Този път кацането не е никак приятно. Облаци, облаци и пак
облаци чак до няколко десетки метра над пистата. Силният дъжд пък не е никак
добра новина ден преди финала в Лига Европа, който ще се играе във Варшава,
столицата на Полша.
Европейското първенство преди три години е променило изцяло
интериора на полския футбол, като в страната са се появили няколко чисто нови и
красиви стадиони. Един от тях е националният във Варшава, където трябва да се
срещнат Севиля и Днипро. Някогашният район с почти рухналия стадион „Джиешечолечия”
и битпазара наоколо е напълно облагороден и е получил пет звезди от УЕФА, а с
това и правото да домакинства на подобни събития.
С над 300 полета на ден летище „Шопен”, откъдето стартира
пътуването ми, е достатъчно натоварено, а повечето самолети са с дестинация „Лондон”.
В този ден обаче от всяка точка буквално прииждат фенове на Севиля. Тук там се
забелязват и малко украинци, но превъзходството на испанците е огромно.
Всъщност украинците явно използват друг вид транспорт, в което ще се уверя на
следващия ден при вида на десетките паркирани автобуси около стадиона.
Да се стигне от летището до центъра има два начина. Единият
е с влак, който тръгва на 20 минути, а вторият е с автобус 175, една от
най-популярните линии във Варшава. Автобусът ви завежда за около половин час до
Двореца на културата, но аз имам друга цел и тя е апартаментът, който съм наел.
Всъщност апартаментите са най-добрата оферта за нощувка във Варшава, като
можете да получите страхотен лукс за около 30 евро на вечер. Плановете ми да
гледам мач още същата вечер се объркват от дъжда. Движението определено е
хаотично, а един изпуснат автобус тотално променя всичко. Стадионът на Полония
Варшава трябва да се намира на около 30 минути от апартамента. Отборът пък
играе същата вечер един от важните си мачове за оцеляване в четвърта дивизия
срещу Виелун.
Гледам непрекъснато часовника, но каквито и сметки да си
правя, те се провалят с гръм и трясък, след като се налага да чакам около 20
минути собствениците на апартамента, които се борят със задръстванията в
полската столица. Отказвам се с мисълта, че на следващия ден все пак ми
предстои голям мач, какъвто е финалът в Лига Европа и гладът за футбол на живо
ще бъде заситен подобаващо. Тъкмо съм се настанил удобно и чертая планове за
обиколката на варшавските клубове, когато научавам, че и мачът на Полония е бил
отложен с един час, защото автобусът на гостите не е успял да стигне навреме до
стадиона. Научавам го, но на полувремето.
Варшава е столица на Полша, но трудно би могла да бъде
наречена центъра на футбола в страната. По-скоро такъв е областта Силезия,
където са базирани много от историческите клубове в страната като Гурник Забже
или Рух Хожув. С този факт Полша е една от уникалните държави в Европа, като
местният футбол е „разпръснат” из цялата страна, а може да се каже, че в това
отношение прилича на Франция и Париж.
Столичният град е на практика „собственост” на един клуб –
Легия, а само още три са играли някога в елита. Два от тях вече не съществуват
(Гвардия и Варшавянка), а третият е на командно дишане в четвърта дивизия – Полония
Варшава.
 |
| За Варшавянка напомня само едно знаме до клубния офис |
Моята обиколка ще стартира от двата несъществуващи, които се
намират на около 20 минути пеша от апартамента в Мокотув в двете противоположни
посоки. Следващият ден също е студен, но поне няма дъжд, който да развали
напълно обиколката и вървенето пеш.
Варшавянка се намира точно да парка Мокотув, а дотам от
центъра се стига с трамвай 4. Клубът е основан през 1921 г. от две от
най-известните фамилии в града Люксембург и Лот, като вторите са сред
създателите и на Полония Варшава. Съвсем естествено Варшавянка започва с футбол,
а през 1927 г. вече е част от елита, в който остава до началото на Втората
световна война. След нея Варшавянка е напълно неконкурентен, а през 1971 г.
футболната му секция е закрита. Днес най-известен е хандбалният отбор, но може
да се каже, че по отношение на останалите спортове това е един от големите
клубове във Варшава. Естествено там, където са клубните офиси няма и след от
футбол. Едно знаме с емблемата, която е черно „W” над щит с черно-бяло рае указва, че
тук е мястото. Веднага се забелязва, че Варшавянка е обърнал офисите си в
конферентен център с множество стаи за спортна медицина, а до тях има и плувен
басейн. Някогашният футболен стадион е зад сградите и доскоро е бил напълно
запустял. Сега са се появили няколко маломерни терена с изкуствена настилка,
където тренират и играят аматьори.
Трябва да се върна обратно до апартамента и да тръгна в
обратна посока покрай малък парк. Прави ми впечатление, че зад оградата, макар
и в сърцето на града, се намират елементарни дървени къщички с градинки и на всичкото
отгоре изглеждат обитаеми. Това е някакъв странен оазис, който прилича на
комуна, а скоро след това „Гугъл” ще ми помогне да науча историята му. Това
късче земя носи името ROD,
или нещо като малки семейни бунгала, своеобразно село в града. Това е традиция,
започнала през 20-те години на миналия век, изкривена е съвсем естествено от
комунистическия режим, но е останала жива и до днес.
