Футболните градове: Варшава

Този път кацането не е никак приятно. Облаци, облаци и пак облаци чак до няколко десетки метра над пистата. Силният дъжд пък не е никак добра новина ден преди финала в Лига Европа, който ще се играе във Варшава, столицата на Полша.

Европейското първенство преди три години е променило изцяло интериора на полския футбол, като в страната са се появили няколко чисто нови и красиви стадиони. Един от тях е националният във Варшава, където трябва да се срещнат Севиля и Днипро. Някогашният район с почти рухналия стадион „Джиешечолечия” и битпазара наоколо е напълно облагороден и е получил пет звезди от УЕФА, а с това и правото да домакинства на подобни събития.

С над 300 полета на ден летище „Шопен”, откъдето стартира пътуването ми, е достатъчно натоварено, а повечето самолети са с дестинация „Лондон”. В този ден обаче от всяка точка буквално прииждат фенове на Севиля. Тук там се забелязват и малко украинци, но превъзходството на испанците е огромно. Всъщност украинците явно използват друг вид транспорт, в което ще се уверя на следващия ден при вида на десетките паркирани автобуси около стадиона.

Да се стигне от летището до центъра има два начина. Единият е с влак, който тръгва на 20 минути, а вторият е с автобус 175, една от най-популярните линии във Варшава. Автобусът ви завежда за около половин час до Двореца на културата, но аз имам друга цел и тя е апартаментът, който съм наел. Всъщност апартаментите са най-добрата оферта за нощувка във Варшава, като можете да получите страхотен лукс за около 30 евро на вечер. Плановете ми да гледам мач още същата вечер се объркват от дъжда. Движението определено е хаотично, а един изпуснат автобус тотално променя всичко. Стадионът на Полония Варшава трябва да се намира на около 30 минути от апартамента. Отборът пък играе същата вечер един от важните си мачове за оцеляване в четвърта дивизия срещу Виелун.

Гледам непрекъснато часовника, но каквито и сметки да си правя, те се провалят с гръм и трясък, след като се налага да чакам около 20 минути собствениците на апартамента, които се борят със задръстванията в полската столица. Отказвам се с мисълта, че на следващия ден все пак ми предстои голям мач, какъвто е финалът в Лига Европа и гладът за футбол на живо ще бъде заситен подобаващо. Тъкмо съм се настанил удобно и чертая планове за обиколката на варшавските клубове, когато научавам, че и мачът на Полония е бил отложен с един час, защото автобусът на гостите не е успял да стигне навреме до стадиона. Научавам го, но на полувремето.

Варшава е столица на Полша, но трудно би могла да бъде наречена центъра на футбола в страната. По-скоро такъв е областта Силезия, където са базирани много от историческите клубове в страната като Гурник Забже или Рух Хожув. С този факт Полша е една от уникалните държави в Европа, като местният футбол е „разпръснат” из цялата страна, а може да се каже, че в това отношение прилича на Франция и Париж.

Столичният град е на практика „собственост” на един клуб – Легия, а само още три са играли някога в елита. Два от тях вече не съществуват (Гвардия и Варшавянка), а третият е на командно дишане в четвърта дивизия – Полония Варшава.

За Варшавянка напомня
само едно знаме до
клубния офис

Моята обиколка ще стартира от двата несъществуващи, които се намират на около 20 минути пеша от апартамента в Мокотув в двете противоположни посоки. Следващият ден също е студен, но поне няма дъжд, който да развали напълно обиколката и вървенето пеш.

Варшавянка се намира точно да парка Мокотув, а дотам от центъра се стига с трамвай 4. Клубът е основан през 1921 г. от две от най-известните фамилии в града Люксембург и Лот, като вторите са сред създателите и на Полония Варшава. Съвсем естествено Варшавянка започва с футбол, а през 1927 г. вече е част от елита, в който остава до началото на Втората световна война. След нея Варшавянка е напълно неконкурентен, а през 1971 г. футболната му секция е закрита. Днес най-известен е хандбалният отбор, но може да се каже, че по отношение на останалите спортове това е един от големите клубове във Варшава. Естествено там, където са клубните офиси няма и след от футбол. Едно знаме с емблемата, която е черно „W” над щит с черно-бяло рае указва, че тук е мястото. Веднага се забелязва, че Варшавянка е обърнал офисите си в конферентен център с множество стаи за спортна медицина, а до тях има и плувен басейн. Някогашният футболен стадион е зад сградите и доскоро е бил напълно запустял. Сега са се появили няколко маломерни терена с изкуствена настилка, където тренират и играят аматьори.

Трябва да се върна обратно до апартамента и да тръгна в обратна посока покрай малък парк. Прави ми впечатление, че зад оградата, макар и в сърцето на града, се намират елементарни дървени къщички с градинки и на всичкото отгоре изглеждат обитаеми. Това е някакъв странен оазис, който прилича на комуна, а скоро след това „Гугъл” ще ми помогне да науча историята му. Това късче земя носи името ROD, или нещо като малки семейни бунгала, своеобразно село в града. Това е традиция, започнала през 20-те години на миналия век, изкривена е съвсем естествено от комунистическия режим, но е останала жива и до днес.

Покрай този РОД, носещ името „Одинца” на улицата, по която се движа, се стига почти до стадиона на Гвардия Варшава, някогашният тим на полската милиция. Основан през 1948 г. Гвардия е първият участник от Полша в Купата на европейските шампиони през 1955-56. Интересното е обаче, че Гвардия записва цели две участия в КЕШ... без нито веднъж да е шампион. Отборът има една купа на Полша през 1954 г. и едно второ място в първенството през 1957 г. Най-известният футболист е полският национал от 80-те години Дариуш Дзекановски, който игра и за шотландския Селтик.

Когато достигам до главния вход на стадион „Рацлавичка” виждам всъщност, че около железните врати има навита ръждясала верига с още по-ръждясал катинар. До тях са типични соц постройки и една почти разпаднала се огромна емблема на Гвардия. Самият стадион е по-навътре, но няма как да се стигне без незаконно проникване в района. Мястото изглежда мрачно, каквато е и славата на самия клуб. Тъй като хората във Варшава никога не успяват да заобичат Гвардия, местните милиционерски шефове намират доста интересен начин за увеличаване на посещаемостта. Легендата разказва, че при първия подобен случай целият отбор на Гвардия е бил потресен, след като излиза на терена и вижда препълнени трибуни, от които ехти мощното „Гвардия, Гвардия”. Оказва се, че там местата са заели затворници, доведени насила от милиционерите и инструктирани какво да скандират. Това е бил доста използван похват за десетината европейски мачове на тима.

Виждайки, че правя снимки, местен човек се приближава и започва да ми обяснява на английски: „Гвардия не съществува вече и на никого няма да липсва. Всичко приключи преди няколко години.”

Отново се връщам по почти правите улици, за да се запозная и със съществуващата част на варшавския футбол. Самият град изглежда адски зелен и с ниско строителство, може би заради факта, че е бил на практика напълно унищожен през Втората световна война и след това строен отново.

На стадиона на Полония

До Полония Варшава се стига с метро или трамвай от центъра. Много удачно е да се насочите и пеш от Старе място на север и ще стигнете за около 15 минути. Другият вариант е трамвай номер 4 до спирка Мурановска или с метрото до спирка Гданск. Полония е бил най-популярният варшавски клуб до Втората световна война, а след нея се превръща и в първия от столицата, който печели шампионската титла (1946 г.). Клубът по това време става собственост на местните железници и определено е в немилост, сравнен с щедро обгрижвания Легия. След падането на режима Полония успява да открадне спонсора на Легия „Кодак” и с негова помощ и треньорския талант на някогашния национал Дариуш Вдовчик започва да възвръща позициите си сред елита. В края на 90-те в Полония изгрява звездата на може би най-известния чужденец в местната лига, нигериецът Емануел Олисадебе, който взема полския паспорт и става първия тъмнокож в националния тим на „Дружина Полска”. С неговата бързина и голове Полония стига до втора титла в историята си през 2000 г. и мачове с Панатинайкос за влизане в Шампионската лига, които губи. Към гръцката столица заминава и самият Олисадебе.

