Йоканович вече е един от нас

"Не мога да помоля феновете да дойдат на стадиона, защото отборът играе добре. Това просто не е истина. Не мога да ги помоля да дойдат на стадиона, защото аз съм станал треньор и съм провел една тренировка. Това е нахално. Но мога да ги помоля да дойдат, защото това е техният отбор."

Тези думи на Славиша Йоканович в средата на първата му пресконференция като треньор на Левски обезоръжиха и последните скептици около това какво прави той на „Герена”. Мнозина от другите, които се впечатлиха от безупречния му вид, пък се наредиха в редицата от негови фенове, която не е никак малка. Без да натрапва себе си, името или идеите си, Славиша Йоканович отправи съвсем ясни послания към сините фенове.  Той не е в София, за да вземе едни пари и да запише поредния раздел от своята биография. Йоканович знае какво значи славата в големите отбори. Той няма да тича към нея през Левски и България. Финансово осигурен е, заплатата му тук няма да е решаваща, но пък това не значи, че няма да си свърши работата. И ако досега нещата са се получавали, няма никаква гаранция, че първият път, когато това няма да се случи, ще бъде точно Левски. Ето заради това договорът му е за една година, но отношението му е като за цял живот.

Впечатленията ми от Славиша Йоканович до този момент са изненадващо безупречни. През 2001 г. трябваше да направя интервю с него преди мача между Левски и Челси. Неговият бивш съотборник и огромен приятел Любомир Воркапич ми даде телефона с инструкциите да му кажа неговото име. Йоканович вдигна веднага (нещо трудно за играч от Челси), а името „Ворка” беше като онзи легендарен пас на финала за купата на Югославия между Звезда и Партизан, след който Славиша с глава изравни за 2-2 и донесе трофея на „гробарите”. Абсолютно внимание, обмислени отговори и накрая въпрос дали съм доволен от интервюто. Още тогава си помислих, че той е човек изключително лоялен към приятелите си и към това, което е преживял.

Колеги пък са ми разказвали как целият отбор на Челси го е чакал 30 минути в автобуса след тренировката на „Герена”, защото той е давал интервю на българските журналисти и изобщо не е бил припрян или нервен, а е показал това, което се очаква от него и най-вече уважение.

Звездата на Славиша Йоканович изгрява в края на 80-те години. Той е част от легендарния отбор на Войводина под ръководството на Люпко Петрович, който печели сензационно титлата. Пътищата на играчи и треньори от онзи тим се разделят, главно между Звезда и Партизан, но общото е, че повечето от тях остават в историята. Йоканович отива при „гробарите” със своя приятел Воркапич, а другата голяма звезда на „черно-белите” по онова време е Предраг Миятович.

Съвсем естествено поема към чужбина, като се присъединява към сръбско-хърватската колония в Овиедо, по онова време сензация в испанската лига. Освен него в тима блестят Роберт Просинчеки, Никола Йеркан и Янко Янкович. От там пътят му е към Тенерифе, където всъщност е най-силният му период в кариерата. Ако потърсите в Youtube със сигурност ще попаднете веднага на легендарните му три гола в един мач срещу Барселона – два от дузпа, а последният с глава.

Кариерата му в Испания завършва с един феноменален сезон в Ла Коруня през 1999-00. Тогава той прави страхотен дует с Мауро Силва в халфовата линия, а резултатът от него е първа титла в историята на галисийския тим и съвсем естествено трансфер в английския Челси, където изкарва последните два сезона на топ ниво в кариерата си на футболисти. Към нея могат да се добавят участия на едно световно (1998 г.) и едно европейско първенство (2000 г.).

Съвсем логично идва и началото на треньорската му кариера. „Неговият” Партизан го кани да замени Мирослав Джукич през 2007 г., след като Джукич е решил да поеме националния тим на Сърбия. За мнозина това е рискован ход, но пък резултатите са фантастични. Два дубъла в двата си сезона начело на Партизан, като с втория Йоканович влиза в историята на клуба като първия треньор, защитил успешно трофеите си с „гробарите”. Нещо повече, Славиша Йоканович поставя началото на тоталната доминация на Партизан в сръбския футбол, която продължава и до днес.

