Трабелси – от футбола до джихад

Случи се в Белгия. Или по-скоро трябваше да се случи, но навременната намеса на силите по сигурността го предотвратиха. Тунизиец, на име Низар Трабелси, фанатично планираше самоубийствен бомбен атентат във военната база Клайне-Брогел. Този анклав е основна точка на белгийска земя за американската авиация и се е превърнал в съоражение, добре известно с предполагаемо съхранение на ядрен материал.

Низар Трабелси като футболист...

Трабелси беше част от огромна терористична мрежа, създадена в Белгия първо от Ал-Кайда, а по-късно развита от Ислямска държава. Но той не беше като останалите емигранти. Това, което го правеше различен, е, че е дошъл в Европа, защото е футболист.

Роден на 2 юли 1970 г. в тунизийския пристанищен град Сфакс, Трабелси израства в скромно семейство, с почти никакви религиозни влияния и открива във футбола страстта, която никога не е имал към книгите. Качествата му и най-вече амбицията скоро привличат вниманието. Скоро Назир попада в юношеските формации на националния отбор. Скаут на Стандард Лиеж го забелязва и изпраща доклади до белгийския клуб. Не минава много време и пристига конкретна оферта. И играчът я приема без да мисли много, окуражен от чичо си, който години по-рано се е преместил в Дюселдорф. Трабелси се задържа едва една година в белгийския футбол. Оттам прави скока към Бундеслигата и по-специално към Фортуна Дюселдорф. Но в онзи момент животът му прави радикален обрат.

Трабелси загубва пътя, изкушен от парите. Слабостите му и особено алкохолът, кокаинът и сексът го превръщат в сравнително лесна мишена за внедряването му в мрежа на Ал-Кайда. По онова време, в средата на 90-те, терористичната организация, ръководена от Осама бин Ладен, расте в сенките и започва да изгражда гнезда в самото сърце на Европа. Ужасната приказка за терора и варварството едва започва да се пише.

Героят Низар Трабелси, трупащ в себе си агресия и гняв според психологическите профили, разработени по-късно в полицията, е тръгнал по нанадолнището. Увлечен от кокаина и насред саморазрушителна спирала, той се среща с Тарек Маарофи, също от тунизийски произход и първият белгиец, който е загубил гражданството си заради престъпно поведение. Това се случва през 2009 г.

Бундеслига и… Афганистан

Елитът на Германия вече не е мястото на Трабелси. От Фортуна той преминава във Вупертал, а след това се озова и в аматьорския Нойс. Заедно с приятеля си Мааруфи, пропадналият футболист започва пътуване, от което няма връщане. Първата спирка е джамията „Куатре Плъмс“ в Лондон. Там той чува за първи път и с много внимание двама имами, определени от ФБР и полицията като важна част от Ал-Кайда в Европа: йорданецът Абу Каатада и египтянинът Абу Хамза.

Но наставник на Трабелси не става някой от двамата, а алжирецът Джамел Бегал. В разговорите им постоянно присъства една дума: „Афганистан“. През 1998 г. следата на бившия играч в Германия е загубена. Знае се, че медресето в Мека е било негов дом повече от половин година. По онова време той вече е преминал границата на фанатизма и е сметнат за подходящ да се присъедини към талибаните в Афганистан.

При тях той се радикализира още повече, но едновременно с това се превръща в ключова фигура и във финансирането на терористичната организация чрез търговията с диаманти. През октомври 2000 г. Трабелси се завръща в Германия, но само за да съобщи на жена си, че ще живеят в страната, където всъщност животът му се развива вече, Афганистан. Както и че е решил да се превърне в мъченик на Аллах.

Безразличен към сълзите на жена си и с два фалшиви паспорта в джоба си, той я принуждава да заминат за Пакистан. Оттам преминават границата и се установяват в Джалалабад, афганистански град на 70 километра от пакистанската територия. Трабелси е горчиво изненадан от мизерията, която го заобикаля. Още по-решителен за отмъщение срещу Запада и „неговите кръстоносци“, той влиза в контакт с високата йерархия на Ал-Кайда. Чрез емисар на един от своите имами в Лондон, той се среща с Абу Зубедея, един от силните хора на Осама бин Ладен по онова време.

В резиденция, наричана „Къщата на мира“ в Джалалабад, Трабелси се вижда за първи път лично с Бин Ладен. Двамата пият заедно чай. Лидерът на Ал-Кайда и неговите думи за разпространението на радикален панислямизъм оказват силно влияние върху Низар. За изненада на Трабелси, Осама познава отлично неговата житейска траектория, включително и скромната му футболна кариера, сякаш погребана в забрава. Това е едно допълнително ласкателство за радикализирания Трабелси. Освен това са му е осигурен и всичко необходимо за по-добър живот в Джалалабад. „Той каза, че е като баща за мен. Ето защо го обичам“, признава по-късно Трабелси по време на разпитите.

След няколко срещи Бин Ладен най-накрая прави стъпката за активиране на Трабелси. Първата мисия е да участва в унищожаването на статуите на Бамийския Буда през март 2001 г., тъй като талибанският режим ги смята за идолопоклоннически. При подготовката, на Трабелси е прожектирано видео от бомбардировките в Газа и изображения на мюсюлмански жени, изнасилени от християни в различни азиатски държави. Тогава той се съгласява без никакви съмнения да извърши терористичния действия за Ал-Кайда, дори и това да означава да се откаже от живота си на мъченик. По онова време идеята за нападение на територията на САЩ все повече се разисква в „Къщата на мира“.

Мисията на Трабелси е да се завърне в Белгия като част от група от саудитци и йеменци с цел да разбие камион, натоварен с 950 кг експлозиви, във военната база Клайне-Брогел. Избраното време е на закуска, когато столовата е препълнена с войници. Но атаката така и не започва.

На 13 септември 2001 г., два дни след неочакваната атака срещу Световния търговски център в Ню Йорк, Назир Трабелси е задържан при мащабна полицейска операция в Белгия. Десетина души, свързани с 11 септември, попадат в ръцете на белгийските сили по сигурността. Назир Трабелси, който се озовава в затвора със строг режим „Форест“, вече е под наблюдение от европейските служби за сигурност, тъй като през юли 2001 г. менторът му Джамел Бегал е задържан в Дубай.

... и като терорист

Сред неговите признания, които включват заповедта на Бин Ладен да извърши самоубийствени атентати в Париж, се появява и името на тунизийското му протеже. След ареста си в областта Укле в Белгия, Трабелси признава връзката си с лидера на Ал-Кайда и получената от него заповед: да атакува и убие американски войници. На 30 септември 2003 г. той е осъден на 10 години затвор.

План за бягство

На 21 декември 2007 г. белгийската полиция арестува 14 души, обвинени в организиране на акция за бягството на Трабелси от затвора. Само година по-късно САЩ вече искат официално екстрадацията на бившия футболист. Междувременно в затвора при специален режим, Трабелси живее изолиран от останалите пандизчии, с които може да общува само чрез викове от килията си. Той го прави на арабски, така че надзирателите да не разбират съобщенията му. „Пускаше диск с молитви на арабски, между които се чуваха изстрели от оръдия и автомати „Калашников“. Надзирателите не искаха да се сблъскват с него, изпитваха страх“, признава бивш затворник пред белгийския вестник „Ла Либре“. През 2006 г. Трабелси вече е нападнал служител на затвора в Лантен. Конфликтният му характер е известен на всички.

На 3 октомври 2013 г., ден след като министърът на вътрешните работи на Белгия подписва извънсъдебно и поверително документи за екстрадация, Трабелси отлита за САЩ, където излежава доживотна присъда в затвор при специален режим в щата Вирджиния. Миналата година Назир започна правната си битка за свобода, като използва същия адвокат, който е защитавал Абделхамид Абаауд, мозъка на теорористичните атентати в Сен Дени в Париж. Жалбата срещу белгийската държава за екстрадирането му от другата страна на океана е отхвърлена на 17 декември от съда в Страсбург. Трабелси все още е зад решетките. От футбол… до дхихад.

Ариго Саки: „Преса и… Анчелоти. Великият Милан се роди от това“

Интервю

Триумфът над Реал

·        Преди 31 години „росонерите“ разбиха Реал Мадрид за Купата на шампионите

·        Ариго си спомня: „Преместих Карлето от външната страна, нелогичен, но печеливш ход“

Да върнем часовника назад във времето на щастие е добро начинание за всеки период, но особено за сегашния. Преди 31 години, на 19 април 1989 г., се игра революционен мач: Милан – Реал Мадрид 5:0. „Дяволите“ на Ариго Саки унищожиха „белите“ от Мадрид и спечелиха уважението и възхищението на целия футболен свят с толкова много новаторство и красота, че накараха всички да гледат с широко отворени очи.