Следва отпадане и ново завръщане в елита след обединение с тима на Гроклин. През 2013 г. обаче Полония изпада във финансова несъстоятелност и въпреки усилията на феновете си да бъде спасен чрез създадения тръст отива в пета дивизия. Именно с шефа на тръста Крис имам среща на стадиона, за да ме разведе наоколо. Той обаче закъснява и аз решавам да действам сам. Влизам безпрепятствено до главната трибуна, която единствена функционира по време на мачовете. Когато започвам да правя снимки, една от вратите се отваря и към мен се насочва с усмивка някакъв човек: „Спокойно, спокойно. Правете снимки, безплатно е. Аз съм от общината, която е собственик на стадиона и ми е казано да бъда нещо като гид, ако има желаещи да видят стадиона”, информира ме той. Разказва ми, че ситуацията между феновете е напрегната, след като Полония е спечелил промоция в четвърта дивизия още в първия сезон, но очевидно не може да се справи през втория и да премине още едно ниво нагоре. Питам дали има сувенирен магазин и той ми отговаря утвърдително. Магазинът се оказва стая номер 13 по коридора, а вътре са пръснати из различни кашони фланелки и шалове. Там е и шампионската титла от 2000 г., която явно чака по-добри времена. Вече се е появил и Крис, който успява да ме убеди да си купя специална значка на невъзможна цена. Направени са само 100 броя от известен бижутер, а всички средства отиват в тръста на Полония. Така аз се сдобивам с една от последните останали, сертифицирана и със специален номер, в моя случай – 13. Записват името ми в специална книга. Всъщност не става ясно за какво точно ще се използват средствата, защото Крис ми обяснява за напрежението между феновете. „Ултрасите превзеха Полония и за тях мачовете по селата са рай, защото безчинстват”, казва той. „Това отблъсква останалите и се появи идеята да се прави нов клуб. Естествено, че той няма да бъде Полония, но ще носи философията на Полония.” Каква е тя? „Когато в града има един фаворизиран от всички клуб, винаги се ражда съпротива. Ние сме по-„така”, не сме част от масовката на Легия и обичаме истинския футбол и алтернативата на Легия.” Тоест, доколкото разбирам важното е да се създаде антипод на Легия.

Статуята на Казимеж Дейна пред стадиона на Легия

Легия обаче наистина е друга планета. Веднага се сещам за Ференцварош в Будапеща, но във Варшава просто няма същата конкуренция. Легия е клубът на армията, като дори и през 90-те години, след падането на режима, снимки на генералите още са висели из коридорите на стадиона, а някогашните военни са се разпореждали със съдбата му. Легия е реално най-популярния клуб в страната, но все още не е най-успешният. Срещу 14 титли за Гурник Забже и 13 за Рух Хожув, Легия официално има 10, макар че в клуба смятат, че трофеите са 11. Спорната купа е тази от 1993 г., която е отнета от полската федерация заради уговаряне на последния мач, който тимът печели с 6-0. Настоятелността в това отношение е огромна, като клубът произвежда цяла линия от фен артикули от специална серия „93”, която заема почетно място в магазина.

Самият стадион „Легия”, или както гласи спонсорското му име „Пепси Арена”, се намира почти на брега на река Висла, близо до една от големите пътни артерии в града – булевард „Черняковска”. Първото, което виждате е голяма статуя на Казимеж Дейна, най-великият футболист в историята на клуба. С Дейна в средата на терена и Роберт Гадоха по крилото, Легия печели титлите през 1969 и 1970 г., а също така играе и полуфинал за КЕШ. В този период се създава и култът към този тим във Варшава. Дейна и Гадоха продължават кариерите си на Запад, като през съответно Манчестър Сити и Нант се оказват в Америка и тамошната лига НАСЛ. Дейна обаче губи живота си при автомобилна катастрофа през 1989 г. на едва 41-годишна възраст.

През 1996 г. Легия достига четвъртфинал в Шампионска лига, а пет години по-рано е играл на полуфинал в КНК. Европа обаче си остава Обетована земя оттогава, като през миналия сезон Легия изпусна шанса да се промъкне до групите в Шампионска лига, независимо че елиминира Селтик на терена. Заради нередовен футболист обаче последва служебна загуба, която накара феновете на тима да опънат огромен транспарант „УЕФА – мафия” на трибуните още за следващия мач в Лига Европа. Всъщност нелепите загуби са запазена марка на Легия, като най-известният случай е през сезона 1996-97. Кръг преди края в пряк сблъсък за титлата Легия води на Видзев с 2-0 почти до края, но допуска три гола в последните четири минути, а с това и златото.

Легия не успя да се добере и до домашния финал в Лига Европа, за който съм дошъл в града. Мачът е отсреща, точно през реката. Самият национален стадион изглежда като червено-бял таралеж и се вижда отлично от хълмчето на Старе място, където са базирани феновете на Севиля и Днипро преди мача. Украинците са по-малко, а предния ден съм видял реклама по сайтовете, че в местното посолство се дават свободно билети срещу показването на украински паспорт. Очевидно е, че Днипро е подкрепян не само от свои фенове, но и такива на други украински отбори, явно предвкусващи или представящи си физиономията на Путин при тяхна победа.

Мачът е един от най-интересните финали в последните години, а определено на трибуните се смесва клубната поддръжка за Днипро и националната кауза на Украйна във войната. А на особена почит се радва вратарят Бойко, който идва след мача до привържениците, обгърнат с украинското знаме и хванал за ръка малкия си син. Той вдига победоносно ръка, сякаш Днипро е победителят във финала, докато от трибуните се чува „Слава на героите, слава на Украйна!”

Още един епизод, в който футболът е много повече от футбол.

Пътешествието ми завършва с обиколка из книжарниците. Поляците са едни от най-добрите по отношение на футболната литература, а една местна енциклопедична поредица има легендарна слава по света. Става дума за вече над 50 книжки, спонсорирани от японския гигант „Фуджи” в различни области – големите полски клубове, различните първенства и турнири по света, великите футболисти, както и годишници. Всичко това излиза от началото на 90-те години, а английското списание „Уърлд Сокър” го нарежда сред 10-те най-добри книги за футбол, издавани някога.

Поляците са изключително педантични към фактологията и доста запалени по футболната история. Това е гаранция, че футболът в Полша винаги ще бъде жив и е въпрос на време да се появи следващият Левандовски.

Футболните градове: Будапеща

Шофьорът на автобуса от София до Будапеща припряно взема последните метри преди да остави пътниците и да продължи по маршрута си нататък. Това, което изведнъж се показва пред очите ми, са зелените светлини на „Групама Арена”, новият супермодерен стадион на Ференцварош. Осветен отвсякъде и с кацнала пред него скулптура на разперил крила орел, това е стадионът, който поне в този момент прави разликата между Ференцварош, най-големият и популярен унгарски клуб, и всички останали.

Да се добереш до Будапеща към днешна дата не е никак лесно. Фалитът на унгарската авиокомпания „Малев” през 2012 г. заради дългове от 270 милиона долара, сложи точка на най-лесния и бърз път – по въздуха. „България Еър” също не проявява интерес към тази дестинация, а нискотарифната „Уизеър” доста бързо се отказа от полетите между българската и унгарската столица заради липсата на сериозен интерес. Така полетите с прекачване и автобусите се оказват най-бързия начин за пътуване до Будапеща, а има вариант и със самолет до Виена и оттам за още 3 часа с автобус или влак.

Изборът ми пада върху автобусите на „Арда Тур” заради удобното разписание, но те се оказват и най-евтини. Цената е 45 лева в една посока, ако ги закупиш онлайн, което е почти без пари. Макар че туристически агенти се опитват да ме убедят, че правя грешка с тази компания и трябва да предпочета някой от по-утвърдените брандове (на двойна цена), в края на пътуването няма от какво да се оплача. Автобусите са пълни наполовина, което позволява комфортно пътуване по човек на две седалки. Това компенсира донякъде малкото пространство. Има монитор на всяка седалка, можеш да гледаш филми или българска телевизия през цялото време.

В чисто футболно отношение Будапеща е от най-интересните за туриста градове. Най-популярната игра се появява тук в края на XIX век и е пренесена от англичаните, а загубата с 0-5 от Австрия през 1901 г. в парка „Пратер” е смятана за първия международен мач на континента (без Великобритания), макар че двете страни са били част по онова време от една империя. Десетки квартални клубове са играли през годините в елита на Унгария, като в това отношение Будапеща може да бъде смятан за един от най-футболните градове в света. Цели шест от съвременните клубове плюс БТК (Будапещи Торна Клуб) са печелили шампионската титла, като интересното е, че всички те се намират от страната на Пеща, докато Буда се е отчел с доста скромно присъствие. Тамошният III. Керулети все пак има в актива си купата на Унгария.

Решавам, че ще съсредоточа усилията си върху обиколка на шестте големи шампионски клуба (Ференцварош, МТК, Уйпещ, Хонвед, Вашаш и Чепел), които, с изключение на последния, са имали и забележително присъствие и в европейския футбол.

Стадион "Ференц Пушкаш"

Изборът на маршрут е сравнително лесен. Уйпещ, Вашаш, Ференцварош и Хонвед се намират на практика около линията на метрото M3 или синята линия. МТК е разделен от Ференцварош от парка Неплигет, което са 10 минути с трамвай и също на толкова от националния стадион „Ференц Пушкаш”, известен някога като „Непстадион” (Народен стадион). Този стадион, побрал 104 000 души за мача Вашаш – Рапид Виена през 1956 г., винаги е бил един от най-големите в Европа, макар че никога не е домакинствал финал в Шампионска лига или някогашната Купа на европейските шампиони. За сметка на това на 23 май 1954 г. тук се играе един от най-великите мачове в историята на футбола, в който Унгария разгромява Англия със 7-1. Това и до днес е най-унизителната загуба на създателите на футбола.