Покрай този РОД, носещ името „Одинца” на улицата, по която
се движа, се стига почти до стадиона на Гвардия Варшава, някогашният тим на
полската милиция. Основан през 1948 г. Гвардия е първият участник от Полша в
Купата на европейските шампиони през 1955-56. Интересното е обаче, че Гвардия
записва цели две участия в КЕШ... без нито веднъж да е шампион. Отборът има
една купа на Полша през 1954 г. и едно второ място в първенството през 1957 г.
Най-известният футболист е полският национал от 80-те години Дариуш Дзекановски,
който игра и за шотландския Селтик.
Когато достигам до главния вход на стадион „Рацлавичка”
виждам всъщност, че около железните врати има навита ръждясала верига с още
по-ръждясал катинар. До тях са типични соц постройки и една почти разпаднала се
огромна емблема на Гвардия. Самият стадион е по-навътре, но няма как да се
стигне без незаконно проникване в района. Мястото изглежда мрачно, каквато е и
славата на самия клуб. Тъй като хората във Варшава никога не успяват да
заобичат Гвардия, местните милиционерски шефове намират доста интересен начин
за увеличаване на посещаемостта. Легендата разказва, че при първия подобен
случай целият отбор на Гвардия е бил потресен, след като излиза на терена и
вижда препълнени трибуни, от които ехти мощното „Гвардия, Гвардия”. Оказва се,
че там местата са заели затворници, доведени насила от милиционерите и
инструктирани какво да скандират. Това е бил доста използван похват за
десетината европейски мачове на тима.
Виждайки, че правя снимки, местен човек се приближава и
започва да ми обяснява на английски: „Гвардия не съществува вече и на никого
няма да липсва. Всичко приключи преди няколко години.”
Отново се връщам по почти правите улици, за да се запозная и
със съществуващата част на варшавския футбол. Самият град изглежда адски зелен
и с ниско строителство, може би заради факта, че е бил на практика напълно
унищожен през Втората световна война и след това строен отново.
 |
| На стадиона на Полония |
До Полония Варшава се стига с метро или трамвай от центъра.
Много удачно е да се насочите и пеш от Старе място на север и ще стигнете за
около 15 минути. Другият вариант е трамвай номер 4 до спирка Мурановска или с
метрото до спирка Гданск. Полония е бил най-популярният варшавски клуб до
Втората световна война, а след нея се превръща и в първия от столицата, който
печели шампионската титла (1946 г.). Клубът по това време става собственост на местните
железници и определено е в немилост, сравнен с щедро обгрижвания Легия. След
падането на режима Полония успява да открадне спонсора на Легия „Кодак” и с
негова помощ и треньорския талант на някогашния национал Дариуш Вдовчик започва
да възвръща позициите си сред елита. В края на 90-те в Полония изгрява звездата
на може би най-известния чужденец в местната лига, нигериецът Емануел Олисадебе,
който взема полския паспорт и става първия тъмнокож в националния тим на „Дружина
Полска”. С неговата бързина и голове Полония стига до втора титла в историята
си през 2000 г. и мачове с Панатинайкос за влизане в Шампионската лига, които
губи. Към гръцката столица заминава и самият Олисадебе.
Следва отпадане и ново завръщане в елита след обединение с
тима на Гроклин. През 2013 г. обаче Полония изпада във финансова
несъстоятелност и въпреки усилията на феновете си да бъде спасен чрез
създадения тръст отива в пета дивизия. Именно с шефа на тръста Крис имам среща
на стадиона, за да ме разведе наоколо. Той обаче закъснява и аз решавам да
действам сам. Влизам безпрепятствено до главната трибуна, която единствена
функционира по време на мачовете. Когато започвам да правя снимки, една от
вратите се отваря и към мен се насочва с усмивка някакъв човек: „Спокойно,
спокойно. Правете снимки, безплатно е. Аз съм от общината, която е собственик
на стадиона и ми е казано да бъда нещо като гид, ако има желаещи да видят
стадиона”, информира ме той. Разказва ми, че ситуацията между феновете е
напрегната, след като Полония е спечелил промоция в четвърта дивизия още в
първия сезон, но очевидно не може да се справи през втория и да премине още
едно ниво нагоре. Питам дали има сувенирен магазин и той ми отговаря
утвърдително. Магазинът се оказва стая номер 13 по коридора, а вътре са
пръснати из различни кашони фланелки и шалове. Там е и шампионската титла от
2000 г., която явно чака по-добри времена. Вече се е появил и Крис, който
успява да ме убеди да си купя специална значка на невъзможна цена. Направени са
само 100 броя от известен бижутер, а всички средства отиват в тръста на
Полония. Така аз се сдобивам с една от последните останали, сертифицирана и със
специален номер, в моя случай – 13. Записват името ми в специална книга. Всъщност
не става ясно за какво точно ще се използват средствата, защото Крис ми
обяснява за напрежението между феновете. „Ултрасите превзеха Полония и за тях
мачовете по селата са рай, защото безчинстват”, казва той. „Това отблъсква
останалите и се появи идеята да се прави нов клуб. Естествено, че той няма да
бъде Полония, но ще носи философията на Полония.” Каква е тя? „Когато в града
има един фаворизиран от всички клуб, винаги се ражда съпротива. Ние сме по-„така”,
не сме част от масовката на Легия и обичаме истинския футбол и алтернативата на
Легия.” Тоест, доколкото разбирам важното е да се създаде антипод на Легия.