Саки, как се подготвихте за това предизвикателство?

„Две седмици по-рано, на „Бернабеу“, ние бяхме буквално ограбени. Отмениха гол на Гулит заради абсурдна засада. Помня, че изобщо не протестирахме. Мачът завърши 1:1 и се захванахме за работа. Момчетата бяха в най-доброто физическо състояние. Бяха много силни и психически. Имаха някакъв вътрешен яд, който искаха да излеят на терена.

Анчелоти, Рийкард, Гулит, Ван Бастен, Донадони: петима различни голмайстори в мач, който се превърна в легендарен.

„Ние бяхме отбор, а не сбор от индивидуалности. Но не беше лесно да го постигнем.“

Да, в деня преди мача Евани се контузи.

„В навечерието на двубоя разиграх всички възможни ситуации, които смятах, че могат да се получат на терена. И поисках максимално раздаване: висок ритъм, сериозни двубои. Случи се така, че младият Албертини направи влизане, което извади Евани от мача. Какво да правя?“

Как постъпихте?

„Това беше единственият път, в който събрах играчите, на които най-много вярвах, за да чуя мнението, но след това сам взех решение. Имах две алтернативи: да включа Вирдис в атака, да преместя Донадони на крилото и да поставя Гулит в центъра. Или пък да изпратя Рийкард от защитата в средата на терена, да сложа Костакурта на неговото място и да преместя Анчелоти отляво, което със сигурност не беше неговата роля.“

И какво решихте?

„Да направя нелогичното. А то беше Анчелоти отляво с номер 11. Карлето, освен че беше много интелигентен играч, е и безкрайно щедър и това ме накара да се чувствам комфортно.“

Той беше човекът, който започна голеадата.

„Мама мия, какъв шут изпрати към мрежата! Но, ако гледате внимателно действията в онзи момент, ще забележите тайната на моя Милан: Анчелоти, който беше отляво на халфовата линия, отиде да получи топката в дясно-център и оттам всичко започна. Отборът работеше много добре върху отделните детайли, помагаха си един на друг, имаше синергия. Винаги съм повтарял, че отборът подобрява отделните играчи и голът на Анчелоти е едно от доказателствата.“

Карло Анчелоти изстрелва топката за първия гол на Милан

Разкажете ни за моментите, преди Милан да излезе на терена.

„Играчите загряваха, а тези на Реал вече се бяха прибрали в съблекалните, за да се подготвят. Аз бях с Берлускони. В един момент се чу някакъв луд вик от съблекалнята на Реал: това беше някакъв техен ритуал, който правят преди мач. Берлускони се обърна към мен: „Ариго, какво чухте? Хайде да го направи и ние!“ Аз: „Докторе, те крещят от страх!“ Оказах се прав!“

Тридесет и една години по-късно, какво е останало в съзнанието ви от този мач?

„Абсолютно всичко! Помня всяко действие, всеки момент. Тогава започна революцията. Нека обясня: ние вече бяхме направили големи неща, възхищавахме се един от друг, но когато победиш Реал Мадрид, най-успешният клуб в света, получаваш вече признанието. Мислите ли, че се случва на всеки стадион феновете на съперника да викат на играчите си: „Милан, Милан, Милан“. Бутрагеньо ми каза, че за тях тази загуба е била сигнал, че са уязвими.“

Милано беше червено-черен град, луд от радост…

„Публиката беше изключителна. Седемдесет хиляди на стадиона ни подкрепиха от началото до края и ни дадоха нужната енергия. Отблагодарихме им се с рядко виждана красота. И признавам едно: дори играчите на Интер, въпреки че очевидно не можеха да бъдат доволни от нашите успехи, бяха възхитени от начина, по който играехме футбол. Когато се прибрах същата вечер, почувствах, че съм постигнал една мечта.“

Има ли тайна зад този подвиг?

„Пресата, без съмнение. Отборът беше бърз и агресивен: ако човек притисне отляво, всички се завъртат и помагат на това действие, като сякаш поставят капак върху съперника. В началото, когато пристигнах в Милан, беше трудно да убедя играчите, но го направих с помощта на клуба. И ето, че днес, 31 години по-късно, все още разговаряме и коментираме това. Значи сме направили нещо велико.“

Как се държаха хората около вас?

„Подкрепяха ме в моя избор. Исках играчи, които са подходящи като характер и личности към моята игрова схема. Берлускони и Галиани удовлетворяваха моите желания, иначе щях да имам затруднения. Казвам истината, има само един играч, за когото бих направил изключение от принципите си.“

И Рийкард записва името си сред голмайсторите

Кой е той?

„Марадона, логично. Веднъж той ми се обади, за да ме убеждава да отида и да поема Наполи. „Хайде Мистер. Идвате, аз съм тук и винаги ще започваме мача от 1:0.“ Отговорих му: „Така е Диего, но когато теб те няма, как да го направим?“ Отборът винаги е бил по-важен за мен от отделния футболист. И моите футболисти, благодарение на помощта, която си оказваха един на друг, станаха най-добрите на съответните постове. Преди това не бяха.“

Доброто и лошото наследство на Делио Роси

Първо, добре дошъл на Славиша Стоянович! Идва в клуб, който не само често сменя треньорите (средно 2.5 пъти на сезон), но и има огромен проблем с работата на последния наставник и фокусирана в именно този проблем публика. Същевременно има огромна суша от трофеи, трагична структура на управление, недостиг на финанси, лошо управление на финансите, отбор от множество националности и говорещ различни езици, исторически претенции от публиката да играе атрактивен и нападателен футбол, а не просто да печели мачовете си. В Левски обаче няма как да е лесно и заради това в подобна ситуация винаги е по-малко рисковано да се довериш на опитен треньор, отколкото да експериментираш с някого, на когото даваш шанс.

Цял сезон и последователно съм подкрепял Делио Роси, но държа да кажа, че подкрепата е към треньорската институция в Левски заради всичко споменато по-горе, а не към конкретната личност. Заради това написаното в този текст трябва да се разглежда и като опит да се отсее рационалното. Не съжалявам, че си е тръгнал, защото смяната след Вадуц беше абсолютно безалтернативен ход. Ако има лични съжаления, които съм изпитвал при треньорска смяна, то това е само при Люпко Петрович (от времето на Стоилов насам). И то съжаления като левскар, защото колкото и хипотетично да е всичко, то вътрешното ми чувство е, че с малката, но необходима подкрепа на ръководството, Лудогорец нямаше да е седем пъти поред шампион, за липсата на трофей изобщо нямаше да се говори, а такива като Вадуц щяха да бъдат отстранявани на ходом. Така е защото има добри треньори и велики треньори. Люпко е велик треньор. Разбира се, като негов приятел, съм изпитвал известно облекчение, че се спаси от ада, в който беше вкаран: насилствена селекция от скъпи попълнения, дошли и в неправилен момент; отбор без никаква дълбочина; финансови проблеми; неадекватно ръководство, което спира премиите, защото не било предвидено отборът толкова да печели; опити от спортния директор да го подмени от първия му ден; огромно количество фенове, които го подозираха в нелоялност и поквареност заради близки отношения със собственика на преименувания Литекс. Ако говорим за наследство, Люпко е човек, който с тръгването си остави добро наследство – сглобен отбор, първо място в класирането, възможност да се докаже дълбочина с неизползваните скъпи попълнения (Сандберг, Деса).

Вкарвам Люпко в цялата работа, защото е трудна задача да се оценява някакво наследство в динамична среда като тази в Левски и трябва все пак някакъв ориентир, който е безусловен.

За Роси е казано и изписано с тонове, ще се опитам накратко да щрихирам доброто и лошото според мен.

ДОБРОТО

-        * Овладя ситуация след абсурдната стратегия на Боримиров и Митов, която е трети пореден опит да се очакват чудеса от неподготвени за това футболисти.

-      *  Настоятелно направи така, че Левски да се подсили с качество, каквото не е имало отдавна. Изброявам само три ключови имена: Холмар, Паулиньо и особено наблягам върху Тиам. Когато Тиам бе взет в края на зимната подготовка всички се чудеха защо. Оставям дефанзивните му качества, но само ще наблегна върху стратегическото значение – Прохазка, който вече е бил сигурен за Виктория Пилзен и Жорди Гомес, чийто морал и влияние върху отбора са поставени под съмнение.

-        * Вкара съвременни методи в тренировките на Левски. Вероятно остарели за някои играчи (или повечето), но Левски никога не е инвестирал в техника, която проследява състоянието на играчите, трупа бази данни, търси зависимости между различните показатели и представянето.