До стадиона се стига лесно. Намира се на едноименната спирка на червената линия на метрото М2 и на няколко спирки от центъра.

Стадионът изглежда впечатляващо, но пък унгарците са амбициозни и искат да строят на мястото му ново съоражение. То трябваше да бъде започнато миналата година и строежът да приключи през следващата, но спорове около цената, изпълнението и финансирането все още спират проекта.

Стадион "Нандор Хидегкути"

От „Непстадион” започва и обиколката ми. Първата спирка е МТК, някогашният екзекутор на ЦСКА в европейските турнири. Качвам се на трамвай 1 за две спирки. Стадионът носи името на един от великите футболисти на МТК Нандор Хидегкути, а така е кръстена и трамвайната спирка, така че няма шанс да се объркате. Първото впечатление обаче е, че нещо липсва и това е самият стадион. Всъщност той е разрушен, за да бъде построен отново, като се очаква да отвори врати през лятото на 2016 г. Дотогава МТК играе из цяла Будапеща, като през 2015-16 ще бъде приютен на стадиона на Вашаш в северната част на Пеща.

Старият стадион на МТК беше доста емблематичен. Неговата главна трибуна е била арена на снимките на култовия филм „Бягство към победата”, дублирайки парижкия „Коломб”. На този стадион е унгарският дебют в КЕШ. През 1955 г. МТК разбива Андерлехт с 6-3, а Петер Палоташ вкарва първия хеттрик в турнира.

МТК винаги е бил смятан за еврейски клуб. Сред основателите им има неколцина еврейски аристократи, а множество играчи с подобен произход са обличали фланелката му през 30-те и 40-те. Част от тях изчезват по време на Втората световна война, но реално това изчерпва всички еврейски връзки в МТК.

В началото на века този клуб е минавал за един от най-силните в Европа, а между 1903 и 1929 г. заедно с Ференцварош печелят абсолютно всички титли в първенството на Унгария. И до днес двата клуба чисто статистически са най-успешните в страната. Отборът на МТК от онова време е създаден от английския треньор Джими Хоган, един от пионерите на европейския футбол. Стилът на игра с къси пасове е в основата на успешните национални отбори на Унгария, а великият тим от 50-те години също има дълбока връзка с МТК, независимо че е създаден на основната на друг столичен клуб – Хонвед.

Треньорът на МТК Мартон Букови е този, който измисля системата 4-2-4, копирана от Густав Шебеш в националния тим, а Нандор Хидегкути, Михали Лантош и Йожеф Закариаш са част от звездите на онзи велик отбор. Хидегкути вкарва три гола при победата над Англия с 6-3 на „Уембли” през 1953 г. През 1963 г. МТК играе финал за КНК, който губи от португалския Спортинг, но пък става първият унгарски тим, стигнал до подобен мач.

След установяването на комунистическия режим МТК е превзет от тайната полиция AVH и тук се появява нов нюанс на съперничеството с Ференцварош. Съседите, които се намират през парка „Неплигет” са с дясна ориентация, а около техния стадион са и събитията през 1956 г. МТК обаче никога не е привличал голям брой публика и заради това мачът Ференцварош – Уйпещ постепенно се превръща в най-ожесточеното градско дерби.

Вехтата трибуна на БКВ Ельоре

Друг интересен факт е, че феновете на МТК обикновено пият преди мач на съседния стадион, където играе БКВ Ельоре. Това е железничарски клуб и игрището му е разделено от МТК само от една малка улица с трамвайни релси. В бара на БКВ Ельоре пък са накачени флагчета на всякакви железничарски отбори, включително на Локомотив (София). Самият стадион е доста вехт, особено главната трибуна, но всичко останало е добре поддържано. Желанието ми да направя няколко снимки обаче не предизвиква радост в охраната. „Ами не е добре да се снима, малък клуб сме, не сме интересни и може да ми направят проблем”, казва ми човекът, който се грижи за сигурността. Изглежда обаче доста несигурен в това, но поне английският му е приличен.

Отново се насочвам към трамвай 1, който точно за още няколко спирки ще ме отведе до бижуто – новият стадион на Ференцварош. Не е необходимо много време, за да разбере човек, че с „Групама Арена” и всичко наоколо Ференцварош още дълго ще бъде недостижим за останалите клубове в Будапеща. Това е клубът не само на IX район в столицата, нещо, което се вижда в емблемата му, но и на цяла Унгария. Районът наоколо е бил известен с немското име Францщад, откъдето идва и прякора на тима „Фради”. Преди Втората световна война в състава блестят Имре Шлосер и Гьорги Шароши, а връзките с фашистката пария на Кръстосаните стрели ще носи проблеми на Ференцварош след установяването на комунистическия режим.

Клубът губи позициите си чак до 60-те години, когато талантливият състав, начело с Флориан Алберт печели единствения европейски трофей за страната – купата на Панаирните градове през 1965 г. Статуя на Алберт има пред главната трибуна на стадиона, точно пред излъскания феншоп. Зелено-белите цветове и орелът създават доста голяма прилика с Лудогорец, но едва ли Разград е нейният първоизточник. По-скоро ми се струва, че в лицето на Ференцварош, клубът на Кирил Домусчиев има доста добър „шаблон”, върху който да се развива в различни аспекти, особено маркетинг.

Феншопът е на нивото на най-добрите европейски образци, като вътре има всичко до солети и бира с марката на „Фради”. Дори и шахтите по алеите наоколо са с дизайна на клубната емблема.

Освен тима от 1965 г., Ференцварош има още едно успешно поколение, като с Тибор Нилаши в състава стига финал в КНК през 1975 г. През 90-те години идва времето на халфовете Липчей и Листеш, класирали „орлите” в Шампионска лига за първи и засега единствен път. Онова участие обаче се запомня главно с расистките скандирания и инциденти в домакинския мач срещу Аякс, откогато Ференцварош е доста проблематичен клуб за УЕФА.

През 2008 г. отборът изпада във втора дивизия заради финансови проблеми, а за кратко е собственост и на президента на Шефилд Юнайтед Кевин Маккейб. През 2011 г. неговото място след скандал заема Габор Кубатов, депутат от партията на премиера Виктор Орбан. Всъщност Кубатов е печално известен в Унгария с това, че за цялата си парламентарна кариера от 2006 г. насам има само едно изказване от трибуната.

Ференцварош е лесно достъпен, защото до него стига линия 3 на метрото. От спирка „Неплигет”, където се намира и централната автогара, има две опции за продължаване на футболната обиколка на столицата. На югоизток и няколко спирки е Хонвед, а на север са други два клуба – Уйпещ и Вашаш. Решавам да продължа с Уйпещ, големият местен враг на Ференцварош.

Уйпещ се намира накрая на линия М3, но до стадиона ви трябва и автобус. Предпочитам по-близката до Дунава спирка „Уйпещ-Варошкапу”. Оттам имате няколко опции с автобус (104, 122, 204), но трябва да сте доста внимателни с посоките, защото спирките от двете страни на метростанцията са доста объркани. В квартала на Уйпещ обаче винаги върши работа споменаването на името на стадиона „Ференц Суса”, до който стигате за десетина минути. „Златната ера” на Уйпещ, по онова време известен като Дожа Уйпещ, са 70-те години. 

"Ференц Суса"

Между 1969 и 1979 г. със звездите Ференц Бене и Андраш Торочик, „виолетовите” печелят общо девет титли, а преди това, година след трофея на Ференцварош, играят неуспешен финал за Панаирната купа срещу Нюкасъл. Уйпещ се гордее с това, че е изпадал само веднъж от елита и е там в общо 102 поредни сезона, едно от най-добрите постижения в света.

Последната от 20-те титли на Уйпещ обаче е през 1998 г., а година по-късно клубът се сдобива с модерния си за времето стадион за 13 500 зрители. Днес обаче „Ференц Суса” изглежда доста позападнал. 

Клубният магазин отдавна е затворил врати, феновете са организирали някакъв свой, който обаче работи по време на мач. На рецепцията вдигат рамене на въпроса къде мога да се сдобия със сувенири на тима и ме насочват към някакъв магазин на една от централните улици „Ваци ут”, където има такива на всички отбори от столицата.

Две спирки в обратна посока с метрото ме делят от стадиона на Вашаш. Слиза се на „Форгач утца” и оттам по улицата със същото име срещу метростанцията има точно 10 минути пеша. Районът около стадион „Рудолф Иловски” е пълен с текстилни фабрики, а феновете му са главно от работническата класа. Стадионът носи името на най-големия треньор в историята на клуба. Благодарение на унгареца от полски произход, Вашаш доминира местния футбол през първата половина на 60-те години, когато е и един от най-силните отбори в Европа. Звезди от онзи период са Калман Месоли и Янош Фаркаш.