През 2009 г. Йоканович напуска Партизан, като формалният повод е отпадането на тима от Апоел Никозия в квалификациите за Шампионска лига, но истинската причина е неразбирателството с президента на Драган Джурич. Истината е, че през цялото време Партизан му дължи и пари, за които Йоканович поставя въпрос чак след напускането си.

Иначе той е отговорен човек към резултатите. Почти легендарен е случаят с отказаната награда за треньор на годината в Сърбия, защото по негова преценка Партизан не се е представил достойно в групите на Лига Европа.

За тайландската му авантюра с Муангтонг има разнопосочни мнения, но е факт, че той свършва перфектно работата си през 15-те месеца там. Печели титлата, без да загуби нито един мач, а феновете буквално го обожават. На изпращане група от тях пеят на сръбски запалянковски песни на Партизан, които разчувстват изключително много Славиша. „Когато си на 10 000 километра от Сърбия, някакви хора излизат пред теб на улицата, за да изпеят песен на твоя език, просто трябва да се отпуснеш, да бъдеш позитивен и да се насладиш на пролетта”, пише Йоканович по този повод в „Туитър”.

Интересното е, че той не къса връзките с клубовете, където е бил, а гледа да ги поддържа и задълбочава. Така например през май и юни се вълнуваше в социалната мрежа дали неговите Овиедо и Тенерифе ще се преборят за промоция. В друг случай благодареше на случаен човек, че е първият фен на Челси, който го следва в „Туитър”. За Партизан дори няма смисъл да се говори. Славиша си тръгва оттам с уникално вълнуващо писмо до феновете, които го боготворят.

Заради това елегантният и скъп костюм, както и учтивото поведение на първата му пресконференция не бива да се тълкуват като заиграване с публиката на сините.

Готините пичове се отличават от обикновените опортюнисти по много неща. Йоканович можеше да дойде и да започне с обяснения как Левски е най-големият клуб в България, а феновете му са най-великите. Да ни омайва със стогодишния юбилей, победите и титлите и детските мечти, които със сигурност са включвали и престоят му на „Герена”. Той обаче не го направи. Човекът каза, че са работили и други сърби преди него тук, не е преценил, че трябва да говори с тях какво е Левски, но помни, че когато са говорили за Левски, у тях явно е останало едно готино чувство от работата тук. А да ти остане едно готино чувство не става с лозунги, декларации и клетви, а с почтена работа и отношение. Всъщност и неговата цел трябва да бъде такава - да му остане готиното чувство, както то да остане и в нас след неговата работа. Ето това е най-голямата тайна на живота и само пичовете я разгадават.

Или ако перефразирам самия Йоканович: когато човек със страхотно име и репутация във футбола дойде и ни накара да разберем какво е това уважение към институцията Левски и треньорската професия, не ни остава нищо друго освен да отидем на стадиона, да се отпуснем, да бъдем позитивни и да се насладим на това, че вече (а и завинаги) той е един от нас.

Футбол в земята на свободата

ФУТБОЛЕН ТУРИЗЪМ: САН МАРИНО 

„Оставям ви по-свободни от всички човеци.”

Думите са на каменоделецът от Далмация Марино и са произнесени на смъртния му одър, след като през 301 г. е поставил началото на една от най-чудните държави в света, която и до ден днешен носи неговото име, придружено със „свети”. Марино бяга от Римини в издигащата се наблизо планина Титано и създава комуна в земите, подарени му от една богата християнка от крайбрежието. Още от онзи момент, чак до днес, жителите на Сан Марино имат една голяма цел и тя е да развиват своята уникална демокрация, както и да довеждат свободата до съвършенство.

