопът работи само в понеделник и четвъртък. Нямам късмет във вторник, но се завръщам два дни по-късно. В магазина се заговарям и с един от клиентите, човек на солидна възраст, който е гледал Хонвед на Пушкаш. „Бяха славни години, но нашето име е Кишпещ”, казва той. „Вярно е, че трябва да ценим традициите, но името Хонвед ни е натрапено и предпочитаме да използваме другото.” Той ми обяснява, че новият стадион е големият шанс да бъде настигнат Ференцварош. „Там хвърлиха много пари, а локацията им е ужасна. Често се случва да нямат вода, което е недопустимо.”

Стадионът на Чепел

Последният интересен клуб от Будапеща е Чепел. До него и пътуването е най-интересно, защото има типичен квартален профил. Ходи се с леката железница H7, която тръгва от Борарш тер, точно на брега на Дунав и се движи покрай реката, като гледката е страхотна. Гарата се намира на 5 минути пеша от спирката на метрото М3 „Корвин негиед”. Пътят до Чепел с железницата е десетина минути, а след това има и още толкова пеша. Стадионът се казва „Беке тери”, а Чепел в момента играе във втора дивизия, без изгледи да се върне в елита. Чепел обаче е бил 4 пъти шампион, а най-силният му период са 40-те години. 

На неговия стадион през новия сезон ще играе Хонвед, защото реално квартал Чепел не е далеч от Кишпещ. Около овехтелия стадион обаче има доста добра база за юношеските отбори. Хората са доста любезни и искрено учудени, че някой проявява интерес към отбора им. Две са големите имена, тръгнали от Чепел. Единият е Золтан Цибор, който прави име в съседния Хонвед, а вторият е Пал Чернаи. Чернаи обаче е по-известен с треньорската си кариера, начело на Байерн през 70-те.

Ако задълбочите обиколката си, може би трябва да видите още два клуба: БВСК, който се намира в района на Уйпещ и Вашаш, както и III. Керулет от Буда, от другата страна на реката, за който стана дума. Факт е обаче, че Будапеща е преди всичко петте големи исторически клуба плюс Чепел, намесен в тяхната компания с достатъчно трофеи.

Футболните градове: Истанбул – трета част

Ден трети

Заспивайки предната вечер, мислено разигравам маршрута от последния ден в Истанбул. Има един отбор, който ме притеснява като маршрут: Алибейкьой. Дотам се стига само с автобус и то в неудобна посока. Виждам през сайта на автобусния транспорт в града, че опциите не са много и се пътува около 20 минути, ако няма трафик. Имам решение и то е да стана рано и да изляза рано от хотела, да отхвърля този отбор като посещение, да се върна на Еминьоню и след това да свърша най-важното: да взема билета си за мача между Бешикташ и Тотнъм от хотела на „шпорите”.

Номерът със събуждането не се получава точно, както си го представям. Има и едно нещо, с което никога не правя компромиси, а това е работата. Просто трябва да направя прогнозите за деня за сайта ми и то достатъчно сериозно, което значи пренареждане на програмата. С кафето и закуската съм експедитивен, а преди тръгването от хотела ми се иска да прехвърля разписанията на автобусите, които ще преобладават като транспорт в първата половина на деня. Още първото ме ужасява: най-далечният и съответно труден отбор е Бакъркьой, който се намира от другата страна на летище „Ататюрк”, а пътят е повече от сложен. Има два автобуса в 12 и нещо и 13 и нещо и след това пауза от три часа. Това значи, че до Бакъркьой може и да не стигна, ако не пренаредя маршрута. Решавам, че няма да започна с Алибейкьой, а първо ще си взема билета за мача от Тотнъм и след това ще тръгна в посока на летището, където са два от оставащите пет отбора.

До площад „Таксим” се озовавам за отрицателно време. Трамвай и зъбчатка, която изкачва хълма. Един от множеството петзвездни хотели е този на Тотнъм. Там раздаването на билети току-що е започнало, а организацията е перфектна. Автобус ще заведе феновете до Олимпийския стадион, той ще ги върне и след мача. Влизането е със специален билет, който е в отделен плик и е безплатен за членовете на клуба. Изобщо Тотнъм е клуб, който доста глези феновете си, следващи го по света.