-      *   Обърна тренда в мачовете с ЦСКА-София, който, още по-лошо, си е приеман за наследник на ЦСКА от немалка част от обществената среда. Събирателно в мачовете с ЦСКА и ЦСКА-София се беше събрала една доста негативна традиция и най-вече това, че Левски ги започваше за първи път в историята през толкова дълъг период като категоричен аутсайдер.

-        * За първи път от доста време направи така, че преобладаващата част от направените трансфери да изглеждат качествени. Не бих избързвал с оценки за Полачек и Мариани, въпреки неубедителното им включване до момента.

-        * Има поне един футболист, който се разви от отписан за първия отбор до безлатернативен титуляр – Горанов.

ЛОШОТО

-        * Категорично се провали с контрола върху съблекалнята и подхода си към футболистите. Факт е, че само двама (Фигейредо и Рошу) са излезли публично да обяснят този проблем и то са били резерви, което поставя под съмнения мотивите им. Но дим без огън няма и е публична тайна, че Роси беше бойкотиран на практика.

-        * Нямаше никакъв контрол върху морала на футболистите и предпочете да запази дистанция в труден период, какъвто е закъснялото изплащане на заплатите.

-        * Доста категорично се саморазправяше с набелязаните като ненужни футболисти (Пиргов, Рошу, Панайотов), което със сигурност създава допълнителни предпоставки да не бъде харесван от отбора.

-       *  Подцени лятната подготовка и най-вече тежестта на мачовете. Ако през зимата настояваше за скъп лагер в Малта по негови изисквания, то през лятото се съгласи на варианта Правец, който е традиционен при безпаричието в Левски. Обикновено сериозните отбори стартират с високопланинска подготовка, но тук не съм специалист и нямам познания, за да влизам в детайли. Мисля, че Роси подцени първите мачове в Европа, които явно беше планирал да вземем на ходом. Не бих зачерквал обаче това дали е добър или лош в подготовката, защото през зимата се справи блестящо и това се видя срещу ЦСКА-София.

-       *  Не осъзна историческата тежест на Левски в няколко направления, което постепенно настрои публиката на Левски. Първото е, че няма маловажни мачове и международните такива носят престиж, а не са просто тренировки. Второто е, че не може с лека ръка да неглижираш исторически натрупвания като стил на отбора, колкото и прагматичният подход да е ключов. Има и още.

-        * Най-вече! Не успя да реши по никакъв начин проблемите с централния нападател, което исторически си означава провал. Добавям и вратаря, който също исторически е бил винаги ключов пост в Левски.

-        * Арогантността и поучителния тон в края на престоя му бяха капката, която преля чашата на търпението, защото те са допустими единствено на фона на очевидни резултати. При отпадане от Вадуц са, меко казано, необясними.

Именно последното е причина за това настървение, което обяснимо се получи у феновете към неговата персона и мисля, че дълго време името му ще предизвиква негативизъм.

Предизвикателствата пред новия треньор

Окончателната оценка за това какво е направил Роси в Левски ще зависи от работата на новия треньор. Но не оценката е важна, а това, което ще се случи с Левски. Роси ще бъде пълен провал, ако Стоянович промени тактическата схема, намери успешно нови постове за част от играчите и има успешен резултат в това начинание, както и ако за кратко време наложи доминиращ стил в играта на Левски. Тогава ще излезе, че Роси е бил упорит празноглавец, който не е осъзнал потенциала, с който разполага.

За мен обаче е важно по какво ще се оценява дали Стоянович е успешен или не и кои са предизвикателствата пред него:

-       *  Трябва да реши окончателно проблема с централния нападател. Левски няма как да е успешен без играч, който вкарва 20 гола на сезона. По принцип няма успешни отбори без такъв голмайстор.

-        * Левски трябва да спечели трофей. Ако не го направи, със сигурност ще обере негативи подобно на Роси.

-        * Трябва да затвърди, но и в никакъв случай да не изпуска това, което Левски прави срещу ЦСКА-София. Към това трябва да прибави и по-добри резултати срещу Лудогорец. За последното положението е „играли сме добро, али сме немали шанса“. Без тези две неща е сигурно, че Левски ще е трети и отново ще играе бараж, а вероятно няма да спечели и трофей, защото е почти изключено да стигне и до купата без да се изправи срещу някой от тези два отбора по пътя.

-        * Трябва да направи така, че Левски да превърне „Герена“ отново в своя крепост, което винаги е било историческа предпоставка за успехите му. Идеята, че някои мачове (дори и в първенството) са поле за експерименти ще доведе до крах, като при Роси.

-        * Трябва да развие поне един футболист, който е отписан с лека ръка до по-високо ниво от това, на което го е заварил. Резервите тук според мен са при Мариани и Нашименто и до някаква степен Тиам.

-       *  Трябва да опита да интегрира поне един млад собствен играч, което според мен ще е трудно. Най-близо е Илия Димитров заради вакуума на поста му.

-       *  Най-важното: да овладее съблекалнята, която освен вавилонска кула с множество езици и националности е и сборище на сърдити, разочаровани и недоволни хора.

Сигурно има и още, но и това изглежда доста солидна задача. Успех Славиша, вече си един от нас!

Някои истини за Левски

Засърбяха ме ръцете да напиша нещо по спортно-техническите въпроси в Левски и това което се случва в момента, като все пак използвам опита, който съм придобил около представителството на Тръст „Синя България” в УС на Левски и съответно процесите, които съм видял и усетил, стъпките, които сме предприемали и т.н.

В последните дни имам някакво положително усещане, че някои неща ще се подобрят, защото се долавят скрити за общността тенденции на промяна в начина на работа. Това, което се вижда на терена е ужасно – Левски изглежда невероятно посредствено. Това е резултатът от политика, продължила няколко години. Просто Николай Митов и спортният директор Боримиров преминават в момента в етапа, в който беше Люпко Петрович в последните си два мача от миналия сезон. Помните, че загубихме от Берое и Славия с уникално безхарактерна игра, а отборът и Петрович бяха изпратени с освирквания. Мисля, че Митов и Боримиров са в същия етап, но той просто е по-дълъг. Те наследиха отбор, който е почти класиран в турнирите и трудно може да се пребори за титлата. Т.е. имат цялото време на света да наложат идеите си, да направят планове и рискът да се сгромолясат в рамките на сезона е много малък.

За да се разбере в детайли за какво иде реч ще почна по-отдалеч. Използвам първо лице и единствено число, но съм напълно сигурен, че хората в УС на тръста тогава, както и тези в НКП, които бяха ежедневно в тези процеси, са на същото мнение. Възпитано е обаче да не говоря от името на всички.

Някъде около година беше необходима, за да се усетят всички процеси. Основният е, че каквото и да се казва, каквото и да се говори, каквито и принципи да се слагат, винаги се стигаше до момент, в който се отваряше трансферният прозорец и тогава наставаше огромна превъзбуда. Дали увеличаваме бюджета, дали го намаляваме, дали някой обещава да даде пари, дали се поставят условия или не – винаги имаше една тенденция и тя е да се появяват някакви играчи, които никой не познава и подписват с Левски при някакви условия. Трябват ни играчи на пет поста, намират се такива, независимо дали са първи, трети или пети избор на треньора. След десетина мача вече се вижда, че повечето от тях не стават за Левски и започват планове как да се освободят и кога. Трябва да си сляп, за да не го видиш и включиш. Перфектно работеща система, която търгува с неуспеха на Левски и която обогатява посредствени футболисти без особени качества и техните агенти. Не искам да си помисля, че е обогатявала и хора в Левски, защото схемата във футбола е ясна на всички – има играчи, които връщат пари от заплатата си на определени хора, осигурили им трансфера или мястото на терена. Не го и изключвам обаче, защото виждам, че се случват странни неща. Например твърде много журналисти знаят, че Гикиевич иска да говори нещо по повод как са се случвали нещата в Левски, но никой не се изкушава да се обади и да направи интервю, съответно да направи голямо разкритие. А толкова журналисти ми го подхвърлят и чакат да видят сеир. Съжалявам, аз съм журналист, но тръстът не е моя трибуна, нито има вестник, нито има радио. Ние се опитваме да променим нещата в Левски на база съществуващата информация и това, което видим.