"Рудолф Иловски"

Стадионът на Вашаш удивително прилича на този на Славия в София, макар и доста позападнал. В северната част е административната сграда, пред която има статуя на животно от неясен вид. Изненадващото е, че в една стаичка е разположен и клубния магазин, доста добър факт за отбор от втора дивизия. Вашаш е извън елита вече няколко сезона, но през следващия ще играе отново там, след като спечели първенството на втора дивизия.

От Вашаш отново се насочвам към линия 3 на метрото, която трябва да ме заведе до Хонвед, някогашният клуб на армията и Ференц Пушкаш. Пътуването е около половин час. Повечето указания са да се слезе на последната спирка „Кобаня Кишпещ”, един от основните транспортни възли на унгарската столица и мястото, откъдето тръгва автобусът за летището. От „Кобаня Кишпещ” се хваща рейс номер 93 за 10 минути до „Йожеф Божик стадион”, но това определено не е добър ход, защото тази автобусна линия се движи през половин час. Предната спирка на метрото „Хатар ут” е доста по-удобна, а оттам трамвай 42 води точно до стадиона и пътят също е 10 минути.

Стадион "Йожеф Божик"

Хонвед е клубът, който всички свързват с непобедимите унгарци от 50-те години. Пушкаш и Божик са местните звезди от някогашния Кишпещ, а към тях са привлечени Кочиш, Цибор, Будаи, Лорант и вратаря Грошич. Реално тези седмината са основата на националния тим на Густав Шебеш, който стига до финал на световното през 1954 г., загубен нещастно от Германия.

Интересното е, че Хонвед е отборът, който на практика е причината за създаването на европейските турнири. След като е победен от Уулвърхемптън в приятелски мач през декември 1954 г. с 3-2, избухва спор между английските и френските медии за това кой е най-силният тим в Европа и така се ражда идеята на парижкия „Екип” за турнира на шампионите.

През 1956 г. Хонвед се класира за второто му издание и трябва да гостува на Атлетик Билбао. Унгарците падат с 2-3, но междувременно избухва унгарската революция и отборът решава да не се завръща в страната си. Реваншът трябва да се играе в Брюксел, а на вратата пази Цибор, защото Хонвед няма друг вратар освен контузения Грошич. Двубоят завършва 3-3 и Хонвед отпада, но започва турнета по света. Мексико предлага на целия тим политически убежище и включване в местната лига, но ФИФА се намесва и забранява на играчите да се състезават под името Хонвед. След турне в Бразилия и завръщане в Европа, неколцина, между които и Божик, се завръщат в Унгария, а Пушкаш, Кочиш и Цибор емигрират в Испания. Макар че Ференц Пушкаш е безспорната легенда на унгарския футбол, връзките му с Хонвед не са от най-добрите, като той почти винаги отказва в интервютата си да говори за този клуб.

След падането на комунистическия режим Хонвед връща старото си име Кишпещ, но изпада в трета дивизия. През 2004 г. Кишпещ Хонвед фалира и основаният отново клуб се връща към традиционното название, с което са постигнати най-големите успехи.

Самият стадион се намира на доста тихо място, като това лято трябва да бъде съборен и построен отново. Феновете не са кой знае колко много и поради тази причина феншопът работи само в понеделник и четвъртък. Нямам късмет във вторник, но се завръщам два дни по-късно. В магазина се заговарям и с един от клиентите, човек на солидна възраст, който е гледал Хонвед на Пушкаш. „Бяха славни години, но нашето име е Кишпещ”, казва той. „Вярно е, че трябва да ценим традициите, но името Хонвед ни е натрапено и предпочитаме да използваме другото.” Той ми обяснява, че новият стадион е големият шанс да бъде настигнат Ференцварош. „Там хвърлиха много пари, а локацията им е ужасна. Често се случва да нямат вода, което е недопустимо.”

Стадионът на Чепел

Последният интересен клуб от Будапеща е Чепел. До него и пътуването е най-интересно, защото има типичен квартален профил. Ходи се с леката железница H7, която тръгва от Борарш тер, точно на брега на Дунав и се движи покрай реката, като гледката е страхотна. Гарата се намира на 5 минути пеша от спирката на метрото М3 „Корвин негиед”. Пътят до Чепел с железницата е десетина минути, а след това има и още толкова пеша. Стадионът се казва „Беке тери”, а Чепел в момента играе във втора дивизия, без изгледи да се върне в елита. Чепел обаче е бил 4 пъти шампион, а най-силният му период са 40-те години. 

На неговия стадион през новия сезон ще играе Хонвед, защото реално квартал Чепел не е далеч от Кишпещ. Около овехтелия стадион обаче има доста добра база за юношеските отбори. Хората са доста любезни и искрено учудени, че някой проявява интерес към отбора им. Две са големите имена, тръгнали от Чепел. Единият е Золтан Цибор, който прави име в съседния Хонвед, а вторият е Пал Чернаи. Чернаи обаче е по-известен с треньорската си кариера, начело на Байерн през 70-те.

Ако задълбочите обиколката си, може би трябва да видите още два клуба: БВСК, който се намира в района на Уйпещ и Вашаш, както и III. Керулет от Буда, от другата страна на реката, за който стана дума. Факт е обаче, че Будапеща е преди всичко петте големи исторически клуба плюс Чепел, намесен в тяхната компания с достатъчно трофеи.

Футболните градове: Истанбул – трета част

Ден трети

Заспивайки предната вечер, мислено разигравам маршрута от последния ден в Истанбул. Има един отбор, който ме притеснява като маршрут: Алибейкьой. Дотам се стига само с автобус и то в неудобна посока. Виждам през сайта на автобусния транспорт в града, че опциите не са много и се пътува около 20 минути, ако няма трафик. Имам решение и то е да стана рано и да изляза рано от хотела, да отхвърля този отбор като посещение, да се върна на Еминьоню и след това да свърша най-важното: да взема билета си за мача между Бешикташ и Тотнъм от хотела на „шпорите”.

Номерът със събуждането не се получава точно, както си го представям. Има и едно нещо, с което никога не правя компромиси, а това е работата. Просто трябва да направя прогнозите за деня за сайта ми и то достатъчно сериозно, което значи пренареждане на програмата. С кафето и закуската съм експедитивен, а преди тръгването от хотела ми се иска да прехвърля разписанията на автобусите, които ще преобладават като транспорт в първата половина на деня. Още първото ме ужасява: най-далечният и съответно труден отбор е Бакъркьой, който се намира от другата страна на летище „Ататюрк”, а пътят е повече от сложен. Има два автобуса в 12 и нещо и 13 и нещо и след това пауза от три часа. Това значи, че до Бакъркьой може и да не стигна, ако не пренаредя маршрута. Решавам, че няма да започна с Алибейкьой, а първо ще си взема билета за мача от Тотнъм и след това ще тръгна в посока на летището, където са два от оставащите пет отбора.

До площад „Таксим” се озовавам за отрицателно време. Трамвай и зъбчатка, която изкачва хълма. Един от множеството петзвездни хотели е този на Тотнъм. Там раздаването на билети току-що е започнало, а организацията е перфектна. Автобус ще заведе феновете до Олимпийския стадион, той ще ги върне и след мача. Влизането е със специален билет, който е в отделен плик и е безплатен за членовете на клуба. Изобщо Тотнъм е клуб, който доста глези феновете си, следващи го по света.

От площада се качвам на метрото (линия 2) до Яникапъ, сменям с линия 1 в посока летището, а целта е Истанбулспор. Трябва да осъществя още една смяна на автобус за една спирка до Йенибосна, но съм решил да не избирам предварително линията, а да се ориентирам на място. Слизайки откривам едно от големите постижения на транспорта на Истанбул. Това са т.нар. метробуси. Те се движат в две обособени само за тях платна в средата на пътя, до които други превозни средства нямат достъп. Има фиксирани спирки и метробусите вземат разстоянията с огромна скорост между тях. Страхотно решение за претоварения град, което можеше да ми донесе доста голямо предимство, ако го бях осъзнал по-рано.

Стадионът, където Истанбулспор
играе важните си мачове

В крайна сметка се озовавам на Йенибосна, натоварена спирка до един мол. Ориентирал съм се по това, че там се намира редакцията на вестник „Заман”, където ден по-късно ще се състои акцията на турската полиция и протестите на гражданите срещу задържането на журналисти. Стадионът, където играе Истанбулспор, се намира точно зад редакцията на „Заман”. Зная, че трябва да съм доста експедитивен заради възможността да хвана рейса в 12 и нещо за следващия тим. Правя няколко снимки на стадиона, който има само една главна трибуна. Виждам отворена врата и се изкушавам да вляза и да опитам да снимам и терена. Срещам обаче някакви хора, сред тях очевидно и портиер. Започваме разговор на развален английски, от който обаче разбирам важните неща. След серия от препродажби Истанбулспор е в доста жалко положение. На стадион „Бахчелиевлиер” играе само по-големите си мачове, защото не може да си позволи наема, който плаща на собственика: Йенибоснаспор. Другите мачове се играят на стадион в Тепеджик в района на Чаталджа, намиращ се извън града, там откъдето идва пътя от България. За хората, които са пътували, това е мястото, където се събират много близо Черно и Мраморно море. Да излизам извън града за още една снимка е напълно излишно, още повече на някакъв селски терен.