Сан Марино е оценен от самия Наполеон, който през 1797 г. казва, че това е уникален модел, който трябва да бъде съхранен от човечеството и Франция първа в света признава тази държава като независима. По-късно Гарибалди, който намира спасение от австрийските войски в планината Титано, обещава, че Сан Марино няма да бъде присъединяван към Италия и ще остане свободна и независима държава.

За това как функционира демокрацията в Сан Марино може да се пише много и ще бъде страшно актуално и интересно точно в този момент, когато България иска да се изтръгне от хватката на мафията и олигархическите обръчи. Най-интересното е, че начело на държавата са двама капитан регенти, които се излъчват от парламента и мандатът им е за 6 месеца. Те встъпват в длъжност на 1 април и 1 октомври всяка година, а в първата неделя след това гражданите внасят своите петиции, които трябва да бъдат разгледани за 6 месеца. Всеки капитан регент може да се кандидатира отново след 3 години и то само, след като специална комисия оценява работата му по петициите, внесени от населението и я определи като добра. Решенията се вземат с единодушие от двамата капитан регенти, като всеки има право да наложи вето върху избора на другия.

Сан Марино вече е достъпна и лесна дестинация от България. Самолетът те отвежда до Болоня за час и половина. Оттам има още толкова до перлата на Адриатическото крайбрежие Римини. Римини е отправната точка за туристите към най-малката независима държава в света. Всеки ден в двете посоки се движат автобуси, които за час и 4.50 евро вземат разстоянието. По-голяма част от пътуването до върха на Монте Титано преминава на територията на Сан Марино, така че можете да разгледате почти цялата държава. Всъщност трудно е да разберете кога сте навлезли в територията и, защото единственият белег е табелата „Добре дошли в земята на свободата”.

В Сан Марино туристите ходят заради трите  кули на върха, стария град и пазаруването. Това е едно от най-добрите места в света, където можете да си купите евтино качествени кожени изделия, алкохол, часовници, бижута и аксесоари, антични оръжия. Може би поради тази причина не е изненадващо, че футболът не е сред приоритетите на местните и страната е на практика най-слабата в това отношение в Европа. Местните отбори отпадат без изключение още срещу първите съперници, които срещнат в европейските турнири, а националният отбор често търпи шокиращо големи загуби.

Самата идея да отидеш до Сан Марино, за да разбереш каква е работата с местния футбол звучи като нещо средно между наивност и ексцентризъм. И все пак решавам, че трябва да опитам късмета си.

Бар Феровия е щабът на Тре Пене

Още в София започвам да търся и набелязвам цели. Най-големият стадион не е интересен, защото няма мач. Или по-скоро е бил предният ден, а някак си не ми е много по вкуса да се срещам с „Ордата на злото” от Сараево, за която мога да изхабя тонове мастило след преживявания преди година в Босна. Националният стадион е в Серавале, което е второто градче след границата. Градчетата в страната са точно девет и носят името „замъци”.

Поглеждам в един атлас кой е столичният тим и за късмет той се оказва и шампион на страната. Името му е Тре Пене или „Трите кули”. Оказва се, че има уебсайт, откъдето вземам адреса и го пускам в Гугъл. На картата се появява име на улица и такова на бар. Явно седалището е там.

Ако гледаш картата, нещата изглеждат лесни. Съвсем друга работа обаче е, ако трябва да се справиш на терен. Реално трябва да прекося само две улици от точката, където ме стоварва автобуса, но проблемът е, че в столицата Сан Марино улиците не са точно хоризонтално разположени, а по-скоро вертикално. За да прекося тези две улици трябва всъщност да използвам система от асансьори в скалите.

„Бар Феровия” е съвсем наблизо и още отдалеч се вижда клубната емблема, разположена до един неонов надпис. Той е типично място, където местните мързеливо пият кафе или поне създава подобно впечатление. Минавам покрай трима на една маса навън и влизам вътре, като от вратата неколцината посетители хвърлят око върху непознатия. Виждам няколко шала, закачени на бара, а на стената отсреща са снимки в рамки на отборите от различни години. Вадя фотоапарата и това вече шашардисва местните.