От площада се качвам на метрото (линия 2) до Яникапъ, сменям с линия 1 в посока летището, а целта е Истанбулспор. Трябва да осъществя още една смяна на автобус за една спирка до Йенибосна, но съм решил да не избирам предварително линията, а да се ориентирам на място. Слизайки откривам едно от големите постижения на транспорта на Истанбул. Това са т.нар. метробуси. Те се движат в две обособени само за тях платна в средата на пътя, до които други превозни средства нямат достъп. Има фиксирани спирки и метробусите вземат разстоянията с огромна скорост между тях. Страхотно решение за претоварения град, което можеше да ми донесе доста голямо предимство, ако го бях осъзнал по-рано.

Стадионът, където Истанбулспор
играе важните си мачове

В крайна сметка се озовавам на Йенибосна, натоварена спирка до един мол. Ориентирал съм се по това, че там се намира редакцията на вестник „Заман”, където ден по-късно ще се състои акцията на турската полиция и протестите на гражданите срещу задържането на журналисти. Стадионът, където играе Истанбулспор, се намира точно зад редакцията на „Заман”. Зная, че трябва да съм доста експедитивен заради възможността да хвана рейса в 12 и нещо за следващия тим. Правя няколко снимки на стадиона, който има само една главна трибуна. Виждам отворена врата и се изкушавам да вляза и да опитам да снимам и терена. Срещам обаче някакви хора, сред тях очевидно и портиер. Започваме разговор на развален английски, от който обаче разбирам важните неща. След серия от препродажби Истанбулспор е в доста жалко положение. На стадион „Бахчелиевлиер” играе само по-големите си мачове, защото не може да си позволи наема, който плаща на собственика: Йенибоснаспор. Другите мачове се играят на стадион в Тепеджик в района на Чаталджа, намиращ се извън града, там откъдето идва пътя от България. За хората, които са пътували, това е мястото, където се събират много близо Черно и Мраморно море. Да излизам извън града за още една снимка е напълно излишно, още повече на някакъв селски терен.

Учудващото е, че Истанбулспор, където играеха Здравко Здравков, Сашо Александров и Ивайло Петков в най-силния му период, е стигнал дотук. Реално това е четвъртият по значимост истанбулски клуб от историческа гледна точка. Само той освен трите гранда е играл в европейските турнири, макар че отпада още в първия си мач от купата на УЕФА от румънския Арджеш през 1998 г. Това е и неговият пик, след като предния сезон е завършил четвърти в първенството. По онова време Истанбулспор се финансираше с парите на Джем Узан, представител на едно от най-богатите семейства в Турция. След това той беше осъден от „Моторола” на колосално обезщетение по бизнес дела, а в момента е с политическо убежище във Франция. В славните времена на Истанбулспор Джем Узан беше един от най-влиятелните хора, собственик на печатни медии и телевизия.

За разлика от повечето от останалите отбори, Истанбулспор, който е основан градския университет „Истанбул Лисеси” и реално ползва неговата емблема със знамето на Турция в горния ляв ъгъл (дадено заради участие в международните турнири), е играл през различни периоди в елита. В момента той има нов собственик с нови амбиции, но е доста далеч от това да бъде отново фактор в турския футбол.

Междувременно съм се озовал на спирката и най-хубавото е, че има електронно табло, което показва след колко минути ще дойде даден автобус. Рейсовете спират един след друг и трябва да си много внимателен, за да не изпуснеш своя. Аз чакам 73Т и го намирам сред около 50 други автобуса на таблото, които ще минат в следващите 15 минути. Най-интересното е, че времето на пристигане на автобуса се сменя странно и драматично: първо са 7 минути, после стават 4, след което отново се връщат на 8. Междувременно обаче ми минава лошата мисъл, че май това не е спирката за моята посока и започвам трескаво да се оглеждам за отсрещна спирка, каквато не виждам. Всъщност моята логика е типично българската: ако пише „А” – „Б” например, това значи автобус от точка „А” до точка „Б”. А в случая „А” е посоката, а „Б” е началната точка. Вече съм видял 73Т, така че оставям на съдбата да ми покаже това ли е моят автобус. Питам шофьора за посоката и той потвърждава.