Учудващото е, че Истанбулспор, където играеха Здравко Здравков, Сашо Александров и Ивайло Петков в най-силния му период, е стигнал дотук. Реално това е четвъртият по значимост истанбулски клуб от историческа гледна точка. Само той освен трите гранда е играл в европейските турнири, макар че отпада още в първия си мач от купата на УЕФА от румънския Арджеш през 1998 г. Това е и неговият пик, след като предния сезон е завършил четвърти в първенството. По онова време Истанбулспор се финансираше с парите на Джем Узан, представител на едно от най-богатите семейства в Турция. След това той беше осъден от „Моторола” на колосално обезщетение по бизнес дела, а в момента е с политическо убежище във Франция. В славните времена на Истанбулспор Джем Узан беше един от най-влиятелните хора, собственик на печатни медии и телевизия.

За разлика от повечето от останалите отбори, Истанбулспор, който е основан градския университет „Истанбул Лисеси” и реално ползва неговата емблема със знамето на Турция в горния ляв ъгъл (дадено заради участие в международните турнири), е играл през различни периоди в елита. В момента той има нов собственик с нови амбиции, но е доста далеч от това да бъде отново фактор в турския футбол.

Междувременно съм се озовал на спирката и най-хубавото е, че има електронно табло, което показва след колко минути ще дойде даден автобус. Рейсовете спират един след друг и трябва да си много внимателен, за да не изпуснеш своя. Аз чакам 73Т и го намирам сред около 50 други автобуса на таблото, които ще минат в следващите 15 минути. Най-интересното е, че времето на пристигане на автобуса се сменя странно и драматично: първо са 7 минути, после стават 4, след което отново се връщат на 8. Междувременно обаче ми минава лошата мисъл, че май това не е спирката за моята посока и започвам трескаво да се оглеждам за отсрещна спирка, каквато не виждам. Всъщност моята логика е типично българската: ако пише „А” – „Б” например, това значи автобус от точка „А” до точка „Б”. А в случая „А” е посоката, а „Б” е началната точка. Вече съм видял 73Т, така че оставям на съдбата да ми покаже това ли е моят автобус. Питам шофьора за посоката и той потвърждава.

Тук неотдавна са се играли мачове
 от Суперлигата: Бакьркьой

Бакъркьой, един от „трудните” логистично отбори, е мой. Изненадан съм, че на спирката не се вижда стадион, а според картата трябваше да е така. Оказва се зад изникнали наскоро нови сгради, а го разпознавам по традиционните зелено-черни цветове. Те са цветове и на целия квартал, един от големите в Истанбул. Бакъркьой има три сезона в Суперлигата, от 1990 до 1993 г. и заради това има и по-познати имена сред звездите в историята си: румънецът Ротариу, полякът Пьотр Новак, както и турския национал Фатих Акиел са пребивавали на „Шенликкьой”. Не мога да си представя как тук е имало мачове от елита на Турция и как са гостували Фенербахче или Галатасарай. Стадионът е сравнително голям (8000 места), но труднодостъпен. Влизам през централния вход и виждам, че има още една сграда на някакъв локален клуб. Забелязвам обаче човек, който влиза в помещенията на Бакъркьой и се опитвам да го заговоря на английски. Знае няколко думи, но ме пита откъде съм и когато разбира, започва да се вълнува. Имало в Бакъркьой на работа българин, който се казвал Шанер. Предлага да го намери и извика, ако изчакам, но определено нямам това време.

Целта е да се върна възможно най-бързо до моста „Галата” и да тръгна да търся последния отбор, който е от трудните: Алибейкьой. Тук правя брилянтен ход, защото на спирката се озовава един от малките частни автобуси, които са извън системата на градския транспорт. Нещо като нашите маршрутки. Виждам посоката „Таксим” и веднага ми минава през акъла, че тъкмо ще си направя снимка на строящия се стадион на Бешикташ, защото там, а не Олимпийския стадион е историческото място на „орлите”. Маршрутката ми взема 6 лири, но изминава пътя до „Таксим” изключително бързо. Не се бавя и на строежа на „Водафон Арена” и се отправям към познатата автогара Еминьоню с трамвая. Трябва бързо да се ориентирам и да намеря откъде тръгва 48Е и за малшанс (или късмет) това се оказва последния перон, до който се добирам. Уви, в разписанието виждам, че рейсът е тръгнал точно преди минута, а следващия е след около час и половина или в 16.

Съкрушен съм! Давам си сметка, че заради един квартален отбор, който е играл при това под друго име в първите два сезона на турската лига (1958-60) няма да успея с всичките 16 клуба, които съм планирал. Веднага обмислям вариантите такси или друга линия, която е наблизо, но пък си давам сметка, че ако цялата експедиция ми коства примерно 2 часа, което не е изключено мога да поставя под съмнение това да се добера навреме за мача Бешикташ – Тотнъм, който започва в осем и е на далечния Олимпийски стадион, до който слава Богу има метро. Но пък в района там се намира и елитния Истанбул Башакшехир, който е от важните клубове, защото все пак е част от съвремието и по всяка вероятност ще играе значителна роля в турския футбол.

В крайна сметка решавам да се прибера до хотела и с картата там да потърся евентуален маршрут и разписание, както и да оставя неизменната раница, защото определено ще съм по-мобилен без нея на мача. Виждам няколко варианта, но са на границата и приемам, че рискът не е уместен. Предпочитам да се обтегна за около половин час на леглото и в крайна сметка да приема, че човек винаги трябва да оставя поне по една причина да се завърне на хубавите места, сред които е Истанбул.

А дотогава може да се окаже, че са се появили още отбори, които да попадат в моята класация за значими. Картал от азиатските покрайнини на града например от години е във втория ешелон и не е изключено да дойде и неговият момент. Наблизо там е Пендикспор, който преди години като третодивизионен тим елиминира Фенербахче в турнира за купата.

В хотела установявам и още един потенциален проблем. Чисто новият стадион на Истанбул Башакшехир, който носи името „Фатих Терим” съвсем не е близо до последната спирка на метрото по линия 3. Виждам, че там има доста строежи и си начертвам мислено пътя, който трябва да извървя пеша.

В интерес на истината по дългия маршрут с две линии на метрото (1 и 3) си давам сметка, че съм подценил малко ситуация с последния ден и подготовката ми не е била толкова блестяща, защото задачата е изглеждала лесна във финалната и част. Оказвам се напълно прав.

Чисто новият стадион "Фатих Терим"

Квартал Башакшехир е доста нов. Някога е бил мястото, където се е произвеждал барута за Отоманската империя, а днес там преобладават новите затворени комплекси. Вече се е стъмнило и улиците са доста пусти. Тръгвам пеша и само веднъж по пътя питам за посоката, като определено неглижирам възможността да хвана автобус. В един момент виждам стадиона, който е кацнал като летяща чиния сред поле от паркинги и някакви промишлени постройки. Определено скоро български клуб няма да има подобно съоражение, а явно Истанбул Башакшехир тръгва по пътя луксозен стадион – фенове сред баровците в квартала – финансиране от общината – успехи. Т.е. строи пирамидата по правилния начин.

Клубът е сравнително млад, като е основан през 1990 г. от общинската компания на Истанбул за вода. Отборът дълго време играе на Олимпийския стадион под името Истанбул ББ и представлява истинска карикатура. На трибуните няма никакви фенове, освен тези на гостите. Постепенно обаче тимът започва да трупа почитатели и даже вече има запалянковска група, наричаща себе си „Сивите бухали”. Те са изцяло зевзеци, хулганството и типичното агресивно поведение към съперника, характерно за турците, им е чуждо. В Уикипедия например са изброени част от транспарантите, които те вдигат по време на мач: “Ние навсякъде сме гости”, „Съдията винаги е прав”, „Казаха ни, че тук има мач и решихме да наминем”. Една от звездите на този отбор са бразилеците Дока и Том, познати в България от изявите си в Литекс.

Стадионът е страхотен, а когато доближавам главния вход с емблемата на клуба, ме посреща човек в костюм, който явно е пазач. Директно го питам има ли феншоп, защото това прилича на стадион, който даже трябва да има и турове. Той започва да се смее: „Ние нямаме достатъчно фенове, за да ни трябва феншоп. Ако минеш утре, могат да ти подарят и фланелка, щом проявяваш интерес.” И наистина. Наоколо има безкрайни луксозни мраморни офиси, повечето са празни и чакат да се изпълнят със съдържание. Интересното е, че районът се казва „Башакшехир, етап 4”, което показва, че строителството наоколо продължава и това е един от модерните квартали.