Трофеите на Тре Пене

В главата ми обаче се върти въпросът „Къде, по дяволите, е офисът на клуба”. Такъв няма, а има една съседна зала, която се оказва и доста интересна. Вътре има билярдна маса, около която играят дядовци. После разбирам, че там е федерацията по билярд на Сан Марино, а това трябва да е националният отбор. Някак скрити остават лавиците, които са окичени с трофеи. Не е трудно веднага да намеря с поглед шампионската купа от последния сезон, а когато моля един от посетителите да ме снима, това вече е много сериозна причина играта да приключи и всички да оставят щеките.

Казвам, че съм журналист и се интересувам от Тре Пене и те буквално полудяват, като ме питат дали съм арменец, защото им предстои мач с шампиона на Армения. Отпадането на националния белег като причина за интереса ми вече ги превъзбужда до крайност. Един посочва към масата навън и казва, че там е президентът. „Фабрицио, ела бързо!”, друг тича към него.

С президента Фабрицио

Фабрицио идва и започва да се извинява, че английският му е лош, но веднага назначава преводач. Води ме при купите и показва гордостта им – шампионският трофей. Кани ме на мача с Ширак, нищо, че са паднали с 0-3. Междувременно ръкомаха и дава указания към един от другите посетители, който се появява след малко с шал на отбора и ми го подарява.

Започват да ми обясняват структурата на футбола в Сан Марино. Практически всеки от деветте  замъка си има по един основен отбор, само Фиорентино има два – Тре Фиори, който е най-успешният местен тим, и Монтевито. Така че на практика не може да се говори за местни дербита. Тре Пене няма местен съперник, до някаква степен такъв е Мурата, отбор, който се намира в съседство и е между два замъка, но никой не ги „брои за живи”. Всъщност не е точно така, защото Мурата беше най-силният местен отбор преди години, а там играеше бразилецът Алдаир. Нещо повече, преди едно участие в квалификациите в Шампионска лига Мурата искаха да ангажират самия Ромарио, но той нещо не се трогна от тази работа.

Местните отбори са полупрофесионални. Освен собствените играчи имат и някой и друг чужденец. Главно италианци на ниво трета дивизия. Любопитно ми е колко пари получават. „Най-скъпоплатен е Кардини, взема 1200 евро, но трябва да доработва. С тези пари е до никъде”, обяснява Фабрицио.

Самото първенство протича по доста странна система, която е без аналог в Европа. Има редовен сезон, в който отборите са разделени в две групи, но играят срещу всички останали не само в своята група, но и в другата. Тези, които се класират за плейофите започват да играят помежду си. Този, който загуби два пъти - отпада.

Направих някакъв опит да преброя стадионите в държавата, за което има чудесна възможност от върха на някоя от двете кули на планината и видях три по-големи. Оказва се, че има общо девет, тоест всеки замък има стадион. По-важните мачове, най-вече международните, се играят в Серавале. Освен местните отбори има и един Сан Марино Калчо, който в момента е в трета дивизия на италианската лига и няма особено високи амбиции.

Форца Тре Пене!

Интересното е, че футбол от Сан Марино може да се гледа по телевизията доста често. Местната телевизия излъчва всички международни мачове и доста картина от първенството. Гледа се свободно на сателита, както и на сайта си. Това е и големият ми късмет.

Няколко дни след посещението в „Бар Феровия”, откъдето си тръгнах като убеден тифозо на Тре Пене, гледах реванша с Ширак. Няма да повярвате, но Тре Пене спечели с 1-0 по уникално куриозен начин. Арменците си вкараха автогол без положение пред вратата си, а след това Валентини извърши чудеса в рамката на Тре Пене. С последния съдийски сигнал мернах Фабрицио. Този път с костюм той тичаше и прегръщаше футболистите по терена, сякаш току-що са спечелили трофей. Всъщност естествената радост и забавление от най-великата игра са нещо нормално в страна, на чийто етикет пише „свобода”.