Тук неотдавна са се играли мачове
 от Суперлигата: Бакьркьой

Бакъркьой, един от „трудните” логистично отбори, е мой. Изненадан съм, че на спирката не се вижда стадион, а според картата трябваше да е така. Оказва се зад изникнали наскоро нови сгради, а го разпознавам по традиционните зелено-черни цветове. Те са цветове и на целия квартал, един от големите в Истанбул. Бакъркьой има три сезона в Суперлигата, от 1990 до 1993 г. и заради това има и по-познати имена сред звездите в историята си: румънецът Ротариу, полякът Пьотр Новак, както и турския национал Фатих Акиел са пребивавали на „Шенликкьой”. Не мога да си представя как тук е имало мачове от елита на Турция и как са гостували Фенербахче или Галатасарай. Стадионът е сравнително голям (8000 места), но труднодостъпен. Влизам през централния вход и виждам, че има още една сграда на някакъв локален клуб. Забелязвам обаче човек, който влиза в помещенията на Бакъркьой и се опитвам да го заговоря на английски. Знае няколко думи, но ме пита откъде съм и когато разбира, започва да се вълнува. Имало в Бакъркьой на работа българин, който се казвал Шанер. Предлага да го намери и извика, ако изчакам, но определено нямам това време.

Целта е да се върна възможно най-бързо до моста „Галата” и да тръгна да търся последния отбор, който е от трудните: Алибейкьой. Тук правя брилянтен ход, защото на спирката се озовава един от малките частни автобуси, които са извън системата на градския транспорт. Нещо като нашите маршрутки. Виждам посоката „Таксим” и веднага ми минава през акъла, че тъкмо ще си направя снимка на строящия се стадион на Бешикташ, защото там, а не Олимпийския стадион е историческото място на „орлите”. Маршрутката ми взема 6 лири, но изминава пътя до „Таксим” изключително бързо. Не се бавя и на строежа на „Водафон Арена” и се отправям към познатата автогара Еминьоню с трамвая. Трябва бързо да се ориентирам и да намеря откъде тръгва 48Е и за малшанс (или късмет) това се оказва последния перон, до който се добирам. Уви, в разписанието виждам, че рейсът е тръгнал точно преди минута, а следващия е след около час и половина или в 16.

Съкрушен съм! Давам си сметка, че заради един квартален отбор, който е играл при това под друго име в първите два сезона на турската лига (1958-60) няма да успея с всичките 16 клуба, които съм планирал. Веднага обмислям вариантите такси или друга линия, която е наблизо, но пък си давам сметка, че ако цялата експедиция ми коства примерно 2 часа, което не е изключено мога да поставя под съмнение това да се добера навреме за мача Бешикташ – Тотнъм, който започва в осем и е на далечния Олимпийски стадион, до който слава Богу има метро. Но пък в района там се намира и елитния Истанбул Башакшехир, който е от важните клубове, защото все пак е част от съвремието и по всяка вероятност ще играе значителна роля в турския футбол.

В крайна сметка решавам да се прибера до хотела и с картата там да потърся евентуален маршрут и разписание, както и да оставя неизменната раница, защото определено ще съм по-мобилен без нея на мача. Виждам няколко варианта, но са на границата и приемам, че рискът не е уместен. Предпочитам да се обтегна за около половин час на леглото и в крайна сметка да приема, че човек винаги трябва да оставя поне по една причина да се завърне на хубавите места, сред които е Истанбул.

А дотогава може да се окаже, че са се появили още отбори, които да попадат в моята класация за значими. Картал от азиатските покрайнини на града например от години е във втория ешелон и не е изключено да дойде и неговият момент. Наблизо там е Пендикспор, който преди години като третодивизионен тим елиминира Фенербахче в турнира за купата.

В хотела установявам и още един потенциален проблем. Чисто новият стадион на Истанбул Башакшехир, който носи името „Фатих Терим” съвсем не е близо до последната спирка на метрото по линия 3. Виждам, че там има доста строежи и си начертвам мислено пътя, който трябва да извървя пеша.

В интерес на истината по дългия маршрут с две линии на метрото (1 и 3) си давам сметка, че съм подценил малко ситуация с последния ден и подготовката ми не е била толкова блестяща, защото задачата е изглеждала лесна във финалната и част. Оказвам се напълно прав.

Чисто новият стадион "Фатих Терим"

Квартал Башакшехир е доста нов. Някога е бил мястото, където се е произвеждал барута за Отоманската империя, а днес там преобладават новите затворени комплекси. Вече се е стъмнило и улиците са доста пусти. Тръгвам пеша и само веднъж по пътя питам за посоката, като определено неглижирам възможността да хвана автобус. В един момент виждам стадиона, който е кацнал като летяща чиния сред поле от паркинги и някакви промишлени постройки. Определено скоро български клуб няма да има подобно съоражение, а явно Истанбул Башакшехир тръгва по пътя луксозен стадион – фенове сред баровците в квартала – финансиране от общината – успехи. Т.е. строи пирамидата по правилния начин.