За радост точно до стадион има и автобусна спирка и това ми спестява 20 минути пеша до метростанцията. От нея трябва да се върна няколко спирки до „Икители Санаи” и оттам да взема разклонението на метрото за Олимпийския стадион. Оказва се, че транспортът е решен както при Галатасарай. Вземаш влакче от друг перон, което ходи само до стадиона.

На перона вече мирише на футбол. Има тълпи от фенове на Бешикташ, но не чак толкова многобройни, колкото съм очаквал. Предния ден съм слушал интервюто на треньора на „орлите” Славен Билич. Питаха го дали не се тревожи, че ще играе пред почти празен стадион, защото Бешикташ се изявява винаги пред много хора, а той отвърна: „Напротив. Това е проблем на Тотнъм. Те едва ли помнят кога за последно са виждали толкова празни седалки!” Оказва се, че това е трик, защото феновете на Бешикташ са се мобилизирали и стадионът е почти наполовина пълен при капацитет 80 000 места.

Тъмницата около Олимпийския стадион

Някак си обаче „орлите” не се чувстват комфортно на Олимпийския стадион. Липсва чара на „Иньоню”, намиращ се в центъра на града, точно до двореца „Долмабахче”. Новият „Водафон Арена”, който струва 80 милиона долара, би трябвало да бъде готов около март 2015 г., макар че не ми се вярва това да се случи. Интересното обаче е, че Бешикташ е на печалба още със започването на този проект. Клубът подписа мегадоговор за 145 милиона долара с „Водафон”, който получава право стадионът да носи името му в продължение на 10+5 години и ще е спонсор на фланелките за 3+2 години. От стария стадион би трябвало да остане трибуната „Ески Ачък”, за да се запази приемствеността с традициите.

Новият "Водафон Арена" - не изглежда като да бъде готов след няколко месеца

Олимпийският стадион изглежда доста мрачен. Всичко наоколо е тъмно, чуват се виковете на продавачите на сувенири и сандвичи с кюфтета. Със сигурност Бешикташ губи страшно много и от търговията с артикули, защото разчита на два огромни камиона с изрисувани орли, които се превръщат във феншопове в дните на мач. Но честно казано са твърде скромни, а още от предните визити в Истанбул съм открил, че Бешикташ отстъпва драстично на другите два гранда в мърчандайзинга.

За сметка на това обаче мачът с Тотнъм ме убеждава, че Бешикташ има най-добрите фенове от турските клубове. Деветдесет минути черно-белите не спират да пеят, а няколко момента спират дъха. Първият е изпълнението на песента Sen Benim Her Gece или “Ти винаги си моята нощ”, а вторият е при изгасването на тока, когато всички фенове запалиха фенерчетата на мобилните си телефони и устроиха невероятно светлинно шоу. Ако мога да характеризирам с по една дума феновете на трите гранда, то тези на Фенербахче са „величествени”, на Галатасарай са „войнствени”, а тези на Бешикташ са „отдадени”. Всъщност това има нещо общо и с произхода. Докато „фенерите” са турската буржоазия, „лъвовете” са европейската аристокрация, а с „черните орли” са работническата класа. Разбира се, днес тези граници не съществуват и трите клуба имат привърженици от всички прослойки в обществото. Запомнил съм обаче, че през 2011 г., когато бях в Истанбул имах чувството, че всички са от Бешикташ – продавачи, сервитьори, хотелиери.

Интересен е произходът на прякора „черните орли”. Смята се, че той се появява на един мач от четиридесетте, когато вдъхновен от играта на своя отбор, един местен рибар се провиква: „Нападайте черни орли, в атака!”.

Песента на Бешикташ в изпълнение на феновете

От футболна гледна точка Бешикташ отстъпва по успехи на другите два отбора, но има с какво да се гордее. Той е единственият тим, печелил титлата в Турция, без да претърпи загуба през сезона, а началото на 90-те години под ръководството на английския треньор Гордън Милн е най-успешният период. Тогава са спечелени три поредни титли, а нападателното трио Метин-Али-Феяз е издигнато в култ от феновете на тима. Тримата са и най-големите легенди на Бешикташ.

Светлинното шоу на феновете на "орлите"

Бешикташ печели мача срещу Тотнъм с 1-0, а с това и първото място в групата, което усложнява значително задачата с прибирането. Петнайсетте автобуса с фенове на Тотнъм се влачат до Света София около час и половина, а Олимпийският стадион за мен се превръща в един от най-грозните и безсмислени стадиони, на които съм бил. Трибуните са далеч от терена, особено тези зад вратите, а след като Бешикташ построи своя „Водафон Арена”, огромното съоражение ще стане и на практика неизползваемо, защото трудно ще се изпълва със съдържание. Освен, ако някога Истанбул не спечели домакинство на Олимпиадата през 2024 г., за което по всяка вероятност ще се кандидатира.

Мачът завършва и страхотният ми тридневен престой в милионния град край Босфора. Със сигурност това е едно от места, където искам да се завърна отново, при това за да гледам футбол.

Важното от това пътуване

Мисля, че успях да добрия почти пълна представа за футбола в Истанбул през годините и днес. Градът е в основната на създаването и първите години на организирания футбол в Турция и в частност на местната лига. Реално три от кварталите са люлка на клубове, които успяват да стигнат до днешното си ниво на величие от европейски мащаб. Много лесно се разпознават отборите от различните категории. Трите големи клуба имат (или ще имат скоро в случая с Бешикташ) огромни и модерни стадиони и са развили маркетингова индустрия, която носи милиони в касите им всяка година. Фенербахче, Галатасарай и Бешикташ трудно ще бъдат достигнати скоро от други клубове, а лично за мен би било интересно да видя къде е спрямо тях четвъртият турски гранд Трабзонспор. Така и не успях да намеря време, за да посетя някой от неговите феншопове в Истанбул, но ми направи впечатление, че те са позиционирани в по-периферни райони, далеч от трите местни тима.

Два други клуба, Касъмпаша и Истанбул Башакшешир, имат страхотни стадиони, което е предпоставка за добро бъдеще в първенството. Касъмпаша е единственият освен трите гранда, който притежава и феншоп, което показва изградена структура. Башакшехир е особен случай и той може да изгради база от фенове само с постоянство и може би след около 30-40 години. Той прилича твърде много на българските проекти Литекс и Лудогорец с тази разлика, че не го виждам как ще стигне до титла, колкото и пари да има.

Всички останали клубове са на квартален принцип. Тук бих отличил три. Истанбулспор все пак има някаква история и е въпрос на финансови ресурси да се върне към едно прилично присъствие в турския футбол. От кварталните отбори безспорно над всички останали са Карагюмрук заради феновете си и Саръер, защото е обособен в район, отдалечен от центъра и с огромна специфика. Ще ми бъде интересно как ще се развие Бейкоз, ако построи модерния си стадион. Останалите клубове в Истанбул като че ли ще бъдат обречени да носят гордост на кварталите си в аматьорските лиги, да създават играчи за грандовете и да бъдат просто част от пъстрата картина на футбола в този град, главно в исторически план.

Футболните градове: Истанбул – втора част

Ден втори

На стадиона на Бейкоз почти до Черно море

Събуждам се с доста смесени чувства. Усещам, че кракът бе боли точно зад коляното от обиколката през първия ден, но от друга страна съм изключително доволен, че предстои вероятно най-интересният ден като места и клубове, които ще посетя. И най-вече маршрутът ми е толкова добре измислен, че ходенето ще бъде съвсем малко, особено за сметка на любуването на картината наоколо. Ще видя европейския и азиатския бряг на Босфора, вероятно ще го прекося с кораб, макар че определено не ми е ясно къде и кога ще се случи това. На връщане обаче ще усетя тръпката да използвам и най-голямото транспортно чудо на Истанбул – така нареченият Мармарай, подземно влакче, което прекосява Босфора в тръба под водата за няколко минути. Нямам мач вечерта, а това ми звучи като отлична идея – ще прекарам вечерта пред телевизора и с мачовете от Шампионска лига заобиколен от комфорта на хотела.

От хотела до трамвайната спирка на линия 1 ме делят едва няколко крачки, което е страхотна новина, а мотрисата за по-малко от десетина минути ме отвежда до Кабаташ, една от важните транспортни точки на града. Оттук тръгват доста автобуси, а стадионът на Бешикташ е само на няколкостотин метра. Всъщност от стария „Иньоню” не е останало почти нищо. Вече се вижда скелето на новостроящия се „Водафон Арена”. Съвсем скоро Бешикташ ще се изравни с Фенербахче и Галатасарай като гранд с модерен стадион, а с него Истанбул ще има шестият нов и красив стадион, построен в последните десетина години!