В подобна среда тръстът е имал само един подход и той е да предприема някакви ходове на ниво УС, които да се опитат да разбият този порочен кръг. С разговори не стана – всеки беше съгласен, че това не може да продължава и този трансферен прозорец е за последно. Заради това вкарахме едни поправки в устава на Левски (Пепи Шекеров ги направи) като първи ход, който да спре това. Всеки път, когато поставяхме въпроса на УС около механизма на трансферите, ставаше скандал, тръшкане, заклинания от типа „Ама нямаме ли си доверие?” или „То така не може да се работи!”. И търсехме компромисно решение. Какво обаче искаше тръста? Спазване на процедура. Кой е предложил трансфера, кой скаут е гледал играча, има ли доклад, има ли съгласие на финансовия директор по параметрите, има ли съгласие на треньора и спортния директор? Ако има всичко – трансферът минава. Когато един скаут сбърка с 50 футболисти, чао. Когато един треньор сбърка с 20 футболисти, чао. Когато финансовият директор нанесе щети с 20 футболисти , чао. Казвам го условно. Защо е факт, че по времето на Иво Тонев в Левски има около 70 неуспешни трансфера за 4 години и нито един отговорен. Сори, Иво Тонев не става за нищо, щом не може да овладее този процес. И ако в Локо София е „допустимо”, това е Левски.

Замислете се сега как се появи внушението, че „феновете се бъркат в селекцията”. Каза ли го някой в прав текст? Например Гонзо. Или Стойчо Стоев. Или някой ръководител. Или някой от УС. НИКОЙ. Появи се обаче като внушение в определени медии, собственост на Пеевски, както и в радиото, което е близо до ръководството. Там винаги се изказват ръководителите, рядко има критики, но за сметка на това винаги има реклами на фирми на шефовете на Левски или такива, в които те са били директори. Не казвам, че има връзка между тези неща, защото си е престъпление, а не обвинение и се преследва от Наказателния кодекс, макар че се практикува от много журналисти в България, без да има възмездие. Нарича се търговия с влияние. Не искам да си помисля, че някой търгува с влияние на гърба на Левски, въпреки че остават подобни усещания.

Та след като спазването на устава е проблем и се правят внушения през медиите, избрахме друг подход. Ясно е, че се трупа „история” и ако се стигне до фалит на Левски, както при ЦСКА, тук ще има такива, които ще платят. Защото тогава като акционер тръстът ще потърси сметка. Кой е нарушил устава, има ли подписи под решения, изисквани от устава от представителите на тръста или НКП? Няма. Така, че тези, които са прескачали правилата трябва много да се надяват нищо да не се случи с Левски.

Подходът, който избрахме е да разбие порочната система отвътре. Когато Иво Тонев предложи да сменим Стойчо Стоев след 0-0 със Славия на „Овча Купел”, ние с НКП отложихме това решение. По две причини. Първото е, за да натрупаме фактология и да видим къде е точният проблем. Второто е, защото Левски не беше класиран за евротурнирите, което беше целта, поставена на Стоев. Ако Левски не се класира, кой носи отговорност с тази смяна, след като е видно, че Стоев може да изпълни целта?

Събеседванията показаха едно. Има трансферна въртележка, но няма отговорен за нея. Треньорът не иска играчи, които са били четвърти-пети избор, но не може да ги спре. Директорът също не може да ги спре и сякаш това се случва от самосебе си. Тонев призна, че е направил само един трансфер (на Адениджи). Но нямаше и той вина според думите си. Всъщност подходите са два. Има отбори (Порто), където шефът прави трансферите и всичко и носи отговорност. Ако Тонев искаше да прави трансфери, да каже, че той ги прави и да носи отговорност еднолично. Ама хем остава едно такова усещане, защото ври и кипи в тях, хем не е отговорен, а говорим за над 70 трансферни провала.

В крайна сметка се убедихме, че не можем да подкрепим оставането на Стоев, защото той няма силите да спре порочния кръг. Тренира си отбора, работи с материала, който има и винаги има обяснение, като приема и доста лековато провалите. След класирането на теория (беше преди Пирин, просто някои хора са зле с математиката), поставихме въпроса. Тогава изведнъж се оказа, че никой освен Тръста и НКП не си спомня този въпрос и „Стоев е най-малкото зло”. Тъй като обаче ние не желаем злото на Левски, било то и най-малкото, а само доброто, поискахме обсъждане на треньорския въпрос. Общото мнение бе, че най-добрият (нарочно не казвам единствен, макар че е така) е Мъри Стоилов, но той има договор. Тогава се предприеха и постъпките с този договор, за който сега има спор между Мъри и клуба и за който тогавашния протоколчик и сегашен изпълнителен директор или каквато е там Диана Иванова се прави на ударена. Тъй като Мъри беше зает и не можеше да се преговаря с него, трябваше временен вариант, който да постави отлична основа до момента, в който може да преговаряме с Мъри. Така се появи Люпко Петрович.

Тук минавам по същество вече за интересната част. Люпко ми е приятел, винаги много почтен към професията си човек. Заема се с работата от първата секунда и му трябва няколко дни за да направи пълен план. Още след първата тренировка ми каза, че има твърде много работа и положението е страшно, но ще се оправи. Набеляза за изгонване Менголо, бил влияел зле на другите двама играчи от Африка, а Люпко първо към тях се ориентира, за да види какво и как могат. Познаваше нравите на африканците от работата в Руанда. Пътьом видя и младите, част от които искаха да си ходят, говори с всеки от тях. „Най-важното е да се отстрани гнилото, но тук е твърде много и ще стане на етапи.” В мачовете с Берое и Славия си направи сметката, гледайки Славия хареса и Пиргов. Без пари, сигурен беше обаче, че ще свърши добра работа. За три месеца го направи национал. Тук обаче Люпко някъде е усетил, че ще е трудно. Например му дават играч от Холандия, от последния в класирането, който е получил почти 100 гола и играчът е централен защитник. „Той ще е толкова утрепан психически, че няма да е решение. Иначе грамотен футболист, но това не значи качества”. Това казва всичко. Защото показва как се правеше селекцията. Грамотен футболист и добро момче, поливал е цветята всеки ден в класната стая. Това, че е допуснал стотина гола за един сезон няма особено значение.

Люпко бързо видя, че сам трябва да се оправя, стегна си някакво отборче в кратката подготовка и за една бройка не отстрани Марибор, който уж трябваше да ни разбие. След това тарикати като Венци Христов си събраха багажа. Появиха се други тарикати обаче, пак през главата на Люпко. До края на август нямаше нов собственик, имаше някаква разхвърляна отговорност между Желязков и Пелето за трансферите и така и не се разбра кой какво е направил, освен, че се направиха трансфери, които коставаха на Левски почти 2 милиона лева в първата година.

Не искам в никакъв случай да подчертавам класата на Люпко, макар че треньорът е най-важен. Сигурен съм обаче, че в момента, в който в Левски се работи по правилата, тогава ще се усетят резултатите. И имам усещането, че това започва да се случва. Няма иначе никакво обяснение защо Левски не успява, а всеки друг отбор стяга по-добри селекции за по-малко пари (вижте Ботев!). Когато треньорът има идея какво иска да направи, подберат играчите с директора и двамата са финансово отговорни към клуба, който е в тежко положение, нещата ще се случат. Поне засега като действия и анонси в Левски няма да дойдат някакви неясно откъде появили се анонимници, а се търсят явно играчи, които познават българското първенство, не са скъпи и са на постове, където имаме проблеми. Ето това се опита да направи Люпко, но не успя. Това според мен опитват Митов и Боримиров. Не искам да влизам в хипотези, но усещането ми е, че ако миналото лято Боримиров беше директор на Левски, а Люпко треньор, то Левски щеше да е шампион сега.
Митов и Боримиров трябва да отстраняват гнилото. А то е вече повече от миналия сезон. И не става дума само за играчи. Става дума за дисбаланс. Той влияе на мотивация, на бъдещи договори. Заради това основни играчи си тръгват. Защото има резерви, които вземат от 3 до 6 пъти повече от тях. Няма критерии. Това значи разрушен баланс и много гнило. Ами Левски пропада именно заради този дисбаланс в момента. Естествено, че треньорът няма да разчита на играчи, които си тръгват. Но и няма какво да направи, защото има стегнат бюджет. Естествено, че играчите са прави, защото в Левски е имало години наред странни критерии на селекция и възнаграждание. А когато някой опита да сложи ред, става враг.

Дали обаче Митов и Боримиров ще се справят, това е друг въпрос. Ще се види в Европа, както и през новия сезон. Засега за мен е важно, че се скъсва с порочната схема от времето на Тонев.

Сега няколко думи и за Спас Русев, защото в крайна сметка той е този, който трябва да задвижи нещата по правилен начин. Има няколко факта. Първият е, че достатъчно ясно показа, че се е озовал в Левски покрай сделката с „Виваком”. И че Левски не му е първата грижа и едва ли ще стане сериозна грижа, докато не се впише във „Виваком”. Към него имам няколко претенции като привърженик на Левски, макар и да проявявам разбирането, че се е озовал в огромна тиня, която лично съм усетил.