 |
| Статуята на Казимеж Дейна пред стадиона на Легия |
Легия обаче наистина е друга планета. Веднага се сещам за
Ференцварош в Будапеща, но във Варшава просто няма същата конкуренция. Легия е
клубът на армията, като дори и през 90-те години, след падането на режима, снимки
на генералите още са висели из коридорите на стадиона, а някогашните военни са
се разпореждали със съдбата му. Легия е реално най-популярния клуб в страната,
но все още не е най-успешният. Срещу 14 титли за Гурник Забже и 13 за Рух
Хожув, Легия официално има 10, макар че в клуба смятат, че трофеите са 11.
Спорната купа е тази от 1993 г., която е отнета от полската федерация заради
уговаряне на последния мач, който тимът печели с 6-0. Настоятелността в това
отношение е огромна, като клубът произвежда цяла линия от фен артикули от
специална серия „93”, която заема почетно място в магазина.
Самият стадион „Легия”, или както гласи спонсорското му име „Пепси
Арена”, се намира почти на брега на река Висла, близо до една от големите пътни
артерии в града – булевард „Черняковска”. Първото, което виждате е голяма
статуя на Казимеж Дейна, най-великият футболист в историята на клуба. С Дейна в
средата на терена и Роберт Гадоха по крилото, Легия печели титлите през 1969 и
1970 г., а също така играе и полуфинал за КЕШ. В този период се създава и
култът към този тим във Варшава. Дейна и Гадоха продължават кариерите си на
Запад, като през съответно Манчестър Сити и Нант се оказват в Америка и
тамошната лига НАСЛ. Дейна обаче губи живота си при автомобилна катастрофа през
1989 г. на едва 41-годишна възраст.
През 1996 г. Легия достига четвъртфинал в Шампионска лига, а
пет години по-рано е играл на полуфинал в КНК. Европа обаче си остава Обетована
земя оттогава, като през миналия сезон Легия изпусна шанса да се промъкне до
групите в Шампионска лига, независимо че елиминира Селтик на терена. Заради
нередовен футболист обаче последва служебна загуба, която накара феновете на
тима да опънат огромен транспарант „УЕФА – мафия” на трибуните още за следващия
мач в Лига Европа. Всъщност нелепите загуби са запазена марка на Легия, като
най-известният случай е през сезона 1996-97. Кръг преди края в пряк сблъсък за
титлата Легия води на Видзев с 2-0 почти до края, но допуска три гола в
последните четири минути, а с това и златото.
Легия не успя да се добере и до домашния финал в Лига
Европа, за който съм дошъл в града. Мачът е отсреща, точно през реката. Самият национален
стадион изглежда като червено-бял таралеж и се вижда отлично от хълмчето на
Старе място, където са базирани феновете на Севиля и Днипро преди мача.
Украинците са по-малко, а предния ден съм видял реклама по сайтовете, че в
местното посолство се дават свободно билети срещу показването на украински
паспорт. Очевидно е, че Днипро е подкрепян не само от свои фенове, но и такива
на други украински отбори, явно предвкусващи или представящи си физиономията на
Путин при тяхна победа.
Мачът е един от най-интересните финали в последните години,
а определено на трибуните се смесва клубната поддръжка за Днипро и националната
кауза на Украйна във войната. А на особена почит се радва вратарят Бойко, който
идва след мача до привържениците, обгърнат с украинското знаме и хванал за ръка
малкия си син. Той вдига победоносно ръка, сякаш Днипро е победителят във
финала, докато от трибуните се чува „Слава на героите, слава на Украйна!”
Още един епизод, в който футболът е много повече от футбол.
Пътешествието ми завършва с обиколка из книжарниците.
Поляците са едни от най-добрите по отношение на футболната литература, а една
местна енциклопедична поредица има легендарна слава по света. Става дума за вече
над 50 книжки, спонсорирани от японския гигант „Фуджи” в различни области –
големите полски клубове, различните първенства и турнири по света, великите
футболисти, както и годишници. Всичко това излиза от началото на 90-те години,
а английското списание „Уърлд Сокър” го нарежда сред 10-те най-добри книги за
футбол, издавани някога.
Поляците са изключително педантични към фактологията и доста
запалени по футболната история. Това е гаранция, че футболът в Полша винаги ще
бъде жив и е въпрос на време да се появи следващият Левандовски.