От Кабаташ тръгват бързите фериботи за Бурса и не крия, че преди тръгването в главата ми е минала идеята да гледам мач и в този ден, защото „крокодилите” от Бурса приемат Мерсин за купата на Турция. Бързите фериботи правят така, че до Бурса можеш да стигнеш доста по-бързо, отколкото до някои квартали на Истанбул. Но нямам концепция как и най-вече кога ще се върна, така че разумът надделява пред обсесията да гледам футбол на живо и различни отбори винаги, когато мога.

Сега обаче посоката ми е към съвсем различно море – Черно море и Саръер. За целта трябва да пътувам с автобус през почти целия маршрут на линия 25Е, която обикаля цялото крайбрежие на европейската част. Това, което не ми харесва, е лекият дъжд, който вали от време навреме и определено може да провали плановете ми за обяд край морето с прясна риба.

Заемам първото място до вратата на автобуса, като този път не позволявам на нито една забрадена баба да ме изпревари. То е доста широко, а освен това мога да се наслаждавам на гледката през предното стъкло. Саръер е най-северният квартал от европейската част на Истанбул с традиционен поминък риболова. Рибари, както и сергии с току-що уловена риба ще има през цялото време на пътя, а с наближаването на Черно море се появяват и траулерите, които прибират своите мрежи с улов, нападнати от ята гладни птици. Саръер е място, където жителите на Истанбул обичат да ходят през уикенда заради множеството ресторанти. Повечето са собственост на известни музиканти, които от време на време изненадват клиентите с изпълнения наживо.

След около час лъкатушене из живописни заливи, баровски имоти и доста ресторанти и типични английски пъбове, което подсказва чуждестранни собственици на множество от красивите къщи, автобусът достига Саръер. Стадионът е малко по-навътре от брега на украсената и оживена градска улица. Транспаранти подсказват, че няколко дни по-рано тук е гостувал Бешикташ за купата, което си е огромно събитие. Автобусът ме стоварва точно пред стадион „Юсуф Зия Йониш”. Тук е играл преди време Дончо Донев и си спомням негови интервюта, които разказваха колко красиво място е Саръер. Малко преди влизането в квартала пък съм видял и Черно море и краят на Босфора.

Саръер е основан през 1940 г., а силните му години са 80-те до средата на 90-те, когато е в елита. Освен това отборът печели и Балканската купа през 1992 г., като става едва вторият турски тим (от общо три) след Фенербахче, триумфирал с купата. Чудя се къде ли са офисите на клуба, защото Google определено ме е заблудил, че става дума за модерен стадион.

Саръер в дъждовното време по обяд

Вероятно има нови покриви, иначе изглежда съвсем скромно. От страната на главната улица са занаятчийски офиси в самата трибуна, както и месарски магазин. Виждам едно скромно гише за билети покрай нещо като порта и там вече се разкрива истинският Саръер. Влизайки до главния вход, виждам тренировъчно игрище в далечината и добре поддържани сгради в синьо-бяло. Когато отивам до тях, всичко е затворено. Има кафене със снимки на различни отбори на Саръер от историята, не ми прилича да е и феншоп едновременно. Наоколо се мотае едно, за радост, добронамерено голямо куче. Решавам да се кача по близките стълби и да потърся хора в клуба, но и цялата сграда е затворена, а стълбите ме извеждат на улицата зад нея. Там обаче забелязвам, че би трябвало да има живот в съседната сграда, която прилича на общежитие. Влизам през врата с емблемата на Саръер и веднага привличам внимание. Казвам на една жена, че търся магазин за сувенири, тя за късмет говори малко немски и разбира добре какво и казвам на английски. Отговаря ми да изчакам малко и отива да търси нещо. Отвътре сградата прилича точно на старо общежитие, има под с мозайка, решена в емблемата на клуба. Докато чакам по стълбите се появяват играчите от първия отбор.

Всичко около Саръер изглежда пусто

Саръер е бил явно силен клуб, който е западнал след изпадането си през 1997 г. Научавам и историята какво се е случило. Турското правителство забранява строежите в района и съвсем естествено от Саръер се оттеглят богаташите, които са издържали клуба. Междувременно жената се е върнала с няколко лепенки на Саръер, които ми подарява, а това означава, че е време да се насоча към следваща цел.

Тя е единственият друг клуб освен Фенербахче, който се намира в азиатската част и някога е бил част от елита: Бейкоз.

На идване съм следил внимателно района срещу Бейкоз, за да видя откъде евентуално бих могъл да взема ферибот, за да прекося Босфора. Съвсем безпогрешно съм улучил мястото, което е Йеникьой, квартал на гръцката общност. Решил съм, че ако няма начин да прекося напряко, ще променя маршрута си като се завърна в центъра, ще тръгна към някои от другите отбори и ще оставя Бейкоз за следващия ден. Стигайки пристанището на Йеникьой веднага ме обземат мрачни мисли за провал, защото изглежда затворено. Правя обаче няколко крачки и виждам табелка със стрелка и надпис „Бейкоз”, а встрани се намира и малко корабче, като забързани хора влизат в него. Питам за билет, посочват ми с ръка към корабчето и решавам направо да се кача. На място разбирам, че се плаща на другия бряг. Пътуването е не

С това нещо прекосих Босфора

повече от 10 минути, явно има подобен транспорт между всички такива портове от двете страни на Босфора. Честно казано така и не разбрах цената на едно пътуване. Човекът на другото пристанище просто взе две лири и половина, или всички моменти, които имах и каза „Тамън”. Нито касов бон, нито билет, а така беше с всички пътници, които пускаха в ръката му няколко монети.

Междувременно съм решил, че ще обядвам тук, защото съм чул от приятели, че ресторантите в азиатската част са по-добри. Заради това бързам да намеря стадиона на Бейкоз, който трябва да е близо до пристанището. Не съм направил няколко крачки и виждам аптека, като на витрината има старо флагче на Бейкоз, както и статуя на орел със сувенири на Бешикташ, които се намират там от доста отдавна. Има и черно-бели снимки на отбора на Бейкоз, вероятно от времето, когато е бил в елита – петдесетте и началото на 60-те години. По онова време Бейкоз е създавал доста играчи за грандовете и националния отбор.

Стадионът на Бейкоз на улица "Токат"

Стадионът се оказва доста вехт. Има модерно изкуствено игрище и транспарант, че това е юношеската му академия. Трябва да прегазя през кален паркинг, за да се добера до самия стадион. Той си е почти развалина, заобиколена от високи стени със само една свястна трибуна. Виждам, че се намира на улица „Токат”, а обикаляйки откриван предупредителен надпис, че влизането е забранено и има въоражена охрана. В интерес на истината е нарисуван войник с автомат, а до стадиона има и военно поделение.

Общо взето няма нищо интересно, нито признаци на живот наоколо, освен деца, които бързо потъват в една от бараките преди тренировка на изкуственото игрище. Заради това е време за обяд преди да хвана автобус, с който да прекося азиатското крайбрежие чак до Кадъкьой. На идване съм забелязал едно корабче, което прилича на местна кръчма и само мисълта за това, че в Турция съм хапвал едни от най-вкусните рибни супи вече ме изпълва с очаквания. По пътя забелязвам огромен щанд за риба.

Рибарският магазин в Бейкоз с
импровизираната кухня до него

Хората са се събрали и купуват, а интересното е, че до щанда има и импровизирана кухня. Можеш да си вземеш риба, ще ти я приготвят и можеш да я хапнеш на намиращите се в задната част маси. Това някак ме разколебава, защото гарантира, че тук ще е най-прясната печена риба, която може да се хапне, при това на магазинна цена, но все пак надделява желанието да седна на корабчето. То се оказва наистина добър избор. Страхотна рибна супа с куркурма, печена на скара скумрия и пълнени миди си е истинска класика, която предизвиква и желанието да изпия едно турско кафе, преди да изляза в дъжда, за да търся автобуса.

Страхотната рибна супа с куркума

За късмет съм идеален с тайминга. С леко затичване хващам 15F, защото се оказва, че те не са чак толкова начесто, а специално този е бързият вариант. Има и бавен, който също е с номер 15, но друга буква зад него. Разликата е, че този път няма места за сядане, пътят от азиатската част е значително по-дълъг и трябва да минат над 50 спирки до Кадъкьой. Цялото „удоволствие” продължава над час и половина, като непрекъснато се качват и слизат ученици от различните лицеи. На един светофар с почуда забелязвам плакат на човек в костюм, модерен стадион, който би трябвало да бъде бъдещият дом на Бейкоз. Ако нещата наистина се случат по този начин до няколко години, сигурно е, че този тим ще се появи на радар в по-горните лиги от четвърта, защото не може отбор с модерен стадион да бъде толкова назад.