Първата е, че не е честен с привържениците на Левски. Знае за проблемите и процесите, но именно чакането по сделката с „Виваком” го кара да е предпазлив и да не казва нещата с истинските им имена. Казва, че е имало проблеми преди, но не казва нещата докрай, защото тези, които са спускали парашутистите са го помолили и него да се заеме с Левски. Факт е, че поне през някакви механизми осигури някакво финансиране и сезонът беше завършен. Липсата на честност е една от сериозните причини да няма доверие към него и стадионът да е празен.

Второто е, че той пропиля един сезон. Дали не се е ориентирал, дали не се е случило бързо, но той имаше оставена прилична основа – треньор и отбор, който е стегнат, за да се бори за титлата. Не направи нищо, за да спре негативните процеси навреме, изгуби треньор, който можеше да реформира отбора и да му помогне да реформира клуба през това време на спокойствие. Когато реши да поправи грешката си, вече сезонът беше пропилян, а е очевидно, че не знаеше и какво е точно решението.

Третото е, че прави твърде много компромиси. Със стари к..., нов бардак не се прави. Колкото пъти направи компромис с това, толкова пъти си изпати. Спас Русев беше никой преди да се озове в Левски, Може би успешен бизнесмен, но никой не знаеше името му и не се вълнуваше от него. Сега благодарение на Левски е един от най-известните хора в държавата. Това значи, че всяка грешка му нанася толкова вреди върху имиджа, които не може да получи с десетки лоши сделки. Именно заради това трябва да разбере, че Левски е неговата витрина и не може да е безотговорен. Не може да си „говори” с висшестоящи хора в държавата, подхвърляйки акциите на Левски като на битпазар. Впрочем, ако не промени това поведение и не се осъзнае, очаквам да продължат цирковете с хвърлянето на тези акции, след като очевидно скоро няма да го впишат във „Виваком”.

Четвъртото е, че не може да си вярва, че може да подчини и използва организациите на левскари. Мнозина преди него не успяха, колкото и усилия да положиха да очернят тези сдружения. Винаги една организирана в името на Левски група ще избере привържениците на Левски, а не него. Той трябва да намери път към обикновения привърженик и да го убеди да вървят заедно в една посока. Друг няма да му свърши тази работа, нито му е длъжен, каквито и маневри да предприема.

Футболните градове: Варшава

Този път кацането не е никак приятно. Облаци, облаци и пак облаци чак до няколко десетки метра над пистата. Силният дъжд пък не е никак добра новина ден преди финала в Лига Европа, който ще се играе във Варшава, столицата на Полша.

Европейското първенство преди три години е променило изцяло интериора на полския футбол, като в страната са се появили няколко чисто нови и красиви стадиони. Един от тях е националният във Варшава, където трябва да се срещнат Севиля и Днипро. Някогашният район с почти рухналия стадион „Джиешечолечия” и битпазара наоколо е напълно облагороден и е получил пет звезди от УЕФА, а с това и правото да домакинства на подобни събития.

С над 300 полета на ден летище „Шопен”, откъдето стартира пътуването ми, е достатъчно натоварено, а повечето самолети са с дестинация „Лондон”. В този ден обаче от всяка точка буквално прииждат фенове на Севиля. Тук там се забелязват и малко украинци, но превъзходството на испанците е огромно. Всъщност украинците явно използват друг вид транспорт, в което ще се уверя на следващия ден при вида на десетките паркирани автобуси около стадиона.

Да се стигне от летището до центъра има два начина. Единият е с влак, който тръгва на 20 минути, а вторият е с автобус 175, една от най-популярните линии във Варшава. Автобусът ви завежда за около половин час до Двореца на културата, но аз имам друга цел и тя е апартаментът, който съм наел. Всъщност апартаментите са най-добрата оферта за нощувка във Варшава, като можете да получите страхотен лукс за около 30 евро на вечер. Плановете ми да гледам мач още същата вечер се объркват от дъжда. Движението определено е хаотично, а един изпуснат автобус тотално променя всичко. Стадионът на Полония Варшава трябва да се намира на около 30 минути от апартамента. Отборът пък играе същата вечер един от важните си мачове за оцеляване в четвърта дивизия срещу Виелун.

Гледам непрекъснато часовника, но каквито и сметки да си правя, те се провалят с гръм и трясък, след като се налага да чакам около 20 минути собствениците на апартамента, които се борят със задръстванията в полската столица. Отказвам се с мисълта, че на следващия ден все пак ми предстои голям мач, какъвто е финалът в Лига Европа и гладът за футбол на живо ще бъде заситен подобаващо. Тъкмо съм се настанил удобно и чертая планове за обиколката на варшавските клубове, когато научавам, че и мачът на Полония е бил отложен с един час, защото автобусът на гостите не е успял да стигне навреме до стадиона. Научавам го, но на полувремето.

Варшава е столица на Полша, но трудно би могла да бъде наречена центъра на футбола в страната. По-скоро такъв е областта Силезия, където са базирани много от историческите клубове в страната като Гурник Забже или Рух Хожув. С този факт Полша е една от уникалните държави в Европа, като местният футбол е „разпръснат” из цялата страна, а може да се каже, че в това отношение прилича на Франция и Париж.

Столичният град е на практика „собственост” на един клуб – Легия, а само още три са играли някога в елита. Два от тях вече не съществуват (Гвардия и Варшавянка), а третият е на командно дишане в четвърта дивизия – Полония Варшава.

За Варшавянка напомня
само едно знаме до
клубния офис

Моята обиколка ще стартира от двата несъществуващи, които се намират на около 20 минути пеша от апартамента в Мокотув в двете противоположни посоки. Следващият ден също е студен, но поне няма дъжд, който да развали напълно обиколката и вървенето пеш.

Варшавянка се намира точно да парка Мокотув, а дотам от центъра се стига с трамвай 4. Клубът е основан през 1921 г. от две от най-известните фамилии в града Люксембург и Лот, като вторите са сред създателите и на Полония Варшава. Съвсем естествено Варшавянка започва с футбол, а през 1927 г. вече е част от елита, в който остава до началото на Втората световна война. След нея Варшавянка е напълно неконкурентен, а през 1971 г. футболната му секция е закрита. Днес най-известен е хандбалният отбор, но може да се каже, че по отношение на останалите спортове това е един от големите клубове във Варшава. Естествено там, където са клубните офиси няма и след от футбол. Едно знаме с емблемата, която е черно „W” над щит с черно-бяло рае указва, че тук е мястото. Веднага се забелязва, че Варшавянка е обърнал офисите си в конферентен център с множество стаи за спортна медицина, а до тях има и плувен басейн. Някогашният футболен стадион е зад сградите и доскоро е бил напълно запустял. Сега са се появили няколко маломерни терена с изкуствена настилка, където тренират и играят аматьори.

Трябва да се върна обратно до апартамента и да тръгна в обратна посока покрай малък парк. Прави ми впечатление, че зад оградата, макар и в сърцето на града, се намират елементарни дървени къщички с градинки и на всичкото отгоре изглеждат обитаеми. Това е някакъв странен оазис, който прилича на комуна, а скоро след това „Гугъл” ще ми помогне да науча историята му. Това късче земя носи името ROD, или нещо като малки семейни бунгала, своеобразно село в града. Това е традиция, започнала през 20-те години на миналия век, изкривена е съвсем естествено от комунистическия режим, но е останала жива и до днес.

Покрай този РОД, носещ името „Одинца” на улицата, по която се движа, се стига почти до стадиона на Гвардия Варшава, някогашният тим на полската милиция. Основан през 1948 г. Гвардия е първият участник от Полша в Купата на европейските шампиони през 1955-56. Интересното е обаче, че Гвардия записва цели две участия в КЕШ... без нито веднъж да е шампион. Отборът има една купа на Полша през 1954 г. и едно второ място в първенството през 1957 г. Най-известният футболист е полският национал от 80-те години Дариуш Дзекановски, който игра и за шотландския Селтик.

Когато достигам до главния вход на стадион „Рацлавичка” виждам всъщност, че около железните врати има навита ръждясала верига с още по-ръждясал катинар. До тях са типични соц постройки и една почти разпаднала се огромна емблема на Гвардия. Самият стадион е по-навътре, но няма как да се стигне без незаконно проникване в района. Мястото изглежда мрачно, каквато е и славата на самия клуб. Тъй като хората във Варшава никога не успяват да заобичат Гвардия, местните милиционерски шефове намират доста интересен начин за увеличаване на посещаемостта. Легендата разказва, че при първия подобен случай целият отбор на Гвардия е бил потресен, след като излиза на терена и вижда препълнени трибуни, от които ехти мощното „Гвардия, Гвардия”. Оказва се, че там местата са заели затворници, доведени насила от милиционерите и инструктирани какво да скандират. Това е бил доста използван похват за десетината европейски мачове на тима.