Клубът е сравнително млад, като е основан през 1990 г. от общинската компания на Истанбул за вода. Отборът дълго време играе на Олимпийския стадион под името Истанбул ББ и представлява истинска карикатура. На трибуните няма никакви фенове, освен тези на гостите. Постепенно обаче тимът започва да трупа почитатели и даже вече има запалянковска група, наричаща себе си „Сивите бухали”. Те са изцяло зевзеци, хулганството и типичното агресивно поведение към съперника, характерно за турците, им е чуждо. В Уикипедия например са изброени част от транспарантите, които те вдигат по време на мач: “Ние навсякъде сме гости”, „Съдията винаги е прав”, „Казаха ни, че тук има мач и решихме да наминем”. Една от звездите на този отбор са бразилеците Дока и Том, познати в България от изявите си в Литекс.

Стадионът е страхотен, а когато доближавам главния вход с емблемата на клуба, ме посреща човек в костюм, който явно е пазач. Директно го питам има ли феншоп, защото това прилича на стадион, който даже трябва да има и турове. Той започва да се смее: „Ние нямаме достатъчно фенове, за да ни трябва феншоп. Ако минеш утре, могат да ти подарят и фланелка, щом проявяваш интерес.” И наистина. Наоколо има безкрайни луксозни мраморни офиси, повечето са празни и чакат да се изпълнят със съдържание. Интересното е, че районът се казва „Башакшехир, етап 4”, което показва, че строителството наоколо продължава и това е един от модерните квартали.

За радост точно до стадион има и автобусна спирка и това ми спестява 20 минути пеша до метростанцията. От нея трябва да се върна няколко спирки до „Икители Санаи” и оттам да взема разклонението на метрото за Олимпийския стадион. Оказва се, че транспортът е решен както при Галатасарай. Вземаш влакче от друг перон, което ходи само до стадиона.

На перона вече мирише на футбол. Има тълпи от фенове на Бешикташ, но не чак толкова многобройни, колкото съм очаквал. Предния ден съм слушал интервюто на треньора на „орлите” Славен Билич. Питаха го дали не се тревожи, че ще играе пред почти празен стадион, защото Бешикташ се изявява винаги пред много хора, а той отвърна: „Напротив. Това е проблем на Тотнъм. Те едва ли помнят кога за последно са виждали толкова празни седалки!” Оказва се, че това е трик, защото феновете на Бешикташ са се мобилизирали и стадионът е почти наполовина пълен при капацитет 80 000 места.

Тъмницата около Олимпийския стадион

Някак си обаче „орлите” не се чувстват комфортно на Олимпийския стадион. Липсва чара на „Иньоню”, намиращ се в центъра на града, точно до двореца „Долмабахче”. Новият „Водафон Арена”, който струва 80 милиона долара, би трябвало да бъде готов около март 2015 г., макар че не ми се вярва това да се случи. Интересното обаче е, че Бешикташ е на печалба още със започването на този проект. Клубът подписа мегадоговор за 145 милиона долара с „Водафон”, който получава право стадионът да носи името му в продължение на 10+5 години и ще е спонсор на фланелките за 3+2 години. От стария стадион би трябвало да остане трибуната „Ески Ачък”, за да се запази приемствеността с традициите.

Новият "Водафон Арена" - не изглежда като да бъде готов след няколко месеца

Олимпийският стадион изглежда доста мрачен. Всичко наоколо е тъмно, чуват се виковете на продавачите на сувенири и сандвичи с кюфтета. Със сигурност Бешикташ губи страшно много и от търговията с артикули, защото разчита на два огромни камиона с изрисувани орли, които се превръщат във феншопове в дните на мач. Но честно казано са твърде скромни, а още от предните визити в Истанбул съм открил, че Бешикташ отстъпва драстично на другите два гранда в мърчандайзинга.