Когато автобусът влиза в огромната автогара на Кадъкьой, вече се е свечерило, а лудницата е огромна. Кадъкьой със сигурност е най-голямата автобусна спирка в града, защото това е почти единственият начин да се придвижваш от тази страна на Босфора. В следващите години ще се появи още една метролиния към единствената сегашна, а също така ще бъде удължен и Мармарай, за който ще стане дума по-надолу.

Най-добрата гледка към стадиона на Фенербахче

Кадъкьой естествено се свързва с Фенербахче, вероятно най-големият турски клуб, към който изпитвам и лични симпатии след първото и единствено досега дерби с Галатасарай, което съм гледал. Стадион „Шуркю Саръчоглу”, който е бил домакин и на финал в Лига Европа, се намира съвсем наблизо, но определено вече умората си казва думата и решавам, че на първо време ще взема трамвай за няколко спирки. Трамваят всъщност е доста ретро, почти съм сигурен, че е само една мотриса по линията, която се движи в кръг от около 10 спирки из Кадъкьой. Колкото е атрактивен, трамваят е два пъти по-препълнен и едва издържам двете спирки. Решавам, че няма да ходя пеша и ще хвана за още спирка или две автобус до стадиона. Качвам се на първия, чийто шофьор потвърждава, че посоката му е към стадиона.

Автобусът ме стоварва от най-неудобната страна на стадиона, където се пресичат безкрайни булеварди в няколко детелини. Хубавото обаче е, че няма по-добро място, откъдето можете да видите целия стадион. Кръстен е на легендарния Шуркю Саръчоглу, бивш президент на Фенербахче и премиер на Турция, който позволява на клуба да стане първият в страната, притежаващ собствен стадион. „Фенерите” купуват мястото, известно като „Призрачното поле” за символичната 1 лира. Всъщност 50-хилядният стадион е най-доброто съоржание, което е притежание на турски клуб към момента. „Тюрк Телеком Арена” на Галатасарай не е по-малко модерен, но от гледна точка на локацията и транспорта, разликата е драстична. Около този стадион всичко е завършено, а разликата спрямо последното ми посещение е направо огромна. Всички улици са модернизирани, стадионът вече има търговски център „Мигрос”, както и магазини за луксозни автомобили, а освен това е открит и най-големият магазин от веригата „Фенериум” за клубни артикули. Той вече наистина е впечатляващ. В него има включително мъжки бутик за официални облекла. В съседство е клубният музей, както и офисите за продажба на билети. Независимо че работният ден е приключил, все още пъплят хора, които обикалят наоколо из магазина или си купуват билети за следващите мачове.

Според доста класации Фенербахче е най-големият клуб в Турция по отношение на броя фенове, макар че със сигурност Галатасарай може да се похвали със сходни, а според други източници и по-добри цифри. Фенербахче има по-големи успехи в преките сблъсъци в Междуконтиненталното дерби, както е известен мачът между двата тима. Галатасарай има повече успехи в Европа със спечелената купа на УЕФА през 2000 г. „Фенерите” обаче са първият турски клуб, спечелил международен трофей, Балканската купа, а преди две години играха и полуфинал в Лига Европа.

Огромният магазин на "фенерите" има
щанд за официално мъжко облекло

Парите на турските богаташи са осигурили и от двете страни цяла плеяда звезди. Екипът на Фенербахче са обличали такива като Тони Шумахер, Никола Анелка (кацането му в Истанбул, за да подпише договор, беше предавано пряко от местните телевизии), Роберто Карлуш и Джей Джей Окоча, а последният герой е бразилецът Алекс де Соуза. Сараите могат да се похвалят с играчи като Джика Хаджи, Хакан Шукюр, Клаудио Тафарел или Дидие Дрогба, а в сегашния състав най-голямото име е Уесли Снайдер.

Мачовете между двата тима са истински войни, като първият грандиозен инцидент е през 1934 г., когато приятелска среща е прекратена заради невероятно сбиване между двата отбора. Най-хубавият мач според историците е полуфиналът за купата на Турция през 2001 г., който завършва 4-4 и е спечелен след дузпи от Фенербахче, но пък най-паметният момент в дербитата е през 1996 г., когато Галатасарай печели купата на стадиона на своя съперник в директен мач и треньорът му Греъм Сунес забива знаме на отбора в центъра на терена.

Друг голям инцидент е трансферът на израелецът Хаим Ревиво от Фенербахче в Галатасарай през 2002 г. Евреинът твърди, че е болен и се скрива в болница, но е намерен там от фенове на бившия си отбор, които обсаждат заведението с плакати и скандирания „Предател”. Месеци по-късно Ревиво не издържа на напрежението и се прибира в Израел. При това положение звучи почти като сензация това, че двата клуба са планирали да се обединят през 1913 г., но Първата световна война е осуетила това.

Феновете на „фенерите” минават за едни от най-буйните. Интересно е, че те нямат изявени приятели по света. Близки са с привържениците на сръбския Нови Пазар по етническа линия, тъй като в този град живеят множество мюсюлмани. През 2012 г. почитателите на тима имаха малшанса да видят как Галатасарай става шампион на техния стадион, което доведе до нахлуване на публиката на терена, съпроводено с трошене и вандалстване.

Въпреки това публиката на Фенербахче е известна с две неща. Първото са бенгалските огньове, които се палят масово в един и същ момент и символизират името на тима. Песента на тима се казва Samanyolu или „Млечен път”, а пеенето и от привържениците много напомня атмосферата на „Анфилд Роуд” с You’ll never walk alone от феновете на „червените”.

В клипа по-долу можете да видите момент от стогодишнината на Фенербахче, чийто гвоздей в програмата беше именно тази песен, изпята от препълнения стадион заедно със запалените бенгалски огньове:

Стогодишнината на Фенербахче

От стадиона се връщам пеша до Кадъкьой и виждам чара на най-оживената част от азиатския Истанбул. Улиците и магазините гъмжат от хора, а в Кадъкьой е буквално сърцето на града от тази част на Босфора. Вземам метро за една спирка до Айрълък Чешмесъ, където е началната спирка на Мармарай. С него ще се върна до европейската част и по-точно ще отида направо на стадиона на Зейтинбюрну. Това ще е и последната спирка от маршрута за деня.

Мармарай е най-модерният транспорт в града, макар че местните не го харесват.

Рецепционистът в хотела например ще каже, че е нелепо да се използва подводното влакче, когато можеш да се насладиш на гледката при прекосяването на Босфора с корабче. Линията, която е почти 14 километра в този момент, е открита през октомври 2013 г., а в края на проекта ще бъде почти 80 километра и ще обикаля голяма част от крайбрежието на града за минимално време. Мармарай е направен заради кандидатурата на Истанбул за домакинство на Олимпийските игри, а удобството му е страхотно. Влаковете минават в две отделни тръби под Босфора, а по време на пътуването на екрани в мотрисите текат образователни филмчета. Например как е електрифицирано трасето или пък, че тръбите биха издържали на земетресение от девета степен по скалата на Рихтер. Също така се показва схема, на която се вижда, че при инцидент най-далечното убежище, снабдено с достатъчно кислород, е максимум на 140 метра където и да спре влакчето. Явно доста хора се притесняват да минават в тръби под морето.

Зейтинбюрну има централна локация

Аз обаче оценявам пътуването за само 16 минути от първата до последната засега и общо пета спирка. На няколкостотин метра от станцията „Казълчешме” се намира стадионът на Зейтинбюрну, отбор, чийто най-голям период са петте сезона в елита през 90-те и който е дал на световния футбол звездите Ариф Ердем и Емре Бельозоглу. Стадионът изглежда доста западнал, особено централната му трибуна, която се намира в съседство с едно от градски полицейски управления. Там обаче се провежда един от традиционните национални годишни паради в Турция поради важното му местположение. Днес Зейтинбюрну е в аматьорските групи на Истанбул, далеч от славните години и без изгледи добрите времена да се завърнат скоро.

В края на този ден най-добрата новина е, че Мармарай ще ме отведе за няколко минути до Сиркечъ, точно, когато търговците вече затварят оживените сергии около Египетския пазар, а след освежаваща чаша прясно изстискан нар и местни специалитети на скара на крак съм в хотела и мога да се насладя на спокойна вечер пред телевизора. Естествено няма как спортните канали да излъчват без обилна порция новини за трите големи клуба – строежа на стадиона на Бешикташ и предстоящия мач с Тотнъм, благотворителна акция на футболистите на Фенербахче и вълнения в борда на директорите на Галатасарай след загубата от Арсенал. Времето до Шампионска лига запълва с репортажи от последния кръг на... белгийското първенство, за да попълня актуалните си познания. Турските телевизии буквално излъчват футбол от всяка точка на планетата. Заради това и трите им гранда винаги ще бъдат част от голямата игра.

Очаквайте трета част

-          На мач на Бешикташ

-          Новият гранд Истанбул Башакшехир

-          Къде изчезна Истанбулспор