Виждайки, че правя снимки, местен човек се приближава и започва да ми обяснява на английски: „Гвардия не съществува вече и на никого няма да липсва. Всичко приключи преди няколко години.”

Отново се връщам по почти правите улици, за да се запозная и със съществуващата част на варшавския футбол. Самият град изглежда адски зелен и с ниско строителство, може би заради факта, че е бил на практика напълно унищожен през Втората световна война и след това строен отново.

На стадиона на Полония

До Полония Варшава се стига с метро или трамвай от центъра. Много удачно е да се насочите и пеш от Старе място на север и ще стигнете за около 15 минути. Другият вариант е трамвай номер 4 до спирка Мурановска или с метрото до спирка Гданск. Полония е бил най-популярният варшавски клуб до Втората световна война, а след нея се превръща и в първия от столицата, който печели шампионската титла (1946 г.). Клубът по това време става собственост на местните железници и определено е в немилост, сравнен с щедро обгрижвания Легия. След падането на режима Полония успява да открадне спонсора на Легия „Кодак” и с негова помощ и треньорския талант на някогашния национал Дариуш Вдовчик започва да възвръща позициите си сред елита. В края на 90-те в Полония изгрява звездата на може би най-известния чужденец в местната лига, нигериецът Емануел Олисадебе, който взема полския паспорт и става първия тъмнокож в националния тим на „Дружина Полска”. С неговата бързина и голове Полония стига до втора титла в историята си през 2000 г. и мачове с Панатинайкос за влизане в Шампионската лига, които губи. Към гръцката столица заминава и самият Олисадебе.

Следва отпадане и ново завръщане в елита след обединение с тима на Гроклин. През 2013 г. обаче Полония изпада във финансова несъстоятелност и въпреки усилията на феновете си да бъде спасен чрез създадения тръст отива в пета дивизия. Именно с шефа на тръста Крис имам среща на стадиона, за да ме разведе наоколо. Той обаче закъснява и аз решавам да действам сам. Влизам безпрепятствено до главната трибуна, която единствена функционира по време на мачовете. Когато започвам да правя снимки, една от вратите се отваря и към мен се насочва с усмивка някакъв човек: „Спокойно, спокойно. Правете снимки, безплатно е. Аз съм от общината, която е собственик на стадиона и ми е казано да бъда нещо като гид, ако има желаещи да видят стадиона”, информира ме той. Разказва ми, че ситуацията между феновете е напрегната, след като Полония е спечелил промоция в четвърта дивизия още в първия сезон, но очевидно не може да се справи през втория и да премине още едно ниво нагоре. Питам дали има сувенирен магазин и той ми отговаря утвърдително. Магазинът се оказва стая номер 13 по коридора, а вътре са пръснати из различни кашони фланелки и шалове. Там е и шампионската титла от 2000 г., която явно чака по-добри времена. Вече се е появил и Крис, който успява да ме убеди да си купя специална значка на невъзможна цена. Направени са само 100 броя от известен бижутер, а всички средства отиват в тръста на Полония. Така аз се сдобивам с една от последните останали, сертифицирана и със специален номер, в моя случай – 13. Записват името ми в специална книга. Всъщност не става ясно за какво точно ще се използват средствата, защото Крис ми обяснява за напрежението между феновете. „Ултрасите превзеха Полония и за тях мачовете по селата са рай, защото безчинстват”, казва той. „Това отблъсква останалите и се появи идеята да се прави нов клуб. Естествено, че той няма да бъде Полония, но ще носи философията на Полония.” Каква е тя? „Когато в града има един фаворизиран от всички клуб, винаги се ражда съпротива. Ние сме по-„така”, не сме част от масовката на Легия и обичаме истинския футбол и алтернативата на Легия.” Тоест, доколкото разбирам важното е да се създаде антипод на Легия.

Статуята на Казимеж Дейна пред стадиона на Легия

Легия обаче наистина е друга планета. Веднага се сещам за Ференцварош в Будапеща, но във Варшава просто няма същата конкуренция. Легия е клубът на армията, като дори и през 90-те години, след падането на режима, снимки на генералите още са висели из коридорите на стадиона, а някогашните военни са се разпореждали със съдбата му. Легия е реално най-популярния клуб в страната, но все още не е най-успешният. Срещу 14 титли за Гурник Забже и 13 за Рух Хожув, Легия официално има 10, макар че в клуба смятат, че трофеите са 11. Спорната купа е тази от 1993 г., която е отнета от полската федерация заради уговаряне на последния мач, който тимът печели с 6-0. Настоятелността в това отношение е огромна, като клубът произвежда цяла линия от фен артикули от специална серия „93”, която заема почетно място в магазина.

Самият стадион „Легия”, или както гласи спонсорското му име „Пепси Арена”, се намира почти на брега на река Висла, близо до една от големите пътни артерии в града – булевард „Черняковска”. Първото, което виждате е голяма статуя на Казимеж Дейна, най-великият футболист в историята на клуба. С Дейна в средата на терена и Роберт Гадоха по крилото, Легия печели титлите през 1969 и 1970 г., а също така играе и полуфинал за КЕШ. В този период се създава и култът към този тим във Варшава. Дейна и Гадоха продължават кариерите си на Запад, като през съответно Манчестър Сити и Нант се оказват в Америка и тамошната лига НАСЛ. Дейна обаче губи живота си при автомобилна катастрофа през 1989 г. на едва 41-годишна възраст.

През 1996 г. Легия достига четвъртфинал в Шампионска лига, а пет години по-рано е играл на полуфинал в КНК. Европа обаче си остава Обетована земя оттогава, като през миналия сезон Легия изпусна шанса да се промъкне до групите в Шампионска лига, независимо че елиминира Селтик на терена. Заради нередовен футболист обаче последва служебна загуба, която накара феновете на тима да опънат огромен транспарант „УЕФА – мафия” на трибуните още за следващия мач в Лига Европа. Всъщност нелепите загуби са запазена марка на Легия, като най-известният случай е през сезона 1996-97. Кръг преди края в пряк сблъсък за титлата Легия води на Видзев с 2-0 почти до края, но допуска три гола в последните четири минути, а с това и златото.

Легия не успя да се добере и до домашния финал в Лига Европа, за който съм дошъл в града. Мачът е отсреща, точно през реката. Самият национален стадион изглежда като червено-бял таралеж и се вижда отлично от хълмчето на Старе място, където са базирани феновете на Севиля и Днипро преди мача. Украинците са по-малко, а предния ден съм видял реклама по сайтовете, че в местното посолство се дават свободно билети срещу показването на украински паспорт. Очевидно е, че Днипро е подкрепян не само от свои фенове, но и такива на други украински отбори, явно предвкусващи или представящи си физиономията на Путин при тяхна победа.

Мачът е един от най-интересните финали в последните години, а определено на трибуните се смесва клубната поддръжка за Днипро и националната кауза на Украйна във войната. А на особена почит се радва вратарят Бойко, който идва след мача до привържениците, обгърнат с украинското знаме и хванал за ръка малкия си син. Той вдига победоносно ръка, сякаш Днипро е победителят във финала, докато от трибуните се чува „Слава на героите, слава на Украйна!”

Още един епизод, в който футболът е много повече от футбол.

Пътешествието ми завършва с обиколка из книжарниците. Поляците са едни от най-добрите по отношение на футболната литература, а една местна енциклопедична поредица има легендарна слава по света. Става дума за вече над 50 книжки, спонсорирани от японския гигант „Фуджи” в различни области – големите полски клубове, различните първенства и турнири по света, великите футболисти, както и годишници. Всичко това излиза от началото на 90-те години, а английското списание „Уърлд Сокър” го нарежда сред 10-те най-добри книги за футбол, издавани някога.

Поляците са изключително педантични към фактологията и доста запалени по футболната история. Това е гаранция, че футболът в Полша винаги ще бъде жив и е въпрос на време да се появи следващият Левандовски.

Футболните градове: Будапеща

Шофьорът на автобуса от София до Будапеща припряно взема последните метри преди да остави пътниците и да продължи по маршрута си нататък. Това, което изведнъж се показва пред очите ми, са зелените светлини на „Групама Арена”, новият супермодерен стадион на Ференцварош. Осветен отвсякъде и с кацнала пред него скулптура на разперил крила орел, това е стадионът, който поне в този момент прави разликата между Ференцварош, най-големият и популярен унгарски клуб, и всички останали.