За сметка на това обаче мачът с Тотнъм ме убеждава, че Бешикташ има най-добрите фенове от турските клубове. Деветдесет минути черно-белите не спират да пеят, а няколко момента спират дъха. Първият е изпълнението на песента Sen Benim Her Gece или “Ти винаги си моята нощ”, а вторият е при изгасването на тока, когато всички фенове запалиха фенерчетата на мобилните си телефони и устроиха невероятно светлинно шоу. Ако мога да характеризирам с по една дума феновете на трите гранда, то тези на Фенербахче са „величествени”, на Галатасарай са „войнствени”, а тези на Бешикташ са „отдадени”. Всъщност това има нещо общо и с произхода. Докато „фенерите” са турската буржоазия, „лъвовете” са европейската аристокрация, а с „черните орли” са работническата класа. Разбира се, днес тези граници не съществуват и трите клуба имат привърженици от всички прослойки в обществото. Запомнил съм обаче, че през 2011 г., когато бях в Истанбул имах чувството, че всички са от Бешикташ – продавачи, сервитьори, хотелиери.

Интересен е произходът на прякора „черните орли”. Смята се, че той се появява на един мач от четиридесетте, когато вдъхновен от играта на своя отбор, един местен рибар се провиква: „Нападайте черни орли, в атака!”.

Песента на Бешикташ в изпълнение на феновете

От футболна гледна точка Бешикташ отстъпва по успехи на другите два отбора, но има с какво да се гордее. Той е единственият тим, печелил титлата в Турция, без да претърпи загуба през сезона, а началото на 90-те години под ръководството на английския треньор Гордън Милн е най-успешният период. Тогава са спечелени три поредни титли, а нападателното трио Метин-Али-Феяз е издигнато в култ от феновете на тима. Тримата са и най-големите легенди на Бешикташ.

Светлинното шоу на феновете на "орлите"

Бешикташ печели мача срещу Тотнъм с 1-0, а с това и първото място в групата, което усложнява значително задачата с прибирането. Петнайсетте автобуса с фенове на Тотнъм се влачат до Света София около час и половина, а Олимпийският стадион за мен се превръща в един от най-грозните и безсмислени стадиони, на които съм бил. Трибуните са далеч от терена, особено тези зад вратите, а след като Бешикташ построи своя „Водафон Арена”, огромното съоражение ще стане и на практика неизползваемо, защото трудно ще се изпълва със съдържание. Освен, ако някога Истанбул не спечели домакинство на Олимпиадата през 2024 г., за което по всяка вероятност ще се кандидатира.

Мачът завършва и страхотният ми тридневен престой в милионния град край Босфора. Със сигурност това е едно от места, където искам да се завърна отново, при това за да гледам футбол.

Важното от това пътуване

Мисля, че успях да добрия почти пълна представа за футбола в Истанбул през годините и днес. Градът е в основната на създаването и първите години на организирания футбол в Турция и в частност на местната лига. Реално три от кварталите са люлка на клубове, които успяват да стигнат до днешното си ниво на величие от европейски мащаб. Много лесно се разпознават отборите от различните категории. Трите големи клуба имат (или ще имат скоро в случая с Бешикташ) огромни и модерни стадиони и са развили маркетингова индустрия, която носи милиони в касите им всяка година. Фенербахче, Галатасарай и Бешикташ трудно ще бъдат достигнати скоро от други клубове, а лично за мен би било интересно да видя къде е спрямо тях четвъртият турски гранд Трабзонспор. Така и не успях да намеря време, за да посетя някой от неговите феншопове в Истанбул, но ми направи впечатление, че те са позиционирани в по-периферни райони, далеч от трите местни тима.

Два други клуба, Касъмпаша и Истанбул Башакшешир, имат страхотни стадиони, което е предпоставка за добро бъдеще в първенството. Касъмпаша е единственият освен трите гранда, който притежава и феншоп, което показва изградена структура. Башакшехир е особен случай и той може да изгради база от фенове само с постоянство и може би след около 30-40 години. Той прилича твърде много на българските проекти Литекс и Лудогорец с тази разлика, че не го виждам как ще стигне до титла, колкото и пари да има.

Всички останали клубове са на квартален принцип. Тук бих отличил три. Истанбулспор все пак има някаква история и е въпрос на финансови ресурси да се върне към едно прилично присъствие в турския футбол. От кварталните отбори безспорно над всички останали са Карагюмрук заради феновете си и Саръер, защото е обособен в район, отдалечен от центъра и с огромна специфика. Ще ми бъде интересно как ще се развие Бейкоз, ако построи модерния си стадион. Останалите клубове в Истанбул като че ли ще бъдат обречени да носят гордост на кварталите си в аматьорските лиги, да създават играчи за грандовете и да бъдат просто част от пъстрата картина на футбола в този град, главно в исторически план.