Да се добереш до Будапеща към днешна дата не е никак лесно. Фалитът на унгарската авиокомпания „Малев” през 2012 г. заради дългове от 270 милиона долара, сложи точка на най-лесния и бърз път – по въздуха. „България Еър” също не проявява интерес към тази дестинация, а нискотарифната „Уизеър” доста бързо се отказа от полетите между българската и унгарската столица заради липсата на сериозен интерес. Така полетите с прекачване и автобусите се оказват най-бързия начин за пътуване до Будапеща, а има вариант и със самолет до Виена и оттам за още 3 часа с автобус или влак.

Изборът ми пада върху автобусите на „Арда Тур” заради удобното разписание, но те се оказват и най-евтини. Цената е 45 лева в една посока, ако ги закупиш онлайн, което е почти без пари. Макар че туристически агенти се опитват да ме убедят, че правя грешка с тази компания и трябва да предпочета някой от по-утвърдените брандове (на двойна цена), в края на пътуването няма от какво да се оплача. Автобусите са пълни наполовина, което позволява комфортно пътуване по човек на две седалки. Това компенсира донякъде малкото пространство. Има монитор на всяка седалка, можеш да гледаш филми или българска телевизия през цялото време.

В чисто футболно отношение Будапеща е от най-интересните за туриста градове. Най-популярната игра се появява тук в края на XIX век и е пренесена от англичаните, а загубата с 0-5 от Австрия през 1901 г. в парка „Пратер” е смятана за първия международен мач на континента (без Великобритания), макар че двете страни са били част по онова време от една империя. Десетки квартални клубове са играли през годините в елита на Унгария, като в това отношение Будапеща може да бъде смятан за един от най-футболните градове в света. Цели шест от съвременните клубове плюс БТК (Будапещи Торна Клуб) са печелили шампионската титла, като интересното е, че всички те се намират от страната на Пеща, докато Буда се е отчел с доста скромно присъствие. Тамошният III. Керулети все пак има в актива си купата на Унгария.

Решавам, че ще съсредоточа усилията си върху обиколка на шестте големи шампионски клуба (Ференцварош, МТК, Уйпещ, Хонвед, Вашаш и Чепел), които, с изключение на последния, са имали и забележително присъствие и в европейския футбол.

Стадион "Ференц Пушкаш"

Изборът на маршрут е сравнително лесен. Уйпещ, Вашаш, Ференцварош и Хонвед се намират на практика около линията на метрото M3 или синята линия. МТК е разделен от Ференцварош от парка Неплигет, което са 10 минути с трамвай и също на толкова от националния стадион „Ференц Пушкаш”, известен някога като „Непстадион” (Народен стадион). Този стадион, побрал 104 000 души за мача Вашаш – Рапид Виена през 1956 г., винаги е бил един от най-големите в Европа, макар че никога не е домакинствал финал в Шампионска лига или някогашната Купа на европейските шампиони. За сметка на това на 23 май 1954 г. тук се играе един от най-великите мачове в историята на футбола, в който Унгария разгромява Англия със 7-1. Това и до днес е най-унизителната загуба на създателите на футбола.

До стадиона се стига лесно. Намира се на едноименната спирка на червената линия на метрото М2 и на няколко спирки от центъра.

Стадионът изглежда впечатляващо, но пък унгарците са амбициозни и искат да строят на мястото му ново съоражение. То трябваше да бъде започнато миналата година и строежът да приключи през следващата, но спорове около цената, изпълнението и финансирането все още спират проекта.

Стадион "Нандор Хидегкути"

От „Непстадион” започва и обиколката ми. Първата спирка е МТК, някогашният екзекутор на ЦСКА в европейските турнири. Качвам се на трамвай 1 за две спирки. Стадионът носи името на един от великите футболисти на МТК Нандор Хидегкути, а така е кръстена и трамвайната спирка, така че няма шанс да се объркате. Първото впечатление обаче е, че нещо липсва и това е самият стадион. Всъщност той е разрушен, за да бъде построен отново, като се очаква да отвори врати през лятото на 2016 г. Дотогава МТК играе из цяла Будапеща, като през 2015-16 ще бъде приютен на стадиона на Вашаш в северната част на Пеща.

Старият стадион на МТК беше доста емблематичен. Неговата главна трибуна е била арена на снимките на култовия филм „Бягство към победата”, дублирайки парижкия „Коломб”. На този стадион е унгарският дебют в КЕШ. През 1955 г. МТК разбива Андерлехт с 6-3, а Петер Палоташ вкарва първия хеттрик в турнира.

МТК винаги е бил смятан за еврейски клуб. Сред основателите им има неколцина еврейски аристократи, а множество играчи с подобен произход са обличали фланелката му през 30-те и 40-те. Част от тях изчезват по време на Втората световна война, но реално това изчерпва всички еврейски връзки в МТК.

В началото на века този клуб е минавал за един от най-силните в Европа, а между 1903 и 1929 г. заедно с Ференцварош печелят абсолютно всички титли в първенството на Унгария. И до днес двата клуба чисто статистически са най-успешните в страната. Отборът на МТК от онова време е създаден от английския треньор Джими Хоган, един от пионерите на европейския футбол. Стилът на игра с къси пасове е в основата на успешните национални отбори на Унгария, а великият тим от 50-те години също има дълбока връзка с МТК, независимо че е създаден на основната на друг столичен клуб – Хонвед.

Треньорът на МТК Мартон Букови е този, който измисля системата 4-2-4, копирана от Густав Шебеш в националния тим, а Нандор Хидегкути, Михали Лантош и Йожеф Закариаш са част от звездите на онзи велик отбор. Хидегкути вкарва три гола при победата над Англия с 6-3 на „Уембли” през 1953 г. През 1963 г. МТК играе финал за КНК, който губи от португалския Спортинг, но пък става първият унгарски тим, стигнал до подобен мач.

След установяването на комунистическия режим МТК е превзет от тайната полиция AVH и тук се появява нов нюанс на съперничеството с Ференцварош. Съседите, които се намират през парка „Неплигет” са с дясна ориентация, а около техния стадион са и събитията през 1956 г. МТК обаче никога не е привличал голям брой публика и заради това мачът Ференцварош – Уйпещ постепенно се превръща в най-ожесточеното градско дерби.

Вехтата трибуна на БКВ Ельоре

Друг интересен факт е, че феновете на МТК обикновено пият преди мач на съседния стадион, където играе БКВ Ельоре. Това е железничарски клуб и игрището му е разделено от МТК само от една малка улица с трамвайни релси. В бара на БКВ Ельоре пък са накачени флагчета на всякакви железничарски отбори, включително на Локомотив (София). Самият стадион е доста вехт, особено главната трибуна, но всичко останало е добре поддържано. Желанието ми да направя няколко снимки обаче не предизвиква радост в охраната. „Ами не е добре да се снима, малък клуб сме, не сме интересни и може да ми направят проблем”, казва ми човекът, който се грижи за сигурността. Изглежда обаче доста несигурен в това, но поне английският му е приличен.

Отново се насочвам към трамвай 1, който точно за още няколко спирки ще ме отведе до бижуто – новият стадион на Ференцварош. Не е необходимо много време, за да разбере човек, че с „Групама Арена” и всичко наоколо Ференцварош още дълго ще бъде недостижим за останалите клубове в Будапеща. Това е клубът не само на IX район в столицата, нещо, което се вижда в емблемата му, но и на цяла Унгария. Районът наоколо е бил известен с немското име Францщад, откъдето идва и прякора на тима „Фради”. Преди Втората световна война в състава блестят Имре Шлосер и Гьорги Шароши, а връзките с фашистката пария на Кръстосаните стрели ще носи проблеми на Ференцварош след установяването на комунистическия режим.

Клубът губи позициите си чак до 60-те години, когато талантливият състав, начело с Флориан Алберт печели единствения европейски трофей за страната – купата на Панаирните градове през 1965 г. Статуя на Алберт има пред главната трибуна на стадиона, точно пред излъскания феншоп. Зелено-белите цветове и орелът създават доста голяма прилика с Лудогорец, но едва ли Разград е нейният първоизточник. По-скоро ми се струва, че в лицето на Ференцварош, клубът на Кирил Домусчиев има доста добър „шаблон”, върху който да се развива в различни аспекти, особено маркетинг.

Феншопът е на нивото на най-добрите европейски образци, като вътре има всичко до солети и бира с марката на „Фради”. Дори и шахтите по алеите наоколо са с дизайна на клубната емблема.

Освен тима от 1965 г., Ференцварош има още едно успешно поколение, като с Тибор Нилаши в състава стига финал в КНК през 1975 г. През 90-те години идва времето на халфовете Липчей и Листеш, класирали „орлите” в Шампионска лига за първи и засега единствен път. Онова участие обаче се запомня главно с расистките скандирания и инциденти в домакинския мач срещу Аякс, откогато Ференцварош е доста проблематичен клуб за УЕФА.

През 2008 г. отборът изпада във втора дивизия заради финансови проблеми, а за кратко е собственост и на президента на Шефилд Юнайтед Кевин Маккейб. През 2011 г. неговото място след скандал заема Габор Кубатов, депутат от партията на премиера Виктор Орбан. Всъщност Кубатов е печално известен в Унгария с това, че за цялата си парламентарна кариера от 2006 г. насам има само едно изказване от трибуната.

Ференцварош е лесно достъпен, защото до него стига линия 3 на метрото. От спирка „Неплигет”, където се намира и централната автогара, има две опции за продължаване на футболната обиколка на столицата. На югоизток и няколко спирки е Хонвед, а на север са други два клуба – Уйпещ и Вашаш. Решавам да продължа с Уйпещ, големият местен враг на Ференцварош.

Уйпещ се намира накрая на линия М3, но до стадиона ви трябва и автобус. Предпочитам по-близката до Дунава спирка „Уйпещ-Варошкапу”. Оттам имате няколко опции с автобус (104, 122, 204), но трябва да сте доста внимателни с посоките, защото спирките от двете страни на метростанцията са доста объркани. В квартала на Уйпещ обаче винаги върши работа споменаването на името на стадиона „Ференц Суса”, до който стигате за десетина минути. „Златната ера” на Уйпещ, по онова време известен като Дожа Уйпещ, са 70-те години. 

"Ференц Суса"

Между 1969 и 1979 г. със звездите Ференц Бене и Андраш Торочик, „виолетовите” печелят общо девет титли, а преди това, година след трофея на Ференцварош, играят неуспешен финал за Панаирната купа срещу Нюкасъл. Уйпещ се гордее с това, че е изпадал само веднъж от елита и е там в общо 102 поредни сезона, едно от най-добрите постижения в света.

Последната от 20-те титли на Уйпещ обаче е през 1998 г., а година по-късно клубът се сдобива с модерния си за времето стадион за 13 500 зрители. Днес обаче „Ференц Суса” изглежда доста позападнал. 

Клубният магазин отдавна е затворил врати, феновете са организирали някакъв свой, който обаче работи по време на мач. На рецепцията вдигат рамене на въпроса къде мога да се сдобия със сувенири на тима и ме насочват към някакъв магазин на една от централните улици „Ваци ут”, където има такива на всички отбори от столицата.

Две спирки в обратна посока с метрото ме делят от стадиона на Вашаш. Слиза се на „Форгач утца” и оттам по улицата със същото име срещу метростанцията има точно 10 минути пеша. Районът около стадион „Рудолф Иловски” е пълен с текстилни фабрики, а феновете му са главно от работническата класа. Стадионът носи името на най-големия треньор в историята на клуба. Благодарение на унгареца от полски произход, Вашаш доминира местния футбол през първата половина на 60-те години, когато е и един от най-силните отбори в Европа. Звезди от онзи период са Калман Месоли и Янош Фаркаш.

"Рудолф Иловски"

Стадионът на Вашаш удивително прилича на този на Славия в София, макар и доста позападнал. В северната част е административната сграда, пред която има статуя на животно от неясен вид. Изненадващото е, че в една стаичка е разположен и клубния магазин, доста добър факт за отбор от втора дивизия. Вашаш е извън елита вече няколко сезона, но през следващия ще играе отново там, след като спечели първенството на втора дивизия.

От Вашаш отново се насочвам към линия 3 на метрото, която трябва да ме заведе до Хонвед, някогашният клуб на армията и Ференц Пушкаш. Пътуването е около половин час. Повечето указания са да се слезе на последната спирка „Кобаня Кишпещ”, един от основните транспортни възли на унгарската столица и мястото, откъдето тръгва автобусът за летището. От „Кобаня Кишпещ” се хваща рейс номер 93 за 10 минути до „Йожеф Божик стадион”, но това определено не е добър ход, защото тази автобусна линия се движи през половин час. Предната спирка на метрото „Хатар ут” е доста по-удобна, а оттам трамвай 42 води точно до стадиона и пътят също е 10 минути.

Стадион "Йожеф Божик"

Хонвед е клубът, който всички свързват с непобедимите унгарци от 50-те години. Пушкаш и Божик са местните звезди от някогашния Кишпещ, а към тях са привлечени Кочиш, Цибор, Будаи, Лорант и вратаря Грошич. Реално тези седмината са основата на националния тим на Густав Шебеш, който стига до финал на световното през 1954 г., загубен нещастно от Германия.

Интересното е, че Хонвед е отборът, който на практика е причината за създаването на европейските турнири. След като е победен от Уулвърхемптън в приятелски мач през декември 1954 г. с 3-2, избухва спор между английските и френските медии за това кой е най-силният тим в Европа и така се ражда идеята на парижкия „Екип” за турнира на шампионите.

През 1956 г. Хонвед се класира за второто му издание и трябва да гостува на Атлетик Билбао. Унгарците падат с 2-3, но междувременно избухва унгарската революция и отборът решава да не се завръща в страната си. Реваншът трябва да се играе в Брюксел, а на вратата пази Цибор, защото Хонвед няма друг вратар освен контузения Грошич. Двубоят завършва 3-3 и Хонвед отпада, но започва турнета по света. Мексико предлага на целия тим политически убежище и включване в местната лига, но ФИФА се намесва и забранява на играчите да се състезават под името Хонвед. След турне в Бразилия и завръщане в Европа, неколцина, между които и Божик, се завръщат в Унгария, а Пушкаш, Кочиш и Цибор емигрират в Испания. Макар че Ференц Пушкаш е безспорната легенда на унгарския футбол, връзките му с Хонвед не са от най-добрите, като той почти винаги отказва в интервютата си да говори за този клуб.

След падането на комунистическия режим Хонвед връща старото си име Кишпещ, но изпада в трета дивизия. През 2004 г. Кишпещ Хонвед фалира и основаният отново клуб се връща към традиционното название, с което са постигнати най-големите успехи.

Самият стадион се намира на доста тихо място, като това лято трябва да бъде съборен и построен отново. Феновете не са кой знае колко много и поради тази причина феншопът работи само в понеделник и четвъртък. Нямам късмет във вторник, но се завръщам два дни по-късно. В магазина се заговарям и с един от клиентите, човек на солидна възраст, който е гледал Хонвед на Пушкаш. „Бяха славни години, но нашето име е Кишпещ”, казва той. „Вярно е, че трябва да ценим традициите, но името Хонвед ни е натрапено и предпочитаме да използваме другото.” Той ми обяснява, че новият стадион е големият шанс да бъде настигнат Ференцварош. „Там хвърлиха много пари, а локацията им е ужасна. Често се случва да нямат вода, което е недопустимо.”

Стадионът на Чепел

Последният интересен клуб от Будапеща е Чепел. До него и пътуването е най-интересно, защото има типичен квартален профил. Ходи се с леката железница H7, която тръгва от Борарш тер, точно на брега на Дунав и се движи покрай реката, като гледката е страхотна. Гарата се намира на 5 минути пеша от спирката на метрото М3 „Корвин негиед”. Пътят до Чепел с железницата е десетина минути, а след това има и още толкова пеша. Стадионът се казва „Беке тери”, а Чепел в момента играе във втора дивизия, без изгледи да се върне в елита. Чепел обаче е бил 4 пъти шампион, а най-силният му период са 40-те години. 

На неговия стадион през новия сезон ще играе Хонвед, защото реално квартал Чепел не е далеч от Кишпещ. Около овехтелия стадион обаче има доста добра база за юношеските отбори. Хората са доста любезни и искрено учудени, че някой проявява интерес към отбора им. Две са големите имена, тръгнали от Чепел. Единият е Золтан Цибор, който прави име в съседния Хонвед, а вторият е Пал Чернаи. Чернаи обаче е по-известен с треньорската си кариера, начело на Байерн през 70-те.

Ако задълбочите обиколката си, може би трябва да видите още два клуба: БВСК, който се намира в района на Уйпещ и Вашаш, както и III. Керулет от Буда, от другата страна на реката, за който стана дума. Факт е обаче, че Будапеща е преди всичко петте големи исторически клуба плюс Чепел, намесен в тяхната компания с достатъчно трофеи.